Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (32)

29

Ресторантът бе подбран от Джиин. Той се намираше в северната част на града, отвъд парка Палермо, и бе подходящо място за делови срещи. В стените до всяко сепаре имаше вградени телефонни жакове, а сервитьорите непрекъснато носеха и отнасяха телефони от закътаните маси.

Бе леко изненадан, че Джиин знаеше такъв ресторант и че го е избрала точно за тях.

— Къде ходи днес следобед? — попита тя, като видя, че той оглежда задименото заведение от сепарето, в което бяха седнали.

— Имах две конференции. Много скучни. Банкерите имат склонност да удължават всички срещи, дълго след като е трябвало да приключат. Дали се намират на Странд, или Уол Стрийт няма никакво значение — заяви той и й се усмихна.

— Да… Е, може би просто винаги търсят начини за изтръгване и на последния долар.

— Тук няма „може би“. Така е… Доста приятно място, между другото. Напомня ми за Лисабон.

— Рим — продължи тя. — По-скоро прилича на Рим. Съвсем различно. Знаеш ли, че италианците представляват около трийсет процента от населението на Буенос Айрес?

— Знаех, че са значителна част от него.

— Италианската ръка… Това трябва да означава нещо зло.

— Или умно. Не е задължително да е зло. Обикновено завиждат на „фината италианска ръка“.

— Една вечер Боби ме доведе тук… Мисля, че тук води доста момичета.

— Мястото е… дискретно.

— Мисля, че се притесни Хендерсън да не разбере, че може да има непочтени намерения. И така, доведе ме тук.

— Което и потвърждава намеренията му.

— Да… Това място е за любовници, но ние не бяхме.

— Радвам се, че си го избрала за нас. Дава ми чувство на сигурност.

— О, не! Само това недей да търсиш. Тази година точно това не се търси на пазара. Не… Сигурността е невъзможна. Същото се отнася и до обвързванията. Няма обвързвания за продан. — Тя извади една цигара от отворения му пакет, а той я запали. Над огънчето, което й поднесе, видя очите й, които се бяха втренчили в него. Хваната на местопрестъплението, тя премести поглед надолу.

— Какво има?

— Нищо… Съвсем нищо — усмихна се тя изкуствено, липсваше хуморът. — Говори ли с онзи мъж, Щолц?

— Господи Боже, това ли те тревожи?… Съжалявам, предполагам, че трябваше да ти кажа нещо. Щолц продаваше информация за флотата. Аз не съм в състояние да купувам. Казах му да се свърже с Военноморското разузнаване. Написах доклад до командира на базата тази сутрин. Ако искат да го използват, ще го направят.

— Странно, че се е свързал с теб.

— Точно това си помислих и аз. Очевидно немското наблюдение ме е открило миналия ден и данните за финансовите сделки са записани в докладите. Това било достатъчно за Щолц.

— Той изменник ли е?

— Или пък продава нещо гнило. Проблем на базата, а не мой.

— Много си обигран. — Тя изпи кафето си.

— Какво трябва да значи това?

— Нищо… Само това, че си бърз. Бърз и гъвкав. Сигурно си много добър в работата си.

— А ти пък си в някакво ужасно настроение. То влияе ли се от повечко джин.

— Смяташ, че съм пияна ли?

— Във всеки случай не си трезва. Не че това има някакво значение — той се изхили. — Не би могла да бъдеш наречена алкохолик.

— Благодаря за доверието. Но не размишлявай. Това предполага някакво постоянство. А ние трябва да избегнем точно това, нали?

— Така ли? Изглежда тази вечер ти имаш някакъв проблем с това. За мен това не е проблем, който обмислям.

— Ти просто го отминаваш, предполагам. Сигурна съм, че имаш други, много по-важни работи. — Докато поставяше кафето в чинийката, Джиин го разля по покривката. Явно се ядосваше на себе си. — Не се държа добре — заяви тя след моментно мълчание.

— Да, така е — съгласи се той.

— Страх ме е.

— От какво?

— Не си тук в Буенос Айрес, за да говориш с банкери, нали? Много по-сериозно е от това. Няма да ми кажеш, знам. А след няколко седмици ще си отидеш… ако си жив дотогава.

— Въобразяваш си нещо. — Той хвана ръката й, тя загаси цигарата си и сложи другата си ръка върху неговата. Стисна го силно.

— Добре. Да приемем, че си прав — заговори тя тихо, а той трябваше да се напряга, за да чува думите й. — Измислям си. Луда съм и пияна. Поглези ме. Хайде да си поиграем за момент на тази игра.

— Ако искаш… окей.

— Всичко е хипотетично. Виждаш ли, моят Дейвид не се влияе от синдрома на Държавния департамент. Той е агент. Имали сме доста такива тук, познавам ги всички. Полковниците ги наричат provocarios… И така, моят Дейвид е агент, а това да бъдеш агент се нарича… много рисковано нещо си, защото правилата са различни. А това значи, че правилата нямат никакво значение… Просто за този тип хора няма никакви правила… също както за моя хипотетичен Дейвид. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам — отговори той просто. — Не съм сигурен каква е целта или как човек може да спечели.

— Ще стигнем до това. — Тя изпи последната глътка кафе. Държеше чашата здраво… прекалено здраво, пръстите й трепереха. — Въпросът е в това, че такъв човек като моя… митичен Дейвид може да бъде убит или осакатен, или да го застрелят в лицето. Това е ужасна мисъл, нали?

— Да. Предполагам, че подобна мисъл е хрумвала на стотици хиляди мъже досега. Ужасно.

— Но те са различни. Те имат армии, униформи и определени правила. Дори онези в самолетите… имат по-големи шансове. А това вече го казвам от опит.

— Спри — погледна я решително.

— Още не. Сега ще ти кажа как би могъл да спечелиш точка. Защо прави всичко това моят хипотетичен Дейвид?… Не, не ми отговаряй още. — Тя спря и се усмихна. — Но ти нямаше намерение да ми отговориш, нали? Няма значение. Въпросът има и втора част. Ще получиш допълнителни точки за обмислянето му.

— Каква е втората част? — Помисли си, че Джиин възстановява довод, който е наизустила. Следващите й думи доказаха предположенията му.

— Виж, непрекъснато мисля… за тази измислена игра… за този измислен агент. Той се намира в уникално положение: работи сам… или поне с много, много ограничен кръг от хора. Намира се в непозната страна и е сам… Сега разбираш ли втората част?

Дейвид я наблюдаваше. Тя бе направила някаква абстрактна връзка в съзнанието си, без да я казва гласно.

— Не, не мога.

— Ако Дейвид работи сам в непозната страна и трябва да изпраща кодове до Вашингтон… Хендерсън ми каза за това… това означава, че хората, за които работи, вярват на онова, което им казва. Той може да им каже каквото си поиска… И така — връщаме се на първоначалния въпрос. Като знаем всичко това, защо му е необходимо на предполагаемия Дейвид да прави всичко това, което прави? Не е възможно да вярва действително в това, че може да повлияе на изхода на войната. Той е само един от милионите участници.

— И… ако успявам да следя мисълта ти… този въображаем Дейвид може да изпраща съобщения до шефовете си, че има трудности…

— Той трябва да продължи престоя си в Буенос Айрес. За по-дълго време — прекъсна го тя и хвана ръката му яростно.

— А ако те кажат не, той винаги би могъл да се скрие в пампаса.

— Не ми се присмивай! — заяви напрегнато тя.

— Не ти се присмивам. Нямам претенции, че мога да дам логичен отговор, но не смятам, че мъжът, за когото говориш, върши толкова ясна работа. Вярвам, че този вид мъже ги държат изкъсо. Други хора могат да бъдат изпратени в тази област… сигурен съм, че ще бъдат изпратени. Стратегията е краткосрочна печалба, докато наказанията са дълги и проклето сурови.

Тя бавно отдръпна ръцете си и погледна настрани от него.

— Това е риск, който може и да си заслужава, все пак. Обичам те, много. Не искам да те наранят, а знам, че има такива хора, които се стремят да сторят точно това. — Тя спря и го погледна отново. — Искат да те убият, нали?… Само един от милионите… а, аз непрекъснато си казвам: „Не него. О, Господи, не него!“ Не разбираш ли?… Нужни ли са ни? Толкова ли са важни тези хора… каквито и да са те? На нас? Не си ли свършил достатъчно?

Той отвърна на погледа й и откри, че разбира задълбочеността на въпроса. Не бе приятно откритие… Той бе направил достатъчно. Целият му живот бе напълно променен, докато несвойственото се превърна в ежедневна практика.

И за какво?

Заради аматьорите ли? Алан Суонсън? Или може би Уолтър Кендъл?

Един мъртъв Ед Пейс. И един корумпиран Феърфакс.

Един от толкова милиони.

— Сеньор Сполдинг? — Думите го шокираха в първия момент, защото бяха напълно неочаквани. До сепарето стоеше сервитьор, облечен във фрак, говореше тихо.

— Да?

— Има обаждане за вас.

Дейвид огледа дискретния човек.

— Не можете ли да донесете телефона на масата?

— Искрени извинения. Контактът за телефона на това сепаре не работи.

Това бе чиста лъжа, разбира се, Сполдинг знаеше това.

— Добре. — Дейвид излезе от сепарето и се обърна към Джиин. — Ще си върна веднага. Поръчай още кафе.

— Представи си, че искам да пия алкохол?

— Поръчай тогава. — Той се отдалечи.

— Дейвид? — Тя извика достатъчно силно, за да я чуе, но без да е прекалено силно.

— Да — обърна се той. Тя го гледаше втренчено.

— „Тортюгас“ не си заслужава — каза тя тихо.

Сякаш някой го удари силно в стомаха. Дъхът му спря, очите го боляха, като изви поглед надолу към нея.

— Връщам се веднага.

 

 

— Хенрих Щолц се обажда — каза гласът.

— Очаквах обаждането. Предполагам, че си взел номера от телефонистката.

— Нямаше смисъл да се обаждам. Всичко е уредено. След двайсет минути зелен „Пакард“ ще те чака пред ресторанта. Мъжът, който е вътре, ще бъде с извадена през прозореца ръка и ще държи този път пакет германски цигари. Реших, че ще оцениш по достойнство символичното повторение.

— Трогнат съм. Но може би ще се наложи да промениш времето и колата.

— Не могат да се правят промени. Хер Ринеман е непреклонен.

— Аз също. Случи се нещо непредвидено.

— Съжалявам. Двайсет минути. Зелен автомобил „Пакард“.

Връзката се прекъсна.

„Е, това си е проблем на Щолц“, помисли си Дейвид. В момента искаше само едно нещо — да се върне на масата при Джиин.

Проправи си път по затъмнения коридор, мина трудно, с едното рамо напред, покрай клиентите на бара, чиито столове препречваха пътеката между редовете в залата. Бързаше, всички пречки по пътя му бяха досадни и дразнещи. Стигна до свода в помещението за хранене и бързо прекоси през масите до крайното сепаре.

Джиин Камрън бе изчезнала. Имаше оставена бележка на масата.

Тя бе написана на гърба на една салфетка, думите — изписани дебело с молив за очи. Написана бе бързо, почти нечетливо:

Дейвид, сигурна съм, че имаш работа за вършене, места да посетиш, а и аз съм доста скучна компания тази вечер.

Нищо повече. Сякаш току-що бе спряла да пише.

Той смачка салфетката, пъхна я в джоба си и тичешком премина по обратния път към изхода. Сервитьорът стоеше до вратата.

— Сеньор? Има ли някакъв проблем?

— Дамата от сепарето. Къде отиде?!

— Госпожа Камрън, ли?

„Исусе“, помисли Дейвид, гледайки спокойния porteno.

Какво ставаше? Резервацията бе направена на негово име. Джиин бе споменала, че е идвала само веднъж преди това.

— Да! Госпожа Камрън! Проклятие, къде е тя?

— Тя напусна преди няколко минути. Взе първото такси на ъгъла.

— Чуй ме…

— Сеньор — прекъсна го раболепният аржентинец. — Един господин ви чака отвън, който ще се погрижи за сметката. Той има сметка при нас.

Сполдинг погледна през огромните стъкла на тежката външна врата. През стъклото можеше да види мъж, който стоеше на тротоара. Бе облечен в бял елегантен костюм.

Дейвид отвори вратата и се приближи към него.

— Вие ли искате да ме видите?

— Само ви чакам, хер Сполдинг. Да ви придружа. Колата трябва да пристигне след петнайсет минути.