Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (1)

1.

Порт Антонио, Ямайка

Бялата океанска пяна се разби в кораловата скала и отстъпи назад на фона на наситеносините води на Карибско море, които изглеждаха като рисуван облак от декор. Понесе се напред и надолу, разля се върху хилядите миниатюрни, остри, неравни пукнатини, с които беше покрит коралът, и сливайки се с океана, отново стана част от него.

Тимъти Даръл излезе на отдалечения край на огромния безформен басейн, чиято платформа стърчеше над коралите наоколо и започна да наблюдава все по-ожесточаващата се битка между водата и скалата. Тази усамотена част на североямайското крайбрежие представляваше компромис между човека и природния феномен. Вилите «Трайдънт» бяха построени върху един коралов зъбер, който ги обграждаше от трите страни и имаха една-единствена алея, свързана с пътя отпред. Те бяха миниатюрни повторения на имената си^[1]: това бяха къщи за гости с изглед към морето и кораловите полета. Всяка от тях бе самостоятелна, макар и раздалечена от другата, а целият комплекс — отделен от съседната територия на Порт Антонио.

Даръл беше младият английски управител на вилите «Трайдънт». Той бе завършил лондонския колеж за хотелски мениджмънт и името му предшестваше цяла поредица писма, които свидетелстваха за повече знания и опит, отколкото внушаваше видът му на двадесет и петгодишен младеж. Но Даръл си го биваше и той го знаеше; знаеха го и собствениците на «Трайдънт». Никога не спираше да търси неочакваното — това, заедно с привичното му спокойствие правеше неговото управление първокласно.

Сега беше открил неочакваното. И то го безпокоеше.

Това бе математически невъзможно. Или, ако не невъзможно, то поне крайно невероятно. То бе просто безсмислено.

— Господин Даръл?

Той се обърна. Кафявата му ямайска секретарка, чиято кожа и черти свидетелстваха за вековния съюз между Африка и Империята, беше излязла на платформата, за да му предаде някакво съобщение.

— Да?

— Полет 16 на «Луфтханза» от Мюнхен до Монтего има закъснение.

— Това е резервацията на Кеплер, нали?

— Да. Ще изпуснат връзката за острова.

— Трябваше да са дошли в Кингстън…

— Но не са — каза момичето, а в класа й прозвуча неодобрение като в изявлението на Даръл, макар и не толкова остро. — Явно не искат да прекарат нощта в Монтего; изпратили са радиограма от «Луфтханза». Вие трябва да им уредите чартърен полет…

— За три часа? Да го направят немците! Закъснението е по вина на тяхната техника…

— Опитали са, но не са могли да осигурят нищо в Мо'Бей.

— Разбира се, че не са могли… Ще накарам Ханли. Той ще се върне от Кингстън със семейство Уорфийлд до пет часа.

— А ако не се съгласи?

— Ще се съгласи. Нямаме друг изход. Надявам се, че няма да продължи така цялата седмица.

— Защо говорите така? Какво ви притеснява?

Даръл пак се обърна към парапета над кораловите зъбери. Запали цигара, като закриваше с шепа пламъчето от поривите на топлия бриз.

— Няколко неща. Не съм сигурен, че мога да ги забележа всичките. В едно съм сигурен — той погледна момичето, но очите му се взираха в спомените. — Преди малко повече от дванадесет месеца започнаха резервациите точно за тази седмица. Преди единадесет месеца свободните места свършиха. Всички вили бяха заети… точно за тази седмица.

— «Трайдънт» е известно място. Какво толкова странно има?

— Ти не разбираш. Нито една от тези резервации не е променяна отпреди единадесет месеца.

Нито една от тях не е отменена, няма никаква промяна на датите, дори с един ден.

— Толкова по-удобно за вас. Мисля, че това би трябвало да ви хареса.

— Не разбираш ли? Това е математически парадокс — или поне противоречие. Имаме двадесет вили. Сложи ги по двама във вила, излизат четиридесет семейства — майки, бащи, лели, чичовци, братовчеди… За единадесет месеца не им се е случило нищо, което да промени плановете им. Никой от по-възрастните не е умрял — а според нашата статистика хората, които обслужваме, не са само младежи. Не са ги сполетявали сериозни нещастия, нито прости неудачи в бизнеса, нито шарки и заушки, нито сватби и погребения, нито продължителни боледувания. И все пак това не е коронация на кралицата; те идват просто, за да прекарат една седмица в Ямайка.

Момичето се разсмя.

— Вие си играете с числата, господин Даръл. Ядосан сте, защото добре подредената листа на чакащите не е влязла в работа.

— А и начина, по който пристигат всички — продължи по-бързо младият управител. — Този Кеплер, само той има проблем и как го решава? Изпраща радиограма някъде от небето над Атлантическия океан. Е, това вече е малко прекалено… Ами останалите? Никой не моли да го посрещнем с кола, никой не иска информация за транспорта до острова, никой не се тревожи за багажа си или за разстоянието. Или за каквото и да било. Те просто ще бъдат тук.

— Не и семейство Уорфийлд. Капитан Ханли отлетя до Кингстън, за да ги вземе.

— Но ние не знаем за това. Ханли е смятал, че знаем, но не е така. Всичко е било уредено по частен път от Лондон. Той е мислел, че ние сме им дали името му, но всъщност не сме. Или поне аз не съм.

— Никой друг не би… — момичето спря. — Но те всички са… от целия свят.

— Да. Разпределени са почти поравно. От Щатите, Англия, Франция, Западна Германия и… Хаити.

— Какво искате да кажете? — попита момичето, като видя угрижения израз на лицето на Даръл.

— Имам странното усещане, че всичките ни гости за тази седмица се познават. Но не искат ние да знаем за това.

 

 

Лондон, Англия

Високият светлокос американец с разкопчан тренчкот тип «Бърбъри» напусна хотел «Савой» от изхода към «Странд». Той спря за миг и погледна нагоре към английското небе между сградите в двора. Това движение бе напълно нормално — да разгледа небето, за да провери атмосферните условия, излизайки на открито. Но действията на този човек се различаваха от нормалното бързо поглеждане за преценка на студа.

Той оглеждаше.

Всеки геолог, който си изкарва парите с извършване на геофизични наблюдения за правителствата, фирмите и фондациите, знае, че прогнозата за времето носи приходи; тя е свързана с прогреса или изоставането.

Въпрос на навик.

Той имаше ясни сиви очи, дълбоко хлътнали под широките вежди, по-тъмни от светлокестенявата коса, падаща на челото му с дразнещо постоянство. Цветът на лицето му издаваше, че е човек, изложен на природните условия, кожата му имаше постоянен слънчев загар, но не бе изгоряла. Бръчките в ъгълчетата и под очите му изглеждала по-скоро причинени от работата, отколкото от възрастта; те говореха, че такова лице е в постоянен конфликт с атмосферните условия. Имаше високи скули и пълни устни, а челюстта му бе отпусната небрежно; защото у него прозираше и мекушавост… която леко контрастираше със стегнатия му професионален вид.

Тя си личеше и в погледа. Не че издаваше слабост, но го правеше любопитен: имаше очи на човек, който изучава света… може би защото не го бе изучавал достатъчно в миналото.

Толкова неща… толкова неща… бе преживял този човек.

Когато приключи наблюдението, той поздрави облечения с униформа портиер с усмивка, бързо поклащайки глава в знак на отказ.

— Не искате ли такси, господин Маколиф?

— Не, Джек, благодаря. Ще се разходя.

— Малко е хладно, сър.

— Това освежава — ще се разходя само няколко преки.

Портиерът докосна шапката си и насочи вниманието си към един пристигащ ягуар. Алекзандър Маколиф продължи надолу по «Савой корт» покрай театъра и офиса на «Американ Експрес» до «Странд». Той пресече тротоара и се сля с потока на пешеходците, движещи се на север към моста «Ватерло». Маколиф закопча шлифера си и вдигна реверите, за да се предпази от февруарския лондонския студ.

Наближаваше един часът; в толкова трябваше да бъде на кръстовището «Ватерло». Щеше да стигне там само няколко минути по-рано.

Беше се съгласил да се срещне по този начин със служителя на фирмата «Дънстоун», но се надяваше, че тонът му е изразил неговото раздразнение. Той с удоволствие би взел такси, наел кола или пък шофьор…, ако беше необходимо поне едното от тези неща или всичките заедно; но щом Дънстоун му изпраща кола, защо не я изпрати в «Савой»? Не че имаше нещо против разходката; просто мразеше да се среща с хора в коли по средата на натоварени улици. Това бе проклето неудобство.

Човекът от «Дънстоун» му бе дал кратко, лаконично обяснение — според него единствената сериозна причина за всичко:

— Господин Джулиан Уорфийлд предпочита така.

Маколиф веднага забеляза автомобила. Той не можеше да бъде ничий друг, освен на «Дънстоун» или на Уорфийлд: сейнт джеймс ролс-ройс, чието лъскавочерно, ръчно изработено купе пореше пространството като величествен анахронизъм сред икономичните бензинови остани, ем джита и внесените от Европа коли. Маколиф зачака на тротоара, на три-четири метра от пешеходната пътека на моста. Не възнамеряваше да ръкомаха или да показва, че е забелязал бавно приближаващия ролс. Той изчака, докато шофьорът спря колата точно пред него. Задното стъкло беше свалено.

— Господин Маколиф? — попита човекът, чието нетърпеливо, едновременно младежко и старо лице се показа в рамката.

— Господин Уорфийлд? — попита Маколиф, макар да знаеше, че този педантичен на вид администратор не е Уорфийлд.

— Господи, не. Казвам се Престън. Скачайте в колата; струва ми се, че забавяме колоната.

— Да, забавяте я — Алекс седна на задната седалка, а Престън се премести. Англичанинът протегна ръка:

— Приятно ми е. Аз съм човекът, с когото говорихте по телефона.

— Да… Господин Престън.

— Наистина много съжалявам за неудобството, което ви причинихме, като се срещаме по този начин. Нали разбирате, старият Джулиан си има някои странности.

Маколиф реши, че може би не е преценил правилно служителя на «Дънстоун».

— Няма нищо, само бях малко озадачен. Напук на предпазните мерки — макар че не мога да си представя защо са му необходими — той е решил да ми изпрати страхотна кола.

Престън се засмя.

— Вярно е. Обаче с течение на времето научих, че пътищата на Уорфийлд са неведоми също като тия на Господ, но в основата си са напълно логични. Той наистина си е съвсем наред. Знаете ли, че ще обядвате с него?

— Чудесно. Къде?

— В «Белгрейвия».

— Не се ли движим в грешна посока?

— Джулиан и Господ в основата си са логични, мой човек.

Ролсът пресече «Ватерло», продължи на юг към Канала и зави наляво, докато стигна до «Блекфрайърс Роуд», после пак наляво по моста «Блекфрайърс» и тръгна на север към Холборн. Маршрутът беше объркващ.

След десет минути колата спря пред входа на една сграда от бял камък с месингова табелка отдясно на двойната стъклена врата, на която имаше надпис: «ШАФТСБЪРИ АРМС». Портиерът отвори вратата и каза радушно:

— Добър ден, господин Престън.

— Добър ден, Ралф.

Маколиф последва Престън в сградата към трите асансьора в добре подредения коридор.

— Тук ли живее Уорфийлд? — попита той по-скоро за да му минава времето, отколкото от любопитство.

— Всъщност не. Аз живея тук, макар че няма да обядвам с вас. Във всеки случай имам пълно доверие на готвача; той ще се погрижи добре за вас.

— Няма да се опитвам да разбера това… «Джулиан и Господ».

Престън се усмихна неопределено, докато вратите на асансьора се отваряха.

Когато Престън въведе Маколиф в елегантно обзаведената дневна, Джулиан Уорфийлд говореше по телефона. Старецът стоеше до една антикварна масичка пред високия прозорец с изглед към площад «Белгрейвия». Размерите на засенчения от дълги бели завеси прозорец подчертаваха ниския ръст на Уорфийлд. «Този човек наистина е доста дребен», помисли си Алекс, докато отвръщаше на махането на Уорфийлд с кимване и усмивка.

— В такъв случай ще изпратиш данните за нарастването на Макинтош — каза бавно Уорфийлд по телефона; това не беше въпрос. — Сигурен съм, че няма да се съгласи, но двамата можете да го уредите. Дочуване — дребното старче затвори телефона и се обърна към Алекс.

— Господин Маколиф, нали? — след това изхихика. — Това беше първи урок за бизнеса. Наемате специалисти, които спорят почти за всичко и вземате най-добрите аргументи от двамата като компромис.

— Общо взето намирам съвета за добър — отговори Маколиф. — Стига специалистите да се карат по определен въпрос, а не от любов към спора.

— Бързо съобразявате. Това ми харесва… Приятно ми е да се запозная с вас. — Уорфийлд се приближи към Престън. Походката приличаше на речта му: спокойна и бавна. Явно разчиташе на умствените си способности, но физически беше неуверен. — Благодаря ти, че ни предостави апартамента си, Клайв. Благодаря и на Вирджиния, разбира се. От опит знам, че обедът ще бъде превъзходен.

— Няма защо, Джулиан. Аз тръгвам. Маколиф рязко извърна глава, без да се крие, и погледна Престън. Фамилиарното обръщение на малко име към Уорфийлд беше последното, което очакваше да чуе. Клайв Престън се усмихна и бързо излезе от стаята, докато Алекс го наблюдаваше объркано.

— За да отговоря на безмълвния ви въпрос — каза Уорфийлд, — ще кажа, че макар да сте говорили с Престън по телефона, той не е от «Дънстоун Лимитид», господин Маколиф.

Алекзандър отново се обърна към дребничкия бизнесмен.

— Винаги, когато се обаждах в офиса на «Дънстоун», за да ви търся, трябваше да си дам телефона, за да ми отговори някой…

— Ставало е за няколко минути — прекъсна го Уорфийлд. — Никога не сме ви карали да чакате; това би било неучтиво. Винаги, когато сте се обаждали, — четири пъти, струва ми се — секретарката ми уведомяваше господин Престън. В неговия офис.

— И ролсът на «Ватерло» също е бил на Престън — каза Алекс.

— Да.

— Така че, ако някой ме е следил, аз имам работа с Престън. Откакто съм в Лондон, съм работил с него.

— Това беше целта.

— Защо?

— Мисля, че се подразбира. Не бихме искали никой да знае, че обсъждаме договор с вас. Доколкото си спомням, това беше подчертано в първия ни телефонен разговор с вас в Ню Йорк.

— Казахте, че е поверително. Всички казват така. Ако наистина беше толкова секретно, защо изобщо използвахте името на «Дънстоун»?

— Щяхте ли да долетите, ако не го бях направил?

Маколиф размисли за момент. Хич не му се отказваше от едноседмичното каране на ски в Аспен, имаше и няколко други проекта. Но «Дънстоун» си беше «Дънстоун», една от най-големите корпорации на международния пазар.

— Не, сигурно нямаше да дойда.

— Ние бяхме убедени в това. Знаехме, че смятате да преговаряте с Ай Ти Ти за онази дребна задача в Южна Германия.

Алекс се втренчи в стареца. Той не можа да сдържи усмивката си.

— Това, господин Уорфийлд, трябваше да бъде възможно най-секретното нещо, което можете да си представите.

Уорфийлд си възвърна доброто настроение.

— Тогава знаем кой пази най-добре тайна, нали? Ай Ти Ти е напълно прозрачна… Хайде да пийнем, а после ще обядваме. Знам какво обичате: скоч с лед. Според мен слагате малко повече лед, отколкото е необходимо.

Старецът се засмя тихо и заведе Маколиф до махагоновото барче в другия край на стаята. Той бързо приготви напитките, старите му ръце — се движеха сръчно, в унисон с походката му. Подаде чаша на Алекс и му предложи да седнат.

— Доста неща научих за вас, господин Маколиф. Звучат твърде интересно.

— Подочух, че някой е разпитвал наоколо.

Те седяха в кресла един срещу друг. Когато чу думите на Маколиф, Уорфийлд вдигна очи от чашата си и хвърли на Алекс остър, почти ядосан поглед.

— Това ми се струва доста невероятно.

— Не бяха споменати имена, но ме информираха, че питате за мен. От осем източника: пет американски, два канадски и един френски.

— Не могат да стигнат до «Дънстоун» — дребното тяло на Уорфийлд сякаш се стегна; Маколиф разбра, че е засегнал оголен нерв.

— Казах, че не бяха споменати имена.

— Вие споменавали ли сте името на «Дънстоун» в някакви по-късни разговори? Кажете ми истината, господин Маколиф.

— Нямам причина да не ви кажа истината — отговори Алекс малко засегнато. — Не, не съм.

— Вярвам ви.

— Трябва да ми повярвате.

— Ако не ви вярвах, щях да ви платя щедро за загубеното време, и да ви предложа да се върнете в Америка и да се захванете с Ай Ти Ти.

— Аз мога да постъпя така, независимо от всичко, нали? Имам възможност да избирам.

— Вие обичате парите.

— Да, много.

Джулиан Уорфийлд остави чашата и сплете малките си ръце.

— Алекзандър Т. Маколиф. «Т» означава Таркуин, което използвате много рядко, почти никога. Няма го дори в нашите документи; носят се слухове, че то не ви интересува…

— Това е вярно. Не побеснявам, като го чуя.

— Алекзандър Таркуин Маколиф, на тридесет и осем години. Бакалавър, магистър, кандидат на науките, но използвате докторската си степен също толкова рядко, колкото и второто си име. Катедрите по геология на няколко водещи американски университета, включително Калифорнийския и Колумбийския технически университети, са изгубили отличен научен работник, когато доктор Маколиф е решил да използва уменията си за по-комерсиални цели — човечецът се усмихна, а изразът му говореше: «Е, как се справям?», но и този път неговите думи не бяха въпрос.

— Натоварването във факултета и лабораториите е не по-малко от това извън тях. Защо да не изкарам малко пари за усилията си?

— Да. Нали се съгласихме, че обичате парите?

— Вие не ги ли обичате?

Уорфийлд се засмя. Смехът му беше искрен и силен. Слабото му, дребно тяло цялото се разтресе от удоволствие, докато поднасяше чашата на Алекс.

— Чудесен отговор. Наистина е много хубав.

— Не беше чак толкова добър…

— Но вие ме прекъсвате — каза Уорфийлд, като се връщаше към креслото си. — Възнамерявам да ви впечатля.

— Надявам се, че не става дума за моята личност.

— Не. Нашето задълбочено проучване… Вие сте от сплотено семейство, със стабилно академично обкръжение…

— Необходимо ли е да ми го казвате? — прекъсна Маколиф стареца, докосвайки чашата си.

— Да, необходимо е — отговори просто Уорфийлд и продължи, сякаш нишката на мисълта му не беше прекъсната. — Баща ви е бил — и все още е, макар и пенсиониран — високо ценен учен в областта на земеделието; майка ви, която за съжаление е починала, е била възхитително романтична душа, обожавана от всички. Именно тя ви е нарекла «Таркуин» и преди смъртта й вие никога не сте пропускали инициала или името. Имали сте по-голям брат, пилот, свален през последните дни на световната война; самият вие имате великолепно досие от Корея… След като сте получили доктората си, предполагало се е, че ще продължите академичната традиция в семейството. Това е било така, докато една лична трагедия не ви принуждава да напуснете лабораторията. Една млада жена — ваша годеница — е убита на улицата в Ню Йорк. Станало е през нощта. Обвинявали сте себе си… и другите. Трябвало е да се срещнете с нея. Попречило ви е едно набързо свикано, напълно ненужно събрание на научните работници… Алекзандър Таркуин Маколиф напуска Университета. Вярно ли представям нещата?

— Бъркате се в личния ми живот. Повтаряте информация, която е може би лична, всъщност трудно може да се… класифицира. Лесно може да я съберете. Освен това сте извънредно неприятен. Не мисля, че ми се иска да обядвам с вас.

— Само още няколко минути. След това изборът е ваш.

— Аз избирам в този момент.

— Разбира се. Само още нещо… Доктор Маколиф се впуска да прави нова кариера с невероятна прецизност. Той постъпва в няколко стабилни фирми за геоложки проучвания, където върши забележителна работа; след това напуска фирмите заради предстоящи договори. За промишлените обединения няма национални граници: «Фиат» строи офиси в Москва; Москва — в Кайро; «Дженерал Мотърс» — в Берлин; «Бритиш Петролиум» — в Буенос Айрес; «Фолксваген» — в Ню Джърси, САЩ; «Рено» — в Мадрид — бих могъл да продължа така часове наред. И всичко започваме една-единствена папка, съдържаща подробни данни със сложни технически параметри, където е описано какво е възможно и какво не е, що се отнася до бизнес. Толкова просто занимание, което сякаш се разбира от само себе си. Но без тази папка нищо друго не е възможно.

— Вашите няколко минути почти изтекоха, Уорфийлд. А що се отнася до общността на геолозите, благодарим ви, че признавате необходимостта от нашето съществуване. Както се изразихте, нас много често ни приемат като нещо, което се разбира от само себе си. — Маколиф постави чашата си на масата до креслото и се надигна.

Уорфийлд заговори спокойно и внимателно.

— Вие имате двадесет и три банкови сметки, включително четири в Швейцария; мога да ви съобщя и кодовите им номера, ако желаете. Останалите са в Прага, Тел Авив, Монреал, Бризбейн, Сао Паоло, Кингстън, Лос Анджелис и, разбира се, заедно с всички други, в Ню Йорк.

Алекзандър остана неподвижен на ръба на креслото си и се втренчи в дребното старче.

— Доста сте се потрудили.

— Добре свършена работа… Няма нищо незаконно; нито една от сметките не е огромна. Преди няколко дни, когато излетяхте от Ню Йорк, всичките общо възлизаха на триста и осемнадесет хиляди четиристотин и нещо щатски долара. За съжаление цифрата няма значение. Според международните данъчни споразумения за финансовите трансфери парите не могат да бъдат управлявани от едно лице.

— Сега съм сигурен, че не искам да обядвам с вас.

— Може би не. А какво ще кажете за един милион долара? Свободни и чисти пари, с изцяло платени данъци според американските закони. Депозирани в банка по ваш избор.

Маколиф продължи да гледа втренчено Уорфийлд. Той заговори чак след няколко минути.

— Говорите сериозно, нали?

— Напълно.

— За геоложко проучване!

— Да.

— Само тук, в Лондон, има пет добри дружества. Щом имате толкова пари, защо търсите мен? Защо не се обърнете към тях?

— Не искаме фирма, а един човек. Някой, когото сме проучили основно; някой, за когото вярваме, че ще изпълни най-важния аспект на договора. Секретността.

— Това звучи заплашително.

— Нищо подобно. Само финансова необходимост. Ако мълвата се разнесе, ще довтасат бизнесмените. Цените на земята ще скочат, проектът ще стане неосъществим. Ще се наложи да го изоставим.

— За какво става дума? Преди да ви отговоря, трябва да науча това.

— Планираме да построим град. В Ямайка.