Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (19)

16

29 декември 1943 г., Ню Йорк Сити

Оказа се, че „Галерията“ изглежда точно така, както Дейвид си я представяше — обзаведена в тъмночервено кадифе, с разпръснати палми в различни форми и големини, отразяващи меката жълта светлина, излъчвана от многобройни стенни свещници, поставени толкова високо, че не можеше да се прочете менюто. Клиентелата бе предвидима — млади, богати, съзнателно небрежни. Изобилие от набръчкани вежди, изкривени усмивки и много бели зъби. Гласовете ту се извисяваха, ту затихваха, думите се сливаха в блестяща дикция.

Лесли Дженър чакаше, когато той пристигна. Тя се устреми в ръцете му за прегръдка пред гардероба. Прегърна го силно, мълчаливо, за няколко минути… или поне така му се стори, във всеки случай според него продължи прекалено дълго. Когато най-после вдигна глава назад, сълзи се стичаха на струйки по бузите й. Сълзите бяха истински, но имаше нещо… може би присвитите й устни? Очите й?… Имаше нещо изкуствено в нея. Или може би на него самия му ставаше нещо? Може би всичко се дължеше на годините, които бе прекарал далеч от момичета като Лесли Дженър и заведения като „Галерията“.

Във всичко останало тя си беше същата, каквато я помнеше. Малко по-възрастна, със сигурност по-чувствена… придобитият опит личеше. Тъмнорусата й коса сега бе по-скоро светлокестенява, големите й кафяви очи бяха придобили и хитрина в допълнение към вродената провокативност. По лицето й можеха да се забележат леки бръчки, но то все още изглеждаше изваяно и аристократично. А чувстваше и тялото й, спомените още по-ясно изплуваха на повърхността: гъвкаво, силно, с добре оформени гърди; едно тяло, което зависеше от секса. То бе оформено от него и предназначено за него.

— Господи, Господи, Господи! О, Дейвид! — тя притисна устни до ухото му.

Отидоха до масата. Тя държеше непрекъснато ръката му, като я пусна само за да запали цигара. Говореха бързо. Не беше сигурен, че го слуша, но тя непрестанно кимаше с глава и не сваляше поглед от него. Той повтаряше постановките от легендата, която му бе подготвена: в Италия получил леки рани; пуснали го, за да се влее отново в индустрията, където ще бъде по-полезен, отколкото с пушка в ръка. Не, не беше сигурен колко време ще остане в Ню Йорк. (Поне тук съм искрен, помисли си той. Нямаше понятие колко време ще прекара в града, а предпочиташе да знае.) Да, радваше се, че я вижда отново.

Вечерята бе една прелюдия към леглото. И двамата го знаеха, никой от тях не се опитваше да прикрива вълнението, което изпитваше от подновяване на най-приятното преживяване, а именно секса между млади хора, правен скришом, въпреки порицанието на възрастните, предизвикващ по-силни усещания точно защото се смяташе за нещо забранено и опасно.

— Към твоя апартамент ли? — попита той.

— Не, агънце. Аз живея с една леля, по-младата сестра на мама. В това време е много шик да живееш в един апартамент с други хора. Много е патриотично.

Нейните разсъждения му убягваха.

— Тогава отиваме в моя — заяви той.

— Дейвид? — Лесли стисна ръката му и направи кратка пауза, преди да продължи. — Онези стари познати, които са собственици на хотел „Монтгомери“, познават цялата ни компания. Например семейство Алкот държат там апартамент — така, както и семейство Дюхърст… Имам ключ от апартамента на Пеги Уебстър, който се намира във „Вилидж“^[1]. Нали си спомняш Пеги? Беше на сватбата им. Спомняш ли си Джак Уебстър? Познаваш го. Той е във флота и тя замина да го види в Сан Диего. Хайде да отидем там.

Сполдинг наблюдаваше внимателно момичето. Не беше забравил странното й държание по телефона, лъжите й за стария хотел и за родителите му. Все пак може би въображението му работеше прекалено силно. Годините, прекарани в Лисабон, го караха да бъде внимателен. Може би имаше някакво обяснение или той просто бе позабравил някои неща, но в момента бе точно толкова любопитен, колкото и стимулиран.

Много любопитен. Много стимулиран.

— Добре, да идем у Пеги — каза той.

 

 

Ако имаше нещо друго зад сексуалните цели, то той не можеше да го долови.

Свалиха палтата си. Докато Лесли правеше питиета в кухнята, Дейвид постави стари вестници под скарата на камината и се вгледа в разпалването на огъня.

Лесли застана на кухненската врата и започна да го наблюдава, докато той разравяше огъня, за да се разгори. Тя държеше чашите с питиетата и се усмихна.

— След два дни е Нова година. Ще приемем, че тази е наша. Нашата Нова година. Началото на много други, надявам се.

— На много други — отговори той, като се изправи и тръгна към нея. Той пое и двете чаши, а не само тази, която му подаваше.

— Ще ги оставя тук.

Занесе ги до масичката пред малкия диван, обърнат към камината. Обърна се бързо, любезно, за да види очите й. Тя не наблюдаваше чашите, нито пък неговите движения при поставянето им.

Вместо това тя се приближи по-близо до огъня и започна да сваля блузата са. Пусна я да падне на пода и се обърна отново към него; големите й гърди бяха подчертани от опънат, прозрачен сутиен, който имаше леки бримки по краищата.

— Свали ризата си, Дейвид.

Той я свали и се приближи към нея. Тя трепна при вида на бинтовете и нежно ги докосна с пръсти. Тя се вкопчи в него, тазът й настойчиво се притисна в бедрата му, като изкусно се извиваше странично. Той се протегна и разкопча сутиена й, тя леко се отдръпна, докато той го свали. След това се обърна и допря гърдите си в него. Той обхвана лявата й гърда с дясната си ръка, а тя се протегна надолу, като се отмести леко и разкопча панталона му.

— Питиетата могат да почакат, Дейвид. Нова година е! Поне за нас.

Продължи да гали гърдата й, целувайки очите и ушите й. Тя го почувства и изстена.

— Ето, Дейвид — каза тя, — ето тук, на пода. — Коленичи, с високо вдигната до бедрата пола, под която се виждаха краищата на чорапите й.

Той легна до нея и започнаха да се целуват.

— Спомням си — прошепна й той с нежна усмивка. — Спомням си първия път. Онази къщичка до склада с лодки. Пода. Всичко си спомням.

— Чудех се дали ще си спомниш. Аз никога не съм го забравяла.

 

 

В един и четирийсет и пет сутринта той я заведе до тях. Бяха правили любов два пъти, изпили бяха голямо количество от доброто уиски на Джак и Пеги Уебстър и бяха говорили предимно за „старите времена“.

Лесли не изпитваше никакви задръжки по отношение на брака си Ричард Хаукууд бившият й съпруг, се оказал мъж, който не можел да поддържа трайна връзка. Бил сексуално лаком само при наличие на много и различни връзки, а иначе не бил нищо особено. Човек — доста пропаднал в бизнеса… доколкото му позволявало семейството. Хаукууд бил възпитан да харчи петдесет хиляди на година, а имал способността да спечели най-много шест.

Тя чувствала, че войната е създадена за мъже като Ричард. Този тип мъже преуспявали на война, също като нейният бивш съпруг. Той би предпочел „да бъде свален“ някъде, като завърши достойно живота си, отколкото да се върне към разочарованията на цивилната неадекватност. Сполдинг мислеше, че това определение е доста жестоко, докато тя твърдеше, че е съвсем точна. След това започнаха да се смеят и отново правиха любов.

През цялата вечер Дейвид беше нащрек, в очакване тя да каже нещо, да разкрие или да попита за нещо необикновено. Каквото и да е… — нещо, което да обясни ако не друго, то поне причините за лъжите й. Не получи никакво обяснение.

Още веднъж я попита, под предлог, че е учуден как след толкова години помни родителите му и хотел „Монтгомери“. Тя продължи да твърди, че има много добра памет, като добави само, че любовта кара хората да търсят по-упорито.

Ето, отново лъжеше, той просто знаеше това. Това, което съществуваше между тях, не бе любов.

Тя го остави още в таксито — не искаше той да се качва горе. Леля й ще е заспала, така било по-добре.

Ще се срещнат отново утре. В апартамента на Уебстър. В десет вечерта. Имала среща за вечеря, но щяла да се отърве по-рано. А и щяла да промени плановете си за самата Нова година. Целият ден ще бъде техен.

Докато портиерът й отваряше вратата и таксито потегли към „Пето авеню“, той за първи път си спомни, че задачата, поставена от Феърфакс с „Меридиан Еъркрафт“, щеше да започне вдругиден. Точно на Нова година. Предполагаше, че ще се работи половин ден.

Странно. Нова година. Коледа.

Той дори не беше помислил за Коледа. Беше се сетил да изпрати подаръците, предназначени за родителите му в Сантяго, но бе сторил това преди пътуването в северната част на страната — до Баските провинции и Навар.

Коледните празници нямаха никакво значение за него.

Всички онези Дядо Коледи, които звъняха със звънците си по улиците на Ню Йорк, украсите по витрините на магазините… нищо от това вече нямаше значение за него.

Тъжно му беше за това. Винаги бе изпитвал удоволствие от празници.

Дейвид плати на шофьора, каза „Здрасти“ на нощния пазач на хотел „Монтгомери“ и се качи на асансьора до своя етаж. Слезе и тръгна към стаята си. Механично прокара пръст над табелата с надпис „не безпокойте“, която висеше под ключалката, тъй като очите му бяха изморени.

Опипа дървото и погледна надолу, като щракна запалката, за да разгледа по-добре.

Нишката, която бе поставил, я нямаше.

Предчувствието и инструкциите, получени от Феърфакс, го караха да бъде нащрек и да постави знаци на вратата на хотелската си стая. Бе поставил невидими нишки от бежова и черна коприна на различни места по вратата. Липсата или скъсването им означаваше, че някой е влизал в стаята.

Не бе въоръжен и не знаеше дали все още няма някой вътре.

Върна се обратно до асансьора и натисна копчето. Попита пиколото, обслужващ асансьора, дали има шперц, защото не може да си отключи вратата. Човекът нямал шперц, затова го свали до фоайето.

Нощният пазач направи тази услуга, като заповяда на пиколото да стои на рецепцията, докато той услужи на г-н Сполдинг и се справи със заялата ключалка.

Докато двамата мъже слизаха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора, Сполдинг чу далечен звук на пускане на секрет, врата се затвори тихо. Той бързо обърна глава и в двете посоки, нагоре-надолу по коридора, като се опитваше да локализира шума.

Нищо, освен затворени хотелски врати.

Човекът от рецепцията нямаше никакви проблеми при отварянето на вратата. Той се затрудни най-вече да разбере причината защо г-н Сполдинг прехвърли ръка през рамото му и го пробута в стаята пред себе си.

Дейвид бързо огледа наоколо. Вратите на банята и на стенния гардероб бяха отворени — така, както ги бе оставил. Нямаше друго място, където човек можеше да се скрие. Той пусна рамото на пазача и му подаде бакшиш — петдоларова банкнота.

— Благодаря ти много. Много се извинявам. Страхувам се, че си пийнах повечко.

— Няма нищо, сър. Благодаря ви, сър. — Мъжът напусна, като затвори вратата зад себе си.

Дейвид бързо започна да проверява нишките, които бе поставил. В стенния гардероб… във вътрешния джоб на сакото… изпъната нишка по средата на джоба.

Липсваше.

В бюрото… първото и третото чекмедже, вмъкнати.

И двете нишки не бяха на мястото, където ги бе поставил. Първата бе паднала вътре върху една носна кърпа, а втората бе паднала между две ризи.

Леглото… странично поставена нишка по линия на десена върху завивката.

Не се виждаше. Нямаше я.

Той приближи към куфара си, който бе поставен на рафта за багаж близо до прозореца. Клекна и започна да оглежда дясната ключалка. Нишката бе закрепена за ключалката, като влизаше вътре и обхващаше малката пантичка. Ако куфарът е отварян, тя щеше да бъде скъсана.

Наистина беше скъсана, бе останала само половинката.

Вътре в куфара имаше поставена една-единствена нишка, в задната му част. Тя бе поставена напречно на еластичния капак, точно на три пръста от лявата страна.

Тя също липсваше.

Дейвид се изправи. Пресече стаята и отиде до нощната масичка, протегна се под нея за телефонния указател. Нямаше смисъл да се бави — предимството, което имаше, се състоеше в изненадата. Стаята бе претърсена професионално и не се очакваше той да е разбрал за това.

Той щеше да намери телефона на Лесли Дженър, щеше да се върне до блока, в който живееше, и щеше да намери телефон близко до входа; ако имаше късмет — с изглед към него. След това щеше да й се обади, да й разкаже някаква невероятна история, за каквото му паднеше и щеше да поиска да я види. Нямаше да споменава нищо за претърсването на стаята, нито за подозренията си. Изненадата щеше да е пълна; така щеше да има възможност да чуе нейната реакция. Ако тя се съгласеше да се видят, всичко щеше да е наред. В противен случай той щеше да държи под наблюдение апартамента — ако се наложеше и цяла нощ.

Лесли Дженър знаеше нещо, а той искаше да разбере точно какво знае. Мъжът от Лисабон бе придобил опит през трите години, прекарани в северните провинции.

Нямаше Дженър, записана на този адрес.

В Манхатън имаше записани шест души с име Дженър.

Една по една той продиктува цифрите на телефонистката в хотела и един по един, в различни стадии на сънливост и гняв, отговорите бяха еднакви.

Не, тук няма Лесли Дженър. Не познават такава.

Сполдинг затвори телефона. Беше седнал на леглото, стана и започна да се разхожда из стаята.

Щеше да отиде до блока и да попита портиера. Имаше вероятност, не особено голяма, апартаментът да е на името на лелята. Лесли Дженър би записала името си и телефонния си номер при всички случаи в Йелоу Пейджис^[2]. За нея телефонът бе начин за съществуване, а не просто едно удобство. В случай, че отидеше направо в апартамента и започнеше да задава въпроси, той щеше да покаже безпокойство. Не трябваше да допусне това.

Кое бе онова момиче в „Роджърс Пиит“? Момичето, което сменяло коледни подаръци. Синтия? Синди?… Синди, Синди Татъл… Тотъл. Не, не и Тотъл. Бонър. Женена за Пол Бонър, разменяща „ужасни подаръци за Пол“. Той прекоси стаята, отиде до леглото и вдигна телефонния указател. Имаше телефон на Пол Бонър и адрес: 480 Парк авеню. Адресът изглеждаше на подходящо за тях място. Даде номера на телефонистката. Чу се глас на момиче — по-скоро заспало, отколкото будно.

— Да?… Ало?

— Госпожа Бонър?

— Да Какво има? Тук е госпожа Бонър.

— Аз съм Дейвид Сполдинг. Видели сте ме днес в „Роджърс Пиит“, докато сте разменяли подаръци за съпруга си, а аз си купувах костюм… Извинете, че ви безпокоя, но много е важно. Вечерях с Лесли… Лесли Дженър, вие сте й се обадили. Току-що я оставих пред апартамента й. Трябваше да се срещнем утре, но сега разбрах, че може би няма да имам възможност. Много глупаво от моя страна, но забравих да поискам телефонния й номер, а не мога да го открия в указателя. Помислих си…

— Господин Сполдинг — прекъсна го момичето с остър тон, вече не звучеше сънен, — ако това е някаква шега, смятам, че е лош вкус. Спомням си името ви… Не съм ходила в „Роджърс Пиит“. Мъжът ми бе убит преди четири месеца. В Сицилия… Не съм разговаряла с Лесли Дженър… Хаукууд, мисля, от около година. Тя се премести в Калифорния. Пасадина, мисля… Не поддържаме връзка. Нито има вероятност да поддържаме такава.

Дейвид чу рязкото изключване на телефонната връзка.