Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (6)

3

12 септември 1943 г., Баските възвишения Испания

Дейвид Сполдинг чакаше в сянката на гъстото криво дърво, растящо на каменистия склон над дефилето. Това беше страната на баските — въздухът бе влажен и студен. Късното следобедно слънце огряваше хълмовете. Той стоеше с гръб към тях. Предимствата да улавя отражението от слънцето върху стоманата на малките оръжия бе усвоил преди много години; сега му се струваше като че ли всичко се бе случило преди хилядолетие. За прикритие пушка му бе натрита с изгорял корк.

Четирима.

Странно, но числото четири непрекъснато изникваше в съзнанието му, докато се вглеждаше в далечината.

Четирима.

Точно преди четири години и четири дни. А срещата днес беше също насрочена точно за четири часа след обед.

Преди четири години и четири дни той бе видял за първи път измачканите кафяви униформи зад дебелото преградно стъкло на радиостудиото в Ню Йорк. Бяха изминали четири години и четири дни, откакто бе тръгнал към един стол, за да вземе шлифера си, и точно в онзи момент той осъзна, че по-възрастният офицер го наблюдава. Неподвижно. Студено. Младият отбягваше да го погледне, като че ли се страхуваше да не се натрапи, но не и неговият началник, не и подполковникът.

Подполковникът го изучаваше.

Това беше началото.

Сега, докато наблюдаваше дефилето за някакво движение, той се запита кога ли ще свърши всичко това. Ще доживее ли до края?

Имаше намерение да остане жив.

Беше нарекъл всичко това мелачка на времето. Спомни си за разговора на чаша питие в Мейфлауър, Вашингтон. Да, действително Феърфакс бе една мелачка. Но все пак не бе подозирал колко точна щеше да остане тази дума — една непрестанна мелачка.

От бреме навреме оборотите намаляваха. Физическото и умственото напрежение изискваха намаляването им в определено време — разбираемо само за него. Случаите, в които ставаше невнимателен… или прекалено уверен в себе си. Или прекалено сигурен при вземане на решения за отнемане на човешки живот.

Или можеха да отнемат неговия.

Често тези решения се вземаха лесно. Понякога това го плашеше. Дълбоко го плашеше.

В такива случаи той заминаваше. Пътуваше на юг към Португалското крайбрежие, в убежището на временно затруднените от войната богати, където отказваха да признаят, че съществува война. Друг път оставаше в Коста дел Сантяго — с обърканите си родители. Или оставаше в границите на посолството в Лисабон и се отдаваше на безсмислени задължения, свързани с неутралната дипломация. Незначителен военен аташе, който не бе дори униформен. Не се очакваше да носи униформа по улиците, но тук ставаше въпрос за собствена „територия“. Въпреки всичко той не носеше униформа, а и никой не се интересуваше. Не беше особено харесван. Контактуваше много активно, имаше и твърде много приятели от преди — преди войната. Общо взето бе пренебрегван… гледаха на него с известно презрение.

В такива случаи си почиваше. Налагаше си да не мисли за нищо, за да се възстанови.

Преди четири години и четири месеца подобни мисли щяха да са невъзможни.

Сега го измъчваха. Разбира се, когато намереше свободно време за подобни мисли.

Точно в този момент не разполагаше с такова.

Все още нямаше никакво движение по дефилето. Явно нещо не беше на ред. Провери часовника си. Хората от Сан Себастиан закъсняваха прекалено много. Не беше обичайно. Само преди шест часа Френската съпротива се бе обадила по радиото, че всичко е осигурено. Нямаше усложнения, отрядът беше тръгнал.

Пратениците от Сан Себастиан носеха снимки на германски инсталации от обектите на север от Монт-де-Марсан. Стратезите в Лондон надаваха вой за тях от месеци. Тези снимки струваха живота на четири… а — ето я отново тази проклета цифра… четири нелегални агенти.

Ако трябваше да се случи нещо, то пратениците трябваше да пристигнат по-рано и да чакат мъжа от Лисабон.

В този момент той забеляза проблясък в далечината, може би на около половин миля — трудно можеше да се каже. Оттатък дефилето, отвъд отсрещния склон, на едно от малките хълмчета.

Отмерени ритмични проблясъци. Отмереният им интервал показваше, че са умишлени, а не случайни.

Сигнализираха им. Сигнализираше му някой, които добре познаваше методите му на работа. Може би някой, когото бе обучавал. Това бе предупреждение.

Сполдинг прехвърли пушката през рамо, притегна ремъка здраво така, че той се застопори, но по гъвкав начин към горната част на тялото му. Докосна закопчалката на кобура си — тя беше на място, оръжието бе сигурно. Той се отблъсна от ствола на старото дърво и наведен започна да изкачва каменистия склон.

На хребета притича наляво, шмугна се във високата трева към останките от загиваща крушова градина. Двама мъже с дрехи целите в засъхнала кал, с пушки от страни седяха на земята и играеха мълчаливо с нож, за да прекарат по-бързо времето. Те вдигнаха рязко глави и посегнаха към пистолетите си.

Сполдинг им направи знак да стоят на земята. Той се приближи и заговори тихо на испански.

— Знае ли някой от вас кои са пратениците?

— Мисля, че Бержерон — каза мъжът отдясно. — И може би Шевие. Този старец се справя отлично с патрулите, вече четирийсет години снове през границата.

— Значи е Бержерон — възкликна Сполдинг.

— Какво е? — попита вторият мъж.

— Сигнализират ни. Те закъсняват и някой се мъчи да привлече вниманието ни с последните слънчеви лъчи.

— Може би искат да съобщят, че идват — каза първият мъж, докато поставяше ножа в ножницата си.

— Възможно е, но не е много вероятно. Ние няма да тръгнем. Поне още два часа няма да мръднем от тук. — Сполдинг се надигна леко и погледна на изток. — Хайде. Ще се спуснем надолу покрай градината. Ще имаме възможност да ги проследим от там.

Тримата мъже се разделиха, но бяха все пак достатъчно близко един до друг, че да могат да се чуват. Те пробягаха през низината около четиристотин ярда. Сполдинг се настани зад ниска скала, която стърчеше над ръба на дефилето. Той изчака другите двама, като прецени, че водите точно под него бяха на около сто фута. Пратениците от Сан Себастиан щяха да прекосят реката на около двеста ярда на запад през плиткия тесен проход, който винаги използваха.

Другите двама мъже пристигнаха на определеното място с минимална разлика един от друг.

— Старото дърво, при което чакаше, беше знакът, нали? — попита първият мъж.

— Да — отговори Сполдинг, изваждайки бинокъла от калъф, закачен от другата страна на кобура. Той беше мощен, с лещи „Цайс икон“ — най-доброто, което произвеждаше Германия. Бе го взел от мъртъв германец край река Техо.

— Защо слязохме тук тогава? Ако има някакъв проблем, там имаше най-добра видимост. По-направо е.

— Ако има някакъв проблем, те ще знаят това и ще се отправят на изток. Ще завият наляво. На запад дефилето се отдалечава от знака. Може би не се е случило нищо особено. Навярно си прав — искат да знаем, че идват.

Двама мъже изникнаха на малко повече от двеста ярда, на запад от плиткия проход. Испанецът, който беше клекнал отляво до Сполдинг, леко докосна рамото му.

— Това са Бержерон и Шевие — каза той тихо.

Сполдинг им направи знак да мълчат и започна да оглежда съсредоточено околността с бинокъла. Изведнъж той фиксира обекта, който търсеше, и с лявата си ръка насочи вниманието на подчинените си към определеното място.

Точно под тях на около петдесет ярда имаше четирима войници, облечени в униформи на Вермахта. Те се опитваха да си пробият път през гъстата растителност и се насочиха към водите в дефилето.

Сполдинг отново погледна двамата французи, минаващи през водата. Той закрепи бинокъла здраво на скалата, докато започна да вижда гората зад двамата мъже, и видя това, което знаеше, че ще види.

В гъстата растителност от бурени и ниски клони се криеше петият германец, офицер. Той държеше на мушка двамата французи, които се опитваха да прекосят реката.

Сполдинг бързо подаде бинокъла на първия испанец и прошепна:

— Виж зад Шевие.

Мъжът погледна, след което подаде бинокъла на своя сънародник.

Всеки от тях знаеше какво трябва да се направи, дори и методите бяха ясни. Бе само въпрос на време и прецизност. От ножницата на лявото си бедро Сполдинг извади къса карабина с щик, скъсена допълнително. Двамата му другари направиха същото. Един след друг погледнаха надолу към мъжете от Вермахта.

Четиримата германци бяха изправени пред води, дълбоки до кръста, и течение не прекалено силно, но все пак достатъчно силно. Те затегнаха пушките на раменете си и се разделиха в колона по течението. Водачът им тръгна пръв, като опипваше дълбочината през цялото време.

Сполдинг и двамата испанци се появиха бързо иззад скалата и се спуснаха по склона, прикривани от листака. Стъпките им бяха заглушени от течащата вода. След по-малко от половин минута се отзоваха на около десет метра от мъжете на Вермахта, прикривани от изпопадали трупи и гъста растителност. Дейвид влезе във водата, притискайки се към брега. С облекчение видя, че четвъртият мъж е само на около пет метра от него и балансира трудно върху плъзгавите скали. Останалите трима на около пет метра един от друг, се бяха съсредоточили върху двамата французи нагоре по течението. Бяха напълно концентрирали вниманието си.

Нацистът го видя. Страх и объркване можеха да се прочетат в очите на германеца. Именно тази секунда, която му беше необходима, за да овладее шока, бе достатъчна на Дейвид. Сполдинг се хвърли върху него. Шумът на водата приглушаваше действията му. Той прониза с ножа гърлото на германеца, натисна яростно главата му под водата и видя как кръвта на жертвата се смеси с бързото течението.

Нямаше време за губене, нито секунда. Дейвид пусна безжизненото тяло и видя двамата испанци успоредно до себе си на брега. Първият даде знак към водача, а вторият кимна към следващия мъж. Дейвид разбра, че третия войник от Вермахта беше негов.

Цялата операция не отне повече от бремето, необходимо на Бержерон и Шевие да достигнат до южния бряг. Тримата войници бяха ликвидирани, облените им с кръв тела се понесоха надолу по течението, преобръщаха се от скалите и оцветяваха водите с пурпурни струи.

Сполдинг даде знак на испанците да прекосят водата до северния бряг. Първият се изправи до Дейвид с кървяща, дълбока рана на дланта.

— Добре ли си? — прошепна Сполдинг.

— Острието се подхлъзна. Загубих ножа си — изпсува мъжът.

— Измъквай се от района. Превържи тази рана във фермата на Валдеро — каза Дейвид.

— Ще я стегна с бинт. Ще се оправя.

Вторият испанец се присъедини към тях. Той трепна при вида на раната — нещо, което Сполдинг считаше несъвместимо за партизанин, само преди минути забил острието на ножа си във врата на мъжа, почти отрязвайки главата му.

— Раната не изглежда добре — заяви той.

— Не можеш да действаш в това състояние — добави Сполдинг, — а и нямаме никакво време за разправии.

— Мога…

— Не можеш — каза Дейвид с тон, не допускащ възражение. — Върни се при Валдеро. Ще се видим до седмица-две. Тръгвай и не се показвай!

— Добре. — Испанецът беше разочарован, но бе ясно, че нито можеше, нито искаше да наруши заповедите на американеца. Започна да пълзи на изток между дърветата.

— Благодаря. Днес свършихме добра работа. — Сполдинг извика тихо, малко по-силно от шума на бързеите.

Испанецът се усмихна и притича в гората, като държеше китката си.

Също толкова бързо Дейвид докосна ръката на втория мъж, като го подкани да го последва. Тръгнаха по течението. Сполдинг спря до паднало дърво, чийто ствол бе потопен в буйните води. Обърна се и клекна, като заповяда на испанеца да направи същото. Говореше тихо.

— Искам го жив. Искам да го разпитам.

— Ще го доведа.

— Не, аз ще го заловя. Не искам да стреляш. Може да имат охрана. — Сполдинг забеляза, че мъжът се усмихва, докато той говореше, просто не можеше да се въздържи. Знаеше защо. Испанският му имаше мек акцент на кастилец и при това на чужденец кастилец. Не бе характерен за страната на баските.

Това всъщност беше самата истина.

— Както предпочиташ, скъпи приятелю — каза мъжът. — Да мина ли от другата страна, за да настигна Бержерон? Сигурно е много притеснен.

— Не, още не. Изчакай, докато оправим нещата тук. Той и старецът ще продължат да вървят. — Дейвид повдигна глава над падналия ствол, като изчисляваше разстоянието. Германският офицер беше на около шейсет ярда, скрит в гората. — Ще тръгна натам, ще мина зад него. Ще погледна дали няма и друг патрул. Ако открия, ще се върна и ще изчезваме. Ако не, ще се опитам да го заловя… Ако нещо се случи, ако ме чуе, той сигурно ще се устреми към водата. Хвани го ти тогава.

Испанецът кимна. Сполдинг провери здравината на ремъка на пушката, направи й последен оглед. Подари на подчинения си окуражаваща усмивка и видя, че дланите на мъжа — огромни и мазолести — бяха разтворени върху земята като клещи. „Ако офицерът от Вермахта тръгне към него, тези длани никога нямаше да го изпуснат“, помисли си Дейвид.

Той се промъкваше бързо и тихо между дърветата, помагаше си с ръце и крака като първобитен ловец, пазейки се от клоните, заобикаляйки скалите и преплетения листак.

За по-малко от три минути той премина около трийсет ярда в гръб на германеца откъм лявата му страна. Застана неподвижен и извади бинокъла. Огледа гората и пътеката. Нямаше други патрули. Наведе се внимателно, прикривайки всяко движение на тялото си в гъстите храсти.

На три метра от германеца, който бе клекнал, Дейвид тихо разкопча кобура си и извади пистолета. Обърна се остро, но не и грубо на немски.

— Не мърдайте или ще стрелям!

Нацистът се обърна рязко и посегна към оръжието си. Сполдинг пробяга бързо няколко крачки и изрита пистолета от ръцете му. Мъжът тръгна да става, но Дейвид стовари тежкия си кожен ботуш в главата му. Офицерската фуражка падна на земята, а от слепоочието на германеца рукна кръв. Тя се стичаше на струйки по косата и лицето му. Беше в безсъзнание.

Сполдинг се наведе и разкъса куртката на нациста. На гърдите на оберлейтенанта висеше пътна чанта. Дейвид дръпна металния цип на плика от непромокаем брезент и намери това, което беше сигурен, че ще открие вътре.

Снимките на тайните инсталации на Луфтвафе, намиращи се северно от Монт-де-Марсан. Заедно със снимките имаше и аматьорски рисунки, които по същество бяха основни планове, макар и схематични. Бяха взети от Бержерон, който доведе германците в капана.

Ако можеше да разбере нещо от тях и снимките, щеше да предупреди Лондон, че саботажните групи могат да нанесат необходимите разрушения, парализирайки комплекса на Луфтвафе. Самият той щеше да организира тези групи.

Стратезите от ВВС на съюзниците бяха маниаци на тема бомбардировки. Самолетите пикираха, превръщаха в отломки и кратери всичко, което беше и не беше цел, унищожавайки толкова невинни, колкото и врагове. Ако Сполдинг можеше по някакъв начин да предотврати бомбардировките северно от Монт-де-Марсан, би могъл някак си… по някакъв въображаем начин… да компенсира за решението, което трябваше да вземе сега.

Никакви военнопленници по галицийските хълмове, никакви лагери на смъртта на баска територия.

Лейтенантът от Вермахта, който беше толкова неубедителен в ролята си на ловец… който може би беше живял в тих германски град преди войната… трябваше да умре. И той, мъжът от Лисабон, ще бъде екзекуторът. Щеше да свести младия офицер, да го разпита под заплахата на ножа, за да научи доколко са проникнали нацистите в нелегалното движение в Сан Себастиян. После щеше да го убие.

Офицерът от Вермахта трябваше да умре, защото бе съзрял мъжа от Лисабон и би могъл да го идентифицира като Дейвид Сполдинг.

Фактът, че екзекуцията щеше да бъде бърза, не като смъртта от партизански ръце, въобще не го успокояваше. Осъзнаваше, че в момента, в който натисне спусъка, ужасно ще му се завие свят, но само за миг или два. Ще му прималее. Ще започне да му се повдига и цялото му същество ще изпадне в състояние на погнуса.

Но нямаше да покаже нито едно от тези чувства. Нямаше да каже нищо, нямаше да се издаде… щеше да запази пълно мълчание. Така легендата ще продължава да расте. Това е част от механизма.

Мъжът от Лисабон беше убиец.