Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (45)

42

Минаха един час и трийсет и една минути преди телефонът да позвъни. Точно в девет и петнайсет. Слънцето се беше скрило зад хълмовете на Луджан, светлината покрай далечните речни брегове блещукаше в настъпващата тъмнина.

Ринеман взе слушалката, изслуша и кимна към Дейвид.

Дейвид стана от стола и прекоси до финансиста, като взе телефона. Ринеман натисна копчето на стената. Говорителите бяха задействани.

— Тук сме, Дейвид — думите на Джиин бяха усилени на терасата.

— Отлично — отговори Дейвид. — Тогава няма проблеми?

— В действителност няма. След пътуване около пет мили помислих, че доктор Лайънс ще повръща. Те караха толкова бързо…

След… пет…

Ашър… Фелд…

Джиин бе свършила работата!

— Добре ли е той сега?

— Почива си. Ще мине малко време, докато дойде на себе си…

Време.

Джиин бе дала на Ашър Фелд точното време.

— Добре…

— Genug! Genug! — извика Алтмюлер, застанал на балкона. — Достатъчно. Имате вашето доказателство, те са там. А сега — кодовете!

Дейвид погледна към нациста. Имаше вид, че не бърза и това не бе никак разбираемо.

— Джиин?

— Да.

— В радиостаята ли си?

— Да.

— Нека да говоря с този младеж Балард.

— Ето го и него.

Гласът на Балард бе безличен, експедитивен.

— Полковник Сполдинг?

— Балард, освободихте ли всички шифрови канали?

— Да, сър. Заедно с вашия приоритет. Флагчето е потвърдено, сър.

— Много добре. Чакай моето позвъняване. Няма да бъде по-късно от пет минути. — Дейвид бързо остави телефона.

— Какво правите? — извика ядосано Алтмюлер. — Кодовете! Изпратете ги!

— Той ни мами? — изкрещя Щоли, като скочи от стола си.

— Мисля, че трябва да обясните действията си. — Ринеман говореше меко, гласът му подсказваше наказанието, което смяташе да наложи.

— Само някои детайли от последната минута — каза Сполдинг, като запали цигара — Само няколко минути… Може ли да говорим насаме, Ринеман?

— Това не е необходимо. Какво има? — попита финансистът.

— Начина на заминаването ви ли? То е уговорено. Ще бъдете откаран до летище „Мендарро“ с проектите. То е на около десет минути оттук. Няма да излетите, докато не получим потвърждение за трансфера от „Коенинг“.

— Колко дълго ще трае това?

— Какво значение има?

— Когато започне прекратяването на работата на радарите и радиото, аз вече няма да имам защита, в това е разликата.

— Ах! — Ринеман бе нетърпелив. — За четири часа вие ще имате най-добрата защита в света. Нямам желание да предизвиквам мъжете от Вашингтон.

— Виждате ли? — каза Дейвид на Франц Алтмюлер. — Казах ви, че сме уязвими. — Обърна се отново към Ринеман — Добре, приемам това. Имате много да загубите. Детайл номер едно е зачертан. Сега детайл номер две. Плащането от вас.

Ринеман премигна.

— Вие сте мъж на детайлите… Сумата от петстотин хиляди американски долара ще бъдат прехвърлени на „Banque Luis Quatorze“ в Цюрих. Сумата не подлежи на обсъждане и е достатъчно щедра.

— Изключително. Повече, отколкото аз бих поискат за… Каква е гаранцията ми?

— Хайде, полковник. Не сме търговци. Знаете къде живея, а вашите способности са доказани. Не желая призрака на мъжа от Лисабон на личния си хоризонт.

— Ласкаете ме.

— Парите ще бъдат депозирани, необходимите документи — пазени в Цюрих за вас. В банката както са нормалните процедури.

Дейвид загаси цигарата си.

— Добре. Цюрих… Сега последния детайл. Тази щедра сума ще получа направо у дома… Имената, моля. Напишете ги на лист.

— Сигурен ли сте, че аз знам тези имена?

— Това е единственото нещо, в което наистина съм сигурен. Това е възможност, която няма да пропуснете.

Ринеман извади от джоба на сакото си малко черно кожено тефтерче и бързо написа нещо на листа. Откъсна го и го подаде на Сполдинг.

Дейвид прочете имената:

Уолтър Кендъл

А. Суонсън, Армия на САЩ

Х. Оливър, Меридиан Еъркрафт

Д. Крафт, Пакард.

— Благодаря — каза Сполдинг. Сложи листа в джоба си и посегна за телефона. — Дайте ми американското посолство, моля.

Балард прочете редуването на кодовете в прогресия. Дейвид му ги продиктува. Не бяха перфектни, но не бяха и далече от истинските, Сполдинг разбърка уеднаквяването на гласните, но съобщението беше ясно.

120 минути.

Черно флагче.

Оригиналният код позволяваше до трийсет шифрови знаци.

СЪОБЩЕТЕ ТОРТЮГАС

Кодът, който Сполдинг бе подал, имаше повече знаци.

Балард се беше втренчил в думите:

РАЗРУШЕТЕ ТОРТЮГАС

До два часа.

Дейвид имаше още един последен „детайл“, който никой не би могъл да сгреши професионално, но всички намират за нежелателен.

Щяха да минат около четири часа преди да бъде откаран на летището „Мендарро“, а имаше няколко причини през този период, по които той или Ринеман биха могли да не наблюдават проектите. Затова настоя те да бъдат сложени в единично метално куфарче и прикрепени към някоя част от сградата чрез верига с нов катинар, а ключовете да бъдат дадени на него. По-нататък той ще държи ключовете на куфарчето и ще смачка закопчалките. Ако проектите са пипани, ще разбере това.

— Вашите предпазни мерки са маниакални — каза Ринеман сърдито. — Изглежда трябва да не ви обръщам внимание. Кодовете бяха изпратени.

— Тогава отнесете се снизходително към мен. Аз съм 4–0 от Феърфакс. Може отново да работим заедно.

Ринеман се усмихна.

— Това винаги е начинът да спечелиш, нали? Нека да бъде така.

Ринеман изпрати за верига и катинар, които имаше удоволствието да покаже на Дейвид, че са в оригиналната си кутия. Ритуалът приключи след няколко минути, металното куфарче беше закрепено с верига към колона на стълбището в голямата зала. Четиримата мъже се настаниха в огромната всекидневна стая, отдясно на коридора; огромна арка позволяваше да се вижда стълбището… и металното куфарче.

Финансистът се превърна в мил домакин. Предложи бренди. Отначало само Сполдинг прие, а после и Хайнрих Щолц. Алтмюлер не пожела да пие.

Караул в изгладена, колосана защитна униформа влезе през арката.

— Нашите оператори потвърдиха радиотишината, сър. По цялата крайбрежна зона.

— Благодаря — каза Ринеман. — Следете всички честоти.

Караулът кимна. Обърна се и напусна бързо стаята.

— Вашите хора са експедитивни — отбеляза Дейвид.

— Плаща им се, за да бъдат — отговори Ринеман, поглеждайки часовника си. — Сега ще чакаме. Всичко върви и на нас ни остава само да чакаме. Ще поръчам лека вечеря. Сандвичите едва ли засищат, а имаме и много време.

— Гостоприемен сте — каза Сполдинг, докато носеше брендито към стол до Алтмюлер.

— И щедър. Не забравяйте това — вметна Ринеман.

— Ще бъде трудно да… Мислех си, въпреки всичко, дали мога да ви използвам още? — Дейвид постави чашата с бренди на страничната масичка и показа своите измачкани лошо стоящи дрехи. — Тези ги заех от работник в ранчо. Господ знае кога за последен път са прани. Или… аз бих оценил високо един душ, бръснене, може би един панталон и риза или пуловер.

— Сигурен съм, че военният ви персонал може да ви услужи — каза Алтмюлер, гледайки подозрително Дейвид.

— За Бога, Алтмюлер. Няма да отида никъде. Само за един душ. Проектите са тук! — Сполдинг показа ядосано през арката към металното куфарче, закрепено с верига към колона на стълбището. — Ако мислите, че ще напусна без това, вие сте бавноразвиващ се.

Предизвикателството разгневи нациста, той стисна облегалките на креслото, опитвайки да се контролира, Ринеман се засмя и заговори на Алтмюлер.

— Полковникът имаше няколко много уморителни дни. Молбата му е минимална и, уверявам ви, той ще отиде единствено на летище „Мендарро“… Бих искал да е там. Щеше да ми спести половин милион долара.

Дейвид отговори на усмивката на Ринеман с усмивка.

— Мъж с толкова пари в Цюрих би трябвало поне да се чувства чист. — Стана от стола. — Вие сте прав за последните няколко дни. Изтощен съм. И ме боли навсякъде. Ако има меко легло, ще заспя веднага — Погледна към Алтмюлер: — Ако ще мога да успокоя „малкото момче“, има цял батальон от въоръжена охрана пред вратата.

Алтмюлер скочи, гласа му бе рязък и силен:

— Стига!

— Ох, седнете — каза Дейвид. — Изглеждате глупаво.

 

 

Човек от охраната на Ринеман му донесе панталон, лек пуловер и светлокафяво велурено сако. Дейвид видя, че всяка вещ е скъпа и всяка ще му е по мярка. Прибори за бръснене имало в банята ако нещо друго му потрябвало, достатъчно било само да отвори вратата и да поиска. Ще има човек в коридора. В действителност щеше да има двама.

Дейвид разбра.

Той каза на охраната, че ще поспи един час, след това ще се изкъпе и избръсне за пътуването. Ще бъде ли така добър да го събуди в единайсет часа?

Патрулът обеща да го събуди.

Часовникът му показваше десет часа и пет минути. Джиин бе телефонирала точно в девет и петнайсет. Ашър Фелд имаше точно два часа от девет и петнайсет.

Дейвид имаше един час и шест минути.

Единайсет и петнайсет.

Ако Ашър Фелд наистина вярваше в своите приоритети.

Стаята беше голяма, с висок таван и два прозореца с двойни рамки, на третия етаж, в източното крило на къщата. Това беше всичко, което Сполдинг можеше да каже или искаше да проучи, докато беше светло.

Угаси и отиде обратно до прозорците. Отвори тихо левия прозорец, надничайки иззад завесите.

Покривът бе с плочки, което не беше добре. Имаше широка водосточна тръба, а това беше добре. Водосточната тръба водеше до канализационна тръба, на около двайсет фута разстояние. Това беше задоволително.

Точно отдолу, на втория етаж, имаше четири мажи балкона, които вероятно водеха към четири спални. Най-далечният балкон беше на около пет фута от канализационната тръба. Възможно е да е свързан с тръбата, но вероятно не е.

Долу се виждаше зелената площ, както и цялата територия на Habichtsnest, подстригана, зеленикавочерна на лунната светлина, осеяна с бели градински мебели от ковано желязо, разпръснати из нея. Покрити с плочи пътеки с редици цветя от двете им страни. От площта под прозорците започваше широка равна пътека, която извиваше настрани и изчезваше в тъмнината между дърветата. Спомни си, че бе видял тази пътека от далечния десен край на терасата, разположена над басейна; спомни си незагладените, грапави, неравномерни, прекъсващи следи от копита. Пътеката беше за коне и сигурно водеше до конюшни, някъде зад дърветата.

Това бе важно, но в този момент само относително.

Тогава Сполдинг видя закрита с ръка светлинка от цигара зад дървената решетка на около трийсет фута от периметъра на мебелите от ковано желязо. Ринеман изрази увереност, че той, Дейвид, ще бъде на път към „Мендарро“ след четири часа, но тази увереност беше подплатена с мъже, дебнещи в засада.

Нямаше изненада, изненада щеше да е липсата на такива патрули. Това бе една от причините, поради която се надяваше на приоритетите на Ашър Фелд.

Остави завесите да се върнат на мястото си, отстъпи от прозореца и отиде до леглото с балдахин. Дръпна одеялата и се съблече по шорти — грубо долно бельо, което бе намерил в кирпичената колиба, за да смени своите, изцапани с кръв. Легна и затвори очи, но с намерение да не заспива. Той си представи високата електрифицирана ограда долу при вратата на Habichtsnest. Както я беше видял, когато патрулите на Ринеман го претърсваха, притиснат към раздрънкания автомобил на военноморската база.

Отдясно на огромната врата. На изток.

Прожекторите хвърляха достатъчно светлина и той можа да види леко ъгловатата извивка на оградата, в която тя се отдалечаваше между дърветата. Не много, но точно.

Север, североизток.

Прехвърли мислите си към магистралата, две мили южно от мраморните стълби на Habichtsnest — магистралата, която се врязваше в предградията на Луджан към Буенос Айрес. Спомняше си пътя, минаващ високо над реката при кръстопътя за Habichtsnest, а после извиваше наляво и отиваше надолу в района Тигре. Опитваше да си припомни точно първите минути от кошмарното пътуване в „Бентли“-то, което завърши в дим, огън и смърт в Колинас Ройас. Колата беше извила от скрития вход и няколко мили летя на изток, надолу и леко на север. Накрая пътуваше успоредно на реката.

Север, североизток.

И тогава си представи реката под терасирания балкон, осеяна с платноходки и моторници. Тя течеше диагонално и се отдалечаваше… надясно.

Север, североизток.

Оттам именно можеше да избяга.

Надолу по пътеката за коне в защитеното прикритие на тъмните дървета и на североизток към ливадите, разделящи дърветата. През ливадите, като върви винаги надясно — на изток и надолу по хълма — на север. Обратно в гористия склон, следващ линията на реката, докато намери електрифицираната ограда опасваща огромната територия, наречена Habichtsnest.

Отвъд тази ограда беше магистралата за Буенос Айрес. И посолството.

И Джиин.

Дейвид отпусна тялото си, остави божата от раната да се разсее в кръгове по разкъсаната кожа. Дишаше равномерно, дълбоко. Трябваше да остане спокоен — това беше най-трудната част.

 

 

Погледна часовника си, подарък от Джиин Беше почти единайсет часа. Стана от леглото и облече панталона и пуловера. Обу си обувките и завърза връзките колкото може по-стегнато, докато кожата стегна крака му, после взе възглавницата и обви около нея изцапаната риза, която бе взел от ранчото. Сложи я отново на леглото и издърпа частично одеялото върху нея. Вдигна чаршафите, нави ги и ги напъха в панталоните на работника от ранчото и постави одеялата на мястото им. Изправи се. В тъмнината и на светлината, която ще дойде откъм коридора, леглото щеше да изглежда достатъчно пълно в първия момент.

Премина до вратата и притисна гръб към стената до нея.

Часовникът му показваше единайсет без една минута.

Чукането бе силно, патрулът не беше дискретен.

Вратата се отвори.

— Сеньор!… Сеньор!

Вратата се отвори повече.

— Сеньор, време е! Часът е единайсет.

Караулът застана в рамката, гледайки към леглото.

— El duerme — каза спокойно през рамото си.

— Сеньор Сполдинг! — Караулът влезе в тъмната стая.

В момента, в който мъжът освободи вратата, Дейвид направи само една крачка и с две ръце стисна врата на караула отзад. Впи пръсти в гърлото и дръпна мъжа по диагонал към себе си.

Не се чу никакъв вик — гърлото му беше запушено. Той падна безчувствен.

Сполдинг бавно затвори вратата и включи светлината.

— Благодаря — каза високо. — Помогни ми, моля те? Стомахът ме боли ужасно…

Не бе тайна в Habichtsnest, че американецът е ранен. Дейвид се наведе над припадналия караул. Масажира гърлото му, притисна ноздри, сложи уста върху устата на мъжа и издиша въздух.

Караулът мръдна, беше в съзнание, но не съвсем.

Сполдинг взе пистолета от кобура на колана му и голям ловен нож от ножницата до него. Сложи острието под брадата на мъжа и пусна кръв с острия връх. Той прошепна. На испански.

— Разбираш ли ме! Искам да се смееш! Започни да се смееш! Сега! Ако не, това ще си свърши работата. Направо през врата!… Още сега Смей се!

Уплашените очи на караула показваха пълно неразбиране. Изглежда смяташе, че има работа с маниак. Луд, който ще го убие.

Отначало слабо, а после с нарастваща сила и паника мъжът се смееше.

Сполдинг се смееше заедно с него.

Смехът се усилваше, Дейвид продължаваше да гледа към караула, ръкомахайки с ръка за по-високо, по-ентусиазирано веселие. Мъжът, объркан не без основание и напълно уплашен, се заливаше от смях истерично.

Сполдинг чу изщракването на дръжката на два фута от ухото си. Удари с дулото на „Люгер“-а главата на караула и се изправи, докато вторият мъж влизаше.

— Que pasa, Antonio? Ty re…

Дръжката на „Люгер“-а удари черепа на аржентинеца с такава сила, че изпуснатият от караула въздух се чу толкова високо, колкото и гласът му, докато падаше.

Дейвид погледна часовника си. Беше единайсет часа и осем минути. Още седем минути трябваше да минат.

Ако мъжът, наречен Ашър Фелд, вярваше в думите, които каза с такава ангажираност…

Сполдинг взе оръжието на втория караул, като сложи втория „Люгер“ в колана си. Претърси джобовете на двамата мъже, прибра всички банкноти, които можа да намери. И малко монети.

Той нямаше никакви пари. Може би ще са му необходима. Изтича в банята и пусна душа с най-гореща вода. Върна се до вратата към коридора и я заключи. След това загаси всички светлини и отиде до левия прозорец, като затвори очи, за да свикне с тъмнината навън. Отвори ги и мигна няколко пъти, опитвайки се да отстрани белите точки на безпокойството.

Беше единайсет и девет минути.

Изтри изпотените си ръце по скъпия пуловер, пое дълбоко въздух и зачака.

Чакането беше почти непоносимо.

Защото не знаеше със сигурност.

И тогава той чу! Вече знаеше.

Две експлозии! Толкова силни толкова внезапни, толкова изненадващи, че самият той потрепери, спрял дишането си.

Тогава последваха изстрели от автоматен огън, които разкъсаха тихата нощ.

Долу под него, на земята, мъже крещяха един на друг, като тичаха към звуците, изпълнили цялата територия с нарастващо ожесточение.

Дейвид гледаше истерията долу. Имаше пет караула под неговите прозорци, сега всички тичаха извън скритите си позиции. Можеше да види светлините на още прожектори, запалени отдясно, в елегантния преден двор на Habichtsnest. Чуваше рева на мощни автомобилни мотори и бързо множащите се заповеди на уплашени хора.

Оттласна се от касата на прозореца, като се държеше за долния край на рамката му, докато краката му докоснаха водосточната тръба.

И двата „Люгер“-а бяха в колана му, а ножът — между зъбите. Не понасяше острие до тялото си, а така можеше винаги да го изплюе, ако станеше необходимо. Пристъпваше странично по наклонения покрив. Канализационната тръба беше само на около фут.

Експлозиите и пушечният огън около вратата се увеличаваха. Дейвид се възхищаваше не само от обещаното и изпълнено от Ашър Фелд, но и от своята логика. Лидерът на Хаганах сигурно бе довел мажа, добре екипирана „армия“ в Habichtsnest.

Наведе предпазливо тялото си към наклонения покрив, протегна ръка и се вкопчи с дясната във водосточната тръба, която бе от другия край на канализационната, и бавно, внимателно, свит настрани, се премести, докато намери опора за краката си. Отблъсна се от външния ръб на водосточната тръба, като опитваше здравината й с бърз пружиниращ къс скок и се прехвърли отстрани, като държеше ръба с две ръце, с опрян на стената крак, и възседна канализационната тръба.

Започна да слиза, като местеше ръцете си една под друга по тръбата.

Между пушечните изстрели изведнъж чу силно блъскане над себе си. Викаха на немски и испански, чу и познатия звук от чупене на дърво.

Бяха проникнали в стаята, която току-що напусна. Най-далечният северен балкон на втория етаж сега беше успоредно с него. Протегна лявата си ръка, хвана се за ръба, прехвърли дясната напреко, за да се задържи, и се плъзна под него. Люлееше се на трийсет фута над земята, но без да се вижда.

По прозорците се виждаха мъже. Те натискаха металните рамки да се отворят, без да търсят дръжките, чупеха се стъкла, скърцаше метал. Изтрещя още една експлозия от мястото на боя, на около четвърт миля оттук, всред потъналата в тъмнина ливада, отделена от гората. Далекобойно оръжие предизвика избухване в предния двор, светлината на прожекторите внезапно изчезна. Ашър Фелд напредваше. Кръстосаният огън щеше да бъде убийствен. Самоубийствен.

Виковете над Сполдинг изчезнаха от прозореца, той ритна с крак два пъти за да се залюлее достатъчно и да прехвърли пак ръцете си около тръбата.

Направи това, но острието между зъбите му предизвикваше божа в челюстите.

Плъзна се към земята, като стържеше с ръце потъмнелия от времето метал и не усещаше порязванията по дланите и пръстите си.

Извади ножа от устата си и един „Люгер“ от колана и изтича по посока на заравнената конска пътека към тъмнината на дърветата. Навлезе в тъмния коридор с дървета от двете страни. Той беше готов да се шмугне между тях при първия звук на близки изстрели.

И те дойдоха, четири последователно; куршумите се удряха с ужасна сила в околните високи стъбла на дърветата.

Той се скри бързо зад дебел ствол и погледна към къщата. Стрелящият мъж беше сам, застанал до канализационната тръба. После към него се присъедини втори човек, изтичал от района на игрището за крикет, с огромен доберман, който се дърпаше от ремъка в ръката му. Мъжете крещяха един на друг, всеки от тях се опитваше да наложи заповедта си, а кучето лаеше ожесточено.

Докато те стояха, крещейки, два изстрела от автомат се чуха откъм предния двор и още два прожектора експлодираха.

Дейвид видя мъжете да замръзват, съсредоточени в това, което ставаше в предния двор. Караулът с кучето дръпна ремъка и насочи животното обратно, встрани от къщата. Вторият мъж се приведе, после стана и започна да се оттегля бързо покрай сградата към предния двор, заповядвайки на придружителя си да го следва.

И тогава Дейвид го видя. Горе. Вдясно. През листака. На терасата, обърната към зелената площ и басейна.

Ерих Ринеман излетя през вратата, крещейки заповеди с ярост, но не в паника. Той ръководеше своите сили, осъществявайки отбраната си… В сърцевината на атаката той беше спасителният Цезар, заповядващ на батальоните си да атакуват, атакуват, атакуват… Зад него се появиха трима мъже, той изръмжа нещо към тях и двамата изтичаха в Habichtsnest. Третият мъж нещо се препираше и Ринеман го застреля без ни най-малко колебание. Тялото се срина пред погледа на Дейвид. Тогава Ринеман изтича до стената, частично прикрит от парапета, но не напълно. Изглеждаше, че вика в стената.

Викаше пронизително в стената.

През експлозиите Дейвид чу приглушено бръмчене и мигновено осъзна какво прави Ринеман.

Изпращаха нагоре от брега кабинката специално за него.

Докато всички бяха ангажирани във водене на тази битка, този Цезар щеше да избяга от нея.

Ринеман свинята. Основният манипулатор. Човекът, способен да корумпира всичко около себе си, който нямаше почит към нищо.

Може да работим пак…

Нещата са такива, нали?

Дейвид изскочи от прикритието си и тичешком се отправи назад към пътеката, в точката, където градината и гората се съединяват с тревната площ, намираща се под балкона. Притича до бяла метална маса с крака от ковано желязо — същата, на която бе седял Лайънс с тяло, наведено над чертежите. Ринеман не беше наоколо.

Трябваше да бъде някъде тук!

Изведнъж… съвсем ясно Сполдинг осъзна, че единственото нещо, което можеше да оправдае отстраняването му от Лисабон, пътуването му през половин свят, огъня и божата… е мъжът над него, скрит на балкона.

— Ринеман!… Ринеман! Тук съм!

Огромната фигура на финансиста се появи на парапета. В ръцете си държеше „Стърнлихт“-автоматик. Могъщ и смъртоносен.

— Ти? Ти си мъртъв! — Той започна да стреля. Дейвид се хвърли на земята зад масата, като я обърна, използвайки я за прикритие. Куршуми се забиваха в земята и рикошираха в металната повърхност. Ринеман продължаваше да крещи.

— Фокусите ти са чисто самоубийство, Лисабон! Мъжете ми те обграждат отвсякъде! Стотици са! Само след броени минути ще бъдат тук!… Ела, Лисабон! Покажи се. Така само ускоряваш смъртта! Смяташ, че щях да ти позволя да живееш? Никога! Покажи се! Мъртъв си!

Дейвид вече разбираше. Манипулаторът нямаше да оскърби хората във Вашингтон, но нямаше и да позволи на мъжа от Лисабон да стои в полезрението му. Чертежите щяха да отидат в „Мендарро“. А не при мъжа от Лисабон.

Щели са да го убият на път към „Мендарро“.

Сега всичко стана толкова ясно.

Дейвид вдигна „Люгер“-а — разполагаше само с броени секунди. Отвличане на вниманието, а след това само броени секунди.

Щяха да му бъдат достатъчни…

Уроците от северната част на страната.

Наведе се надолу, изтръгна парчета пръст заедно с трева с лявата си ръка. След като напълни шепата си, подхвърли съдържанието във въздуха, вляво от металния парапет. Черна пръст и трева започнаха да се сипят от въздуха, които изглеждаха по-едри на леката светлина.

Чу се експлозия от стрелба от „Стърнлихт“. Сполдинг отскочи вдясно на масата и натисна спусъка на „Люгер“-а пет пъти в бърза последователност.

Лицето на Ерих Ринеман се обля в кръв. Револверът падна в момента, в който ръката му се надигна нагоре в смъртен спазъм. Огромното тяло се изви рязко назад, след това напред, а накрая се наклони и се стовари безжизнено върху парапета.

Ринеман се преобърна и падна от балкона.

Дейвид чу крясъците на охраната над себе си и тичешком се отправи към тъмнината на конската пътека. Тичаше с всичка сила надолу по криволичещия тъмен коридор, обувките му потъваха непрекъснато в мекия наклон.

Пътят изведнъж рязко зави. Наляво.

По дяволите!

И ето, изведнъж чу цвиленето на подплашени коне. Усети миризмата им, а вляво видя едноетажна постройка, в която имаше поставени ясли и която явно беше конюшнята. Чу обърканите викове на коняря някъде отвътре, опитващ се да успокои поверените му животни.

За секунда на Дейвид му дойде една идея, но веднага я отхвърли. Конят щеше да е по-бърз, но имаше голяма вероятност да е неуправляем.

Той изтича до най-отдалечения край на конюшните, зави покрай ъгъла и спря да си поеме въздух и да се ориентира. Смяташе, че знае къде се намира. Опита се да си представи разположението на имението от въздух.

Полетата! Полетата трябваше да са някъде наоколо.

Притича до обратната страна на едноетажната постройка и видя ливадите малко по-надолу. Точно както си бе представял нещата — следваше лек наклон надолу… на север… Той не бе толкова голям, че да затруднява пашата или бягането надолу. В далечината зад полята на лунната светлина, се очертаваше гора по хълмовете. Надясно… бе изток.

Пътят, който трябваше да следва явно беше някъде между наклона на полето и височините на хълмовете. Това бе най-правият и прикрит път до електрическата ограда.

Север, североизток.

Втурна се към оградата на ливадата мина през нея и продължи да тича с всички сили през полето. Залповете се чуваха зад него, но вече по-слабо в далечината. Той стигна до хребет, от който можа да види реката на половин миля надолу. Тя също бе оградена, за да предпазва животните от падане по стръмния склон. Можеше да види запалването на светлини по реката. Надолу към реката и елегантното общество се носеха звуците на смъртта.

Обърна се шокиран. Куршум профуча покрай него. Той беше предназначен за него! Бяха го забелязали!

Хвърли се на земята и започна да пълзи напред. Следваше лек наклон и реши да се претърколи надолу, докато тялото му най-накрая се удари в твърдото дърво на някакъв стълб. Бе стигнал до другия край на полето, по-нататък беше гората.

Чу свирепия лай на кучета и осъзна, че са предназначени за него.

Все още на колене, можа да различи очертанията на устремило се към него куче. Пистолетът му бе зареден, но осъзнаваше, че ако натисне спусъка, ще издаде местоположението са. Премести оръжието в лявата ръка и извади ловния нож от колана си.

Черното чудовище скочи във въздуха, надушило миризмата на човешка плът. Сполдинг замахна с лявата си ръка, с която държеше пистолета към мускулестия доберман, който бе скочил на гърдите му; видя как грозната глава на звяра се обърна настрани, оголените зъби раздраха пуловера и се забиха в ръката му.

Замахна с дясната си ръка, стиснал ножа с всичка сила, и го заби в мекия корем на животното. Топла кръв бликна от разкъсания корем на кучето. Сподавен свиреп рев се изтръгна от гърлото на умиращото животно.

Дейвид хвана ръката си. Зъбите на добермана се бяха забили под рамото му. А дърпането, търкалянето и извиването бяха скъсали поне един от шевовете на раната на корема му.

Той се придържаше за оградата на пасището и пропълзя на изток.

Север, североизток! Не изток, по дяволите!

В моментния шок осъзна, че стрелбата е намаляла. Колко ли време вече бе изминало? Експлозиите сякаш продължаваха, но огънят от огнестрелно оръжие намаляваше.

Значително намаляваше.

Виковете от другия край на полето, откъм конюшните, продължаваха. Той погледна иззад и над тревата. Мъже с прожектори бягаха наоколо, сноповете светлина сновяха диагонално по полето. Дейвид дочуваше команди на висок глас.

Онова, което видя, го накара да спре всякакво движение и да се втренчи с недоумение. Сноповете светлина от другата страна на полето бяха насочени върху фигура, излизаща от конюшните… на кон! Светлината от около дузина прожектори осветяваше ослепителното отражение на белия костюм.

Франц Алтмюлер!

Алтмюлер бе избрал лудостта, която Дейвид беше отхвърлил.

Но, разбира се, положението на двамата не беше еднакво.

Сполдинг осъзна, че сега е плячката, а Алтмюлер — ловецът.

И други щяха да го последват, но Алтмюлер не искаше да чака. Той риташе животното по хълбоците и мина бързо през отворената врата.

Сполдинг разбра още нещо — Франц Алтмюлер ще бъде мъртъв, ако Дейвид останеше жив. Единственият начин за спасението му бе да съумее да представи трупа на мъжа от Лисабон. Същия агент на Феърфакс, който бе осакатил „Тортюгас“. Тялото на мъжа, което можеше да се идентифицира от медици и охраната на Очо Кале. Мъжа, който бе открит и провокиран от Гестапо.

Толкова много, толкова чужд.

Конят и ездачът профучаха в галоп през полето. Дейвид остана проснат и почувства твърдата земя под себе си. Не можеше да се изправи — Алтмюлер държеше мощен прожектор. Ако се претърколеше под оградата, високите плевели и тревата можеха да го прикрият, но също така можеха да се огънат и да го издадат.

Ако… можете.

Осъзнаваше, че размишлява. Високата трева щеше да бъде най-добрият избор, щеше да бъде извън полезрението. Но същевременно тя бе прекалено отдалечена. Разбираше защо го тормози това.

Той самият имаше желание да бъде ловецът, а не плячката.

Искаше да види Алтмюлер мъртъв.

Франц Алтмюлер не беше от онези врагове, които човек може да остави живи. Той можеше да бъде точно толкова смъртоносно опасен в спокоен манастир по време на молитва, колкото и на някой фронт по време на война той олицетворяваше безусловния враг. Всичко това можеше да се прочете в погледа му. Нямаше нищо общо с германската кауза, по-скоро бе свързано с дълбоката му вътрешна арогантност. Алтмюлер бе свидетел на рухването на майсторското си творение, беше видял унищожаването на „Тортюгас“. И всичко това бе осъществено от друг мъж, който му бе съобщил, че той, Алтмюлер, е просто едно подчинено лице.

Именно това Алтмюлер не можеше да понесе.

Щеше да бъде презиран след войната.

Неприемливо!

Алтмюлер щеше да го дебне. В Буенос Айрес, Ню Йорк, Лондон — мястото нямаше значение. А първата му цел щеше да бъде Джиин. Щеше да пробва с пушка или с нож в тълпа от хора или прикрит пистолет през нощта. Алтмюлер щеше да го накара да си плати за всичко. По очите му личеше.

Сполдинг се притисна в земята в момента, в който Алтмюлер стигна до средата на полето; премести се напред, воден от светлините, които търсеха него, но на около половин миля от мястото, където се криеше. Те бяха насочили лъчите към мястото, където доберманът бе видян за последен път.

Алтмюлер обузда коня, като го накара за забави ход, но не спря. Започна да оглежда внимателно земята под силната светлина на прожектора, придвижваше се внимателно, с пистолет в ръка. Държеше ремъка, но бе готов за стрелба.

Внезапно се чу нова експлозия откъм конюшните. Вече ги нямаше насочените прожектори от другата страна на полето; мъжете, които бяха тръгнали пеш след Алтмюлер спряха и се обърнаха назад, към яростната паника, която се увеличаваше с минути. Започнаха да горят помещения.

Алтмюлер продължи. Даже и да осъзнаваше онова, което става зад него, той не го показваше. Ритна коня и го подкани да тръгне напред.

Конят спря, изпръхтя, изправи се на задните си крака и отстъпи назад въпреки командите на Алтмюлер. Нацистът беше обезумял; той започна да крещи на животното, но крясъците бяха напразни. Конят беше стигнал до убития доберман — явно миризмата на прясна кръв го отвращаваше.

Атмюлер видя кучето в тревата. Завъртя светлината най-напред вляво, след това надясно, лъчът прониза пространството точно над главата на Дейвид. Алтмюлер взе инстинктивно решение, или поне така се стори на Сполдинг. Той шибна с юзда надясно, към Дейвид. Започна бавно да се придвижва с коня, вече не го караше в галоп.

И ето, че Дейвид осъзна причината — Алтмюлер проследяваше петната от кръв, оставени от кучето по тревата.

Дейвид пълзеше възможно най-бързо пред лъча светлина на Алтмюлер, който се движеше бавно. В един момент, когато се озова на сравнително по-тъмно, се обърна рязко надясно и побягна, приведен ниско назад, към центъра на полето. Изчака, докато конят и ездачът бяха по средата между него и оградата, и започна леко да си проправя път към нациста. Изкушаваше се да се прицели с „Люгер“-а и само с един-единствен изстрел да го повали, но разбираше, че това може да направи само в краен случай. Трябваше да измине още няколко мили по непознат терен през тъмна гора, която другите познават по-добре. Силният звук на изстрела щеше само да принуди мъжете да напуснат отново имението, намиращо се на около половин миля.

Все пак можеше да се наложи.

Той вече беше на около десет фута, държеше „Люгер“-а в лявата си ръка, а дясната му беше свободна… Още малко, още малко по-близо. Прожекторът на Алтмюлер почти застина наместо. Той вече бе стигнал точката, в която той, Дейвид, бе легнал на земята неподвижно.

Тогава Сполдинг почувства лекия бриз откъм гърба си и разбра, че именно сега е моментът за действие.

Главата на коня се изви нагоре, големите му очи изпъкнаха. Миризмата на напоените с кръв дрехи на Дейвид беше стигнала до ноздрите на животното.

Сполдинг изскочи от тревата, дясната му ръка се устреми към китката на Алтмюлер. Той стисна пръсти върху цевта на пистолета… „Колт“! Специална изработка, предназначен за американската армия „Колт“, калибър .45. Алтмюлер се завъртя шокиран, абсолютно объркан от неочакваното нападение. Той дръпна ръката си назад и започна да рита с крака. Конят се изправи на задните си крака, Сполдинг държеше здраво, принуждавайки Алтмюлер да снижава надолу ръката си. Той замахна с цялата сила, която имаше, и буквално отлепи Алтмюлер от седлото на коня и го повали в тревата. Той започна да удря ръката на нациста в земята, докато плътта удари на камък и „Колт“-ът изскочи от ръката му. В същия миг той удари в лицето Алтмюлер със своя „Люгер“.

Германецът се съпротивляваше. Започна да дращи очите на Сполдинг със свободната си лява ръка, като през цялото време риташе с колена и крака Дейвид по тестисите и краката, яростно се извиваше със заклещени рамене и глава от тялото на Сполдинг. Започна да крещи.

— Ти! Ти и… Ринеман! Предателство!

Нацистът видя кръвта под рамото на Дейвид и започна да дърпа раната, разкъсвайки я, докато Сполдинг помисли, че не би издържал болката нито секунда повече.

Алтмюлер повдигна рамо и удари Дейвид в корема, издърпа кървящата му ръка и го накара да се просне встрани. Нацистът се изправи на крака и се хвърли отново в тревата — там, където „Колт“-ът бе изхвръкнал встрани. Започна да опипва яростно земята около себе си.

Намери оръжието.

Сполдинг издърпа ловния си нож от задната част на колана си и премина разстоянието, което го делеше от Алтмюлер. „Колт“-ът се прицелваше, малкото му черно дуло бе насочено точно към очите му.

В момента, в който острието прободе плътта, оглушителен изстрел от тежък револвер експлодира в страни от лицето на Дейвид, изгаряйки кожата, но все пак пропускайки целта.

Сполдинг заби дълбоко ножа в гърдите на Алтмюлер и го остави там.

Абсолютният враг бе мъртъв.

Дейвид знаеше, че няма и секунда за губене… Щяха да се появят мъже, други коне… много кучета.

Притича до оградата на ливадата, прескочи я и навлезе в тъмната гора. Започна да бяга насляпо, опитвайки се с всички сили да извие наляво. На север.

Север, североизток.

Там бе спасението!

Падаше върху камъни, спъваше се в клони; най-сетна навлезе в гъсталак, размаха ръце, за да открие пътека, някакво подобие на пътека. Лявото му рамо беше изтръпнало това бе едновременно и опасност, и благодат.

Вече нямаше изстрели в далечината, само тъмнина и шума на гората през нощта, и дивите ритмични удари на сърцето му. Стрелбата около конюшните бе спряла. Охраната на Ринеман вече бе свободна, за да тръгне да го издирва.

Бе изгубил много кръв, колко — не можеше да каже. Очите му бяха изморени — също както и тялото. Клоните му се струваха тежки, груби, с пипала, наклоните — като стръмни планини, сякаш бяха огромни дефилета, които трябваше да бъдат прекосявани без въжета. Краката му се подгъваха и той трябваше да се насилва за да ги движи стегнато.

Оградата! Ето я оградата!

В дъното на малко хълмче между дърветата.

Започна да тича, спъвайки се, драскайки земята, лазейки надолу към основата на хълма.

Вече беше тук. Ето я и нея.

Оградата.

Все пак не можеше да я докосне. Но може би…

Вдигна суха пръчка и я хвърли по мрежата.

Изскочиха искри и се чу пращене. Да докосне оградата означаваше сигурна смърт.

Погледна нагоре към дърветата. Потта, която се стичаше от главата и челото, пареше очите му, като замъгляваше още повече вече замъгления му поглед. Трябваше да има дърво.

Дърво. Дърво — такова, каквото му е необходимо.

Не беше сигурен. Тъмнината често пъти изменяше формите. В тъмнината се виждаха сенки на фигури там, където нямаше такива.

Нямаше клони! Нямаше клони, които да висят над оградата. Ринеман бе забранил… и от двете страни… растителност да докосва високите стоманени мрежи!

Започна да бяга, доколкото можеше, наляво — север. Реката бе може би на около миля оттук. Може би.

Може и по вода.

Но реката, ако съумееше да стигне до нея, да мине по стръмните склонове, преградени заради конете, щеше да го забави, да отнеме време, от което той се нуждаеше отчаяно. А Ринеман сигурно имаше поставена охрана по брега на реката.

И ето, че го видя.

Може би.

Подкастрен клон на няколко фута от високата опъната мрежа, стигащ почти до оградата! Клонът бе дебел, разширяващ се още повече към ствола. Някой работник бе използвал най-лесния начин и бе отрязал с трион клона точно преди най-широката му част. Явно е знаел, че няма да го критикуват, тъй като клонът бе прекалено високо и далеч за евентуални опити на неприятеля.

Но Сполдинг осъзна, че това е последният изход. Единственото му спасение. Ставаше все по-ясно, че това е единственият му шанс, особено при звуците от хора и кучета, които долитаха до него все още в далечината. Отново го търсеха.

Извади един от пистолетите си и го хвърли от другата страна на оградата. Един издут предмет в колана бе достатъчен.

Скочи два пъти, преди да успее да се хване за отрязан някога чворест клон, лявата ръка го болеше, изтръпването бе преминало, а с него и благодатта. Започна да мести крака нагоре по широкия ствол, докато с дясната си ръка сграбчи по-висок клон. Съпротивлявайки се на острите болки в рамото и корема, се изтегли нагоре.

Окастреният клон вече беше точно над него.

Заби страничната част на тока на обувките си в кората на дървото, като удряше непрекъснато, за да прави мажи вдлъбнатини. Напрегна врата си, така че брадичката му се драскаше в грубото дърво; прехвърли и двете си ръце над главата, обгръщайки клона с левия си лакът, като в същото време се изтегляше нагоре с дясната ръка. Прегърна окастрения клон, пружинирайки с крака по дървото, докато инерцията му позволи да прехвърли десния си крак на клона. Натисна ръце надолу и седна, намествайки се с гръб към ствола на дървото.

Беше успял.

Поне частично.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и се опита да фокусира през стичащата се по очите му пот със смъдящи очи. Погледна надолу към бодливия тел, минаващ по върха на оградата, по който течеше ток. Намираше се на около четири фута по-ниско, но на около три фута напред. А от земята оградата се издигаше на около осем фута. Ако искаше да мине над оградата, трябваше да извие и изправи тялото си в страничен скок. А ако въобще успееше да стори това, никак не беше сигурен, че тялото му ще издържи изпитанието на това падане.

Но ето че вече съвсем отчетливо долавяше звуци от кучета и хора. Те бяха влезли в гората оттатък полето. Обърна глава и видя смътни лъчи светлина, пронизващи гъстата гора.

Другото наказание щеше да бъде смъртта.

Нямаше смисъл да мисли повече. Нямаше вече полза от мисли. Единственото нещо, което имаше значение в този момент, е движението.

Протегна се и с двете си ръце, пренебрегвайки силните болки в рамото, сграбчи тънките клони повдигна краката си докато стъпиха на дебелия клон, и скочи, изхвърляйки се направо над опънатата бодлива тел, до момента, в който вече можеше да види замъгления й силует. Точно в този момент изви рязко тялото си надясно и надолу, изпъвайки крака в холандски скок.

Бе странно моментно усещане, чувство на последно отчаяхте, чрез което в действителност можа да види „клиничната“ обективност. Беше направил всичко, което зависеше от него. Нищо повече не можеше да бъде сторено.

Падна на земята, поемайки удара с дясното си рамо, изтъркаля се напред с крака, подгънати под него… търкаляше се, търкаляше се, без да позволява търкалянето да спре, като разпределяше силата на удара по цялото си тяло.

Бе попаднал в преплетени остри корени и се блъсна в основата на дърво. Хвана се за корема, острата болка подсказваше, че раната вече е отворена. Ще трябва да я държи, да я притиска… да я попива. Полото му бе пропито цялото в пот и кръв… собствената му кръв и тази на добермана… цялото бе накъсано от многобройните падания и препъвания.

Но бе успял.

Или поне почти бе успял.

Бе успял да излезе извън базата. Бе свободен от Habichtsnest.

Огледа се наоколо и видя втория „Люгер“ на земята в лунната светлина… Този, който беше в колана му, щеше да му стигне. Ако ли не, то вторият нямаше да му бъде от полза — затова го остави.

Магистралата не беше на повече от половин миля. Пролази в храсталака, за да си поеме дъх, за да възстанови поне отчасти малкото сила, която му бе останала. Щеше да се нуждае от нея за остатъка от пътуването.

Кучешкият лай сега се чуваше все по силно, а охраната беше само на няколкостотин ярда от него. И изведнъж отново го обхвана паника. Какво, в името на Бога, бе мислил! Какво правеше?

Какво правеше?

Лежеше в храсталака, предполагайки, предполагайки, че е свободен!

А беше ли свободен наистина?

Въоръжени мъже и свирепи… яростно свирепи… животни бяха само на метри от него.

Изведнъж чу думи команди, викове… Крещеше се в очакване, с ярост.

— Freilassen! Die Hunde Freilassen!

Пускаха кучетата! Водачите смятаха, че плячката им е в ръцете! Кучетата пуснати, за да разкъсат плячката!

Видя лъчи светлина над хълма преди да види животните. И ето, че силуетите им се появиха рязко по хребета, а после и по наклона. Пет, осем, дузина надбягващи се чудовищни силуети, препускащи към омразната цел, идващи все по-близо, предусещащи дивия завършек на своята гонитба — зажаднели да забият зъби в плът.

Дейвид беше хипнотизиран, започна да му се повдига, от ужасната гледка, която го преследваше.

Цялата област беше осветена като проблясваща диадема, пращящ свистящ звук на електричество изпълни въздуха. Кучетата едно по едно се блъскаха във високата телена ограда. Късите козини се запалиха; ужасяващо, продължително скимтене на умиращи животни изпълни нощта.

В страх или ужас се чуха изстрели от хребета на хълма. Мъжете бягаха на всички посоки… някои към кучетата и оградата, други — встрани, но повечето побягнаха по пътя назад.

Дейвид пропълзя изпод храсталака и започна да тича към гората.

Беше наистина свободен!

Затворът, който представляваше Habichtsnest, ограничаваше преследвачите му… той бе свободен!

Притискайки корема си, той побягна в тъмнината.

 

 

Край магистралата имаше посипан пясък и чакъл. Препъвайки се, той излезе от гората и се строполи върху малките остри камъчета. Погледът му беше размазан, гърлото — сухо, устата му — гранясала от повръщането от страх. Осъзна, че не може да се изправи. Не можеше да стои прав.

Видя автомобил в далечината надясно. Идваше от запад. Движеше се с голяма скорост, фаровете му проблясваха непрекъснато. Ту бяха включени, ту се изключваха, включени, изключени. Включени, включени, включени… изключени, изключени, изключени, с промеждутъци.

Това бе сигнал!

Но той не можеше да се изправи! Не можеше да се изправи!

И ето че изведнъж чу името си. Викано едновременно от няколко гласа през отворените прозорци. Едновременно! Монотонно, също като монотонна песен!

… Сполдинг, Сполдинг, Сполдинг…

Колата точно щеше да го отмине! Не можеше да се изправи!

Протегна се към колана си и извади „Люгер“-а оттам. Стреля два пъти, едва успявайки да натисне спусъка.

След втория изстрел… всичко потъна в тъмнина.

 

 

Почувства нежните пръсти, опипващи раната, почувства вибрациите на автомобила.

Отвори очи.

Ашър Фелд го гледаше, главата му беше в скута на Фелд. Евреинът се усмихна.

— Всичко ще се изясни. Нека докторът да зашие раната. Трябва да те закърпи бързо.

Дейвид повдигна глава, докато Фелд придържаше врата му. Втори мъж, млад човек, седеше също на задната седалка наведен над корема му; краката на Сполдинг бяха протегнати върху краката на младия човек. Човекът държеше марля и пинсети в ръка.

— Ще почувствате минимална божа — каза той със същия необичаен британски акцент, който Дейвид бе чувал толкова често напоследък. — Смятам, че ви е достатъчно това. Локализирано е.

— Какво?

— Просто новокаин — отговори докторът — Ще завържа отново шевовете тук. Ръката ви е пълна с антибиотик… пречистен в йерусалимска лаборатория, между впрочем. — Младият човек се усмихна.

— Какво? Къде…

— Няма време — прекъсна го Фелд тихо, спокойно, но настойчиво. — На път сме към „Мендарро“. Самолетът чака. Няма да има никакво вмешателство.

— Чертежите във вас ли са?

— Завързани за стълбите, Лисабон. Не очаквахме чак такова удобство. Смятахме, че може да са на балкона или може би на горния етаж. Нашествието ни бе светкавично, слава богу. Охраната на Ринеман се движеше бързо. Но все пак недостатъчно бързо… Добра работа, тази стълба. Ти как успя да се справиш?

Дейвид се усмихна, въпреки „минималната“ болка. Трудно му беше да говори:

— Успях, защото… никой не искаше чертежите да стоят извън полезрението му. Не е ли смешно?

— Радвам се, че смяташ така. Това качество ще ти е необходимо.

— Какво?… Джиин? — Сполдинг започна да се изправя от неудобната поза. Фелд притисна раменете му, а докторът стори същото с кръста му.

— Не, полковник. Не се случило нищо с госпожа Камрън или с физика. Те ще бъдат изведени от Буенос Айрес със сигурност сутринта… А бреговото затъмнение ще бъде прекъснато всеки миг. Радарите ще открият веднага траулера…

Дейвид вдигна ръка и спря евреина. Пое въздух няколко пъти, за да може да проговори:

— Свържете се с военноморската база. Кажете им, че срещата е насрочена за след около… четири часа… от часа, в който траулерът напусне Очо Кале. Изчислете максималната скорост на траулера… полукръг в диаметър… и следете тези очертания.

— Браво — каза Ашър Фелд — Ще се свържем с тях.

Младият доктор бе приключил. Наведе се напред и започна да говори приятно.

— Като се вземе всичко предвид, тези шевове са толкова добри, колкото ако са правени в Батесда. По-добри от онези, които са ви били направени на дясното рамо; това е била ужасна работа. Можете да седнете вече. Само внимателно.

Дейвид беше забравил. Британският медик на Азорските острови… като че ли бе преди векове… та той бе получил хиляди упреци от професионалните си събратя. Неправилно. Той бе получил нареждания да осигури тръгването на американския офицер от летище „Лейджис“ в срок от един час.

Сполдинг се повдигна и седна, подпомаган от двамата мъже от Хаганах.

— Ринеман е мъртъв — каза той просто. — Ринеман свинята го няма вече. Няма да има повече преговори. Кажете на хората си.

— Благодаря — каза Ашър Фелд.

Те продължиха пътя си в пълно мълчание в следващите няколко минути. Вече можеха да се видят светлините на летището.

Фелд проговори:

— Чертежите са в самолета. Нашите хора ги охраняват… Съжалявам, че трябва да излетиш тази вечер. Щеше да е по-добре, ако пилотът е сам. Но това е невъзможно.

— Затова бях изпратен тук.

— Страхувам се, че всичко е малко по-сложно. Прекалено много ти се струпа, ранен си лошо. По всички правила трябва да влезеш в болница… Но това ще трябва да почака.

— О…? — Дейвид осъзна, че Фелд искаше да му каже нещо, което дори този прагматичен евреин намираше трудно за изразяване. — По-добре да ми кажеш…

— Ще трябва да се справяш с това по свой собствен начин, полковник — прекъсна го Фелд. — Виждаш ли, хората във Вашингтон не те очакват да бъдеш в този самолет. Те поръчаха да бъдеш очистен.