Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (23)

20

1 януари 1944 г., Феърфакс, Вирджиния

Беше четири и трийсет сутринта, когато военната кола, возеща Сполдинг, пристигна пред вратата на Феърфакс.

Охраната беше нащрек. Сполдинг в цивилни дрехи, без никакви документи, бе разпознат по снимката от делото и пропуснат да мине. Дейвид се изкушаваше да поиска да види снимката, правена, доколкото си спомняше, преди четири години. След като влезе вътре, автомобилът зави наляво и потегли към южната част на огромната база. На около половин миля по песъчливия път, като премина покрай редовете от метални бараки на Куонсет, колата спря пред казармена постройка. Това бе административната сграда на Феърфакс.

Двама старшини стояха от двете страни на вратата. Сержантът шофьор слезе от колата и даде знак на старшините да пропуснат Сполдинг. Той вече беше пред тях.

Дейвид бе въведен в кабинет на втория етаж. Вътре имаше двама мъже — полковник Айра Бардън и доктор на име Макклеод, капитан Бардън бе дебел, нисък мъж със структура на футболна топка и къса остригана черна коса Макклеод бе приведен, слаб и очилат… олицетворение на замислен академик.

Бардън отдели съвсем малко време за представяне и веднага премина към подготвените въпроси.

— Ние удвоихме патрулите навсякъде, поставихме хора с К–98 покрай всички огради. Иска ми се да мисля, че никой не би могъл да излезе. Това, което ни безпокой, е дали някой е излязъл по-рано.

— Как се случи това?

— Пейс бе поканил няколко човека за Нова година. Да бъда по-точен — дванайсет. Четирима бяха от неговия собствен „Куонсет“, трима от „Архиви“, останалите от „Администрацията“. Много разстройващо… как, по дяволите, та това е Феърфакс. Доколкото успяхме да установим, той е излязъл през задната врата около полунощ — в дванайсет и двайсет минути. Изнасял е отпадъци, така предполагаме, или може би е искал да глътне малко чист въздух. Не се е върнал обратно… Караулът по пътя надолу дойде на вратата и каза, че е чул изстрел. Никой друг не го е чул. Поне никой от присъстващите вътре.

— Това е необичайно. Тези постройки едва ли са звуконепроницаеми.

— Някой е усилил грамофона.

— Мислех, че е било спокойно парти.

Бардън погледна строго към Сполдинг. Погледът му не бе ядосан, това бе неговият начин да изрази загрижеността си.

— Този грамофон бе пуснат за не повече от трийсет секунди. Използваното оръжие е тренировъчно — 22-калиброво — балистиците потвърдиха това.

— Остро изпукване, не много силно — каза Дейвид.

— Точно. Грамофонът беше знак.

— Вътре. В групата — добави Сполдинг.

— Да… Макклеод е психиатър в базата. Ние проверихме всички присъствали.

— Психиатър? — Дейвид бе объркан. Това бе проблем на сигурността, а не на медицината.

— Ед бе твърдоглав, вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Той ви обуча… Аз направих справката ви, Лисабон. Това е само една гледна точка. Разглеждаме и другите.

— Виж — прекъсна го докторът, — вие двамата имате да си говорите, а аз имам да преглеждам дела. Ще се обадя сутринта, по-късно тази сутрин, Айра Приятно ми е, че се запознахме, Сполдинг. Бих желал да не беше по този повод.

— Съгласен съм — каза Сполдинг, като се ръкува с него. Психиатърът събра дванайсетте дела в папките върху бюрото на полковника и излезе.

Вратата се затвора Бардън посочи стол на Сполдинг. Дейвид седна, търкайки очите си.

— Нова година, а като ад, нали? — каза Бардън.

— Виждал съм и по-добри — отговори Сполдинг.

— Ще ми разкажете ли какво се случи с вас?

— Не мисля, че има някакъв смисъл. Бях спрян, казах ви какво ми бе казано. Ед Пейс явно бе „урокът на Феърфакс“. Свързано е с генерал на име Суонсън от Министерството на войната.

— Страхувам се, че не е така.

— Трябва да бъде.

— Не може. Пейс не е свързан с Министерството на войната. Единствената му връзка бе да ви прехвърли. Обикновена размяна.

Дейвид си спомни думите на Ед Пейс. Аз не съм изчистен, как ви се струва това? Срещнахте ли Суонсън? Той погледна Бардън.

— Тогава някой мисли, че е той! Същият мотив. Свързан със саботажа на Лейджис. На Азорските острови.

— Как?

— Кучият син каза това на „Петдесет и втора“ улица. Преди пет часа… Виж, Пейс е мъртъв, това дава известна яснота при тези обстоятелства. Искам да проверя делата на Пейс с 4–0. Всичко, свързано с моето прехвърляне.

— Вече направих това. След като се обадихте, нямаше смисъл да чакаме главния инспектор. Ед беше моят най-близък приятел…

— И?

— Няма дела. Никакви.

— Трябва да има Трябва да има сведения за Лисабон. За мене.

— Има. Те посочват обикновен трансфер към Министерството на войната. Без имена. Само една дума. Една единствена дума — „Тортюгас“.

— Какво ще кажете за документите, които вие подготвихте? Освобождаването, медицинско освидетелстване, Пета армия, Сто и двайсети батальон, Италия?… Тези документи не са изготвени без дело, получено от Феърфакс!

— За пръв път чувам за тях. Няма нищо за тях в хранилищата на Ед.

— Майор… Уинстън, мисля, че беше името му…, ме посрещна на летище „Мичел“. Долетях от Нюфаундленд със самолет на бреговия патрул. Той ми донесе документите.

— Той ви донесе запечатан плик и ви даде устни инструкции. Той знае само това.

— Исусе! Какво, по дяволите, се случи с така наречената ефективност на Феърфакс?

— Кажете ми вие? И докато мислите по това — кой уби Ед Пейс?

Дейвид погледна към Бардън. Думата убит не му беше дошла на ум. Човек не извършва убийство, човек убива, да, това е част от тази работа. Но убийство? Да, това бе убийство.

— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви кажа къде да започнете да задавате въпроси.

— Моля, кажете.

— Започни от Лисабон. Разбери какво се случи с радиста, наречен Маршал.

1 януари 1944 г., Вашингтон, Д. С.

Новината за убийството на Пейс стигна до Алан Суонсън индиректно и ефектът бе вцепеняващ.

Той бе в Арлингтън, на малка новогодишна вечеря, давана от висш генерал от Артилерийското снабдяване, когато телефонираха. Това бе спешна връзка за друг гост, генерал-лейтенант от Комитета на началник-щабовете. Суонсън беше близо до вратата на библиотеката, когато генералът излезе пребледнял и с неестествен глас.

— Господи! — каза без да се обръща към някого специално. — Някой е застрелял Пейс във Феърфакс. Той е мъртъв!

Тази малка група, събрана в Арлингтън, се състоеше от хора от най-високия военен ешелон, нямаше нужда да крият новини от тях. Рано или късно на всеки един от тях щеше да бъде съобщено.

Първите истерични мисли на Суонсън бяха за Буенос Айрес. Беше ли възможна някаква връзка?

Слушаше, докато бригадни генерали и генерали с две и три звезди се присъединиха към контролирани, но възбудени разговори. Чу думи като… внедрени, наемни убийци, двойни агенти. Той бе зашеметен от невероятните теории, развихрили се преждевременно…, че един от агентите на Пейс под прикритие бе извършил убийството. Някъде имаше платен предател, чиято задача бе да се върне обратно във Феърфакс. Някъде във веригата на разузнаването имаше слаба брънка, която е била купена.

Пейс бе не само превъзходен разузнавач, но и един от най-добрите в Съюзническата централа. Дотолкова, че на два пъти бе поискал неговата генералска звезда да бъде регистрирана, но не и връчена, за да остане в сянка.

Но тази сянка не бе достатъчна. За главата на изключителен мъж като Пейс бе получена невероятна цена От Шанхай до Берн Убийството сигурно е било планирано с месеци наред, дори при строгите мерки за безопасност във Феърфакс. Замислено като дългосрочен проект, който да бъде изпълнен от вътрешни хора. Нямаше друг начин, по който да бъде извършено. А в момента в базата имаше повече от петстотин души персонал, включително сменящите се шпионски отделения на обучение. Там имаше хора от много националности и от различни страни.

Нито една система за безопасност не е абсолютно сигурна при дадени обстоятелства. Достатъчно бе един-единствен човек да се промъкне.

Планирано с месеци напред… предател, който се е върнал обратно във Феърфакс…, двоен агент…, слаба брънка във веригата на разузнаването…, комуто е платено цяло състояние. От Берн до Шанхай.

Дългосрочен проект!

Имаше специфични думи, срокове и оценки, които Суонсън чу ясно, защото искаше да ги чуе.

Те отхвърлиха мотива за Буенос Айрес. Смъртта на Пейс нямаше нищо общо с Буенос Айрес, защото елементът време не допускаше това.

Размяната на Ринеман бе замислена едва преди три седмици, невъзможно бе убийството на Пейс да е свързано с нея. За да бъде така, значи, че той самият е нарушил мълчанието.

Никой друг на Земята не знаеше за приноса на Пейс. И дори самият Пейс знаеше много малко.

Отделни фрагменти.

И всички подготвителни документи, свързани с мъжа от Лисабон, бяха извадени от хранилищата на Пейс. Само трансферът на Министерството на войната остана.

Частица…

Тогава Алан Суонсън помисли за нещо и се смая, че неговото собствено хладнокръвие му изневери. Смразяващо бе, че това избягна глъбините на неговия разсъдък. Със смъртта на Едмънд Пейс дори Феърфакс не би могъл да съпостави събитията, водещи до Буенос Айрес. Правителството на Съединените щати бе отдалечено с още една стъпка.

Като че ли търсейки поддръжка, той рискува, като произнесе високо пред малката група, че скоро е бил във връзка с Феърфакс, по-точно с Пейс, заради малко проучване. Това бе незначително, но се надяваше на Бога…

Намери поддръжка веднага. Генерал-лейтенант от щаба, двама бригадири и един генерал с три звезди се обадиха, че те също са използвали Пейс.

Често. Явно повече от него.

— Бихте могли да спестите много време, работейки директно с Ед — каза генералът от щаба. — Той заобикаляше някои от изискванията и ви даваше информация веднага.

Една стъпка отдалечаване.

Обратно във вашингтонския апартамент Суонсън премисли отново съмненията си. Съмнения и възможности, колко сходни! Убийството на Пейс бе потенциален проблем, защото би могло да предизвика вълни от шок. Ще има основно разследване, всички пътища ще бъдат проучени. От друга страна, всичко ще се концентрира върху Феърфакс. Това ще заинтересува Централното съюзническо разузнаване. Поне засега. Беше време да се предприеме нещо. Уолтър Кендъл трябваше да се добере до Буенос Айрес и да завърши подготовката с Ринеман.

Проектите на системата за водене от Пеенемюнде. Само проектите бяха важни.

Но най-напред тази нощ, тази сутрин. Дейвид Сполдинг. Време бе да даде задачата на бившия мъж от Лисабон.

Суонсън вдигна телефона. Ръката му трепереше.

Вината ставаше нетърпима.

1 януари 1944 г., Феърфакс, Вирджиния

— Маршал бе убит на няколко мили от мястото, наречено Валдеро. В Баската провинция имало засада.

— Това са глупости! Марш никога не бе ходил в северната част. Той не бе подготвен, не би могъл да се оправи! — Дейвид стана от стола и застана срещу Бардън.

— Правилата се смениха. Вие вече не сте мъжът от Лисабон… Той отиде и бе убит.

— Източник?

— Самият посланик.

— Неговият източник?

— Вашите нормални канали, смятам. Каза, че е потвърдено. Направена е идентификация.

— Безсмислено!

— Какво искате? Тялото?

— Може да се учудите, Бардън, но ръка или дори пръст не са без значение. Това е идентификация… Някои снимки? Близки изстрели, рани, очите? Дори те могат да бъдат прегледани.

— Той не посочва никаква. Какво, по дяволите, ви гризе? Това е потвърдено.

— Наистина? — Дейвид погледна Бардън.

— За Бога, Сполдинг! Какво, по дяволите… „Тортюгас“? Ако той е убил Ед Пейс, бих искал да знам! И аз ще разбера това! Не давам пет пари за лисабонския шифровач!

Телефонът на бюрото на Бардън иззвъня, полковникът бегло го погледна и обърна очи обратно към Сполдинг.

— Отговори — каза Сполдинг. — Един от тези разговори ще бъде нещастен случай. Пейс има семейство… имаше.

— Не усложнявай живота ми повече от това, което направи. — Бардън прекоси до бюрото са — Ед трябваше да излезе в отпуск с охрана този петък. До сутринта… никакви телефонни разговори… Така? — Бардън се заслуша в телефона за няколко секунда след това погледна към Сполдинг. — Това е операторът от Ню Йорк. Този, който ще ви прикрива. Този генерал Суонсън се опитва да се свърже с вас. Той е на телефона сега. Искате ли да говорите със стария?

Дейвид си спомни преценката на Пейс за неврозния бригаден генерал.

— Трябва ли да знае, че съм тук?

— По дяволите, не.

— Тогава, свържете ме. — Бардън излезе зад бюрото, когато Дейвид вдигна телефона и повтори фразата „Да, сър“ няколко пъти. Най-после остави слушалката. — Суонсън ме иска в кабинета си тази сутрин.

— Иска ми се да зная защо ви измъкнаха от Лисабон — каза Бардън.

Дейвид седна на стола без да отговори веднага. Когато заговори, се постара да не звучи по военному или официално.

— Не съм сигурен, че има нещо общо с… каквото и да било. Не искам да гадая, но, от друга страна, трябва. Но бих искал да имам право на свободен избор. Наречете го инстинкт, не зная дори… Има човек на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер… Кой е, къде е… нямам представа. Германец, швейцарец — не знам… Открий, каквото можеш, на базата на 4–0. Обади ми се в хотел „Монтгомери“ в Ню Йорк. Ще бъда там най-малко до края на седмицата. След това отивам в Буенос Айрес.

— Ще го направя, ако ми поясниш… кажи ми, какво, по дяволите, става?

— Няма да ти хареса. Защото ако ти кажа и ако то е свързано с това, значи, че Феърфакс е открил кодовете си в Берлин.

1 януари 1944 г., Ню Йорк Сити

Пътническият самолет започна да се снижава към летище „Ла Гардия“. Дейвид погледна часовника си. Беше малко след пладне. Всичко се бе случило за дванайсет часа. Синди Бонър, непознатият на „Петдесет и втора“ улица, Маршал, убийството на Пейс, Бардън, новините от Валдеро… и, накрая, мъчителното съвещание с шефа аматьор, бригаден генерал Алан Суонсън от Министерството на войната.

Дванайсет часа.

Не бе спал почти четирийсет и осем часа. Имаше нужда от сън, за да открие причините и да сглоби липсващите елементи от мозайката. Не мозайката, която му бе ясна.

Ерих Ринеман трябваше да бъде убит.

Разбира се, че трябваше да бъде убит. Единствената изненада за Дейвид бе жужащият начин, по който бригадният генерал даде заповедта. Не се изискваше съгласие или извинение. И това… най-после… обясняваше неговия трансфер от Лисабон. Това запълваше зеещото като дупка защо. Той не беше специалист по жироскопи и не разбираше защо. Но сега разбра.

Той бе добре преценен. Пейс бе направил напълно професионален избор. За тази работа той бе подходящ, освен това бе двуезичната връзка между мълчаливия учен Юджиин Лайънс и човека на Ринеман с проектите.

Тази картина бе ясна. Почувства се облекчен като видя, че нещата се изясняват.

Онова, което го безпокоеше, бе нефокусираната картина.

Маршал, шифровачът от посолството, който само преди пет дни го бе посрещнал на прогизналото от дъжд летище край Лисабон. Човекът, когото видя да го гледа през автомобилното стъкло на „Петдесет и втора“ улица. Мъжът, убит при засада в Северната провинция, в която той никога не бе рискувал да ходи. Нито пък щеше да рискува.

Лесли Дженър-Хаукууд. Изобретателната бивша любовница, която го излъга и го задържа извън хотелската стая. Тя глупаво използва „номера“ със Синди Бонър и замяната на подаръци за мъртвия й съпруг, който самата тя бе отнела. Лесли не беше идиот. Тя искаше да му каже нещо.

Но какво?

И Пейс. Бедният, сериозен Пейс, убит вътре, в най-силно охраняваната база в Съединените щати.

Урокът на Феърфакс, предвиден с изненадваща точност, почти до секунда, от високия, с тъжни очи мъж в сенките на „Петдесет и втора“ улица.

Това… те бяха фигурите в нефокусираната картина.

Дейвид беше груб с бригадния генерал. Той изиска, от професионална гледна точка, разбира се…, точната дата, когато е взето решението да бъде елиминиран Ерих Ринеман Кой е бил там? Как е била предадена заповедта? Дали генералът познава шивровач на име Маршал? Споменавал ли е за него някога Пейс? Има ли някой въобще да го е споменавал? И за човека на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер. Познато ли му е това име?

Отговорите не помогнаха. Господ виждаше, че Суонсън не лъже. Той не бе достатъчно професионалист, за да го направи.

Имената Маршал и Алтмюлер му бяха непозната. Решението да бъде убит Ринеман бе взето само за часове. Нямаше абсолютно никакъв начин Ед Пейс да е знаел, с него не са се консултирали, нито с когото и да било във Феърфакс. Това бе решение, излизащо от тайните служби на Белия дом, нито един от Феърфакс или Лисабон не би могъл да участва За Дейвид липсата на участие бе важен фактор. Това просто означаваше, че цялата нефокусирана картина няма нищо общо с Ерих Ринеман. И това, доколкото можеше да се проследи, не беше свързано с Буенос Айрес. Дейвид бързо реши да не се доверява на неврозния бригаден генерал. Пейс беше прав — човек не може да издържа повече усложнения. Той ще използва Феърфакс… Проклет да бъде шефът.

Самолетът се приземи. Сполдинг мина в терминала за пътници и погледна за такси. Излезе през двойната врата на платформата и чу носачите да викат в най-различни посоки за празните таксита. Смешно бе, но единствено такситата, наемани заедно с други хора, напомняха на летище „Ла Гардия“, че някъде има война.

Едновременно той разбра и безсмислието, и претенциозността на своите мисли.

На войник без крака бе помогнато да влезе в такси. Носачи и цивилни бяха трогнати и помагаха.

Войникът бе пиян. Онова, което бе останало от него, бе нестабилно.

Сполдинг се качи в таксито с други трима мъже, които говореха малко — и то само за последните новини от Италия. Дейвид реши да забрави своето прикритие в случай, че възникнат неизменните въпроси. Той не би искал да дискутира някаква митична битка при Салерно. Но въпроси не възникнаха. И после разбра защо.

Мъжът до него бе сляп. Той се подмести и следобедното слънце рефлектира върху ревера му. Това бе малка метална лентичка с надпис „Южен Пасифик“.

Дейвид разбра отново, че е ужасно изморен. Той бе най-малко наблюдаваният от всички агенти, на когото е поверена операция.

Слезе от таксито на „Пето авеню“ — през три улици северно от „Монтгомери“. Плати много повече, отколкото бе неговата част, и се надяваше, че другите двама мъже ще постъпят по същия начин — ще поемат разходите на ветерана, чиито дрехи бяха много далече от „Роджърс Пиит“ — магазина, за който говореше Лесли Дженър.

Лесли Дженър… Хаукууд.

Шифровач на име Маршал.

Нефокусирана картина.

Трябва да забрави всичко това. Трябва да заспи, да забрави, нека всичко да улегне, преди да го премисли отново. Утре сутринта ще се срещне с Лайънс и започва… отново. Трябваше да бъде готов за мъжа, който е изгорил гърлото си с чист спирт и не е разговарял от десет години.

Асансьорът спря на шестия етаж. Той бе за седми. Бе готов да каже това на оператора, когато видя, че вратите не се отварят.

Вместо това операторът се обърна наместо. В ръката си държеше револвер „Смит и Уесън“ е късо дуло. Той се протегна зад него, хвана и завъртя контролната ръчка наляво, затворената кабина скръцна и спря между етажите.

— Светлините във фоайето угасват по този начин, полковник Сполдинг. Може да чуем звънене, но има втори асансьор, който се използва в такива случаи. Няма да ни безпокоят.

„Акцентът е същият“, помисли Дейвид. „Британска школовка, средна Европа.“

— Щастлив съм от това. Искам да кажа, Исусе, толкова много време мина.

— Не си забавен.

— Нито пък ти…, явно.

— Беше във Феърфакс, Вирджиния, нали? Приятно ли пътува?

— Имате изключителен канал за информация. — Сполдинг не само печелеше време с разговора. Той и Айра Бардън бяха взели изискваните предпазни мерки. Дори ако телефонистката на „Монтгомери“ бе докладвала всичко, каквото е говорил, нямаше доказателства, че е летял до Вирджиния. Подготовката бе направена от телефонни кабини, в полета от „Мичел“ до „Андрюс“ бе записан под чуждо име. Дори манхатънският номер, оставен на рецепцията на „Монтгомери“, имаше нюйоркски адрес под постоянно наблюдение. Дори и в базата само охраната на входа имаше неговото име; бяха го видели само четири-пет души.

— Ние имаме сигурни източници на информация… Сега научихте от първа ръка „урока на Феърфакс“, нали?

— Научих, че е убит добър човек. Мисля, че вече е съобщено на жена му и децата му.

— Няма убийство през война, полковник. Неправилно използване на думата. И не ни говорете точно на нас… — Звънене прекъсна мъжа. Бе късо, внимателно позвъняване.

— Кои сте „ние“ — попита Дейвид.

— Ще узнаете, когато му дойде времето, ако ни помогнете. Ако не се съгласите, няма значение, ще бъдете убит… Не заплашваме напразно. Свидетел Феърфакс. — Звънецът прозвуча отново. Този път по-продължително и вече не съвсем възпитано.

— Как мислите да ви сътруднича? С какво?

— Трябва да знаем точното разположение на „Тортюгас“. — Мисълта на Сполдинг препускаше обратно към пет часа тази сутрин. Във Феърфакс. Айра Бардън каза, че името „Тортюгас“ беше единствената дума срещу спецификацията за неговия трансфер. Никакви други данни — нищо, освен думата „Тортюгас“. И това бе погребано в „хранилищата“ на Пейс. Шкафове, пазени зад стоманени врати, достъпни само за персонала от най-висшия ешелон на разузнаването.

— „Тортюгас“ е част от островен комплекс край бреговете на Флорида. За него се говори като за „Сухият Тортюгас“. Има го на всяка карта.

Отново звънецът… Сега повтарящи се къси, ядовити изблици.

— Не бъди глупак, подполковник.

— Аз не съм никакъв. Не знам за какво става дума. — Мъжът се втренчи в Сполдинг. Дейвид видя, че беше несигурен, но сдържаше яда си. Звънецът на асансьора сега бе настоятелен, чуваха се гласове отгоре и отдолу.

— Предпочитах да не те убивам, но ще го направя Къде е „Тортюгас“?

Изведнъж силен мъжки глас на не повече от десет стъпки от затвореното пространство, от шестия етаж, извика:

— Тук горе е! Блокирал е! Добре ли сте вие вътре?

Мъжът примига, викането го изнервяше. Това бе моментът, който Дейвид очакваше. Той внезапно удари мъжа по диагонал с дясната си ръка, сграбчи го за рамото и го блъсна в металната врата. Притисна тялото си в гърдите на мъжа и го удари по гръкляна с един съкрушаващ удар на коляното си. Мъжът изкрещя в агония Сполдинг сграбчи извития врат с лявата си ръка и разкъса вените около ларинкса. Удари още два пъти мъжа по гръкляна, докато божата стана толкова мъчителна, че не можеха да излязат никакви викове, само слаби проточени стонове. Тялото се отпусна безжизнено, пистолетът падна на пода и мъжът се смъкна покрай стената.

Сполдинг ритна пистолета настрани и сграбчи врата на мъжа с двете си ръце, клатейки главата напред-назад за да го държи в съзнание.

— Сега ти ми кажи, кучи сине! Какво е „Тортюгас“? — Викането извън асансьора сега бе оглушаващо. Виковете на пребития „оператор“ предизвикаха какофония от истерия. Чуха се викове към хотелската администрация. Към полицията също.

Мъжът погледна нагоре към Дейвид със сълзи в очите, бликащи от ужасната болка.

— Защо не ме уби, свиня — каза той между агонизиращите глътки от въздух…, ти опитва това вече.

Дейвид бе озадачен. Той никога не бе виждал този мъж. Северната провинция? Баския регион? Навара? Нямаше време за мислене.

— Какво е „Тортюгас“?

— Алтмюлер, свиня. Свинята Алтмюлер… — Мъжът изпадна в безсъзнание.

Отново същото име.

Алтмюлер.

Сполдинг се изправи над безчувственото тяло и сграбчи контролната ръчка на асансьора. Завъртя я докрай наляво, набирайки скорост, колкото може по-бързо. „Монтгомери“ имаше десет етажа, светлините на таблото показваха, че са натиснати първи, трети и шести етаж. Ако успее да стигне десети етаж преди истеричните гласове да го последват нагоре по стълбите, възможно бе да излезе от асансьора, да изтича надолу по коридора до един от ъглите, след това да се върне и да се присъедини към тълпата, която сигурно ще се струпа около отворените врати на асансьора.

Около безчувствения мъж на пода.

Трябваше да е възможно! Не беше време да го свързват с нюйоркската полиция.

 

 

Мъжът бе изнесен на носилка, въпросите бяха кратки.

Не, той не познава оператора на асансьора. Мъжът го е свалил на неговия етаж преди десет-дванайсет минути. Беше в стаята си и излезе, когато чу виковете.

Същото, каквото направи и всеки друг.

Какво ставаше в Ню Йорк?

Дейвид стигна стаята си в седем, затвори вратата и погледна към леглото. Господи, колко бе изморен! Но мисълта му не искаше да спре да препуска.

Ще отложи всичко, докато си почине, с изключение на две неща. Трябваше да ги обсъди сега. Не можеха да чакат след съня, защото може да позвъни телефонът или някой да дойде в хотелската стая. Трябва да вземе решения предварително. Да бъде подготвен. Първото нещо бе, че Феърфакс не може повече да бъде използван от него. Той бе съсипан, проникнат отвътре. Трябва да функционира без Феърфакс, в случая е все едно да кажеш на инвалид, че трябва да ходи без патерици.

От друга страна, той не беше инвалид.

Второто нещо е мъжът на име Алтмюлер. Трябва да открие мъж, наречен Франц Алтмюлер, да разбере кой е той, какво значение има за нефокусираната картина.

Дейвид легна на леглото, нямаше сила да свали дрехите си, дори обувките. Вдигна ръка, за да засенчи очите си от следобедното слънце, струящо през хотелските прозорци. Следобедното слънце на първия ден на Новата 1944 година.

Внезапно той отвори очи в тъмнината. Имаше и трето нещо. Неразделимо свързано с мъжа на име Алтмюлер.

Какво, по дяволите, значеше „Тортюгас“?