Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (24)

21

2 януари 1944 г., Ню Йорк Сити

Юджиин Лайънс седна зад чертожната дъска в празнил кабинет. Той бе с ръкавели. По масите имаше разхвърляни проекти. Яркото утринно слънце се отразяваше в белите стени и придаваше на стаята вид на болница.

Лицето и тялото на Юджиин Лайънс не опровергаваха тези мисли.

Дейвид последва Кендъл през вратата, напрегнат пред предстоящото запознанство. Предпочиташе да не знае нищо за Лайънс.

Ученият се обърна на стола. Той бе най-хилавият мъж, когото бе срещал някога. Костите бяха заобиколени от плът, но не покрити от нея. Светлосини вени се виждаха по дланите, ръцете, врата и слепоочията. Кожата не бе застаряла, а изтощена. Очите бяха дълбоко разположени, но в никакъв случай без блясък или безлични, те бяха живи и по свой начин проникващи. Неговата права сива коса бе оредяла рано. Можеше да бъде на всякаква възраст в диапазон от двайсет години.

Имаше обаче едно качество, изглеждащо специфично за него, и то бе незаинтересованост. Прие представянето, като явно знаеше кой е Дейвид, но не се опита да прекъсне концентрацията си.

Кендъл се опита да направи това.

— Юджиин, това е Сполдинг. Покажи му откъде да започне.

С тези думи Кендъл се обърна на пети, излезе през вратата и я затвори зад себе си.

Дейвид стоеше в стаята срещу Лайънс. Направи няколко крачки и протегна ръка. Знаеше предварително какво точно щеше да каже.

— За мен е чест да се запозная с вас, доктор Лайънс. Не съм експерт във вашата област, но чух за работата ви. Щастлив съм, че ще работя с вас, макар и за кратко време.

В очите му за миг проблесна искрица интерес. Дейвид залагаше на обикновения поздрав, чрез който казваше на съсухрения учен няколко неща, между които прозираше и фактът, че му е известна трагедията в Бостън и без съмнение останалата част от историята, но това не му пречи да го уважава. Ръкостискането на Лайънс беше слабо, незаинтересоваността му се бърна бързо. Незаинтересованост, но в никакъв случай грубост. Точно на границата между двете.

— Знам, че нямаме много време, а съм и новак в жироскопите — каза Сполдинг, освобождавайки ръката му, с гръб към чертожната дъска. — Но ми казаха, че трябва да разпознавам само основните неща, за да мога да предам устно на немски условията и формулите, които вие ще ми напишете.

Дейвид натърти със слабо повишаване на гласа думите устно…, които ще напишете за мен. Наблюдаваше Лайънс, за да види ще има ли някаква реакция на явното признание, че знае за говорните му проблема. Стори му се, че забеляза слаб намек на облекчение.

Лайънс погледна към него. Тънките му устни леко се притиснаха към зъбите, разтеглиха се към ъглите на устата и ученият кимна. Имаше дори съвсем малък проблясък на признание в дълбоките му очи. Той стана от стола си и отиде до най-близката маса, където няколко книги лежаха върху проекта. Взе в ръце първата книга и я подаде на Сполдинг. Заглавието върху корицата бе Диаграми: Инерция и процеси.

Дейвид разбра, че ще му послужи.

 

 

Минаваше шест часът.

Кендъл си беше отишъл. Администраторът си тръгна точно в пет, като помоли Дейвид да затвори вратите, ако си отива последен. Ако не, да каже на другите.

„Другите“ бяха Юджиин Лайънс и неговите двама мъже — „медицински сестри“.

Сполдинг срещна, „медицинските сестри“ за кратко в приемната. Имената им бяха Хал и Джони. И двамата бяха едри мъже — приказливият бе Хал, водачът бе Джони, бивш моряк.

— Старецът е в добро настроение — каза Хал, — няма защо да се безпокоим.

— Време е да го върнем в „Сейнт Люк“ — каза Джона — Те ще се разгневят, ако закъснее много за вечерята.

Двамата мъже влязоха заедно в кабинета на Лайънс и го изведоха. Бяха учтиви, но твърди с мъртвешки слабия физик Юджиин Лайънс погледна незаинтересовано към Сполдинг, сви рамене и излезе мълчаливо през вратата с двамата си пазачи.

Дейвид изчака, докато чу шума от асансьора в коридора. След това постави книгата с диаграмите, която физикът му даде, върху бюрото на администратора и прекоси до кабинета на Уолтър Кендъл.

Вратата бе заключена, което му се стори странно. Кендъл бе на път за Буенос Айрес и може би няма да се върне до няколко седмици. Сполдинг извади малък предмет от джоба си и коленича. На пръв поглед инструментът в ръката на Дейвид приличаше на скъпо сребърно джобно ножче, което обикновено слагат на края на скъпи ключодържатели, предимно в много луксозните мъжки клубове. Но не беше. Това бе ключарска кука, изработена да изглежда като ножче. Направена бе в „Лондонските сребърни хранилища“, подарък от един сътрудник на Ми–5 в Лисабон.

Дейвид извади малък цилиндър с плосък връх и го сложи в ключалката. За по-малко от трийсет секунди се чуха обикновените щракания и Сполдинг отвори вратата. Влезе вътре, като я остави полуотворена.

В кабинета на Кендъл нямаше шкафове, стенни гардероби, рафтове или някакви ниши, освен чекмеджетата на бюрото. Дейвид светна неоновата настолна лампа в дъното на бюрото и отвори горното средно чекмедже.

Той трябваше да потисне напиращата му усмивка. Сред бъркотия от кламери, зъбни клечки, успокоителни таблетки и листове имаше две порнографски списания. Въпреки че бяха изцапани от замърсени пръсти, и двете бяха доста нови.

Честита Коледа, Уолтър Кендъл, помисли Дейвид малко тъжно.

Страничните чекмеджета бяха празни, в най-малкото нямаше нищо интересно. В най-долното чекмедже имаше смачкани жълти листове с неразбираеми драсканици, нарисувани с твърд молив, пробиващ страниците.

Беше готов да стане и да си тръгне, когато реши още веднъж да погледне в неразбираемите рисунки върху смачканите листове. Нямаше нищо друго, Кендъл бе заключил вратата по навик, а не по необходимост. И отново, може би пак по навик, той бе сложил жълтите листове не в кошчето за смет, където имаше само отпадъци от пепелниците, а, в чекмедже. Далеч от погледите.

Дейвид знаеше, че ще ги погледне. Нямаше избор, макар че не знаеше точно какво търси.

Той разгъна два от листовете върху плота, изглаждайки с ръка повърхността им.

Нищо.

Като че ли има нещо. Очертанията на женски гърди и гениталии. Различни кръгове и стрели, диаграми… рай за психоаналитика.

Той извади друг единичен лист и го огледа. Още кръгове, стрели, гърда. Още на едната страна — наподобяващи детски очертания на облаци… вълнисти, засенчени, диагонални знаци, които биха могли да бъдат дъжд или многобройни тънки светкавици.

Нищо.

Друг лист.

Тя се появи пред очите на Дейвид. На края на замърсен жълт лист, едва забележимо между драсканиците с молив, се очертаваха контурите на голяма свастика. Той я погледна отблизо. Свастиката имаше кръгове от дясната страна на знаците, кръговете се въртяха, като че ли художникът бе копирал овалите от писменото упражнение на Палмър. И изплувайки от тези овали, се забелязваха безпогрешни инициали. Джей Ди. После Джон Д., Дж. Дайет… Буквите се появяват накрая на всяка овална линия. И под последните букви във всяка област бяха обстойно написани ???????

Дейвид внимателно сгъна листа и го сложи в джоба на сакото си.

Останали бяха само два листа и той ги извади едновременно. Листът отляво имаше само голяма, неразгадаема драсканица — още веднъж кръгова, сега ядовита и безсмислена. На втория лист, отново долу на страницата, имаше серия от криволичещи знаци, които можеха да бъдат интерпретирани като Джи и Дий, близки по писане с буквите след знаците на свастиката и другата страница. Срещу последното „Д“ имаше странен хоризонтален обелиск, заострен надясно. Отстрани имаше линии, като че ли те бяха краища… Куршум може би, с издълбани знаци. Под тях, на следващата линия на листа, отляво, бяха съединени овални движения, които напомняха упражнението на Палмър. Само че тук те бяха по-твърди, натискано бе по-силно върху жълтия лист.

Изведнъж Дейвид разбра в какво се бе втренчил.

Уолтър Кендъл несъзнателно бе очертал една отвратителна карикатура на един вирнат пенис и тестиси.

Щастлива Нова годиш, мистър Кендъл, помисли Сполдинг.

Той сложи листа в джоба до другия много внимателно, върна останалите и затвори чекмеджето. Изгаси лампата, отиде до отворената врата и се обърна да види дали е оставил всичко както е било и мина в приемната. Дръпна и затвори вратата на Кендъл, размисли за кратко дали да заключи.

Безполезно ще бъде да губи време. Ключалката бе стара, проста, пазачите от почти всяка сграда в Ню Йорк биха имали ключ и бе много по-мъчно да се заключи, отколкото да се отключи. По дяволите.

Половин час по-късно се досети, с внезапно просветление… че сигурно това решение спаси живота му. Някакви си шейсет, деветдесет или може би сто секунди, с които ускори тръгването си, го поставиха в позицията на наблюдател, а не на цел.

Той облече палтото си от „Роджърс Пиит“, угаси светлините, излезе в коридора и се отправи към асансьора. Беше почти седем часът в деня след Нова година и сградата бе пуста. Само един асансьор работеше, който мина край неговия етаж, издигайки се към горните етажи, където се задържа. Дейвид помисли да използва стълбите… канторите бяха на третия етаж и можеше да стигне по-бързо. Тогава чу бързи, многобройни стъпки, идващи по стълбите. Шумът бе необичаен. Само преди минути асансьорът бе във фоайето, защо тогава двама или трима души ще тичат нагоре по стълбите в седем часа вечерта? Би могло да има дузина логични обяснения, но неговият инстинкт го накара да помисли за нелогичните.

Той изтича тихо до обратния край на етажа, където един страничен коридор водеше до фугите кантори в южната част на сградата. Заобиколи ъгъла и се притисна към стената. След опита за убийство в асансьора на „Монтгомери“ той носеше оръжие под дрехите, препасано през гърдите. Това бе малък револвер „Берета“. Разгърна палтото си и разкопча сакото и ризата. Ако е необходимо, достъпът до пистолета ще е бърз и удобен.

„Няма да се наложи сигурно“, помисли си той, като чу, че стъпките изчезнаха.

Изведнъж разбра, че те не са изчезнали, а утихнали, забавени до тихо, внимателно ходене. И чак тогава чу гласовете, шептящи, неразбираеми. Идваха откъм ръба на стената, в близост до необозначената кантора на „Меридиан“, на не повече от трийсет стъпки.

Приближи лицето си до острия бетонен ъгъл и едновременно хвана с дясната ръка дръжката на пистолета, под ризата.

Бяха двама мъже с гръб към него, обърнати към тъмното стъкло на вратата на необозначената кантора По-ниският от двамата притисна лице до стъклото, като сложи двете си ръце отстрани, за да не му пречи светлината от коридора. Дръпна се назад и погледна партньора си, клатейки глава отрицателно.

По-високият мъж се обърна леко, но това бе достатъчно за Сполдинг, за да го познае.

Беше странникът от тъмната ниша на входа на „Петдесет и втора“ улица. Високият мъж с тъжни очи, който говореше меко на развален английски с балкански диалект, и беше го държал под дебелото дуло на мощно оръжие. Мъжът бръкна в левия джоб на палтото си и подаде ключ на другия. С дясната ръка извади пистолет от колана си. Това бе тежък .45 — армейско изпълнение Дейвид знаеше, че той би взривил човек, ако се стреля отблизо. Мъжът кимна и проговори меко, но ясно.

— Трябва да е тук. Не е напускал. Искам го.

С тези думи по-ниският мъж пъхна ключа и внимателно отключи. Вратата се отвори бавно. Двамата мъже влязоха заедно вътре.

Точно в този момент се чу отварянето на решетката на асансьора. Металните рамки иззвъняха в коридора. Дейвид видя как двамата мъже се смразиха в тъмната стая, той се обърна към отворената врата и я затвори.

— Велики Боже! — бе раздразненият вик на ядосания асансьорен оператор, когато решетката се затвори с трясък.

Дейвид знаеше, че това бе моментът да изчезне. Само след секунди един от двамата мъже в пустия офис на „Меридиан“ щеше да осъзнае, че асансьорът бе спрял на третия етаж, защото някой бе натиснал бутона. Някой, който не се виждаше и когото не са срещнали по стълбите. Някой, който бе все още на етажа. Той изскочи зад стената и изтича по коридора към стълбите. Не погледна назад, не се постара да заглуши стъпките си, защото това би намалило скоростта. Единствената му грижа бе да слезе по стълбите и да напусне сградата. Хвърли се надолу по извиващите надясно стълби към междинната площадка и зави към ъгъла.

Изведнъж спря.

Под него, наведен над парапета, стоеше третият мъж Осъзна, че чу повече от два чифта крака, тичащи нагоре по стълбите само преди няколко минути. Мъжът се стресна, очите му се разшириха, шокирани от това, че са го познали. Дясната му ръка мигновено бръкна в джоба на палтото. Сполдинг нямаше нужда да му казват какво търси.

Сполдинг скочи от площадката право върху мъжа, като го сграбчи още във въздуха. Ръцете му стегнаха врата и дясната му ръка. Сграбчи кожата на врата зад лявото ухо и я разкъса, удряйки главата му в бетонната стена По-тежкото тяло на Дейвид се блъсна в гърдите на „часовия“. Изви дясната му ръка така, че почти я измъкна от раменната става. Мъжът изкрещя и припадна. Главата му бе наранена, кръв струеше от тази част на черепа, която бе ударена в стената.

Дейвид чу отварянето на вратата с трясък и тичащите мъже. Над него, разбира се — само един етаж над него.

Освободи преплетените си крака от безжизненото тяло и изтича по останалите стъпала до фоайето. Асансьорът само преди секунда бе оставил пасажерите си, последните още излизаха през предната врата. Дори и да бяха чули продължителния вик на пребития мъж нагоре по стълбите, никой не показваше това.

Дейвид разбута излизащите с лакти и си отвори път през широката двойна врата към страничната алея. Обърна се на изток и затича с всичка сила. Измина повече от четирийсет улици, което се равняваше на около две мили в Баския регион…, но тук беше много по-неприятно.

Трябваше да вземе няколко решения. Проблемът беше в това как да ги осъществи.

Не може да остане в Ню Йорк, без да срещне рискове, очевидно неприемливи. И трябва да стигне до Буенос Айрес веднага, преди някой от тези, които го преследват в Ню Йорк, да е разбрал това. Защото вече беше ясно, че преследват него. Ще бъде самоубийство да се върне в хотел „Монтгомери“. По същата причина — и в канторите на „Меридиан“, сутринта. Ще се оправи и на двете места по телефона. Ще каже в хотела, че внезапно е прехвърлен в Пенсилвания и ще пита дали биха могли да опаковат и изпратят багажа му. Ще се обади по-късно за сметката.

Кендъл бе на път за Аржентина. Няма никакво значение какво Дейвид ще каже на „Меридиан“.

Внезапно помисли за Юджиин Лайънс. Беше му малко мъчно за Лайънс. Не за човека, но после размисли, разбира се, че и за човека, но не за нещастието му, а за това, че не можа да научи нещо повече от него, преди да замине за Буенос Айрес. Лайънс би могъл да изтълкува внезапното му изчезване като поредно отблъскване. А ученият можеше наистина да се нуждае от неговата помощ в Буенос Айрес, най-малкото за превода на немски. Дейвид реши, че трябва да притежава избраните от Лайънс книги, трябваше да има колкото се може по-солидни знания от езика на Лайънс.

И изведнъж разбра накъде го водят мислите му.

За следващите няколко часа най-сигурните места за него в Ню Йорк бяха канторите на „Меридиан“ и болницата „Сейнт Люк“.

След посещение и на двете места ще отиде на летище „Мичел“ и ще телефонира на бригадния генерал Суонсън. Отговорът на жестоката загадка от последните седем дни… от Азорските острови до стълбището на „Трийсет и осма“ улица и всичко друго междувременно… е в Буенос Айрес.

Суонсън не знаеше това и не можеше да помогне; във Феърфакс беше проникнато и той също не можеше да им каже. А всичко това му показваше нещо.

Той беше сам. А при такава дилема човек има два избора — да излезе сам от играта или да рови за самоличности, като по този начин унищожи прикритията.

Първият избор ще му бъде отказан. Генерал Суонсън бе маниак по въпроса за жироскопските проекти. И Ринеман… Той не можеше да бъде извън играта.

Оставаше вторият… самоличността на тези в загадката.

Обзе го чувство, каквото не беше изпитвал вече няколко година, страх от внезапна неадекватност. Срещаше се с необикновен проблем, към който нямаше пътека, или, още по-сложно… нямаше решение като в северната провинция. Никакво разрешение не дадоха мерките и контрамерките, които бе усвоил в Баския регион и Навара.

Внезапно се оказа в друга война, война, непозната, която пораждаше съмнения за самия него.

Видя свободно такси със слабо осветен покрив, като че ли срамуващо се да покаже празнотата са. Погледна към табелата на улицата — беше „Шеридън скуер“, чуваха се глухите звуци на джаз, които сякаш изплуваха от кръчмите и се разливаха надолу към оживените странични улици. „Вилидж“ се разпалваше за нова вечер.

Вдигна ръка за таксито, но шофьорът не го видя. Започна да тича, когато таксито потегли към светофара на ъгъла. Изведнъж видя, че някой от другата страна на площада бързаше към празното такси. Той бе по-близо от Сполдинг и махаше с дясната си ръка.

За Дейвид бе ужасно важно да стигне пръв до таксито. Набра скорост и изтича на улицата, заобикаляйки пешеходците, но моментално бе блокиран от два автомобила — броня в броня. Той разпери широко ръце, прескочи в средата на улицата и продължи да тича към своята цел.

Цел.

Достигна таксито половин секунда след другия мъж. Проклятие! Това бе заради препятствието от двата автомобила.

Препятствие.

Той хлопна с ръка върху вратата попречвайки на другия мъж да я отвора. Човекът погледна към лицето на Сполдинг, към очите му.

— Господи, човече! Ще чакам за друго — каза мъжът бързо.

Дейвид се засрами. Какво, по дяволите, правеше?

Съмненията? Проклетите съмнения!?

— Не, наистина, ужасно съжалявам — Сдъвка думите, като се усмихваше извинително. — Вземете го. Аз не бързам… Извинете ме отново. — Обърна се бързо, прекоси улицата и се смеси с тълпата по „Шеридън скуер“.

Можеше да вземе таксито. Това бе най-важното нещо.

Господи! Мелачката никога не те оставя.