Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (40)

37

Когато започнало нападението на Тераза Верде 15 Юджиин Лайънс направил нещо забележително. „Толкова просто и толкова чисто“, помисли си Сполдинг. Взел металния контейнер с проектите, отворил прозореца на спалнята си и пуснал кутията на пет фута надолу в редицата тигрови лилии, които растат покрай къщата. След това затворил прозореца, изтичал в банята и заключил вратата.

Като се вземат предвид всички неща: шокът, паниката, собствените недостатъци — той останал с бистра глава и взел възможно най-неочакваното и оптимално решение. Изнесъл контейнера, а не се опитал да го скрие; прехвърлил го на достъпно място. Това не могли да допуснат фанатичните мъже, които се занимават със сложни тактики и спираловидни измами.

Дейвид последва Лайънс през кухненската врата навън от къщата, като заобиколиха и минаха от другата страна. Взе контейнера от треперещите ръце на физика и помогна на почти безпомощния мъж да се прехвърли през ниската ограда, разделяща съседните парцели. Те изтичаха заедно зад следващите две къщи и внимателно продължиха пътя си към улицата. Сполдинг с протегната ръка бе сграбчил рамото на Лайънс, държейки го до стената, готов да го събори на земята при първия признак за враждебни действия.

Всъщност Дейвид не очакваше в действителност враждебни действия; той беше уверен, че Хаганах са елиминирали охраната, поставена от Ринеман отпред; това бе и явната причина Ашър Фелд да напусне през предната врата. „Онова, което е възможно да се очаква, би бил един последен отчаян опит на Ашър Фелд да вземе проектите“, мислеше си той. Или внезапна среща с превозно средство на Ринеман от някое близко място, кола, чиито пасажери не са успели да получат радиосигнал от Тераза Верде 15.

Всяко от тези действия беше възможно, но нито едно от тях — реално очаквано.

Това щеше да е твърде късно или твърде рано.

Това, което Дейвид дълбоко се надяваше да намери, въпреки всичко, бе синьо-зелен седан, кръстосващ наоколо по улиците. Кола с малки оранжеви отличителни знаци на бронята, които ще сочат, че е собственост на Съединените щати. „Работниците“ от площадката на Балард, момчетата от военноморската база.

Не кръстосваше. Бе неподвижна, в далечния край на улицата, със запалени светлини. Трима мъже вътре пушеха цигари, проблясването им осветяваше вътрешността Дейвид се обърна към Лайънс.

— Хайде да вървим. Върви бавно, обикновено. Колата е там.

Шофьорът и мъжът до него излязоха от автомобила в момента, когато Сполдинг и Лайънс стигнаха тротоара. Те стояха непохватно до колата, облечени в цивилни дрехи. Дейвид пресече улицата и се обърна към тях.

— Влизайте в проклетата кола и ни изведете оттук. И докато правите това, отваряйте си очите. Не бива да сте по-добра мишена, отколкото сте сега.

— По-спокойно, другарче — отговори шофьорът, — ние току-що пристигнахме тук — Той отвори задната врата докато Дейвид помагаше на Лайънс да влезе вътре.

— Предполагаше се, че ще се движите, а не да паркирате като кучета пазачи! — Дейвид влезе при Лайънс. Мъжът при другия прозорец вдигна стъклото. Шофьорът седна зад кормилото, затвори вратата и запали мотора. Третият мъж остана навън.

— Приберете го вътре! — извика Сполдинг.

— Той ще остане, където е, полковник — каза мъжът на задната седалка до Лайънс. — Той остава тук.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Полковник Даниъл Миихан, Военноморски сили, Морско разузнаване. И искаме да знаем какво, по дяволите, става тук.

Колата тръгна.

— Вие нямате власт над тази операция — каза Дейвид бавно, предизвикателно. — А аз нямам време за обидени. Откарайте ни до посолството, моля.

— Обидени! Ние бихме искали най-просто обяснение! Вие знаете какво, по дяволите, става долу в нашата част на града. Това извънредно пътуване до Телмо е само едно неудобство. Нямаше да съм тук, ако проклетото ви име не бе споменато от този енергичен първокласен шифровчик!… Господи!

Сполдинг се наведе напред, гледайки в Миихан.

— По-добре ми кажете какво става във вашата част от града? И защо моето име ви доведе в Телмо?

Морският пехотинец отвърна на погледа му, а след това погледна косо и с явна антипатия към пребледнелия Лайънс.

— Защо не? Вашият приятел проверен ли е?

— Проверен е. Няма по-проверен.

— Имаме три крайцера, патрулиращи в крайбрежната зона на Буенос Айрес, плюс разрушител и самолетоносач някъде там… преди пет часа получихме заповед за „синя“ тревога да се подготвим за прекъсване на радиото и радарите, всички морски съдове и самолети да стоят намясто, никакво движение. Четирийсет и пет минути по-късно получихме грама от Феърфакс, източник 4–0: „Открийте полковник на име Дейвид Сполдинг с приоритет 4–0. Той ще направи бърза връзка.“

— С Феърфакс?

— Единствено с Феърфакс… Тогава изпратихме човек на вашия адрес в Кордоба. Той не намерил вас, а един странен кучи син, който преобръщал вашия дом. Опитал се да го хване, но бил повален… Върна се два часа по-късно с наранявания по главата и познайте кой се обади? Направо по свободната линия на телефона!

— Балард — отговори Дейвид тихо, — шифровчикът на посолството.

— Хитряга! Майтапи се и ни разиграва из Телмо! Да ви чакаме, докато решите да се покажете. — Полковникът от морската пехота поклати глава с отвращение.

— Казахте, че „синята“ тревога е подготовка за изключване на радарите… и радиото.

— И всички кораби и самолети неподвижни — прекъсна го Миихаа — Какво, по дяволите, пристига тук? Целият проклет генерален щаб ли? Рузвелт? Чърчил? Дрън-дрън? И какво сме ние? Неприятели, а?

— Не е важно какво идва тук, полковник — каза Дейвид меко, — а какво излиза оттук… Кога е времето за задействане?

— То е дяволски свободно. По всяко време в следващите четирийсет и осем часа. Що за строга схема е това?

— Кой е моята връзка във Вирджиния?

— Ох… Тук. — Миихан се намести и подаде залепен жълт плик, където бе бележката с надрасканото съобщение. Дейвид протегна ръка пред Лайънс и го взе.

Чу се пукане по радиото откъм предната седалка, последвано от една дума: „Червена птица“, изречена от говорителя. Шофьорът бързо вдигна микрофона от таблото.

— Червена птица слуша — каза морският пехотинец.

Пукането продължи, но думите бяха ясни:

— Посрещнете Сполдинг. Вземете го и го докарайте. Четири нула заповяда от Феърфакс. Да не се свързва с посолството.

— Чухте го — засмя се Миихан. — Няма посолство тази нощ, полковник.

Дейвид бе потресен. Започна да възразява — ядосано, яростно, после спря… Феърфакс. Не са нацисти, а Хаганах. Ашър Фелд го каза. Външното крило работи на практика. И най-силното практическо възражение бе, че през следващите четирийсет и осем часа задържат човека с кодовете. Вашингтон няма да задейства радиото и радарите, а без тях една вражеска подводница, излизайки на повърхността за среща с траулер, ще бъде засечена на екрана и взривена. Диамантите от „Коенинг“, инструментите за Пеенемюнде ще бъдат изпратени на дъното на Южния Атлантик.

Господи! Ирония — помисли Дейвид. Феърфакс — някой от Феърфакс — правеше точно, което трябваше да се направи, мотивиран от загрижеността на Вашингтон, а самолетните компании отказваха да разберат. Те имаха други интереси и три четвърти от тях зависеха от Сполдинг. Проекти на жироскопи за големите височини.

Дейвид натисна с ръка рамото на Лайънс. Изтощеният учен продължаваше да гледа точно напред, но отговори на допира на Сполдинг с колебливо побутване с левия си лакът.

Дейвид поклати глава и въздъхна едва доловимо. Вдигна високо жълтия плик и сви рамене, след което го сложи в джоба на сакото си.

Когато извади ръка, тя държеше пистолет.

— Съжалявам, но не мога да приема тези заповеди, полковник Миихан. — Сполдинг насочи пистолета към главата на морския пехотинец. Лайънс се облегна назад на мястото си.

— Какво, по дяволите, правите? — Миихан се дръпна напред, Дейвид щракна ударника на оръжието в тила му.

— Кажете на вашия човек да кара, където аз му кажа. Не искам да ви убивам, полковник, но ще го направя. Въпрос на предимство.

— Вие сте проклет двоен агент! Това е, което Феърфакс иска да разбере!

Дейвид въздъхна.

— Бих искал да е толкова просто.

 

 

Ръцете на Лайънс трепереха, докато затягаше възлите около китките на Миихан. Шофьорът беше на една миля надолу по черния път, завързан здраво, лежащ на банкета във високата трева. В този район рядко пътуваха през нощта. Бяха сред хълмовете на Колинас Ройас.

Лайънс се отдръпна и кимна на Сполдинг.

— Влизай в колата!

Лайънс кимна отново и тръгна към автомобила. Миихан се търкулна и погледна към Дейвид.

— Мъртъв си, Сполдинг! В досието си имаш записан наказателен взвод за смъртни присъди. А си и глупав. Твоите приятели — нацисти ще загубят тази война!

— И ще е добре да я загубят — отговори Сполдинг. — Колкото до екзекуциите, може би ще има няколко. Точно във Вашингтон. За това става въпрос, полковник… Някой ще ви намери утре и двамата. Ако искаш, можеш да тръгнеш на запад. Шофьорът ти е на около миля надолу по пътя… Съжалявам.

Сполдинг сви едва забележимо рамото си, нещо като извинение към Миихан, и изтича към автомобила на военноморската база. Лайънс стоеше на предната седалка и когато светлината от вратата освети лицето му, Дейвид видя очите му. Възможно ли бе в този поглед да има опит за израз на чувство на благодарност? Или одобрение? Нямаше време за размишления, затова Дейвид се усмихна меко и проговори тихо.

— Това бе ужасно за вас. Знам… Но не мога да измисля нищо друго. Не знам. Ако искате, ще ви отведа обратно в посолството. Там ще бъдете на сигурно място.

Дейвид запали колата и подкара нагоре по стръмния склон, един от многото, към Колинас Ройас. Щеше да завие по успоредния път и да стигне магистралата за десет-петнайсет минути. Ще отведе Лайънс до някое такси в предградията и ще даде указание на шофьора да закара физика до Американското посолство. Това няма да е точно каквото искаше да направи, но какъв друг избор имаше?

Изведнъж се чуха думи до него. Думи! Прошепнати, неясни, едва доловими, но разбираеми! От глъбините на измъченото гърло.

— Аз… оставам с… вас. Заедно…

Сполдинг трябваше да стисне здраво кормилото от страх да не загуби контрол. Шокът от измъчения говор, а за Юджиин Лайънс това бе говор, за малко не стана причина да изпусне кормилото. Обърна се и погледна към учения. В проблясващите сенки видя Лайънс да отговаря на погледа му, устните бяха стиснати, очите сигурни. Лайънс знаеше точно какво прави какво те двамата правеха, какво трябваше да направят.

— Добре — каза Дейвид, опитвайки се да остане спокоен и да бъде точен, — разбрах ви ясно. Бог знае — нужна ми е всяка възможна помощ. И двамата знаем това. Струва ми се, че имаме двама мощни противници: Берлин и Вашингтон.

 

 

— Не искам никакви прекъсвания, Щолц — извика Дейвид в слушалката на телефона в малката будка близо до Очо Кале.

Зад кормилото на колата от военноморската база сега бе Лайънс, на около десет ярда. Моторът работеше. Ученият не бе карал дванайсет години, но с думи, казани наполовина и с жестове той увери Сполдинг, че би се справил при спешен случай.

— Не може да се държиш по този начин! — беше уплашеният отговор.

— Аз съм Павлов, ти си кучето! А сега млъкни и слушай! Ако не си разбрал досега, на Тераза Верде има бъркотия. Вашите хора са мъртви, моите също. При мен са проектите и Лайънс… Вашите несъществуващи гестаповци са извършили няколко екзекуции.

— Невъзможно! — изкрещя Щолц.

— Кажи това на труповете, некомпетентен кучи сине! Докато оправяте бъркотията… Искам останалата част от проектите, Щолц. Чакай моето позвъняване! — Дейвид тръшна слушалката и хукна към колата.

Беше време за радиото. След това плика от Феърфакс. После Балард в посолството. Стъпка по стъпка.

Сполдинг отвори вратата и се плъзна на мястото си до Лайънс. Физикът посочи към таблото.

— Отново… — бе единствената, мъчително изречена дума.

— Добре — каза Сполдинг. — Те са неспокойни, слушат здраво. — Дейвид грабна превключвателя от таблото и вдигна микрофона от гнездото му. Стисна с пръсти мъничкия говорител с такъв натиск, че мрежата се огъна; после покри инструмента с ръката си и го сложи до сакото си, докато говореше, движейки го в кръг, за да се изопачава звукът и по-нататък.

— „Червена птица“ до базата… „Червена птица“ до базата. Пукането започна, гласът беше ядовит:

— Господи, „Червена птица“! Опитвам се да ви извикам вече цели два часа! Балард продължава да се обажда! Къде сте, по дяволите!?

— „Червена птица“… Не приехте ли последното ни предаване?

— Предаване! Тихо, човече! Аз едва сега чувам това. Задръж! Остави да взема командващия офицер.

— Забрави го! Без пресилване! Заглъхвате отново. Ние сме след Сполдинг. Следваме го, той е в превозно средство… двайсет и седем, двайсет и осем мили северно… — Дейвид рязко спря да говори.

— „Червена птица“! „Червена птица“!… Господа тази честота връща!… Двайсет и осем мили северно, къде?… Не ви разбирам, „Червена птица“, „Червена птица“, обадете се!

— Птица, обаждам се — каза Дейвид директно в микрофона. — Това радио се нуждае от поддръжка, приятелю. Повтори Няма проблеми. Ще се върна в базата приблизително…

Сполдинг протегна ръка и изключи превключвателя.

Излезе от колата и се върна обратно в телефонната будка.

Само стъпка по стъпка. Без неясноти, без препокриване — всяко действие ясно определено, извършвано прецизно.

Сега беше редът на грамата от Феърфакс. Дешифрираният код ще му даде името на мъжа, който пречеше, източника четири–нула, чието преимущество му позволяваше да изпраща такива заповеди от сърцето на разузнавателното съединение.

Агентът, който вървеше безнаказано из най-секретните коридори и уби човек на име Ед Пейс в навечерието на Нова година.

Инфилтрираният от Хаганах.

Изкушаваше се да разкъса жълтия плик още в момента, когато офицерът от военноморската база му го даде в Сан Телмо, но се съпротиви на почти непреодолимото изкушение. Знаеше, че ще бъде поразен, без значение кой е той, познат или непознат, и нямаше значение кой е — щеше да му лепне име, подходящо за убиеца на неговия приятел.

Такива мисли щяха да затормозят нещата. Нищо не би могло да спре тяхното бързо, но внимателно пътуване до Очо Кале, нищо не би могло да се намеси в неговия пресметнат контакт с Хайнрих Щолц.

Извади жълтия плик и промуши пръст да го отвори.

Отначало името не значеше нищо.

Полковник Айра Бардън.

Нищо.

В навечерието на Нова година!

О, Господи, дали си спомни! Говорещият тежко твърдоглав човек, който е втори в командването на Феърфакс. „Най-добрият“ приятел на Ед Пейс, който скърбеше за смъртта на своя „най-добър приятел“ с армейска ярост, който тайно бе организирал Дейвид да долети до базата във Вирджиния и да участва във възбуденото разследване, който бе използвал трагичното убийство, за да влезе в хранилищата за досието на „най-добрия си приятел“… за да намери… нищо.

Човекът, който настояваше, че шифровчикът в Лисабон, на име Маршал, е бил убит в Баската провинция; който каза, че ще направи проверка за Франц Алтмюлер.

Което, разбира се, никога не направи.

Човекът, който се опитваше да убеди Дейвид, че е в интерес на всички, ако Сполдинг заобиколи секретните разпоредби и обясни задачата си от Министерството на войната.

Което Дейвид почти бе сторил. А сега предпочиташе да го бе направил.

О, Господи! Защо Бардън не му вярваше? От друга страна, той не можеше да вярва, защото ако бе така, това би възбудило определени нежелани спекулации около убийството на Пейс.

Айра Бардън не беше луд. Фанатик — може би, но не луд. Знаеше, че мъжът от Лисабон ще го убие, ако бъде обвинен за смъртта на Пейс.

Поучи се от урока на Феърфакс…

Боже! — помисли Дейвид. Ние се борим един срещу друг, убиваме се един друг… не знаем вече неприятелите си. За какво?

Вече имаше и втора причина да се обади на Балард. Само името не беше достатъчно, имаше нужда от много повече освен от едно име. Той ще се изправи лице в лице с Ашър Фелд.

Взе телефонната слушалка, сложи монета и набра номера. Балард се обади веднага, не беше весел.

— Слушай, Дейвид — Балард никога досега не бе използвал първото му име в разговор. Явно беше, че потиска много гняв. — Няма да претендирам, че разбирам как вие си вършите работата, но ако искаш да ме използваш, дръж ме в течение!

— Няколко души бяха убити, аз не бях един от тях. Това бе щастлива случайност, но условията не ми позволяваха да се свържа с теб. Отговарям ли на обвиненията ти?

Балард замълча за няколко секунди. „Мълчанието не бе само реакция на новините“, помисли Дейвид. „Сигурно има някой при Боби“. Когато шифровчикът заговори отново, той вече не беше ядосан, а колебаещ се, уплашен.

— Добре ли си?

— Да. Лайънс е с мен.

— От военноморската база пристигнаха много късно ли… — Изглеждаше, че Балард съжалява за казаното. — Непрекъснато телефонирам, но те избягват отговор. Мисля, че колата им е изчезнала.

— В действителност не е. Аз я взех…

— О, Господи!

— Те оставиха един мъж в Телмо — за наблюдение. Имаше още двама. Не са ранени, просто са обезвредени.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Нямам време да обяснявам… Има заловена заповед, отнасяща се за мен. От Феърфакс. Посолството не трябва да знае. Това е клопка, не мога да им позволя да ме заловят. Поне за известно време…

— Хей, ние не се бъркаме на Феърфакс — каза твърдо Балард.

— Този път може. Казах на Джиин. Има проникване във Феърфакс. Аз не съм това… повярвай ми… Трябва ми време. Около четирийсет и осем часа. Трябва да получа отговори на въпросите. Лайънс може да помогне. В името на Бога, вярвай ми!

— Мога да ти повярвам, но аз съм дребна риба тук… Почакай за минута. Джиин е при мене…

— Помислих си това — прекъсна го Сполдинг.

Дейвид имаше намерение да моли Балард за помощта, от която се нуждаеше. Внезапно се сети, че Джиин би могла да помогне повече.

— Говори с нея, преди да е издраскала ръката ми.

— Преди да свършим, Боби… Можеш ли да поискаш проверка с предимство за някой във Вашингтон? Във Феърфакс, поточно?

— Трябва да имам причина. Въпросът… разузнавателен въпрос… специално за Феърфакс… сигурно ще разберат.

— Пет пари не давам дали може. Кажи, че аз го искам. Категорията ми е 4–0, Г–2 го има в делата. Поемам отговорността.

— Кой е той?

— Подполковник на име Айра Бардън. Разбра ли?

— Да. Айра Бардън, Феърфакс.

— Правилно. Сега нека да говоря с…

Думите на Джиин сякаш се изливаха, една смесица от ярост и любов, безизходица и облекчение.

— Джиин — каза той, когато тя изстреля половин дузина въпроси, на които не би могъл да отговори — миналата нощ ти направи препоръка, която аз отказах да приема сериозно. Сега вече я приемам. Този митичен твой Дейвид има нужда от място, където да се скрие. Не бива да е в пампаса, но всяко място близо до него би свършило работа… Можеш ли да ми помогнеш? Да ни помогнеш? В името на Бога!