Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (22)

19

31 декември 1943 г., Ню Йорк Сити

Обстановката му изглеждаше така, сякаш цялата клиентела от „Галерията“ се бе прехвърлила в къщата на семейство Уорфилд, намираща се на „Шейсет и втора“ улица. Дейвид общуваше с лекота. Малката златна емблема върху ревера му вършеше работа по предназначение. Възприемаха го много по-лесно. Питиетата и бюфетът бяха щедри, а малкият негърски джазов оркестър бе великолепен.

Успя да открие Синди Бонър в ъгъла, докато тя чакаше кавалера си, един лейтенант от армията, който бе отишъл до бара. Тя бе мъничка, с червеникава коса и много светла, почти бледа кожа на лицето. Позата й бе в тон с модата, тялото — стройно, облечено в много скъпи, много покоряващи дрехи. Имаше замислен, но не и тъжен вид. Нямаше вид на вдовица на герой, самата тя не приличаше на човек, способен на героични постъпки. Приличаше по-скоро на едно богато малко момиче.

— Бих искал да ви се извиня от сърце — каза той. — Надявам се, че ще приемете моите извинения.

— Не мога да си представя за какво се извинявате. Не си спомням да се познаваме. — Тя се усмихна леко, сякаш присъствието му пробуждаше някакъв спомен, който тя не можеше съвсем да определи. Сполдинг забеляза именно това състояние и го разбра. Беше гласът му. Гласът, който някога преди много време му позволяваше да печели добри пари.

— Казвам се Сполдинг. Дейвид…

— Вие звъняхте преди две вечери — прекъсна го момичето с ядосани очи. — Коледните подаръци за Пол. Лесли…

— Точно затова ви се извинявам. Това бе ужасно недоразумение. Моля, простете ми. Това не е нещо, с което бих се пошегувал, ако знаех. Бях толкова ядосан, колкото сте и вие.

Той говореше спокойно, докато я гледаше право в очите. Достатъчно беше — тя мигна, опита се да разбере, гневът започна да утихва. Хвърли поглед за секунда на малкото месингово орелче, закрепено на ревера му, малкия отличителен белег, който можеше да значи всичко.

— Мисля, че би вярвам.

— Трябва. Това бе нещо налудничаво, а аз не съм болен.

Лейтенантът се върна с две чаши в ръка. Той бе пиян и враждебно настроен. Синди ги запозна набързо, лейтенантът едва кимна в знак на потвърждение към цивилния, който стоеше пред него. Той искаше да танцува, докато Синди нямаше такова желание. Внезапното развитие на нещата можеше да бъде прекратено.

— Служех със съпруга на госпожа Бонър. Бих искал да поговоря с нея за няколко минути. Ще трябва да напусна скоро, жена ми ме чака в центъра — каза Дейвид меланхолично.

Комбинацията от факти… и окуражаване обърка напълно пияния лейтенант, като го успокои същевременно. Почувства, че се налага да прояви галантност. Той се поклони, залитайки леко, и тръгна обратно към бара.

— Добре направено — заяви Синди. — Ако има някъде скрита някоя госпожа Сполдинг, не бих се учудила. Казахте, че сте излизали с Лесли, това е част от играта й.

Дейвид погледна момичето. Вярвай на развитите си инстинкти, помисли си той.

— Няма госпожа Сполдинг. Но за сметка на това преди няколко вечери имаше госпожа Хаукууд. Доколкото разбирам, не сте особено очарована от нея.

— Тя и съпругът ми бяха онова, на което учтиво му викат „приятели“. При това дългосрочни. Има някои хора, които считат, че аз съм я насилила да се премести в Калифорния.

— В такъв случай ще ви задам натрапващия се въпрос. При тези обстоятелства се питам защо е използвала вашето име? След което изчезва. Тя би предположила, че ще се свържа с вас.

— Струва ми се, че използвахте термина болен, тя просто е един болен човек.

— Или пък се опитва да ми каже нещо.

 

 

Дейвид напусна дома на семейство Уорфилд малко преди настъпването на Новата година. Стигна до ъгъла на „Лексингтън авеню“ и зави на юг. Нямаше повече какво да прави, освен да върви, да мисли и да се помъчи да сглоби нещо от отделните фрагменти, да открие някакъв разумен модел.

Не успя. Синди Бонър бе озлобена вдовица. Убийството на мъжа й на бойното поле я лишаваше от възможността да си отмъсти на самата Лесли. Тя искаше, според собствените й думи, просто да забрави. Но болката бе голяма. Лесли и Пол Бонър бяха нещо повече от приятели. Бяха стигнали, отново по думите на Синди, до този етап, в който и двамата Бонър взаимно се съдеха и искаха развод. Една среща между двете жени не бе потвърдила възгледите на Пол Бонър. Лесли Дженър-Хаукууд нямаше никакво намерение да се развежда със собствения си съпруг.

Това бе една неприятна бъркотия. Версията на Ед Пейс за „музикалните легла“ се потвърждаваше.

Защо в такъв случай Лесли бе използвала името на Синди? Тази постъпка не бе само провокативна и с лош вкус, но и безумна.

Полунощ удари, докато пресичаше „Петдесет и втора“ улица. Няколко минаващи автомобила надуха клаксони. В далечината можеха да се чуят ударите на камбани, свирки, от вътрешността на баровете се чуваше врява и викове. Трима моряци с мръсни униформи пееха силно и фалшиво, като забавляваха пешеходците.

Зави на запад към веригата от кафенета между „Медисън“ и „Пета“. Мина му през ум дали да се отбие в „Шорс“ или „Клуб 21“… след около десет минути. Достатъчно време, за да са се поуталожили празничните настроения.

— Честита Нова година, подполковник Сполдинг.

Гласът бе рязък и идваше от тъмен вход.

— Какво? — Дейвид спря и погледна към сянката. Висок мъж, облечен в светлосиво палто, със скрито лице от периферията на шапката, стоеше неподвижно. — Какво казахте?

— Честитих ви Новата година — каза мъжът. — Не е нужно да ви казвам, че ви следя. Преди няколко минути ви изпреварих.

Гласът издаваше акцент, но Дейвид не бе в състояние да го определи. Английският бе изучаван в Англия, а човекът сигурно произхождаше някъде от Средна Европа. Може би Балканите.

— Намирам това за много необичайно… не е нужно да казвам… и доста смущаващо. — Сполдинг не мръдна от мястото си, той нямаше оръжие; изведнъж се запита дали мъжът, скрит във входната врата, е подобаващо въоръжен. Не можеше да прецени. — Какво искате?

— Да ви поздравя с добре дошли у дома, като начало. Нямаше ви много дълго време.

— Благодаря… Сега, ако нямате нищо против…

— Имам! Не мърдайте, подполковник! Стойте, сякаш говорите със стар приятел. Не мърдайте назад. В гърдите ви съм насочил един пистолет с калибър .45.

Няколко минувачи заобиколиха Дейвид по края на тротоара. Една двойка излезе от вход на блок на няколко метра, вдясно от тъмния вход; явно бързаха, защото минаха бързо между Сполдинг и високия мъж, държащ прикрит пистолета си. В началото Дейвид се поблазни от мисълта да се възползва от тази двойка, но впоследствие две обстоятелства го възпряха. Първото бе голямата опасност, която щеше да навлече на хората, и второто — фактът, че този мъж имаше нещо да му каже. Ако искаше да го убие, щеше да е приключил досега.

— Няма да мърдам… Какво има?

— Ела две крачки напред. Само две. Нито крачка повече.

Дейвид направи каквото искаше човекът. Вече можеше да види лицето на мъжа, но не съвсем ясно. Лицето му бе слабо, източено и набръчкано. Очите бяха дълбоки, с вдлъбнатини под тях — изморени очи. Мъжът неспокойно местеше очите си наляво, зад Сполдинг. Явно търсеше или чакаше някой.

— Добре. Две крачки. Сега никой не би могъл да мине помежду нас… Чакате ли някого?

— Бях чувал, че резидентът в Лисабон е много хладнокръвен. Отговаряте на това описание. Да, чакам. След малко ще дойдат да ме вземат.

— Ще трябва ли да ви придружа?

— Няма да е необходимо. Само ще ви предам едно съобщение… Онзи инцидент в Лейджис. За съжаление това е работа на фанатици. Въпреки това може да го приемете като едно предупреждение. Невинаги сме в състояние да предотвратяваме дълбокия гняв, сигурно сте наясно с това. Феърфакс трябва да е наясно с това Феърфакс ще го разбере преди края на този първи ден от Новата година. Може би вече е наясно… А ето я и моята кола. Мини от дясната ми страна или твоята лява. — Дейвид направи всичко, което искаше от него мъжът, докато той се придвижваше леко към бордюра, като прикриваше пистолета под палтото си. — Обърнете ни внимание, полковник. Не трябва да има никакви преговори с Франц Алтмюлер. Приключвате!

— Чакайте малко! Не знам за какво говорите. Не познавам човек на име Алтмюлер!

— Приключено е! Поучете се от урока на Феърфакс!

Тъмнокафяв седан със силни светлини спря до бордюра.

Задната врата се отвори и високият мъж побягна по тротоара между пешеходците, качи се в колата и тя потегли бързо.

Дейвид се втурна напред към бордюра. Най-малкото, което можеше да направи, е да вземе номера на колата.

Нямаше номер. Задният номер на колата липсваше.

Вместо това от задния прозорец го наблюдаваше човек. Шокът секна дъха му. За миг се почуди дали може да вярва на очите си, дали въображението му не го връща назад към Лисабон.

Втренчи се в колата, като тичаше по улицата, избягвайки автомобилите и проклетите гуляйджии.

Кафявият седан зави на север по „Медисън авеню“. Той спря на улицата изморен.

Лицето, което го наблюдаваше от задното стъкло, бе на мъж, с когото той бе работил по най-секретните операции в Португалия и Испания.

Маршал. Най-добрият шифровчик в Лисабон.

 

 

Шофьор на такси прие предизвикателството на Дейвид да го закара до хотел „Монтгомери“ за пет минути. Успя да го закара за седем, но трябваше да се вземе предвид движението по „Пето авеню“. Сполдинг му даде петдоларова банкнота и хукна във фоайето.

Нямаше съобщения за него.

Този път не бе оставил знаци по вратата, съвсем съзнателно бе пропуснал да стори това. Би направил всичко възможно, за да влязат в стаята му, освен чистачките, и тези, които я бяха претърсили преди две нощи. Едно повторение можеше да доведе до небрежност и да бъдат оставени следи, които да водят до някаква самоличност.

Свали палтото си и тръгна към шкафа, където държеше бутилка уиски. Две чисти чаши бяха поставени до бутилката. Щеше да отдели няколко секунди, за да си налее чаша уиски, преди да се обади на Феърфакс.

— Щастлива Нова година — каза бавно, докато вдигаше чашата към устните си.

Прекоси стаята и отиде до леглото, вдигна телефона и продиктува на телефонистката номера във Вирджиния. Линиите с Вашингтон бяха претоварени, щеше да му отнеме няколко минути, докато успее да се свърже.

Какво, за Бога, искаше да му каже онзи човек? Поучи се от опита на Феърфакс. Какво, по дяволите, говореше той? Кой е този Алтмюлер?… Как му беше първото име?… Франц. Франц Алтмюлер.

Кой беше той?

Значи „инцидентът“ на летището Лейджис бе действително предназначен за него самия. Но защо, за Бога?

А, Маршал. На задното стъкло действително бе Маршал! Не се лъжеше, беше го видял!

— Щабът на полева дивизия — това бяха монотонните думи, долитащи от щата Вирджиния, околия Феърфакс.

— Полковник Едмънд Пейс, моля ви.

Настъпи кратка пауза от другата страна на телефонната линия. Дейвид долови леко поемане на въздух, което му беше до болка познато.

Това бе телефонна засечка, обикновено включена към магнетофон.

— Кой търси полковник Пейс?

Сега бе ред на Дейвид да се поколебае, като мислеше, че е пропуснал звука за засичане. Съвсем възможно бе, а Феърфакс бе, въпреки всичко,… Феърфакс.

— Сполдинг. Подполковник Дейвид Сполдинг.

— Мога ли да предам нещо на полковника, сър? Той е на заседание.

— Не, не можете. Можете и е необходимо да ме свържете с полковника.

— Съжалявам, сър. — Колебанието, долитащо от Феърфакс, бе вече несръчно. — Оставете ми някакъв телефонен номер…

— Вижте, войнико, казвам се Сполдинг. Имам разрешително четири–нула, а и това е именно приоритет четири–нула. Ако тези цифри не ви говорят нищо, попитайте онзи кучи син, които седи на линията за засичане. А сега, спешно е. Свържете ме с полковник Едмънд Пейс!

Чу се силно двойно изщракване по линията. Дълбок, суров глас се обади.

— Тук е полковник Бардън, подполковник Сполдинг. Аз също съм с приоритет четири–нула и всички такива приоритети ще бъдат уточнявани с този кучи син. А сега нямам настроение да си играем с рангове. Какво искаш?

— Харесва ми прямотата ви, полковник — каза Дейвид, като се усмихваше въпреки неотложността. — Свържете ме с Ед. Много е спешно. Засяга Феърфакс.

— Не мога да ви свържа, подполковник. Нямаме никакви линии — и с това не се стремя да бъда интересен. Ед Пейс е мъртъв. Бе прострелян в главата преди около час. Някакъв проклет кучи син го уби тук, на наша територия.