Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (34)

31

Германецът с белия костюм сега бе облечен в маскировъчна дреха като охраната на Ринеман. Шофьорът не бе същият. Беше аржентинец.

Автомобилът също бе различен. Това беше шестместен „Бентли“ с махагоново табло, сива филцова облицовка и завеси на прозорците. Превозно средство, подходящо за високопоставените британски дипломати, но не чак за посланици. Дейвид прие, че това е една подробност за Ринеман.

Шофьорът зави в тъмнината по крайречна магистрала от скрития черен път. Натисна педала за газта докрай и „Бентли“-то се втурна напред.

Германецът до Сполдинг му предложи цигара, Дейвид отказа с поклащане на глава.

— Казахте, че желаете да бъдете откаран до Американското посолство, сеньор! — каза шофьорът, обръщайки леко глава, без да снема очи от оживения път. — Страхувам се, че не мога да направя това. Заповедта на сеньор Ринеман е да ви отведа до апартамента ви в Кордоба. Простете ми. Не можем да се отклоним от указанията — допълни германецът.

— Надявам се, че никога не го правите. Печелим войни по този начин.

— Предизвикателството е неправилно адресирано. На мен ми е напълно безразлично.

— Забравих. Habichtsnest е неутрален — Дейвид завърши разговора, като се намести на седалката, кръстоса крака и се загледа през прозореца. Единствената му мисъл бе да стигне до посолството и до Джиин. Тя бе употребила думата „Тортюгас“.

Отново неуловимият „Тортюгас“!

Как би могла да знае? Възможно ли бе тя да е част от това? Част от нефокусираната картина?

Не!

„Тортюгас“ не заслужаваше това. Джиин бе казала тези думи. Тя го бе молила.

Лесли Хаукууд бе молила също. Лесли бе пропътувала четири хиляди мили да го моли след предизвикателството. Толкова фанатично.

Напусни Буенос Айрес, Дейвид!

Имаше ли връзка?

О, Господи! — помисли той. Имаше ли наистина връзка?

— Senores!

Шофьорът проговори рязко, прекъсвайки мислите на Дейвид. Германецът веднага, инстинктивно се обърна на мястото си и погледна през задния прозорец. Неговият въпрос се състоеше само от две думи.

— Колко време?

— Доста дълго, за да има съмнение. Наблюдавахте ли?

— Не.

— Задминах три автомобила. Без някакъв шаблон. После аз намалих скоростта, в най-дясното платно. Той е с нас. Продължава да се движи.

— Ние сме в района на Хълм Две, нали? — попита германецът.

— Si. Той идва бързо. Това е мощна кола, ще ни настигне на магистралата.

— Насочи се към Colinas Rojas! Завий по следващия път надясно! Който и да е! — заповяда лейтенантът на Ринеман, като извади пистолета от сакото си, докато говореше.

„Бентли“-то се плъзна във внезапния завой, отивайки по диагонал надясно, като изхвърли Дейвид и германеца в лявата част на задната седалка. Аржентинецът подкара с пълна скорост нагоре по хълма, като смени с удар на първа предавка, достигайки максималната скорост за секунди. Имаше леко нанадолнище и равна част преди втория хълм; шофьорът ги използва, за да увеличи максимално скоростта на по-висока предавка. Колата се втурна напред при рязкото подаване на газ, като че ли бе огромен куршум.

Вторият хълм бе по-стръмен, но началната скорост помогна. Те препускаха нагоре. „Шофьорът познава машината си“, помисли Дейвид.

— Има светлини! — извика германецът — Те ни следват!

— Има равни участъци… мисля — каза шофьорът, съсредоточавайки се в пътя — Под района на хълмовете има много странични пътища, ще опитаме да се скрием в един от тях. Може би ще ни подминат.

— Не. — Германецът още надничаше през задния прозорец. Той провери пълнителя на пистолета като го докосна. Доволен го постави на мястото му. След това се обърна от прозореца и се пресегна под седалката „Бентли“-то бръмчеше и се тресеше по височината, по черен селски път, и германецът изруга, както търсеше яростно с ръка между краката си.

Сполдинг чу щракането на метални ключалки. Германецът пъхна пистолета в колана си и протегна свободната си ръка надолу. Извади автоматично оръжие с дебело дуло, което Дейвид разпозна като най-новото и най-мощното фронтово оръжие, създадено от Третия райх. Извитият пълнител, поставен набързо от германеца, поемаше повече от четирийсет 7.35-милиметрови патрона.

Лейтенантът на Ринеман проговори.

— Сложете ремъците. Стегнете ги.

Дейвид ги закопча, хвана кожения ремък на гърба на предната седалка и притисна лявата си ръка към рамката на прозореца. Заговори остро на германеца.

— Не използвай това! Не знаеш кои са те.

Мъжът с пушката погледна бързо Сполдинг.

— Знам отговорностите си. — Протегна ръка към дясната страна на задния прозорец. Там имаше малък метален кръг в подложката от филц. Той сложи показалеца си, дръпна нагоре и го изтегли към себе си, откривайки един външен отвор, широк около десет инча и може би четири висок.

Дейвид погледна лявата част на прозореца. Тук имаше друг кръг, друг отвор.

Колата на Ринеман бе подготвена за критични обстоятелства. Чисти изстрели можеха да бъдат произведени към всеки автомобил, който ги преследва. Видимостта бе добра и имаше минимални неудобства при високи скорости на трудни терени.

— Представете си, че това е американско наблюдение, което ме охранява? — Дейвид викаше, докато германецът коленичи на седалката, готов да промуши оръжието в отвора.

— Не е това.

— Вие не знаете!

— Senores! — извика шофьорът. — Слизаме надолу по хълма, това е много дълъг, широк завой. Спомням си това. Долу има ливади с високи треви. Равно е… пътища. Дръжте се!

„Бентли“-то изведнъж се гмурна, сякаш изскочи от ръба на пропастта. Последва рязко намаляване на скоростта, толкова ненадейно, че германецът с пушката бе изхвърлел назад, неговото тяло остана във въздуха за частица от секундата. Сгромоляса се в подпората на предната седалка с оръжие, вдигнато нагоре, за да не се счупи при падането.

Дейвид не се… не можеше… да се колебае. Грабна автомата с пръсти около спусъка, извивайки го навън, и го издърпа от ръцете на германеца. Лейтенантът на Ринеман бе смаян от действието на Дейвид. Протегна ръка към колана си за пистолета.

„Бентли“-то сега хвърчеше по стръмния наклон с много голяма скорост. Широкият завой, за който спомена аржентинецът, бе достигнат, колата влезе в завоя наклонена, изглежда потвърждаваше една инженерна уникалност — да се движи на две гуми.

Дейвид и германецът притиснаха гърбове на противоположните страни, със стегнати крака и пръсти, впити във филцовия мокет.

— Дай ми автомата! — Германецът насочи пистолет към гърдите на Дейвид. Дейвид държеше автомата под мишница, с пръст на спусъка и с дуло на чудовищното оръжие, насочено към стомаха на германеца.

— Ако стреляш и аз ще стрелям — изкрещя в отговор той. — Аз може и да се измъкна. Ти няма. Ти ще се размажеш из колата!

Сполдинг видя, че шофьорът се паникьоса. Действието на задната седалка, прибавено към проблемите от хълма, скоростта и завоите, създадоха криза, която той не бе способен да овладее.

— Senores! Madre de Jesus!… Ще ни убиете!

„Бентли“-то удари за миг скалния бордюр на пътя, разтърсването бе зашеметяващо. Шофьорът изви обратно към централното платно.

Германецът проговори.

— Държиш се глупаво. Тези мъже преследват теб, не нас!

— Не съм сигурен. Не убивам хора по предположение!

— Тогава ще убиеш нас? По каква причина?

— Не искам никой да бъде убит… Сега свали пистолета. И двамата знаем последиците.

Германецът се поколеба.

Ново сътресение, „Бентли“-то бе ударило голям камък или паднал клон. Това бе достатъчно, за да убеди лейтенанта на Ринеман. Той остави пистолета на седалката.

Двамата противници се облегнаха, очите на Дейвид бяха върху ръката на германеца, а неговите — върху автомата.

— Madre de Dios! — Викът на аржентинеца показваше облекчение, нямаше вече паника.

Постепенно „Бентли“-то намаляваше скорост.

Дейвид погледна през предното стъкло. Излизаха от завоя на хълма, в далечината беше равната повърхност на ливади, миниатюрни пампаси, отразяващи бледата лунна светлина. Протегна ръка и взе пистолета на германеца от седалката.

Това бе неочаквано движение, лейтенантът на Ринеман бе ядосан на себе си.

— Поемете си дъх — каза Сполдинг на шофьора. — Изпушете цигара и ме откарайте обратно в града.

— Полковник — прогърмя германецът, — може да задържите оръжията, но зад нас все още има кола! Ако не желаете съвета ми, то оставете поне да излезем от пътя!

— Нямам време за губене. Не му казах да намали само за да се отпусне.

Шофьорът навлезе в равна отсечка от пътя и засили „Бентли“-то. Докато правеше това, използва съвета на Дейвид и запали цигара. Колата отново бе стабилна.

— Седни назад — заповяда Дейвид, разполагайки се диагонално в десния ъгъл с коляно на пода и автомат, който държеше небрежно, но не безгрижно.

Аржентинецът заговори уплашено и монотонно.

— Отново има светлини. Те приближават по-бързо, отколкото мога да карам тази кола… Какво ще наредите да правя?

Дейвид помисли за възможностите.

— Дай им шанс да отговорят… Достатъчна ли е лунната светлина, за да виждаш пътя — със загасени светлини?

— За малко. Не за дълго. Не си спомням…

— Светни и загаси! Два пъти… Сега!

Шофьорът направи, както му казаха. Ефектът беше странен, внезапната тъмнина, рязкото осветяване… докато „Бентли“-то минаваше покрай високата трева от двете страни на пътя.

Дейвид гледаше светлините на проследяващото ги превозно средство през задния прозорец. Нямаше отговор на сигналите. Той разсъждаваше дали ги бяха разбрали, дали бяха приели неговия сигнал.

— Светни им отново — заповяда на шофьора. — Задръж два пъти… за секунди. Сега!

Чуха се припуквания от таблото, светлините останаха загасени за три-четири секунди. Припуквания отново и пак тъмнина.

И тогава се случи.

Избухна пушечен изстрел от преследващия ги автомобил. Стъклото на задния прозорец се раздроби, стъкла хвърчаха и падаха по тапицерията. Дейвид почувства кръв да струи надолу по бузата му, германецът извика от болка, сграбчвайки кървящата си лява ръка.

„Бентли“-то кривна, шофьорът извиваше кормилото насам и натам, колата правеше зигзази по пътя.

— Ето твоя отговор! — изръмжа лейтенантът на Ринеман с кървяща длан и смесица от ярост и паника в очите.

Дейвид подаде бързо автомата на германеца.

— Стреляй!

Германецът промуши дулото в отвора, Сполдинг скочи на седалката, протегна ръка и издърпа металния кръг от лявата страна на прозореца и вдигна пистолета.

Нов изстрел от колата зад тях. Това бе залп от автомат с разпръскващи куршуми, тежък калибър, които засипваха задната част на „Бентли“-то. Издатини се появиха по филцовия покрив и страните, няколко куршума разбиха предното стъкло.

Германецът започна автоматична стрелба, Дейвид помагаше, колкото можеше. Непрекъснато криволичещото „Бентли“ се стараеше да държи преследващата ги кола извън линията на прицел. Неподвижен, той дръпна спусъка, надявайки се да пръсне гумите на приближаващата кола.

Тътенът от оръжието на германеца бе гръмотевичен, повтарящо се кресчендо на оглушителни избухвания, въздушните вълни от всеки изстрел изпълваха малкото им прикритие.

Дейвид можеше да види експлозията в момента, в който ставаше. Капакът на бързо приближаващата ги кола изведнъж се покри с облак от дим и пара. Но залповете на автомата все още излизаха от обгръщащата я мъгла.

— Ееаах! — изкрещя шофьорът. Дейвид погледна и видя кръв, бликаща от главата на мъжа. Вратът му бе прострелян. Ръцете му отскочиха от кормилото.

Сполдинг скочи напред, опитвайки се да достигне кормилото, но не можа. „Бентли“-то се отклони от пътя, плъзгайки се странично във високата трева.

Германецът извади от отвора своето автоматично оръжие. Той разби страничното стъкло с дулото на автомата и блъсна втория пълнител на мястото му, докато „Бентли“-то остро и разтърсващо се спря в тревата.

Преследващата кола, облак от дим и искри, бе паралелно на пътя. Бяха натиснати два пъти спирачки, тя се наклони и замря неподвижно.

Изстрели се посипаха от очертаващата се кола. Германецът ритна вратата на „Сентли“-то, тя се отвори и той изскочи навън във високата трева. Дейвид се сви край лявата врата, пръстите му търсеха дръжката, отпусна цялата си тежест към панела на вратата, тъй че при докосване да се отвори и той да може да се хвърли и скрие. Внезапно въздухът се изпълни от оглушаващия гръм на автоматичната пушка, превключена на непрекъснат огън.

Викове прорязаха нощта. Дейвид блъсна и отвори вратата. Докато изскачаше навън, видя лейтенанта на Ринеман, надигащ се от тревата. Изправящ се и вървящ през куршумите с пръст, натискащ непрекъснато спусъка на автомата. Цялото му тяло трепереше, олюляваше се под ударите на куршуми, влизащи в плътта му.

Той падна.

В този момент втора експлозия дойде откъм колата на пътя.

Бензиновият резервоар избухна изпод колата, бълвайки огън и метал във въздуха.

Дейвид изскочи иззад „Бентли“-то със здраво хванат пистолет.

Стрелбата спря. Ревът на пламъците, съскането на парата бе всичко, което се чуваше.

Той премести поглед от туловището на „Бентли“-то към касапницата на пътя.

Тогава разпозна автомобила. Това бе „Дюсенберг“-ът, който бе дошъл за Лесли Хаукууд онзи следобед.

Две мъртви тела можеха да се видят отзад, бързо обгърнати от огъня. Тялото на шофьора бе извито върху седалката, с отпуснати ръце, неподвижен врат и широко отворени очи в смъртта си.

Имаше четвърти мъж, увиснал към земята през отворената дясна врата.

Ръката му помръдна! После главата!

Той беше жив!

Сполдинг изтича до горящия „Дюсенберг“ и измъкна полуприпадналия мъж настрани от останките.

Той бе видял толкова много мъже да умират, за да сгреши в бързото угасване на живота. Нямаше смисъл да се опитва да задържа смъртта, само за да я използва.

Дейвид се наведе до мъжа.

— Кой сте вие? Защо искахте да ме убиете?

Очите на мъжа, вече блуждаещи, фокусираха върху Дейвид. Само един фар примигваше през дима на експлодиралия „Дюсенберг“, той също си отиваше.

— Кой сте вие? Кажете ми кой сте вие?

Мъжът не искаше или не можеше да говори. Вместо това устните му мръднаха, но не за да прошепнат.

Сполдинг се наведе още.

Мъжът умря, опитвайки се да плюе в лицето на Дейвид.

Слюнката и кръвта се смесваха надолу по брадата, докато главата му увисна безжизнена.

В светлината на разпростиращите се пламъци Дейвид дръпна сакото на мъжа, за да се отвори.

Нямаше документи.

Нито в панталона.

Той разкъса хастара на сакото, скъса ризата до кръста, после спря.

Смаян, любопитен.

По стомаха на мъртвия мъж имаше белези. Рани, но не от куршуми. Дейвид бе виждал такива белези и по-рано.

Не можа да се възпре. Повдигна мъжа за врата и издърпа сакото от лявото рамо, като разкъса ризата по шевовете, за да открие ръката.

Имаше ги и тук. Дълбоко в кожата. Никога не ще се заличат.

Татуирани номера от лагерите на смъртта.

Ein Volk, ein Reich, ein Fuhrer.

Мъртвият мъж бе евреин.