Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (1)

ПЪРВА ЧАСТ
Неделя следобед

Садъл Вали, Ню Джърси, всъщност е село.

Във всеки случай, когато строителните предприемачи, дочули тревожните сигнали от западащия буржоазен Манхатън, в края на трийсетте години на века нахлуха в безжизнените земи, намериха село.

Белият пътен знак с формата на щит на Вали Роуд гласи:

„Добре дошли“ е изписано с по-дребен шрифт от предхождащите го думи, защото външните хора, онези пришълци с коли, които пристигат в неделя следобед и обичат да наблюдават жителите му в действителност съвсем не са добре дошли. В неделя следобед две полицейски коли от Садъл Вали патрулират по улиците.

Би могло също да се отбележи, че на пътния знак не пише нито дори просто:

Садъл Вали не признава по-висша власт, то само си е господар. Изолирано, спокойно, неприкосновено.

Неотдавна, в юлски неделен следобед, едната от двете полицейски коли изглеждаше изключително старателна. Бялата кола със сини линии бродеше из улиците малко по-бързо от обикновено. Отиваше от единия до другия край на селището — кръстосваше жилищните райони, обхождаше отпред, отзад и отстрани обширните, оформени с вкус едноакрови парцели.

Точно тази кола беше забелязана точно през този неделен следобед от няколко жители на Садъл Вали.

Трябваше да бъде забелязана, това беше част от внимателно измисления план.

* * *

Джон Танър, с къси тенис-шорти и риза, която беше носил и предния ден, с маратонки на бос крак чистеше гаража си и с половин ухо се вслушваше в звуците долитащи откъм басейна, където дванайсетгодишният му син Реймънд си беше поканил приятели. От време на време, когато крясъците преминаваха в разговор или съвсем утихваха, Танър се спускаше по алеята, за да може да погледне през вътрешния двор към басейна и да се увери, че с децата всичко е наред.

Тъкмо тръгваше да провери децата, когато жената на Танър — Алис влезе в гаража през вратата до пералнята и с раздразнение посочи с пръст към купчината от счупени неща за изхвърляне. Джон мразеше да се разделя с вещите си и насъбралата се купчина боклуци я вбесяваше. Този път тя посочи към сеялка, която от седмици лежеше в задната част на гаража. Джон забеляза жеста й.

— Останки от миналото. Бих могъл да я монтирам върху рамка от ковано желязо и да я продам на Музея за модерно изкуство — каза той. — Забравени шедьоври от Предградинарски период.

Алис Танър се изсмя. Мъжът й отново забеляза, както беше забелязвал толкова много пъти, че смехът й е хубав и приятен.

— Ще я издърпам до бордюра на тротоара и в понеделник ще я вземат. — Алис посегна към реликвата.

— Правилно. Чакай, аз ще го направя.

— Не, няма да го направиш. По средата на пътя ще се откажеш.

Мъжът й вдигна сеялката и я пренесе над стоящата до нея ротационна косачка „Бригс и Стратън“ и я постави в краката и. Алис се запромъква покрай поставеният върху пералнята малък сутиен „Триумф“, който тя шеговито наричаше „моя символ на социален престиж“. Веднага щом започна да бута сеялката по алеята, дясното й колело падна. И двамата се изсмяха.

— Сделката с музея се урежда. Няма да могат да й устоят.

Алис вдигна поглед и смехът и секна. На четирийсет ярда от тях, пред къщата им на Орчард Драйв бавно преминаваше бялата патрулна кола.

— Гестапо пази хората този следобед — отбеляза тя.

— Какво? — Танър вдигна колелото и го хвърли в отделението за семената на сеялката.

— Най-добрите в Садъл Вали в действие. За втори или трети път минават по Орчард Драйв.

Танър погледна отдалечаващата се патрулна кола. Шофьорът, полицаят Дженкинс, улови погледа му и за негово учудване нито му махна с ръка нито го поздрави. Никакъв признак, че се познават. Все пак, ако не приятели, те бяха поне познати.

— Може би кучето е лаело прекалено силно снощи.

— Детегледачката не каза нищо.

— Долар и петдесет цента на час е приличен подкуп, за да мълчи.

— По-добре е да закараш това нещо, скъпи. — Алис престана да мисли за полицейската кола. — Без колело вече е работа за таткото. Аз ще погледна децата.

Теглейки сеялката, Танър стигна до бордюра на тротоара. Погледът му беше привлечен от ярка светлина, идваща от около шейсет ярда. На запад Орчард Драйв завиваше наляво покрай групичка дървета. На няколко фута отвъд средата на завоя бяха най-близките им съседи, семейство Сканлън.

Патрулната кола, паркирана край пътя, отразяваше слънцето и светлината попадаше право в очите му.

Двамата полицаи се бяха обърнали на седалката и се взираха през задното стъкло, взираха се, той беше сигурен, е него. Няколко секунди Танър остана неподвижен. После тръгна към колата. Двамата полицаи се обърнаха напред, шофьорът запали двигателя и колата бързо се отдалечи.

Танър объркано погледна след нея, а после бавно тръгна към къщата си.

Полицейската кола на Садъл Вали профуча към Пийчтрий Лейн. Там намали и продължи със скоростта, с която обхождаше селото.

* * *

Ричард Тримейн седеше в прохладната си всекидневна и наблюдаваше „Метс“, които водеха с шест пробега^[1]. Завесите на големите еркерни прозорци бяха събрани.

Изведнъж Тримейн стана от стола и отиде до прозореца. Патрулната кола отново беше тук. Само че сега стоеше почти неподвижно.

— Ей, Джини! — изпика той на жена си. — Ела за минутка.

Вирджиния Тримейн слезе грациозно по трите стъпала към всекидневната.

— Какво има? Не ме викаш, за да ми кажеш, че твоите „Метс“ или „Джетс“ са спечелили играта?

— Снощи, когато Джон и Алис бяха вкъщи… той и аз … прилично ли се държахме? Искам да кажа, не бяхме много шумни, нали?

— И двамата бяхте гипсирани. Но приятни. Защо?

— Знам, че бяхме пияни. Беше отвратителна седмица. Но нали не направихме нищо необичайно?

— Не, разбира се. Адвокатите и журналистите са модел на приличие. Защо питаш?

— Проклетата полицейска кола минава покрай нас за пети път.

— О! — Вирджиния почувства как стомахът й се сви. — Сигурен ли си?

— Човек не може да не забележи там кола през деня.

— Да, мисля, че не може… Каза, че седмицата е била отвратителна. Нима този ужасен човек се опитва да…

— О, Господи, не! Помолих те да го забравиш. Той само много приказва. Прие случая прекалено лично.

Тримейн продължи да гледа през прозореца. Полицейската кола се отдалечаваше.

— Обаче те е заплашил. Ти каза че го е направил. Твърдял, че има връзки…

Тримейн бавно се обърна и погледна жена си.

— Всички имаме връзки, нали? Някои чак в Швейцария.

— Моля те, Дик, това е абсурдно.

— Естествено. Колата замина… вероятно няма нищо. През октомври отново ще получат увеличение на заплатите. Навярно търсят къщи за купуване. Копелета! Получават повече от мен, след като пет години съм учил право.

— Ако питащ мен, мисля, че си малко нервен от главоболието.

— Може би си права.

Вирджиния гледаше мъжа си. Той продължаваше да се взира през прозореца.

— Прислужницата иска да си вземе свободен ден в сряда. Ще обядваме навън, нали.

— Да.

Той не се обърна.

Жена му се изкачи обратно във вестибюла и погледна назад към мъжа си. Сега той гледаше нея. На челото му бяха избили капчици пот, а стаята беше прохладна.

* * *

Патрулната кола на Садъл Вали се отправи на изток към шосе 5, главната връзка с Манхатън, който се намираше на двайсет и шест мили. Спря на едно отклонение, издигнато над изход 10 А. Полицаят от дясно на шофьора извади бинокъл от жабката и започна да оглежда внимателно колите, които слизаха от рампата на изхода. Бинокълът беше с лещи на „Цайс Икон“.

След няколко минути полицаят потупа по ръката шофьора Дженкинс и той погледна през отворения прозорец. Дженкинс му направи знак да му даде бинокъла, доближи го до очите си и проследи автомобила, който колегата му беше посочил. Изрече само една дума:

— Разбрано.

Дженкинс запали колата и потегли на юг. Вдигна слушалката на радиотелефона.

— Обажда се кола 2. Движим се на юг по Реджистър Роуд. Следим зелена лимузина форд, нюйоркска регистрация. Пълна е с негри или пуерториканци.

Отговорът се чу в слушалката, придружен от пукане:

— Прието, кола 2. Преследвайте ги, по дяволите!

— Дадено. Няма проблеми. Край.

Патрулната кола сви наляво и се спусна по дългия наклон към шосе 5. Вече на магистралата Дженкинс рязко натисна педала на газта и колата се втурна по гладката повърхност. След шейсет секунди километражът показваше деветдесет и две мили в час.

Четири минути по-късно патрулната кола намали скоростта, навлизайки в голям завой. На няколкостотин ярдаслед завоя имаше две алуминиеви телефонни будки — стъкло и метал, отразяващи яркия блясък на юлското слънце.

Полицейската кола спря и спътникът на Дженкинс слезе.

— Имате ли един дайм^[2]?

— За Бога, мистър Макдърмът! — изсмя си Дженкинс. — От петнайсет години сте в разузнаването, а не си носите монети, за да осъществявате връзка.

— Не се правете на много умен! Имам една, но е от никел и е с „индианска глава“^[3].

— Заповядайте. — Дженкинс извади монета от джоба си и я подаде на Макдърмът. — Някоя антибалистична ракета ще ви направи беля и вие няма да използвате дайм с образа на Рузвелт^[4], за да дадете сигнал за тревога.

— Не знам дали бих го направил.

Макдърмът се приближи до телефонната будка, бутна скърцащата блестяща врата и набра нулата. В будката беше задушно, спареният въздух не помръдваше и той задържа с крака си вратата отворена.

— Ще обърна — извика Дженкинс от прозореца на колата. — Ще ви взема от другата страна на завоя.

— Добре… Централа. Разговор за тяхна сметка с Ню Хампшир. Код 3-1-2. 65401. Ще говори мистър Ледър.

Нямаше грешка. Макдърмът беше поискал разговор с щата Ню Хампшир и телефонистката го свърза. Тя не можеше да знае, че този номер няма да предизвика звън на телефон в щата Ню Хампшир. Защото някъде в един подземен комплекс, състоящ се от хиляди телефонни линии, малко реле се задействаше, върху площ от четвърт инч падаше миниатюрна магнитна пластинка и осъществяваше друга връзка. В резултат позвъня телефон на двеста мили южно от Садъл Вали в двуетажна къща от червени тухли, обградена с дванадесет футова ограда, по която течеше електрически ток.

Тази къща представляваше едно от десетина грижливо охранявани здания, които образуваха единен комплекс. Веднага след ограда започваше гъста гора. Това място се наричаше Маклейн в щата Вирджиния. Постройката принадлежеше на Централното Разузнавателно Управление, оградено от целият свят и надеждно защитено и независимо.

Седящият зад работното бюро човек в офис на вторият етаж облекчено въздъхна и изгаси в пепелника недопушената си цигара. Той чакаше с нетърпение това позвъняване и проследявайки с удовлетворение как ролките на записващото устройство автоматично се задействаха, вдигна слушалката.

— Говори Андрус… Да, да, аз ще платя за разговора, — отговори той на телефонистката.

— Докладва Садъл Вали… — се чу от другия край на линията.

— Говорете. Магнетофона е включен.

— Всички заподозрени са на мястото. Кардоне току що се върна със семейството си от летище „Кенеди“.

— Ние знаем, че той е долетял.

— Тогава за какъв дявол се мотаем тук?

— Там при вас е опасно. Можел е да попадне на авария.

— В неделя през деня?

— Както и по всяко друго време… Искате ли статистика с нещастните случаи във вашия участък?

— Ама и вие с тези компютри…

Андрус повдигна рамене. Оперативните агенти винаги намираха за какво да недоволстват.

— Значи всичките трима си седят по домовете, правилно ли ви разбрах?

— Да, Танер, Тримейн и Кардоне. Всички, за които говорехме. Първите двама вече ги забелязахме. Към Кардоне ще наминем след няколко минути.

— Има ли още нещо?

— Засега не.

— Как се чувства супрагата?

— Лилиан все се заглежда към местните имоти. Все още иска да купи къща като тези тук. Завиждам на Дженкинс — той е ерген…

— При нашето заплащане, Макдермът, едва ли нещо ще купиш.

— Аз точно това и казах, но тя продължава да ме навива.

Андрус се намръщи.

— Чувам, че там плащат още по-малко.

— Не може да бъде… А ето го и Дженкинс дойде. Добре, ще поддържаме връзка.

* * *

Джоузеф Кардоне приближи с кадилака си по кръговата пътека и спря до каменните стъпала, водещи към масивните дъбови врати. Изключи мотора, разпери рамене и с удоволствие се протегна, като едва не закачи със сгънатите си в лактите ръце тапицерията на автомобила. След това въздъхна и се обърна назад, за да събуди своите двама сина — на шест и седем години. Дванадесетгодишната му дъщеря не спеше. Тя четеше комикс.

До него седеше жена му Бети. Тя погледна през прозореца на колата.

— На гости е добре, а вкъщи е по-добре.

Кардоне се разсмя и погали с тежката си длан рамото на жена си.

— Сигурно е така, ти наистина ли така мислиш?

— Разбира се.

— Виж ти… винаги когато се върнем тук повтаряш тези думи.

— Имаме чудесен дом, — усмихна се Бети.

Кардоне отвори задната врата на автомобила обръщайки се към дъщеря си:

— Ей, принцесо! Изведи братята си и помогни на майка ти с по-леките неща.

След това извади ключа от патрона на запалването и се отправи към багажника.

— А Лиза къде е?

— Тя няма да дойде до вторник. Не забравяй, че ние дойдохме три дни по-рано. Освободих я за цялото време на нашата отпуска.

Кардоне се намръщи. Мисълта, че ще се наложи да прекарат два дни без домашната прислужница не предизвика в него особен оптимизъм.

— Нищо, ще отидем някъде да хапнем.

— Днес нямаме друг избор. Замразените продукти се размразяват прекалено бавно.

Бети Кардоне се изкачи по стълбите към вратата, като пътьом извади от чантичката си ключ.

Джоу не реагира на нейната реплика. Той обичаше да похапва, но не понасяше гозбите на жена си. Богатите наследнички от Честнът Хил никога нямеше да достигнат в кулинарията такива висоти, каквито са достъпни за всяка италианска прислужница от Филаделфия.

След около час, мощният климатик прогони застоялият за две седмици въздух и в къщата стана прохладно. Джоу винаги се интересуваше от подобни вещи, а сега, когато забогатя и достигна високо положение в обществото още по придирчиво следеше за тях. Излезе на терасата и с удоволствие хвърли поглед към поляната пред дома. Там сред кръглата ярко зелена полянка и оградена с камъни сива пътека за автомобила растеше огромна върба. Градинарите внимателно се грижеха за всичко това. Така и трябваше, вземаха безбожно скъпо. Макар че разходите вече въобще не го интересуваха.

Изведнъж помръдна. Ето я отново. Патрулната кола. Виждаше я за трети път, откакто беше излязъл от магистралата.

— Ей! спрете!

Двамата полицаи в колата се спогледаха за момент, готови да изчезнат. Но Кардоне изтича до бордюра на тротоара.

— Ей!

Патрулната кола спря.

— Да, мистър Кардоне?

— Какво стана с полиция напоследък. Случило ли се е нещо?

— Не, мистър Кардоне. Сезон на отпуските. Само проверяваме по графика кога се връщат жителите на селището. Очаквахме ви днес следобед и просто искахме да проверим дали сте вие. За да отметнем къщата ви от списъка.

Джоу наблюдаваше внимателно полицая. Беше му ясно, че лъже, а и полицая знаеше това.

— Изкарвате си парите.

— Стараем се, мистър Кардоне.

— Обзалагам се, че е така.

— Приятен ден, сър.

Колата потегли рязко.

Джоу погледна след нея. Не възнамеряваше да ходи в службата до средата на седмицата, но сега трябваше да промени решението си. Сутринта щеше да замине за Ню Йорк.

* * *

В неделя следобед, между пет и шест часа. Танър се затваряше в кабинета си, стая, облицована с орехова ламперия и три телевизора, и гледаше три различни интервюта едновременно.

Алис знаеше, че мъжът й трябва да гледа. Като директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ част от работата му беше да следи конкуренцията. Алис обаче мислеше, че има нещо злокобно човек да седи сам в полуосветена стая и да гледа едновременно три телевизора, и непрекъснато мърмореше.

Днес Танър напомни на жена си, че ще трябва да пропусне следващата неделя, Бърни и Лийла щяха да бъдат тук и нищо не можеше да попречи на уикенда на Остърман. И така, той седеше в затъмнената стая и прекрасно знаеше какво ще види.

Всеки директор на отдел „Новини“ на телевизионна компания имаше своя любима програма, на която посвещаваше повече време. За Танър това беше предаването на Удуърд — половин час в неделя следобед, през които най-добрият новинар в бизнеса интервюираше един-единствен човек, обикновено противоречива фигура, изпълнила в момента заглавията в пресата.

Днес Чарлс Удуърд интервюираше заместник-министъра Ралф Аштън от Министерство на външните работи. Изведнъж се оказа, че самият министър в момента не е на разположение, ето защо Аштън трябваше да заеме мястото му.

Министерството беше допуснало огромна грешка. Аштън беше безмозъчен бивш бизнесмен, чието единствено ценно качество беше способността да прави пари. Някой беше направил голям пропуск, като го беше избрал да представлява правителството. Освен ако не съществуваха други мотиви.

Удуърд щеше да го разпъне на кръст.

Докато слушаше безсмислените отговори на Аштън, Танър си даде сметка, че много хора във Вашингтон скоро щяха да започнат да си телефонират един на друг. Учтивата интонация на Удуърд не можеше да скрие растящата му враждебност към заместник-министъра. Журналистическият му инстинкт не беше задоволен. Скоро тонът му щеше да стане леден и Аштън щеше да бъде сразен. Любезно, без съмнение, но все пак сразен.

Когато гледаше подобни неща, Танър се смущаваше.

Увеличи звука на втория телевизор. Със скучен глас водещия запознаваше зрителите с живота и длъжностите на членовете на експертната комисия, които щяха да задават въпроси на представител на Обединените нации от Гана. Чернокожият дипломат изглеждаше така, сякаш го караха към гилотината пред няколко мадам Дефарж от мъжки пол. Много бели, добре платени мадам Дефарж.

Нямаше никаква конкуренция.

Третата програма беше по-добра, но и тук нямаше конкуренция.

Танър реши, че е гледал достатъчно. Той беше много по-добър, за да се тревожи. Сутринта щеше да си пусне лентата с интервюто на Удуърд. Беше само пет и двайсет и слънцето все още огряваше басейна.

Чу виковете на дъщеря си, завърнала се от Кънтри-клуба, и гласовете на приятелите на Реймънд откъм вътрешния двор, които неохотно си тръгваха. Семейството му се беше събрало. Тримата вероятно седяха навън и го чакаха да свърши да гледа телевизия и да запали огъня за скарата. Щеше да ги изненада.

Изключи телевизорите и сложи бележника и молива на бюрото. Беше време да си пийне.

Танър отвори вратата на кабинета и влезе във всекидневната. През задните прозорци видя Алис и децата, които играеха на играта „Направи като мен“. Те скачаха от водата в невисокия трамплин като се смееха дружно.

Алис най-накрая получи спокойствие и щастие. Тя го заслужаваше, господи, тя го заслужаваше!

Танър гледаше жена си. Алис скочи с изпънати пръсти на краката във водата и бързо изплува, за да се увери, че всичко е наред с осемгодишната Жанет, която я беше последвала.

Удивително! След всичките тези години той обичаше жена си повече от всякога.

Спомни си патрулната кола, после пропъди мисълта от съзнанието си. Полицаите просто търсеха усамотено място, където да починат, или да изслушат необезпокоявани мача. Беше чувал, че полицаите правят така в Ню Йорк. А защо не и в Садъл Вали? В Садъл Вали беше далеч по-спокойно.

Навярно Садъл Вали беше най-спокойното място на света, или поне на Джон Танър му изглеждаше така в този неделен следобед.

* * *

Ричард Тримейн изключи единствения телевизор, който гледаше, десет минути след като Джон Танър беше изключил трите телевизора. „Метс“ в крайна сметка бяха спечелили.

Главоболието му беше минало, а заедно с него и раздразнението. Джини беше права, мислеше си той. Просто беше нервен. Нямаше причини да си го изкарва на семейството. Стомахът му вече беше по-добре. Малко храна щеше съвсем да го оправи. Може би щеше да се обади на Джони и Али и да заведе Джини да поплува в басейна им.

Джини непрекъснато го питаше защо нямат собствен басейн. Не беше тайна, че доходите им няколко пъти надвишаваха доходите на семейство Танър. Всеки можеше да го види. Но Тримейн знаеше защо.

Басейнът щеше да бъде излишен символ на благополучие. На четирийсет и четири години това щеше ла бъде прекалено много. Стигаше им, че се бяха преместили в Садъл Вали, когато той беше на трийсет и осем години. Къща за седемдесет и четири хиляди долара на трийсет и осем годишна възраст. Петдесет хиляди долара в брой. Басейнът можеше да почака до четирийсет и петия му рожден ден. Тогава вече щеше да бъде по-нормално да има и басейн.

Разбира се, хората — клиентите — не се замисляха, че беше завършил право в Йейлския университет и беше сред най-добрите във випуска, че беше работил като чиновник в Научното дружество на юристите и беше прекарал три години на най-ниското стъпало в компанията си, преди парите да дойдат при него. Когато обаче дойдоха, дойдоха бързо.

Тримейн излезе във вътрешния двор. Джини и тринайсетгодишната им дъщеря Пеги режеха рози близо до една бяла беседка. Целият му заден двор, почти половин акър, беше засаден и добре поддържан. Навсякъде имаше цветя. За Джини градината беше развлечение, хоби, призвание — след секса, нейната страст. Нищо не можеше да измести секса, помисли си мъжът й и се изхили неволно.

— Ето ме! Нека да ви помогна — извика Тримейн, когато се приближи до жена си и дъщеря си.

— По-добре си — отбеляза Вирджиния и се усмихна.

— Погледни ги, татко! Нали са красиви? — дъщеря му вдигна букет от червени и жълти рози.

— Чудесни са, скъпа.

— Дик, казах ли ти? Бърни и Лийла пристигат следващата седмица. Ще бъдат тук в петък.

— Джони ми спомена… Уикенд на Остьрман. Ще трябва да вляза във форма.

— Мисля, че снощи вече започна да тренираш.

Тримейн се изсмя. Никога не се извиняваше, че се е напил, случваше се твърде рядко и пиянството му никога не беше тежко. Освен това снощи си го беше заслужил. Седмицата наистина беше отвратителна.

Тримата се върнаха във вътрешния двор. Вирджиния хвана мъжа си подръка. Пеги, която ставаше много висока, помисли си баща й, се усмихваше щастливо. Телефонът във вътрешния двор иззвъня.

— Аз ще се обадя — Пеги се втурна напред.

— Защо не? — извика баща й, като се правеше на ядосан. — Никога не е за нас!

— Просто трябва да прекараме телефон и за нея. — Вирджиния ощипа закачливо мъжа си по ръката.

— Карате ме да се правя на богат.

— За теб е, мамо. Мисис Кардоне се обажда. — Изведнъж Пеги покри слушалката с ръка. — Моля те, не говори прекалено дълго. Каръл Браун каза, че ще ми се обади, когато се прибере вкъщи. Знаеш, споменах ти. Стана дума за момчето на Чоут.

Вирджиния Тримейн се усмихна многозначително, разменяйки заговорнически поглед с дъщеря си.

— Каръл няма да му пристане, без да ти каже. Може да й трябват повече пари, отколкото й дават всяка седмица.

— О, мамо!

Ричард ги гледаше развеселен. Беше му приятно и се чувстваше спокоен. Жена му се справяше добре с детето. Никой не можеше да го оспори. Имаше хора, които критикуваха Джини, защото се обличала малко… натруфено. Според него смисълът на думата беше друг. С децата нещата стояха съвсем различно — те се трупаха около Джини. В наше време това беше важно. Може би жена му знаеше нещо, което повечето други жени не знаеха.

Работата… „работата“ се уреждаше, мислеше си Тримейн. Дори и максималната сигурност беше гарантирана. Ако можеше да се вярва на Върни Остърман, рискове на практика нямаше да има.

Животът беше хубав.

Щеше да говори с Джоу, ако Джини и Бети въобще някога свършеха разговора си. После щеше да се обади на Джон и Али. След като свършеха телевизионните интервюта на Джони. Може би шестимата щяха да отидат в Клуба за неделния бюфет.

Изведнъж мисълта за патрулната кола проблесна в ума му. Пропъди я. Беше нервен, напрегнат, махмурлия. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са, мислеше си той. Беше неделя следобед, а местната управа настояваше полицията внимателно да проверява жилищните райони в неделните следобеди.

„Странно.“, разсъждаваше той. Не смяташе, че семейство Кардоне ще се върне толкова рано. Сигурно са повикали Джоу да отиде в службата в понеделник. Тези дни борсата беше полудяла. Особено промишлените стоки, специалността на Джоу.

* * *

Бети кимна утвърдително на въпроса на Джоу, докато говореше по телефона. Това решаваше проблема с вечерята. Бюфетът^[5] не беше лош, макар че в Клуба не можаха да открият тайната на доброто италианско антипасто^[6]. Джоу непрекъснато казваше на управителя, че трябва да използват генуезки салам, а не израелски. Но главният готвач беше сключил сделка с еврейски доставчик, така че какво можеше да направи един обикновен член на Клуба? Дори Джоу, навярно най-богатият от всички тях. От друга страна, беше италианец, не католик, но все пак италианец — а само от десет години Кънтри-клубът в Садъл Вали беше разрешил на италианци да членуват в него. Някой ден щяха да разрешат и на евреи — тогава наистина щеше да има празненство.

Именно тази безмълвна нетърпимост, която никога не беше изречена на глас, караше семейство Кардоне, Танър и Тримейн да смятат за необходимо Бърни и Лийла Остърман открито да се появяват в Клуба, винаги, когато им гостуваха. И за шестимата можеше да се каже, че са фанатици.

Беше странно, мислеше си Кардоне, след като затвори телефона и тръгна към малкия гимнастически салон до къщата, беше странно, че семейство Танър ги беше събрало. Джон и Али се бяха запознали със семейство Остърман в Лос Анджелес в началото на кариерата на Танър. Сега Джоу се чудеше дали Джон и Али наистина разбираха връзката на Бърни Остърман с него и с Дик Тримейн — връзка, която не се обсъждаше с външни хора.

В крайна сметка тя обясняваше онзи вид независимост, която всеки човек търсеше, за която всеки притеснен гражданин би се молил. Имаше опасности, рискове, но той и Бети нямаха нищо против. Семейство Тримейн и Остърман също нямаха нищо против. Бяха я обсъждали помежду си, бяха я анализирали, бяха я обмисляли внимателно и бяха стигнали колективно до решението.

Семейство Танър също може би нямаше да има нищо против. Но Джоу, Дик и Бърни бяха единодушни, че първият сигнал трябваше да дойде от самия Джон. Това беше най-важното. Бяха направени достатъчно намеци, но Танър не беше реагирал.

Джоу затвори тежката матирана врата на личния си гимнастически салон, включи парата и се съблече. Сложи долнището на анцуга и откачи горнището от лъскавата закачалка. Усмихна се, забелязвайки избродираните инициали. Само момиче от Честнът Хил можеше да ушие монограм на горнище на анцуг.

Дж. А. К.

Джоузеф Амбруцио Кардоне.

Джузепе Амбруцио Кардионе. Второто от осемте деца от брака на Анджела и Умберто Кардионе, навремето от Сицилия, а впоследствие от Южна Филаделфия. Най-накрая получили гражданство. Американски знамена редом с безброй разкрасени картини на Дева Мария и невинния младенец Христос със сини очи и червени устни.

Джузепе Амбруцио Кардионе израсна едър, невероятно силен млад мъж, почти най-добрият спортист, който гимназията в Южна Филаделфия беше виждала. Беше председател на класа и два пъти го избраха в общоградския ученически съвет.

От многото университети, за които му бяха предложени стипендии, той избра най-престижния, Принстънския, а също така и най-близкия до Филаделфия. Като полузащитник на отбора на университета постигна привидно невъзможното за своята алма матер. Беше избран за най-добрия играч на Америка — първия футболист от Принстън, отличен с тази титла от много години насам.

Няколко благодарни възпитаници на колежа го доведоха на Уолстрийт. Беше съкратил името си на Кардоне, като последната гласна се произнасяше много слабо. От името лъхаше величие. Като Кардозо^[7]. Но никой не се излъга, а и впоследствие името вече нямаше значение за него. Борсата се разрастваше, стигаше се до положението, при което всеки купуваше ценни книжа. В началото той беше просто „свой човек“ за купувачите. Италианско момче, което беше успяло, мъж, който можеше да говори с раждащите се новобогаташи с пари за харчене; можеше да говори по начин, по който ново богаташите, псе още проявяващи безпокойство по отношение на инвестициите, бяха в състояние да разберат. И това трябваше да се случи.

Италианците са чувствителни хора. Те са по-спокойни, когато осъществяват сделки със себеподобни. Няколко от строителните предприемачи — Кастелано, Латрона, Батела, направили състояние от промишлените предприятия, бяха привлечени от Кардоне. Само две думи. Наричаха го „Джоуи Кардоне“. А Джоуи им осигуряваше защита от данъците, Джоуи им осигуряваше най-големите печалби, Джоуи им осигуряваше безопасност.

Парите се сипеха. Брутната печалба на брокерската къща почти се удвои благодарение на приятелите на Джоуи. Не след дълго, фирмата „Уърдингтьн и Бенет“ прерасна в „Уърдингтьн, Бенет и Кардоне“, а оттук нататък скокът към „Бенет — Кардоне Лимитид“ не беше голям.

Кардоне беше благодарен на своите покровители. Причината за неговата благодарност обаче го караше също така леко да потреперва, когато патрулната кола се появяваше прекалено често около къщата му. Защото някои от неговите покровители, вероятно немалко, бяха в покрайнините, а може би и не съвсем в покрайнините на подземния свят.

Приключи с тежестите и се качи на тренажора за гребане. Потта се лееше от него и той се почувства по-добре. Заплахата от патрулната кола избледняваше. В края на краищата деветдесет и девет процента от семействата в Садъл Вали се връщаха от отпуск в неделя. Нима някой се връща от отпуск в сряда? Дори и денят да беше отбелязан в полицията, добросъвестният старши полицай можеше да го сметне за грешка и да го поправи на неделя. Никой не се връщаше в сряда. Сряда беше ден за сделки.

И кой би приел сериозно идеята, че Джоузеф Кардоне има нещо общо с Коза Ностра? Той беше живо доказателство за професионална етика. Историята на американския успех. Най-добрият играч на Америка от Принстън.

Джоу свали анцуга и влезе в сауната. В помещението не се виждаше от пара. Седна на пейката и пое дълбоко въздух. Парата действаше пречистващо. След почти двуседмична френско-канадска кухня тялото му се нуждаеше от пречистване.

Изсмя се шумно в сауната си. Хубаво беше да си е отново у дома, жена му беше права. А Тримейн му каза, че семейство Остърман пристига в петък сутрин. Би било чудесно отново да се види с Бърни и Лийла. Бяха изминали почти четири месеца от последната им среща. Междувременно обаче непрекъснато поддържаха връзка.

* * *

На двеста и петдесет мили южно от Садъл Вали в Ню Джърси, се намира онази част от столицата на страната, известна като Джорджтаун. В Джорджтаун темпът на живот се сменя в пет часа следобед. Преди това той е плавен, аристократичен, дори изтънчен. После се забързва — не изведнъж, а с нарастваща сила. Жителите, в по-голямата си част мъже и жени с власт и богатство, отдадени и на двете, са се посветили на увеличаване на тяхното влияние.

След пет и половина започват игрите.

След пет и половина в Джорджтаун е време за измами.

Кой къде е?… Защо те са там?

Изключение прави неделният следобед, защото тогава хората, които търгуват с властта, правят преглед на творенията си от предишната седмица и използват времето, за да възстановят силите си за следващите шест стратегически дни.

Нека да има светлина. И имаше светлина.

Нека да има почивка. И имаше почивка.

Но не за всички.

Например не и за Алегзандър Данфорт, съветник на президента на Съединените американски щати. Съветник без портфейл и без определена дейност.

Данфорт представляваше връзката между помещението, в което бяха секретните съобщителни съоръжения от подземните нива на Белия дом и Централното разузнавателно управление в Маклейн, Вирджиния. Той беше човек, който съвършено търгуваше с властта, защото никога не се показваше, и все пак решенията му бяха едни от най-важните за Вашингтон. Независимо от администрациите, всеки се вслушваше в тихия му глас. Така беше от години.

През този неделен следобед Данфорт седеше със заместник-директора на Централното разузнавателно управление Джордж Гровър под бугенвилското дърво^[8] в малкия вътрешен двор на къщата си и гледаше телевизия. Двамата мъже бяха стигнали да едно и също заключение, както и Джон Танър, двеста и петдесет мили на север: на сутринта Чарлс Удуърд щеше да бъде централна фигура в новините.

— Държавата ще изчерпи едномесечния си запас от тоалетна хартия — каза Данфорт.

— Би трябвало. Кой разреши на Аштън да говори? Не стига, че е глупав, но и му личи. Глупав и безскрупулен. Джон Танър отговаря за тази програма, нали?

— Кучи син. Бих искал да съм сигурен, че е на наша страна — отвърна Гровър.

— Фасет ни увери. — Двамата мъже се спогледаха. — Виждал си досието му. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. Фасет е прав.

— Общо взето, да. …

На керамичната маса пред Данфорт имаше два телефона. Единият беше черен и розетката му беше поставена на земята. Другият беше червен, с червен кабел, който идваше от вътрешността на къщата. Червеният телефон не иззвъня, а избръмча. Данфорт вдигна слушал ката.

— Да… Да, Андрус. Добре… Хубаво. Обади се на Фасет и му кажи да дойде. Получихте ли потвърждение от Лос Анджелес за семейство Остърман? Няма промяна?… Отлично. В график сме, ние също действаме по плана.

* * *

Бърнард Остърман от КСНЙ^[9], випуск 46, издърпа листа от пишещата машина и го погледна. Пъхна го под тънката купчина от листове и се изправи. Обиколи плувния басейн с форма на бъбрек и подаде ръкописа на жена си Лийла, която седеше гола на шезлонга.

Остърман също беше гол.

— Знаеш ли, разсъблечената жена не е особено привлекателна на дневна светлина.

— Да не мислиш, че ти си портрет в бежово?… Дай. — Тя взе листовете и посегна към голямата тъмна чаша. — Това краят ли е?

Бърни кимна.

— Кога се връщат децата?

— Ще се обадят от крайбрежието, преди да тръгнат. Казах на Мари да им напомни. Не бих искала още отсега Мъруин да разбере какво представляват голите момичета на дневна светлина. В този град можеш достатъчно да се отвратиш от подобно нещо.

— Ти си знаеш. Чети.

Бърни се гмурна в басейна. Три минути плува бързо напред-назад, докато се задъха. Беше добър плувец. Когато служеше във Форт Дикс^[10], го напрааиха инструктор по плуване. В басейна зад гърба му го наричаха „Бързия евреин“. Беше слаб, но як. Ако КСНЙ имаше футболен отбор, вместо обект на подигравки, той щеше да бъде неговият капитан. Краен защитник. Веднъж Джоу Кардоне му каза, че би могъл да го използва в Принстьн. Бърни се изсмя, когато Джоу му го спомена. Независимо от привидната демократизация на живота в армията — тя наистина беше привидна — на Бърнард Остърман от семейство Остърман, Тремънт Авеню, Бронкс, Ню Йорк, никога не бе му минало през ума да прескача бариери, съществуващи от векове, и да става член на Айви Лийг^[11]. Може би щеше да успее, беше умен, демобилизираните имаха предимство, но никога не му беше хрумвала подобна мисъл.

Тогава, през 1946 година, нямаше да бъде удобно. Сега би било — нещата се промениха.

Остърман се изкачи по стълбата. Хубаво беше, че щяха да заминат с Лийла за източното крайбрежие, че отново щяха да бъдат за няколко дни в Садъл Вали. Винаги когато отиваха там, престоят им сякаш приличаше на кратък ускорен курс по приятно живеене. Хората казваха, че Изтокът е трескав, напрегнат — много повече от Лос Анджелес, но твърдението не беше вярно. Само изглеждаше така, защото зоната на действие беше по-ограничена.

Лос Анджелес, неговият Лос Анджелес, което означаваше Бърбанк^[12], Холивуд, Бевърли Хилс, беше мястото, където царстваше истинското безумие. Мъжете и жените бясно препускаха нагоре-надолу между рафтовете на заобиколената с палми дрогерия. Всичко се продаваше, всичко беше с етикети, всички се надпреварваха в ярките си ризи и оранжевите си панталони.

Понякога на Бърни му се искаше просто да види някой, облечен в традиционен костюм на „Брукс Брадърс“^[13] от едноцветен, гладък вълнен плат. Това в действителност не означаваше нищо — той не се интересуваше кой знае колко много какви костюми носеше племето на Лос Анджелес. Може би по-скоро имаше предвид преобладаващата гледка, която непрекъснато дразнеше очите.

Или може би отново изпадаше в криза. Всичко му беше досадно.

А не беше справедливо. В заобиколената с палми дрогерия се отнасяха с него много добре.

— Как е текстът? — попита той жена си.

— Чудесен е, но може да имаш и проблеми.

— Какво? — Бърни грабна хавлиената кърпа от купчината на масата. — Какви проблеми?

— Май че прекалено много задълбаваш. Прекалено много може би. — Лийла обърна листа, докато мъжът й се усмихваше.

— Млъкни за малко и ме остави да свърша. Може и да успееш да се измъкнеш на края.

Бърни Остърман седна на плетения стол и остави топлото калифорнийско слънце да изсуши тялото му. На устните му все още имаше усмивка. Знаеше какво искаше да каже жена му и тази мисъл му действаше успокоително. Годините на шаблонно писане не бяха разрушили способността му да „задълбаваше“ — когато поискаше.

А понякога да иска беше по-важно от всичко друго. Да доказва на себе си, че все още може да го прави. Както в дните, когато живееха в Ню Йорк. Бяха хубави дни. Предизвикателни, вълнуващи, изпълнени със задължения и решителност. Като се изключи фактът, че всъщност не съществуваше нищо друго — просто задължения, просто решителност. Няколко хвалебствени рецензии, написани от други екзалтирани млади автори. Тогава го наричаха прозорлив, проникновен, проницателен. Веднъж дори изключителен.

Това не беше достатъчно. Ето защо пристигнаха с Лийла в заобиколената с палми дрогерия и ентусиазирани и доволни, насочиха таланта си в услуга на разрастващия се свят на телевизията, където се заплащаше за всяко поредно изпълнение.

Някой ден обаче… Някой ден, мислеше си Бърнард Остърман, то щеше отново да се случи. Щеше да има удоволствието да разполага с неограничено време, за да може наистина да го направи. Да направи голяма грешка, ако трябва. Беше важно, че можеше да мисли така.

— Бърни?

— Да?

Лийла се покри с хавлията и натисна ключалката на стола, така — че облегалката му се повдигна.

— Хубаво е, миличък. Наистина е много хубаво. Но знаеш ли, мисля, че няма да мине.

— Ще мине.

— Няма да го одобрят.

— Да вървят по дяволите!

— Плащат ни трийсет хиляди, за да напишем едночасова драма, Бърни. А не двучасово заклинание, което завършва в погребално бюро.

— Това не е заклинание. Оказва се, че е тъжна история, изградена върху истински обстоятелства, които не се променят. Искаш ли да отидеш в испанския квартал и да погледнеш?

— Няма да го приемат. Ще искат да се преработи.

— Няма да стане!

— Няма да ни изплатят остатъка от хонорара. Дължат ни още петнайсет хиляди.

— Кучи син!

— Знаеш, че съм права.

— Приказки! Само приказки! Този сезон програмите ни ще са изпълнени със смисъл. Полемика… Празни приказки!

— Те гледат цифрите. Със суперлативи в „Таймс“ не се продават дезодоранти в Канзас.

— Да вървят по дяволите!

— Спокойно. Поплувай още малко. Басейнът е голям.

Лийла Остърман погледна мъжа си. Той знаеше какво означава погледът й и не можа да сдържи усмивката си. Малко тъжна.

— Добре. Поправи го тогава.

Лийла посегна към молива и жълтия бележник на масата. Бърни се изпрани и се приближи до басейна.

— Мислиш ли, че Танър ще се присъедини към нас? Дали да не му предложа?

Жена му остави молива и го погледна.

— Не знам. Джони е по-различен от нас…

— Различен от Джоу и Бети? От Дик и Джини? Не ми се вижда много по-различен.

— С него не трябва да се бърза. Той все още е журналист, който работи с настървение. Наричаха го Лешояда, помниш ли? Лешояда на Сан Диего. Не бих искала да го карам да превива гръбнак, защото може отново да се изправи, и тогава ще стане лошо.

— Той мисли като нас. Мисли като Джоу и Дик. Като нас.

— Повтарям, не бързай! Може би ще кажеш, че те спирам от благоразумие, под влияние на женската си интуиция, но не бързай. Не е изключено да си навлечем беля.

Остърман се гмурна в басейна и преплува трийсет и шест фута под водата до другия му край. Лийла не беше съвсем права, мислеше си той. Танър беше безкомпромисен журналист, но също така беше и разумен и чувствителен човек. Не беше глупак, виждаше какво става, навсякъде. Беше неизбежно.

Всичко се свеждаше до личното оцеляване.

Всичко опираше дотам, да бъдеш в състояние да правиш това, което искаш. Да напишеш „заклинание“, ако умееш. Без да се тревожиш за дезодорантите в щата Канзас.

Бърни излезе на повърхността и се хвана за стената на басейна. Дишаше тежко. Отблъсна се и бавно заплува бруст към жена си.

— Притиснах ли те в ъгъла?

— Никога не можеш да го направиш — отговори Лийла, пишейки в жълтия бележник. — Имаше време, когато мислех, че трийсет хиляди долара са страшно много пари. Бруклинската къща на семейство Уайнтроп не беше най-важният клиент на Чейс Манхатън^[14].

Тя откъсна лист и го притисна с бутилка пепси-кола.

— Пред мен никога не е стоял този проблем — отговори Бърни, газейки във водата. — Семейство Остърман в действителност са почти неизвестни роднини на Ротшилд.

— Знам. Цветовете, с които се състезават жокеите ви, са червеникавокафяв и тиквеножълт.

— Ей! — Бърни изведнъж се хвана за стената на басейна и възбудено погледна жена си. — Казах ли ти? Тази сутрин се обади треньорът от Палм Спрингс^[15]. Двегодишният жребец, който купихме, е пробягал три фърлонга^[16] за четирийсет и една секунди!

Лийла Остърман пусна бележника на коленете си и се изсмя.

— Страшни сме, трябва да знаеш! А ти се опитваш да се правиш на Достоевски.

— Разбирам какво искаш да кажеш… Е, някой ден…

— Да. Междувременно с едното око гледай към Канзас, а с другото — към онези твои долнопробни коне.

Остърман се изхили и се понесе към отсрещната страна на басейна. Отново се сети за семейство Танър. Джон и Али Танър. Беше съгласувал имената им с Швейцария. Цюрих беше въодушевен.

Бърнард Остърман беше решил. Някак си щеше да убеди жена си.

Следващия уикенд щеше да поговори сериозно с Джон Танър.

* * *

Данфорт мина през тесния вестибюл на къщата си в Джорджтаун и отвори вратата. Лорънс Фасет от Централното разузнавателно управление се усмихна и му подаде ръка.

— Добър ден, мистър Данфорт. Андрус ми се обади от Маклейн. Срещали сме се само веднъж — сигурен съм, че не ме помните. За мен е чест.

Данфорт погледна странния мъж и му отвърна с усмивка. В досието му в ЦРУ се казваше, че е четирийсет и седем годишен, но на Данфорт му изглеждаше много по-млад. Широките рамене, мускулестият врат, гладкото лице под късо подстриганата руса коса, всичко това напомняше на Данфорт за наближаването на неговия седемдесети рожден ден.

— Разбира се, че си спомням. Заповядайте, моля.

След като влезе във вестибюла, погледът на Фасет падна върху акварелите на Дега на стената. Пристъпи няколко крачки напред.

— Хубави са.

— Да. Познавач ли сте, мистър Фасет.

— А, не. Просто запален любител. Жена ми беше художничка… Прекарвахме много време в Лувъра.

Данфорт знаеше, че не бива да споменава за жената на Фасет. Беше германка — с връзки в Източен Берлин. Убиха я в Източен Берлин.

— Да, да, разбира се. Оттук, моля. Гровър е навън. Гледахме предаването на Удуърд.

Двамата мъже излязоха на двора, застлан с плочи. Джордж Гровър стана от стола.

— Здравейте, Лари. Нещата се раздвижват.

— Така изглежда. Според мен не особено бързо.

— Едва ли някой от нас мисли по-различно — отвърна Данфорт. — Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря, сър. Ако нямате нищо против, не бих искал да се задържам много дълго.

Тримата мъже седнаха около керамичната маса.

— Да започнем от сегашното състояние на нещата — каза Данфорт. — Какъв е предстоящият план?

Фасет изглеждаше объркан.

— Мислех, че сте запознат.

— Да, четох доклада. Просто искам информация от първа ръка — от човека, който отговаря за това.

— Добре, сър. Първата фаза е завършена. Семейство Танър, Тримейн и Кардоне са в Садъл Вали. Не им предстои заминаване, ще бъдат там през цялата седмица. Информацията е потвърдена от всички наши източници. В селището има тринайсет агенти и трите семейства ще бъдат непрекъснато под наблюдение. На всички телефони са монтирани подслушвателни устройства. Не е възможно да ги открият. От Лос Анджелес са установили, че семейство Остърман ще лети в петък, с полет 509, самолетът пристига на летище „Кенеди“ в четири и петдесет източно лятно часово време. Обикновено вземат такси до предградията. Колата ще бъде проследена, разбира се…

— Ако се придържат към обичайните си навици — прекъсна го Гровър.

— Ако не се придържат, няма да бъдат в този самолет… Утре ще докараме Танър във Вашингтон.

— В момента той не подозира нищо, нали? — попита Данфорт.

— Абсолютно нищо. Няма и да разбере. Дано не се наложи да използваме патрулната кола, в случай че окаже съпротива.

— Как мислите, че ще го възприеме? — Гровър се наведе напред на стола си.

— Ще си изкара акъла.

— Може да откаже да сътрудничи — каза Данфорт.

— Едва ли. Ако си свърша както трябва работата, няма да има избор.

Данфорт погледна разгорещения мускулест мъж, който говореше толкова уверено.

— Много ви се иска да успеем, нали? Силно сте се ангажирали.

— Имам причини — Фасет срещна погледа на възрастния човек. Когато отново заговори, гласът му беше сух. — Те убиха жена ми. Проследиха я по Курфюретендам в два часа сутринта, докато аз бях „задържан“. Опитваше се да ме открие. Знаете ли това?

— Чел съм досието. Моите най-дълбоки съболезнования…

— Не са ми нужни вашите съболезнования. Заповедта дойде от Москва. Нужни са ми те. Нужна ми е „Омега“.