Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (31)

28

Отначало помисли, че е сгрешил… Не, това не беше съвсем вярно, размисли той, това не беше първата му мисъл. Нямаше първа мисъл, имаше само реакция.

Беше зашеметен.

Лесли Хаукууд!

Видя я от прозореца на таксито да говори с мъж на южния край на фонтана на Плаза де Майо. Таксито бавно си проправяше път през трафика на огромния площад. Той нареди на шофьора да спре.

Дейвид плати на шофьора и излезе. Сега беше точно срещу Лесли и мъжа, можеше да види неясните фигури през струите на фонтана.

Мъжът връчи на Лесли плик и се поклони с европейски поклон. Обърна се и тръгна по тротоара с вдигната за такси ръка. Едно спря и мъжът влезе в него, таксито навлезе в потока на трафика и Лесли тръгна към зебрата, очаквайки сигнала за пешеходци.

Дейвид предпазливо заобиколи фонтана и избърза към тротоара, точно когато светофарът светна.

Той се промъкваше между автомобили, предизвиквайки свирене на клаксони и ядосани викове, проправяше си път наляво, в случай че тя се обърне към движението. Тя бе около петдесет ярда пред него и не можеше да го забележи, сигурен бе в това.

На булеварда Лесли се отправи на запад към „Авенида 9 де Хулио“. Дейвид намаляваше разстоянието между тях, но се пазеше незабележим в тълпата. Тя спираше за малко пред няколко витрини, на два пъти явно се колебаеше дали да влезе.

Типично за Лесли — тя мразеше да се отказва от придобиването на нещо ново.

Продължаваше да върви все пак. Веднъж погледна ръчния си часовник, зави надясно по „Хулио“ и провери номерата на два адреса на магазини, явно за да установи посоката на номериране.

Лесли Хаукууд никога не бе стъпвала в Буенос Айрес.

Тя продължи на север с бавна стъпка, явно наслаждавайки се на невероятните цветове и размерите на булеварда. Стигна ъгъла на „Кориентес“, който се намираше в центъра на театралния квартал и започна да се шляе край афишите, като се взираше в снимките на главните изпълнители.

Сполдинг осъзна, че американското посолство е на не повече от две пресечки, между „Авенида Супача“ и „Есмералда“. Нямаше смисъл да си губи времето.

Видя го, преди той да проговори. Очите й се разшириха, челюстта й увисна, цялото й тяло затрепери видимо. Кръвта се изцеди от загорялото й лице.

— Имаш две възможности Лесли — каза Сполдинг, като се приближи на крачка от нея, гледайки надолу към ужасеното й лице. — Посолството е пред нас, то е територия на Съединените щати. Ще бъдеш арестувана като гражданка, която вреди на националната сигурност, ако не и за шпионаж. Или можеш да дойдеш с мене… И да отговаряш на въпроси. Кое от двете ще предпочетеш?

Таксито ги отведе до аерогарата, където Сполдинг нае кола с документи, идентифициращи го като Доналд Сканлан, минен инспектор. Това бяха документи, които носеше, когато се срещаше с такива хора като Хайнрих Щолц.

Държеше Лесли за ръката, с достатъчен натиск, който я предупреждаваше да не се опитва да избяга. Тя бе негов пленник и той бе съвсем сериозен. Тя не каза нищо през време на пътуването до аерогарата просто гледаше през прозореца избягвайки очите му.

Единствените й думи пред гишето за наемане на коли бяха:

— Къде отиваме?

Неговият отговор бе кратък.

— Извън Буенос Айрес.

Той следваше пътя край реката на север към предградията и хълмовете над града. Няколко мили в провинция Санта Фе, река Рио Луджан се извиваше на запад, а той слизаше по стръмните склонове към магистралата успоредна на брега. Това бе територия на богатите аржентинци. Бяха закотвени яхти или бавно плуваха платноходи от всички класи, лениво „хващаха“ вятъра нагоре по реката, лавирайки хармонично между малки зелени островчета, които „изскачаха“ от водата като буйни градини. Частни пътища се отделяха от магистралата, незабележимо извиваха на запад, отдалечавайки се от водата. Бреговете бяха осеяни с огромни вили и всичко бе направено с умишлено визуално въздействие.

Видя път отляво, където започваше хълм. Зави по него и след една миля намери място за спиране.

Viffia Tigre.

Панорама. Вежливост към туристите. Закара колата в предната част на паркинга и спря близо до парапета. Беше делничен ден и нямаше други автомобили.

Лесли не каза нищо през едночасовото пътуване. Пушеше цигари, ръцете й трепереха, очите й отказваха да срещнат неговите. От опит Дейвид знаеше цената на мълчанието при тези условия.

Момичето бе близо до припадък.

— Добре. Сега идват въпросите. — Дейвид се обърна от мястото си с лице към нея. — И, моля те, повярвай ми, няма да се поколебая да те поставя под военен арест, ако откажеш.

Тя завъртя глава и го погледна ядосано, все още със страх.

— Защо не го направи преди един час?

— Имах две причини — отговори просто той. — След като посолството се намеси, ще бъда с вързани ръце чрез верига от команди, тогава решенията няма да бъдат мои. Случаят за мене е много любопитен, за да загубя този контрол… И, второ, стара приятелко, мисля, че си затънала до гуша. Какво е то, Лесли? В какво си замесена?

Тя сложи цигарата в устата си и вдъхна така, сякаш животът й зависеше от пушека. Затвори за кратко очи и проговори, почти шепнейки:

— Не мога да ти кажа. Не ме принуждавай!

Той въздъхна.

— Ти не разбираш. Аз съм офицер от разузнаването, назначен към. Секретни операции… но всъщност не ти казвам нищо, което ти вече не знаеш. Ти направи възможно моята хотелска стая да бъде претърсена, ти излъга, ти се скри, доколкото знам ти си отговорна за няколкото нападения, които едва не костваха живота ми. Сега се появяваш в Буенос Айрес, на четири хиляди мили от апартамента на „Парк Авеню“. Ти ме последва на четири хиляди мили!… Защо?

— Не мога да ти кажа. Не съм инструктирана какво мога да ти кажа.

— Не си… Исусе! От това, което мога да сглобя и да докажа е, че би могла да прекараш двайсет години в затвора!

— Искам да изляза от колата. Може ли? — каза меко тя, като угаси цигарата си в пепелника.

— Разбира се. Излез! — Дейвид отвори вратата си и бързо заобиколи автомобила. Лесли отиде до парапета, водите на Рио Луджан бяха долу, в далечината.

— Много красиво, нали?

— Да… Прави ли опити да ме убиеш?

— Ох, Господи! — Тя се завъртя, сякаш за да изплюе думите. — Опитах се да спася живота ти! Аз съм тук, защото не искам да те убият!

Няколко минути минаха докато Дейвид се окопити от казаното от момичето. Косата й бе паднала небрежно около лицето, очите й едва сдържаха сълзите, устните трепереха.

— Мисля, че е по-добре да обясниш това — каза той тихо и монотонно.

Тя се обърна настрани и погледна надолу към реката, към вилите, лодките.

— Прилича на Ривиерата, нали?

— Престани с това Лесли!

— Защо? Това е част от живота. — Тя сложи ръце на парапета — Някога бе така. Нищо друго нямаше значение. Къде е следващият, кой е следващият? Какво чудесно парти!… Ти бе част от това.

— Не е вярно! Сгрешила си, ако си мислела така! Така, както грешиш и сега… Не ще ме разубедиш!

— Аз не те разубеждавам — Тя стисна парапета по-силно — това бе физически жест, който показваше нейната нерешителност да каже още нещо. — Опитвам се да ти кажа нещо.

— Че ме преследваш, защото искаш да спасиш живота ми. — Той задаваше въпросите с недоверие. — В Ню Йорк също бе много драматично, ако си спомням добре. Ти чакаше — колко дълго бе? Пет, шест, осем години, за да ме имаш на пода под навеса за лодки? Ти си кучка!

— А ти си нищожество. — Тя изхвърли думите към него разгорещено. След това утихна, овладя се. — Не значи ти… ти. Само сравни с всичко останало. Всички сме нищожества в това отношение.

— Значи госпожата има някаква кауза.

Лесли се втренчи в него и проговори меко.

— Такава, в която тя вярва много дълбоко.

— Тогава няма да се притесняваш да ми обясниш.

— Ще ти обясня. Обещавам ти. Но не мога сега… Вярвай ми.

— Разбира се — каза Дейвид небрежно.

Изведнъж измъкна ръката си и грабна чантата, която висеше на рамото й на кожена дръжка. Тя започна да се съпротивлява, но той я погледна. Тогава тя спря и въздъхна дълбоко.

Той отвори чантата и извади плика, който й бе даден при фонтана на „Плаза де Майо“. Докато правеше това, очите му съзряха издутина на дъното на чантата покрита с копринено шалче. Взе плика между пръстите си и бръкна вътре. Махна шалчето от обекта и извади малък револвер „Ремингтън“. Без да казва нищо провери пълнителя и предпазителя и сложи оръжието в джоба на сакото си.

— Научих се да го използвам — каза Лесли колебливо.

— Много добре — отговори Сполдинг, отваряйки плика.

— Най-малкото ще разбереш колко способни сме — каза тя, като се обърна и погледна надолу към реката.

Нямаше заглавие, нито автор или организация. Надписът в горната част на листа гласеше:

Сполдинг, Дейвид, Подполковник, Военно Разузнаване, Армия на САЩ. Класификация 4–0. Феърфакс.

Под това имаше пет сложни параграфа, разглеждащи всяко негово движение, откакто пристигна в събота следобед и влезе в посолството. Дейвид се зарадва, като видя, че Доналд Сканлан не бе споменат — следователно не е бил засечен на аерогарата и митницата.

Всичко останало бе записано — апартаментът му, телефонът, кабинетът в посолството, инцидентът на покрива на „Кордова“, обедът с Джиин Камрън в Ла Бока, срещата с Кендъл в хотела, нападението на „Авенида Параня“, телефонният разговор в магазина на „Родригес Пеня“.

Всичко.

Дори „обяда“ с Хайнрих Щолц в Лангоста дел Мар, на границата на „Лезама“. За срещата с Щолц бе изчислено, че е продължила „минимум един час“.

Това бе обяснението за бавния ход по „Авенида де Майо“. Но Дейвид прекъсна срещата, нямаше обяд. Размишляваше дали е бил проследяван, след като напусна ресторанта. Не го беше грижа. Мислите му бяха за Хайнрих Щолц и за присъствието на Гестапо, за което самият Щолц нищо не знаеше.

— Вашите хора са много усърдни. А сега, кои са те?

— Мъже… и жени, които имат призвание. Цел. Велико призвание.

— Не е това, за което питам…

Чу се звук на автомобил, идващ отдолу по хълма към паркинга. Сполдинг бръкна в сакото за пистолета си. Колата се показа и продължи нагоре, покрай тях. Хората в колата се смееха. Дейвид отново насочи вниманието си към Лесли.

— Помолих те да ми вярваш — каза момичето. — Бях на път към адрес на булевард „Хулио“. Трябваше да съм там в един и половина. Ще се чудят къде съм.

— Няма да ми отговориш, нали?

— Ще ти отговоря по този начин. Тук съм, за да те убедя да напуснеш Буенос Айрес.

— Защо?

— Каквото и да правиш — а аз не зная какво е то, те не ми казаха, — то не може да стане. Не, няма да оставим да се случи. Не е правилно.

— След като не знаеш какво е, как можеш да казваш, че не е правилно?

— Защото ми бе казано. Това е достатъчно!

— Ein Volk, ein Reich, ein Fuhrer! — каза Дейвид кротко. — Влизай в колата!

— Не. Ти трябва да ме чуеш. Бягай от Буенос Айрес. Кажи на твоите генерали, че това няма да стане!

— Влизай в колата?

Чу се звук от друг автомобил, този път идващ от обратната посока отгоре. Дейвид сложи отново ръката си под жакета, но после я извади спокойно. Беше същата кола със смеещите се туристи, която мина край тях преди малко. Те още се смееха още ръкомахаха вероятно подпийнали от обедното вино.

— Не можеш да ме отведеш в посолството! Не можеш!

— Ако не влезеш в колата, ти ще се събудиш чак там. Хайде!

Изведнъж, скърцане на гуми по пясъка. Слизащият автомобил зави рязко, в последната секунда обърна се остро към паркинга и спря.

Дейвид погледна нагоре и се прокле — ръката му бе неподвижна в сакото.

Две мощни пушки се показваха през отворените прозорци на колата. Бяха насочени към него.

Главите на тримата мъже вътре бяха покрити с копринени чорапи, лицата им сплескани, гротескни под полупрозрачните маски. Пушките бяха в ръцете на мъжа до шофьора на предното място и на другия отзад.

Мъжът отзад отвори вратата държеше здраво пушката. Даде заповедта със спокоен глас. На английски.

— Влизай в колата мисис Хаукууд… И вие, подполковник. Освободете оръжието си — с два пръста.

Дейвид направи това, което се искаше от него.

— Идете до парапета — продължи мъжът от задната седалка — и го пуснете оттатък, в дърветата.

Дейвид се подчини. Мъжът излезе от колата, за да влезе Лесли След това се върна на своето място и затвори вратата.

Боботене на мощна машина и още веднъж свистене на гуми върху едрозърнестия пясък. Колата се наклони напред излезе от паркинга и набра скорост надолу по хълма.

Дейвид застана до парапета. Можеше да прескочи и да намери пистолета. Нямаше смисъл да последва автомобила с Лесли Хаукууд и тримата мъже с маски от чорапи. Неговата кола под наем не можеше да се сравнява с „Дюсенберг“-а им.