Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (43)

40

Струваше му се, че само преди минути е прекрачил малката арка на облетия от слънце кът.

Почувства търсещи пръсти около раната си, трепна от студено-топлата течност, която сложиха на кръста му, и от отлепването на лейкопласта.

Отвори очи и видя фигурата на някакъв мъж, надвесена над леглото му. До него стоеше Лайънс. На края на твърдия матрак се виждаше неизменната лекарска чанта. Мъжът, надвесен над него, явно бе лекар. Той проговори на невероятно чист английски език.

— Спали сте почти осем часа. Това е най-доброто лекарство, което човек би могъл да ви предпише… Ще зашия на три места, това трябва да свърши работа. Ще има известно неудобство, но с лентата ще бъдете доста подвижен.

— Колко е часът? — попита Дейвид.

Лайънс погледна часовника си. Той прошепна, но думите бяха съвсем ясни:

— Два… часа.

— Благодаря, че дойдохте тук — каза Сполдинг, обръщайки се настрани, за да позволи на доктора да върши работата си.

— Изчакайте, докато се върна обратно в кабинета си в Палермо. — Докторът се изсмя тихо, язвително. — Сигурен съм, че съм вписан в някой от техните списъци. — Направи първия шев, като окуражаваше Дейвид с усмивка. — Оставих съобщение, че съм на раждане в отдалечена ферма… Готово. — Той върза конеца и прокара ръка по кожата. — Още два шева и ще бъдем готови.

— Смятате ли, че ще ви задават въпроси?

— Не. Не смятам. Хунтата често затваря очи. Няма изобилие от лекари тук… Доста забавно е, че разпитващите неизменно търсят безплатни медицински съвети. Смятам, че отговаря на манталитета им.

— А аз мисля, че вие просто покривате нещата. Смятам, че е опасно.

Лекарят изведнъж прекъсна работата си и погледна Дейвид.

— Джиин Камрън е много специален човек. Ако започнат да пишат история на Буенос Айрес по време на войната, то нейното име ще бъде поставено на видно място.

Продължи работата си отново, без да дава допълнителни обяснения. Дейвид имаше чувството, че докторът не желае да говори повече. Явно бързаше.

Двайсет минути по-късно Сполдинг стана на крака, за да изпрати лекаря до вратата на кирпичената къщичка. Той стисна ръка на медика.

— Съжалявам, но не мога да ви платя — каза той.

— Вече сте го сторили, полковник. Аз съм евреин.

Сполдинг не пускаше ръката на доктора. Вместо това той я стисна още по-здраво, но не за поздрав.

— Моля, обяснете ми.

— Няма какво да обяснявам. Сред цялата еврейска общност се говори много за американския офицер, който се противопоставя на онази свиня… Ринеман свинята.

— Това ли е всичко?

— Достатъчно е — каза докторът, като изтегли ръката си от тази на Сполдинг и излезе навън Дейвид затвори вратата.

Ринеман свинята. Време беше да се справи с Ринеман.

 

 

Гърлен глас започна да крещи в телефонната слушалка. Дейвид си представяше изпъкналите синьо-черни вени по повърхността на подпухналото, загоряло от слънцето лице. Сякаш виждаше пред себе си малките, изпъкнали от ярост очички.

— Ти си бил! Ти си бил! — Повтаряше обвинението непрекъснато, сякаш се надяваше именно това повторение да предизвика отхвърлянето му.

— Аз бях — каза Дейвид, като умишлено подчертаваше думите.

— Мъртъв си! Мъртъв си!

Дейвид проговори тихо и бавно. Отмерено.

— Ако ме убиете, шифър до Вашингтон няма да има, нито пък радио — и радарно затъмнение. На екраните ще се забележи онзи траулер и в секундата, в която се появи подводница в близост до него, ще бъдат взривени наместо.

Ринеман замълча. Сполдинг долавяше ускореното дишане на немския евреин, но нищо не каза. Остави го да помисли върху нещата, за които бе загатнал. Най-накрая Ринеман проговори. Със същата точност.

— Значи, имаш какво да ми съобщиш? Иначе нямаше да се обадиш.

— Точно така — съгласи се Дейвид. — Имам какво да кажа. Предполагам, че ще вземеш комисионна. Не мога да повярвам, че би могъл да уредиш тази сделка без нищо.

Ринеман направи пауза още веднъж. Отговори внимателно, като тежкото му дишане се чуваше по телефона.

— Не… Това е сделка. Всички услуги трябва да се плащат.

— Но плащането идва по-късно, нали? — Дейвид се стремеше да говори спокойно, безпристрастно. — Ти не бързаш за никъде, всички са там, където искаш да бъдат… Няма да има радиосъобщения от Швейцария, че сметките са оправени. Единственото съобщение, което очакваш, е от една подводница, която ще ти съобщи, че диамантите от мините „Коенинг“ са прехвърлени от траулера. Само тогава ще мога да излетя оттук с плановете. Това ще бъде сигналът — Сполдинг се изсмя с къс, студен смях. — Много професионално, Ринеман. Поздравявам те.

Гласът на финансиста долетя до него много тих и предпазлив.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Много професионално… Аз съм единственият човек, който може да ти помогне да получиш съобщение от подводницата. И никой друг. Притежавам шифрите, които могат да изключат светлините, да накарат радарните екрани да загаснат… Но очаквам да ми се плати.

— Ясно… — Ринеман се поколеба.

— Доста самонадеяно изискване. Шефовете ти искат да получат плановете на жироскопите. Ако застрашиш по някакъв начин доставянето им, наказанието ти със сигурност ще бъде екзекуция. Разбира се, не официално афиширана, но резултатът ще бъде същият. Сигурно знаеш това.

Дейвид започна да се смее отново; смехът му и този път беше кратък, но добродушен.

— Много далеч си от нещата. Много далеч. Може да има екзекуции, но не и моята. До снощи знаех само половината от цялата история. Сега знам цялата… Не, не и моята екзекуция. От друга страна, ти действително имаш проблем. Знам това, все пак четирите години, прекарани в Лисабон, са ме научили на някои неща.

— И какъв ми е проблемът?

— Ако стоката от „Коенинг“, намираща се в Очо Кале, не бъде доставена, то Алтмюлер ще изпрати цял батальон тайни агенти в Буенос Айрес. Няма да можеш да се отървеш.

Отново тишина. А именно в тази тишина беше потвърждението, че Дейвид е прав.

— Значи сме съюзници — каза Ринеман. — За една нощ си напреднал много. Поел си опасен риск и си прескочил много препятствия. Възхищавам се от подобни агресивни амбиции. Сигурен съм, че може да се уреди нещо.

— И аз бях сигурен, че ти ще си сигурен.

— Ще обсъждаме ли някакви конкретни цифри?

Дейвид се изсмя тихо.

— Плащането от теб е като… преди снощи. Само половината. Нека твоята половина бъде щедра. В Швейцария. Втората половина ще бъде платена в Щатите. До края на живота си ще имам много щедри подчинени. — Дейвид изведнъж проговори отсечено. — Искам да знам имена.

— Не разбирам…

— Помисли си. На мъжете, които са в дъното на тази операция. От американска страна. Техните имена искам да знам. Не имената на счетоводител, нито пък на объркан бригаден генерал. Останалите… Без тези имена няма да има никаква сделка. Никакви шифри.

— Учудващо — мъжът от Лисабон няма никаква съвест — продължи Ринеман явно респектирай. — Ти си… както казвате вие, американците… доста отвратителен човек.

— Имах възможност да наблюдавам майсторите в действие. Помислих… и си казах — защо пък не?

Ринеман явно не бе слушал отговора на Дейвид. Изведнъж интонацията му започна да издава подозрение.

— Ако си стигнал до този извод снощи… за лично обогатяване, защо направи онова снощи? Трябва да ти кажа, че повредата не е непоправима, но защо я направи?

— По най-прости причини. Не бях мислил по този въпрос снощи. Не бях стигнал до този извод… снощи. — „Господ ми е свидетел, че това бе самата истина“, помисли си Дейвид.

— Да. Мисля, че разбирам — каза финансистът. — Една много хуманна реакция…

— Искам да получа и остатъка от плановете — прекъсна го Сполдинг. — А ти искаш да изпратя шифъра. За да спазим разписанието, ще разполагаме с трийсет и шест часа, с толеранс два — три часа. Ще ти се обадя в шест часа. Бъди готов да действаш.

Дейвид затвори телефона. Пое дълбоко въздух и осъзна, че се поти, а малката къщичка беше хладна. През отворения прозорец подухваше лек ветрец откъм полята, пердетата се люлееха. Той погледна Лайънс, който седеше и го наблюдаваше от един висок плетен стол.

— Как се справих? — попита той.

Физикът преглътна и проговори. На Сполдинг му дойде наум, че или вече свикваше с напрегнатия глас на Лайънс, или говорът на Лайънс се подобряваше.

— Много… убедително. Като изключим само… потта по лицето и израза… в очите ти. — Лайънс се усмихна, след което моментално зададе сериозен въпрос. — Има ли… шанс да получим остатъка от чертежите?

Дейвид запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата си. Глътна дима, погледна към леко люлеещите се пердета на отворения прозорец и се обърна към физика.

— Мисля, че трябва да се разберем, докторе. Не ми пука въобще за тези чертежи. Може би трябва да ме интересуват, но всъщност въобще не ми пука за тях. И ако, за да се сдобием с тях, трябва да рискуваме онзи траулер да стигне до подводницата, е абсурдно. Що се отнася до мен, ние притежаваме три четвърти от всичко, което има. А това е дяволски много… Има едно-единствено нещо, което искам — имената… Имам доказателствата, сега ми трябват имената.

— Искаш отмъщение — каза тихо Лайънс.

— Да!… Исусе! Да, искам отмъщение! — Дейвид загаси току-що запалената си цигара, прекоси стаята, отиде до отворения прозорец и погледна навън към полята — Извинявай, не исках да ти викам. Или може би трябва. Ти чу какво каза Фелд, видя какво донесох от Очо Капе. Знаеш цялата гнила… отвратителна история.

— Знам, че… онези мъже, които управляват самолетите… не са отговорни… Знам, че вярвам, че… Германия трябва да изгуби тази война.

— За Бога! — почти изрева Дейвид, обръщайки се от прозореца. — Ти видя! Ти поне трябва да разбереш!

— Искаш да кажеш… че няма значение? Не вярвам на всичко това… а смятам, че и ти не го вярваш.

— Не знам в какво вярвам!… Не, всъщност знам. Знам на какво се съпротивлявам, защото именно то не оставя място за вяра… А това значи, че искам да знам тези имена.

— Трябва да ги получиш… Въпросите ти са страхотни… от морално естество. Смятам, че ще ти причиняват болка… дълги години. — Лайънс явно не можеше да прекъсне потока от думи. — Признавам… без значение какво точно се случи… че Ашър Фелд е прав. Тази война не трябва да бъде изтъргувана, а… трябва да бъде спечелена.

Лайънс спря да говори и потърка гърлото Дейвид прекоси стаята до масата, на която Лайънс държеше кана с вода и наля една чаша. Той я занесе на изморения физик и му я подаде. На Дейвид му дойде на ум, докато отговаряше на жеста на благодарност, че е странно… От всички мъже, които познаваше, този изтощен отшелник, който стоеше пред него, не би спечелил нищо от края на войната. Нито от нейното съкращаване. И все пак Юджиин Лайънс беше развълнуван от ангажимента на Ашър Фелд. Може би в личната болка, която изпитваше, Лайънс осъзнаваше по-простите въпроси, които собствената му ярост бе изопачила.

Ашър Фелд. Хотел „Алвер“.

— Слушай ме — каза Сполдинг. — Ако има някакъв шанс… а може да съществува такъв, ще се опитаме да получим и чертежите. Има възможност за сделка, доста опасна… не за нас, а за твоя приятел Ашър Фелд. Ще видим. Не обещавам нищо. Първо трябва да получа имената… Това е успореден маршрут, докато науча имената. Ринеман трябва да смята, че искам чертежите точно толкава, колкото и той иска диамантите… Ще видим.

Чу се слабият, странен звънец на провинциалния телефон. Сполдинг вдигна слушалката.

— Балард е — каза гласът загрижено.

— Да, Боби?

— Надявам се, че си чист. Разпространяват се доста глупости, които говорят за обратното. Продължавам под предположението, че разумен човек не би се озовал пред военния съд, за да бъде осъден на дълги години затвор само за няколко долара.

— Съвсем разумно предположение. Какво има? Получи ли информацията?

— Най-напред най-важното. А то е, че военноморската база те иска жив или мъртъв, състоянието не е от значение. Лично аз смятам, че биха предпочели да си мъртъв.

— Открили са Миихан и шофьора…

— Точно така! След като са били търкаляни и съблечени по гащи от някой странстващ разбойник. Полудели са! Те повдигнаха въпроса с тази глупост да не бъде алармирано посолството за това, че Феърфакс те издирва. Феърфакс е съвпадение, в действителност самите те те искат. За нападение, кражба и така нататък.

— Добре. Това можеше да се очаква.

— Да се очаква ли? Ох, много си забавен! Смятам, че не е необходимо да ти казвам за Гранвил. Номераторът ми прегря от него! Вашингтон подготвя някаква суперсекретна кодировка, така че съм вързан за бюрото, докато пристигне.

— Значи той нищо не знае! Те прикриват нещата — каза Сполдинг ядосано.

— По дяволите, не знае ли? Прикриват ги, казваш! Това мълчание по радиото… нахендрил си се право в неизпълнение на заповеди на висшето командване! Проект на Централното съюзническо… идващо направо от Министерството на войната.

— Обзалагам се, че е от Министерството на войната. Мога да ти кажа и точния отдел.

— Вярно е… Една подводница ще докара двама много важни берлинчани. Извън твоите правомощия е… това не е твоя работа Гранвил ще ти каже това.

— Лайнарщини! — провикна се Дейвид. — Пълни лайнарщини! Прозрачни са! Попитай, който и да е агент от Европа. Не може да изкараш Briefmarke от което и да е германско пристанище. Никой не знае това по-добре от мен!

— Интересно… от онтологична гледна точка. Прозрачността не е качество, което човек може да свърже с…

— Без шеги! Чувството ми за хумор се изчерпа! — Изведнъж Дейвид осъзна, че няма причина да крещи на криптографа. Нагласата за събитията, която имаше Балард, беше същата както преди осемнайсет часа… усложнени събития, може би, но той нямаше и понятие, че става въпрос за смърт или оцеляване. Той не знаеше за клането в Сан Телмо, нито за уредите, предназначени за Пеенемюнде, намиращи се в Очо Кале. Нямаше представа и за Хаганах, която бе проникнала в най-секретните служби на Военното разузнаване. Нито щеше да разбере тези неща точно сега — Съжалявам. Прекалено много неща се стовариха на главата ми.

— Сигурно, сигурно — отговори Балард, сякаш бе свикнал да изтърпява крясъците на други хора. „Още една черта, характерна за повечето криптографи“, помисли Дейвид. — Джиин каза, че си се ударил, че си паднал и си се порязал лошо. Някой бутна ли те?

— Всичко е наред. Докторът вече идва… Откри ли информацията? За Айра Бардън.

— Ъ-хъ… Използвах направо Г–2 във Вашингтон Молба за получаване на телетипно досие на твое име. Този Бардън ще узнае за всичко.

Няма значение. Какво има в него?

— Цялото проклето нещо.

— Какво ти се… струва необичайно. Сигурно определенията на Феърфакс.

— Не споменавай Феърфакс. Само уточняват гриф „Строго секретно“… Той е в запас, не е в редовната армия. Фамилна компания за внос. Прекарал няколко години в Европа и в Средния Изток, говори пет езика…

— Един от които е иврит — прекъсна го Дейвид тихо.

— Точно така. Откъде…? Няма значение. Прекарал е две години в Американския университет в Бейрут, докато баща му бил представител на фирмата в Средиземноморието. Компанията се занимавала много с текстил в Средния Изток. Бардън се прехвърлил в Харвард, след това — в малък университет в щата Ню Йорк… Не съм го чувал. Завършил е близкоизточни науки, се казва в досието. След завършването започнал работа в семейния бизнес и така до войната… Предполагам, че заради езиците са го взели там.

— Благодаря — каза Дейвид. — Изгори телетипа, Боби.

— С най-голямо удоволствие… Кога ще се появиш тук? Най-добре ела тук, преди Военноморската база да те е открила. Джиин може би ще успее да придума Хендерсън да успокои топката.

— До скоро. Как е Джиин?

— Ъ-хъ? Добре… Уплашена, нервна, предполагам. Ще видиш. Все пак тя е силно момиче.

— Кажи й да не се притеснява.

— Кажи й го ти.

— С теб ли е?

— Не… — Балард започна бавно да изрича думите. — Не, не е с мен. На път е към теб. Иска да те види…

— Какво?

— Сестрата. Сестрата на доктора. Тя се обади преди около час. Каза, че искаш да видиш Джиин. — Гласът на Балард изведнъж стана силен и твърд. — Какво, по дяволите, става, Сполдинг?