Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (18)

15

29 декември 1943 г., Ню Йорк Сити

Сполдинг гледаше трафика по Пето авеню и Сентрал парк през хотелския прозорец. „Монтгомери“ бе един от онези малки, елегантни хотели, които неговите родители използваха, когато бяха в Ню Йорк, и изпитваше приятна носталгия от пребиваването си отново тук. Старият служител на регистрацията избърса тайно сълзите си, докато записваше името му. Сполдинг бе забравил, но за щастие си спомни, докато съхнеше подписът му, че старият човек го беше водил на разходки в парка преди много години. Преди повече от четвърт век!

Разходки в парка. Гувернантки. Шофьори, чакащи във фоайетата, готови да отведат неговите родители до влака, на концерт или на репетиция. Музикални критици. Директори на музикални компании. Безкрайни вечери, където той трябваше обикновено да се „яви“ преди лягане. Тогава баща му го караше да каже пред някой гост на каква възраст Моцарт е композирал своята „четиридесета“; дати и факти, които трябваше да помни и за които не даваше пет пари. Аргументи. Истерии заради недобър диригент, лошо представление или лоша критика.

Лудост!

И винаги фигурата на Арон Мандел, спокойна, предразполагаща, толкова често бащинска към неговия арогантен баща, докато майка му оставаше в сянка, на втори план, което противоречеше на естествената й сила.

И спокойни времена… Неделите… освен когато имаше концерти. Тогава внезапно родителите му се сещаха за неговото съществуване и се опитваха да компенсират с еднодневно внимание, което те мислеха, че неправилно са поверили на гувернантки, шофьори и учтиви хотелски служители. В тези времена, спокойните времена, той чувстваше честните, но изкуствени опити на своя баща, който искаше да каже, че всичко е наред, че не е онеправдан. Не беше нужно да прекарва есенните дни, разхождайки се по зоопаркове и музеи, освен това зоологическите градини и музеите в Европа бяха по-добри. Не се нуждаеше и от почивките на Кони Айланд или от плажовете на Ню Джърси през лятото. Какво бяха те в сравнение с Лидо или Коста дел Сантяго? Но те бяха в Америка и тук се проявяваше този родителски импулс да влязат в калъп, наречен „американски майка и баща“.

Тъжен, смешен, недостатъчен — невъзможен в действителност.

И по някаква неясна причина той никога не се върна в този малък елегантен хотел в по-късните си години. Рядко е имало нужда, разбира се, но би могъл да направи усилие — служителите обичаха семейство Сполдинг. Сега това му се струваше някак си правилно. След години далече оттук той искаше сигурно място в сякаш чуждата земя, сигурно, макар и в спомените.

Сполдинг отиде от прозореца към леглото, където пиколото бе оставил новия му куфар с цивилни дрехи, купени от „Роджърс Пиит“. Всичко, включително и куфара. Пейс бе предвидил и изпратил пари по майора, който му донесе дубликатите на изгорелите в Терсейра документи. Забавляваше го това, че се радваше повече на парите, а не на документите.

Майорът, който го посрещна на летище „Мичел“ го придружи до лазарета на базата, където скучаещ военен лекар го обяви за здрав, но изтощен, изкритикува превръзките, направени от британския лекар в Азорите, но не ги смени и посъветва Дейвид да взема по две таблетки антибиотик на всеки четири часа и да почива.

Риск на пациента!

Майорът куриер „изсвири“ мелодия на пианото на Феърфакс и му каза, че в дивизията все още анализират саботажа в Лейджис. Престъплението може би е подготвено за него още в Лисабон. Трябва да бъде много внимателен и оттук нататък да докладва всеки необичаен инцидент директно до полковник Пейс във Феърфакс. По-нататък Сполдинг трябва да се свързва с бригаден генерал Алан Суонсън от Отдела за диверсии. Суонсън ще бъде неговият шеф и ще се свърже с него до няколко дни, най-много десет.

Защо да се обажда на Пейс тогава? По отношение на всеки „инцидент“. Защо да не се свързва директно с този Суонсън? След като той е шефът.

— Инструкциите на Пейс — отговори майорът, — докато генералът поеме, по-просто е по този начин.

„Или по-нататъшно прикриване“, помисли Дейвид, като си припомни замъглените очи на Пол Холандър, азорско-американския агент в Терсейра.

Нещо беше се случило. Прехвърлянето му към новия бе извършено по много необичаен начин. Никаква стратегия… от неподписаните приоритетни кодове, получени в Лисабон, до необикновената заповед. От средокеанската доставка на документите от азорско-американските агенти, които казаха, че ще го разпитат най-напред до странните заповеди, които му налагаха да докладва на двама цивилни в Ню Йорк, без никакви предварителни указания.

Всичко бе като въртящ се валс. Или бе много професионален, или ужасно аматьорски, а в действителност той се съмняваше, че е комбинация от двете. Ще бъде интересно да срещне този генерал Суонсън Никога не е чувал за него.

Легна на хотелското легло. Ще отдъхне за час, ще вземе един душ, ще се избръсне и ще види Ню Йорк през нощта след повече от три години. Ще види как се е отразила войната на Манхатънската вечер, защото почти нищо не личеше през деня — освен плакатите. Хубаво ще бъде да има жена тази вечер. Но ако това се случи, той би искал да прекара удобно, без схватки или бързане. Някоя щастлива случайност щеше да бъде най-добре. Приятна, наистина приятна пауза. От друга страна, той не искаше да се рови в телефонния указател, за да подготви това. Три години и девет месеца минаха, откакто за последен път е говорил по телефона в Ню Йорк Сити. През това време се научи да бъде внимателен с промените, които настъпват само за дни, да не казва нищо за изминалите три години и девет месеца.

И той с удоволствие си припомни как честите смени в посолството на САЩ в Лисабон говореха за лесната достъпност на жените. Специално във Вашингтон и в Ню Йорк, където броят им и липсата на постоянни контакти работеха в полза на връзките за една нощ. После той си спомни с нотка на забавно смирете, че същите тези доклади обикновено говореха за неотразимия магнетизъм на офицерската униформа — специално капитанска и нагоре.

Той бе обличал униформата точно три пъти през изминалите четири години: в салона на хотел „Мейфлауър“ с Ед Пейс, в деня на пристигането му в Португалия, и в деня, когато напусна Португалия.

Сега дори не притежаваше униформа.

Телефонът му иззвъня и това го стресна Само Феърфакс и този генерал Суонсън, предполагаше той, знаеха къде се намира. Беше се обадил в „Монтгомери“ от лазарета на летище „Мичел“, за да направи резервация за седемдесет и два часа, както му бе казал майорът. Нуждаеше се от почивка, а там никой няма да го безпокои. Сега обаче някой го безпокоеше.

— Ало?

— Дейвид! — беше глас на момиче — тих, учтив. — Дейвид Сполдинг!

— Кой е? — Помисли за секунда — дали току-що освободената му фантазия му правеше номера в действителност.

— Лесли, скъпи! Лесли Дженър! Господи, минаха цели пет години!

Мисълта на Сполдинг препускаше. Лесли Дженър беше част от нюйоркската сцена, но не от света на радиото, тя беше от колежанската тълпа. Среща под часовника в Балтимор, късни нощи в Ла Рю, купоните, на които бе канен не толкова заради социалния си произход, колкото заради концертиращите Сполдинг. Лесли беше мис Портър, Финч и от Младежката лига.

Само че името й беше сменено с някакво друго. Тя се омъжи за момче от Йейл. Не си спомняше името.

— Лесли, това е… Исусе Христе, изненада! Как разбра, че съм тук? — Сполдинг не се ангажираше в незначителен разговор.

— Нищо в Ню Йорк не се случва, без аз да разбера! Имам уши и очи навсякъде, скъпи. Истинска шпионска мрежа.

Дейвид Сполдинг почувства как кръвта се оттегли от лицето му. Не му хареса шегата на момичето.

— Говоря сериозно, Лесли… И то, защото не съм се обаждал на никого. Дори на Арон. Как ме откри?

— Ако трябва да знаеш, Синди Бонър… някога се казваше Синди Тотъл и се омъжи за Пол Бонър… та, Синди сменяла някакви грозни коледни подаръци за Пол в „Роджърс Пиит“ и се закле, че те е видяла да пробваш костюми. Така че… ти знаеш Синди! Прекалено срамежлива, за да те заговори…

Дейвид не познаваше Синди. Дори не си спомняше името, още по-малко лицето. Лесли Дженър продължи, докато той мислеше за това.

— … И тогава тя изтичала до най-близкия телефон и ми се обади. В крайна сметка, скъпи, ние бяхме истинска двойка!

Ако такава „истинска двойка“ означаваше прекарването на почивните дни от двата летни месеца в Източен Хамптън, през които спеше с дъщерята на собственика на къщата, то Дейвид бе съгласен. Но Дейвид не го разбираше така, историята бе мимолетна, дискретна и много преди сполучливата женитба на момичето.

— По-добре не казвай това на съпруга си…

— О, Господи, бедното агънце! Аз съм Дженър, скъпи, не Хаукууд! Дори не запазих името. Проклето да е!

Значи това било, помисли Дейвид. Тя бе омъжена за човек на име Хаукууд — Роджър или Ралф, нещо такова. Футболист или тенисист?

— Съжалявам. Не знаех…

— Ричард и аз се разделихме отдавна. Беше катастрофа. Кучият му син не можеше да не задиря дори най-добрите ми приятелки. Сега е в Лондон, във въздушните сили, в секретно поделение. Мисля, че на английските момичета им е дошло до гуша от него… и наистина е така! Зная това!

Имаше леко потрепване във въздишката на Дейвид. Лесли Дженър му правеше предложение.

— Добре, те са съюзници — каза Сполдинг с хумор, — но ти не ми каза как ме намери тук?

— Само след четири телефона, агънце! Опитах най-обикновеното: „Комодор“, „Балтимор“ и „Уолдорф“ и тогава си спомних, че майка ти и баща ти винаги отсядаха в „Монтгомери“. Много е стар светът, скъпи… Аз мислех, с резерви, разбира се, че може би ще помислиш за това.

— От тебе ще стане добър детектив, Лесли.

— Само когато обектът на моето преследване си заслужава, агънце… Ние се забавлявахме.

— Да, разбира се — каза Сполдинг, но мислите му изцяло бяха насочени другаде. — И не можем да оставим твоите доблестни спомени да се прахосат. Вечеря?

— Ако не беше ме поканил, бих изкрещяла.

— Да те взема ли от твоя апартамент? Какъв е адресът ти?

Лесли се поколеба за част от секундата.

— Нека се срещнем в ресторанта. Иначе никога няма да излезем оттук.

Разбира се покана.

Дейвид посочи малко кафене, за което си спомни, на „Петдесет и първа“ улица. Беше на Парк авеню.

— В седем и половина, в осем?

— Чудесно, в седем и половина, но не там, скъпи! То е затворено вече от години. Защо не в „Галери“? То е на „Четирийсет и шеста“. Ще направя резервации, те ме познават.

— Прекрасно.

— Ти, бедно агънце, ти не знаеш нищо, нямаше те тук твърде дълго. Аз ще те влача.

— Харесва ми това. Тогава до седем и половина.

— Нямам търпение. И обещавам да не плача.

Сполдинг остави телефона учуден, по няколко причини. Като начало, момиче не се обажда на бивш любовник след почти четири военни години, без да го пита как е, къде е бил, колко ще остане в града. Не е естествено… специално в тези времена, да се отказва любопитството в тези наситени с любопитство дни.

Другата причина бе дълбоко тревожна.

За последен път неговите родители бяха в „Монтгомери“ през 1934 година. И той не е идвал оттогава. Запозна се с момичето през 1936 година октомври, в Ню Хевън на кегли в Йейл. Той си спомняше точно.

Лесли Дженър не би могла да знае за хотел „Монтгомери“ и да го свързва с неговите родители.

Тя лъжеше.