Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (36)

33

Уточняването на кодовите разписания с Балард отнеха по-малко от половин час. Дейвид бе изумен от невероятната фантазия на криптографа. Пред очите му, наместо, той бе разработил геометрична прогресия на числа и съответстващи букви, които биха затруднили и най-добрия шифровчик… поне седмица щеше да е необходима на най-добрите шифровчици, които самият Сполдинг познаваше, за да успеят да разбият този шифър.

А максималното, от което Дейвид се нуждаеше, бяха деветдесет и шест часа.

Боби постави копието, предназначено за Вашингтон, в официален куриерски плик, залепи го по химически път, постави го в тройно заключваща се торба и се обади на военноморската база, за да повика офицер — капитан или по-старши по чин, и заяви, че същият трябва да бъде в посолството до един час. Кодовете щяха да бъдат в самолет прехващач на военноморската база до девет часа и доставени на летище „Андрюс“ до късния следобед. В кабинета на генерал Суонсън в Министерството на войната щяха да пристигнат с бронирана куриерска кола малко след това.

Посланието за потвърждение бе просто. Сполдинг бе дал на Балард само две думи, които гласяха: Извести „Тортюгас“.

Когато кодовете се получеха във Вашингтон, Суонсън щеше да разбере, че Юджиин Лайънс е потвърдил проектите като достоверни. След което можеше да се обади на Швейцарската банка и да прехвърли сумите на Ринеман. Дейвид се надяваше, че някой някъде ще разбере душевното му състояние, затова умишлено използва думата „Тортюгас“. И гнева, който изпитваше от факта, че е оставен да отговаря сам за всичко, без да е информиран за фактите около случая.

Сполдинг започваше да счита, че Ерих Ринеман изискваше повече, отколкото заслужава. Една вероятност, която нямаше да му донесе нищо добро.

Ринеман трябваше да бъде убит.

Очертанията на план, който би направил необходима смъртта, започваха да се оформят в съзнанието му. Самото убийство може да се окаже най-лесната част от задачата, която трябваше да изпълни.

Реши, че няма смисъл да продължава да мълчи пред Джиин и Боби Балард за плановете. Кендъл бе отлетял от Буенос Айрес без никакво обяснение. Дейвид осъзнаваше, че може да се нуждае от помощ в момент, в който не би имал възможност да дава обяснения на хората, които ще му помогнат. Така или иначе, прикритието вече бе излишно. Описа подробно разписанието на Ринеман, функциите на Юджиин Лайънс, появяването на Хайнрих Щолц като свръзка с Ринеман.

Балард се учуди на включването на Щолц.

— Щолц! Това е доста изненадващо… Искам да кажа, че той е от онези, които вярват в Райха. Не на Хитлеровите щуротии… това го отрича, но на Германия. Бях го класирал като истински сподвижник на идеите…

Дейвид не обърна особено внимание на думите му.

Логиката на събитията, които трябваше да се случат, бе ясна в съзнанието на Дейвид и той започна да изпълнява програмата в осем и четирийсет и пет.

Срещата с Хендерсън Гранвил бе кратка и сдържана. Посланикът се задоволяваше с нещата такива, каквито бяха, не желаеше да знае истинската причина за присъствието на Дейвид в Буенос Айрес, стига да не станеше някой дипломатически конфликт. Сполдинг го увери, че доколкото той знае, няма такъв, и със сигурност има по-малка вероятност за някакъв конфликт, ако посланикът остане извън подробностите на самата задача. Гранвил се съгласи. Въз основа на пряката молба на Дейвид той заповяда да се провери „пещерата“ за евентуални досиета на Франц Алтмюлер и Лесли Дженър-Хаукууд.

Нищо.

Сполдинг се върна обратно в кабинета на Джиин, след като приключи с Гранвил. Тя вече беше получила листа с пристигащите пасажери от базата. Юджиин Лайънс бе записан в „Клипер“ полет 101, който пристигаше в два следобед. Професия „физик“ бе записано в листа, а като причина за пристигането бе отбелязано „индустриални срещи“.

Дейвид бе ядосан от Уолтър Кендъл. Или може би, помисли си той, раздразнението му трябваше да бъде отправено към объркания дилетант — бригаден генерал Алан Суонсън? Най-малкото, което можеха да сторят, бе да запишат Лайънс като „учен“; „физик“ бе прекалено нетактично. Един физик в Буенос Айрес бе открита покана за наблюдения, дори наблюдения от съюзниците.

Той се придвижи към малкия си изолиран кабинет. Трябваше да помисли.

Реши, че трябва да посрещне Лайънс. Уолтър Кендъл му бе съобщил, че мъжете-медицински сестри ще настанят немия, тъжен мъж в „Сан Телмо“. Като си спомни въпросните двама мъже, Дейвид започна да има предчувствия, че ще се случи беда. Не беше толкова невероятно Джони и Хал (това бяха имената им, нали?) да заведат Лайънс до немското посолство, считайки, че това е определената болница.

Ще посрещне „Клипер“ на „Пан Ам“ 101, след което ще откара тримата мъже по сложен маршрут до Сан Телмо.

Дейвид изчисли, че след като настани Лайънс, ще разполага с около два — три часа, преди Ринеман или Щолц да се свържат с него. Освен ако Ринеман не го издирваше в този момент панически заради убийствата в Колинас Рояс. Ако имаше такава вероятност, Сполдинг бе „изградил убежището си“. Неопровержимото си алиби… Не е присъствал на сцената. Оставили са го пред Кордоба в два сутринта.

Кой можеше да го опровергае?

И така, щеше да има два или три свободни часа следобед.

Ла Бока.

Джиин дискретно провери военноморските наблюдения, извършвани от базата. Дискретността й се състоеше в това, че проведе един съвсем рутинен, скучен телефонен разговор с началника, водещ операциите по наблюдението. Тя обясни, че има един „недоизяснен въпрос“ на дело „с изтекла давност“, което само от бюрократична гледна точка трябва да бъде дооформено, тъй като се намират хора, които, за да напреднат в кариерата, ще потърсят отговорност за неправилно оформеното дело. Ще има ли нещо против лейтенантът да й даде нужната информация?… Траулерът, вписан погрешно с направление „Тортюгас“, бе акостирал до комплекс от складове в Очо Кале. Грешката бе проверена и потвърдена от аташе от посолството, господин Уилям Елис, отговарящ за разрешителни за внос и износ.

Очо Кале.

Дейвид щеше да прекара около час в оглед на местността. Времето, отделено за това, можеше да се окаже и излишно. Каква можеше да бъде връзката между един риболовен траулер и неговата задача? Никаква, поне на пръв поглед. Но ето го, още веднъж се появяваше това име „Тортюгас“, съществуваше и аташето, което се промъкваше тихо и подслушваше пред затворени врати и което лъжеше за някакви несъществуващи срещи в ранните утринни часове.

Струваше си човек да надникне в тази история с Очо Кале.

След като приключеше с това щеше да стои до телефона си в Кордоба.

— Ще ме заведеш ли на обяд? — попита Джиин, влизайки в кабинета му. — Не поглеждай часовника си, просто нямаш такъв.

Ръката на Сполдинг замръзна във въздуха, с обърната към него китка.

— Не смятах, че е станало толкова късно — рече той.

— Не е късно. Единайсет часа е само, но ти не си ял, най-вероятно не си и спал, а отгоре на всичко каза, че ще ходиш до аерогарата малко след един.

— Прав бях — ти си голям шеф. Чувството ти за организираност е просто ужасяващо.

— Не бих могла да стъпя и на малкия ти пръст в това отношение. Най-напред ще се отбием в бижутерски магазин. Вече се обадих. Имаш подарък.

— Обичам подаръците. Да вървим — Сполдинг точно ставаше от стола, когато телефонът иззвъня. Той го изгледа и каза. — Знаеш ли, че това е първият път, когато това проклето нещо е издало звук?

— Сигурно е за мен. Казах на секретарката ми, че ще бъда тук… Изглежда, че не трябвате да й казвам.

— Ало? — каза Дейвид в телефонната слушалка.

— Сполдинг?

Дейвид моментално позна обработения глас на германеца Хайнрих Щолц. Напрежението, което чувстваше, можеше да се усети дори по телефона.

— Не е ли малко глупаво да се обаждаш тук? — попита Дейвид.

— Нямам друг избор. Общият ни приятел е в състояние на крайно безпокойство. Всичко е изложено на опасност.

— За какво говориш?

— Няма време за глупости! Положението е сериозно.

— Нямаме време и за игрички. За какво говориш?

— За снощи? Тази сутрин. Какво се случи?

— Какво се случи, къде?

— Престани! Бил си там!

— Къде?

Щолц направи кратка пауза, Дейвид чуваше дъха му. Германецът изпадна в паника, като отчаяно се мъчеше да се владеее.

— Хората бяха убити. Трябва да разберем какво се е случило!

— Убити?… Ти си луд. Но как?

— Предупреждавам те…

— Престани вече! Аз съм купувачът и не забравяй това… Не искам да ме забъркват в някакви проблеми на организацията. Хората ме оставиха около един и половина. Между впрочем, срещнали се с другите ви момчета — онези, дето наблюдават моя апартамент. И също между впрочем никак не ми харесва това денонощно наблюдение!

Щолц бе озадачен — точно както очакваше Дейвид.

— Другите ли?… Какви други? — попита той.

— Хайде стига толкова! Знаеш съвсем добре за какво говоря — Сполдинг го остави сам да направи заключение за себе си.

— Всичко това е много неприятно… — Щолц се опита да възвърне самообладанието си.

— Съжалявам — отговори Дейвид, без да се обвързва.

— Ще ти се обадя пак — прекъсна го Щолц отчаяно.

— Не се обаждай тук. Ще бъда извън посолството по-голямата част от следобеда… Във всеки случай — добави Сполдинг бързо, — ще бъда в една от онези лодки, които нашият приятел гледа отвисоко. Ще се присъединя към приятели от дипломатическия корпус, почти толкова богати, колкото е и той. Обади ми се след пет в Кордоба.

Дейвид затвори моментално телефона, щом като чу началните протести на Щолц.

Джиин го наблюдаваше очарована.

— Справи се отлично — каза тя.

— Имам доста по-голяма практика от него.

— От Щолц?

— Да, хайде да идем в твоя кабинет.

— Смятах, че ще ходим на обяд.

— Точно така. Но най-напред трябва да свърша две неща… Нали има заден изход?

— Няколко. И задна врата.

— Искам да използвам кола на посолството. Някакви проблеми?

— Не, разбира се, че не.

— Твоята секретарка… можеш ли да я пуснеш да отиде на дълъг обяд?

— Сладък си. Имах лудата идея, че ще водиш мен да обядваме.

— Точно така. Може ли да си вдигне косата и да сложи някоя раздърпана шапка?

— Това всяка жена може да го направи.

— Добре тогава. Донеси онова жълто палто, с което беше снощи. И междувременно ми покажи мъж с моя ръст наоколо.

Човек, който ще бъде приятен на секретарката ти по време на дългия обяд. За предпочитане е да носи тъмни панталони. Ще му дам сакото си.

— Но какво правиш?

— Нашите приятели явно обичат да си правят шеги с други хора. Сега ще видим как ще понесат шегата на собствения си гръб.

 

 

Сполдинг наблюдаваше от прозорците на третия етаж, скриван от дългите пердета. Вдигна бинокъла пред очите си. Долу пред сградата секретарката на Джиин, облечена в жълтото й палто и с широкопола шапка на главата, пристъпваше бързо към бордюра. След нея вървеше един от помощниците на Балард, висок мъж с тъмни панталони, облечен със сакото на Дейвид. И двамата носеха слънчеви очила.

Помощникът на Балард се спря за момент на горното стъпало и погледна отворената карта на града. Лицето му бе скрито от огромния лист хартия. Той слезе бавно по стълбите и се качи в колата на посолството — една лимузина от висока класа с перденца на задния прозорец.

Сполдинг започна да оглежда булеварда пред вратата. С излизането на лимузината един мерцедес тръгна от мястото, на което бе паркирал, от южната страна на улицата, и я проследи. След това втори автомобил от северната страна на улицата направи внимателен обратен завой и зае място — няколко коли зад мерцедеса.

Дейвид доволен постави обратно бинокъла и напусна стаята. Вече в коридора той зави наляво и бързо мина покрай врати и стълбища, насочвайки се към задната страна на сградата, докато стигна до стая, която точно отговаряше на досегашното му място за наблюдения, само че в предната част на посолството. Боби Балард, с бинокъл в ръка, бе седнал на стол до прозореца; той рязко се обърна при шума от стъпките на Дейвид.

— Има ли нещо? — попита Сполдинг.

— Две — уточни шифровчикът — Бяха паркирани в различни посоки. Току-що потеглиха.

— Същото беше и отпред. Явно поддържат радиовръзка.

— Задълбочен подход, нали?

— Не чак толкова, колкото си представят — заяви Сполдинг.

Спортното сако на Балард му беше широко в кръста и късо в ръкавите, но за сметка на това новият му часовник бе на показ. Джиин изпитваше огромно удоволствие от това. Той бе много изящен екземпляр.

Ресторантът беше малък, намираше се в странична уличка в близост до „Сан Мартин“ и действително напомняше на дупка. Бе открит отпред, къс навес предпазваше от слънцето малкото маси, разположени отвън. Тяхната маса се намираше вътре. Сполдинг беше седнал с лице към входа, което му позволяваше да наблюдава минувачите.

Но сега той не наблюдаваше тях. Той гледаше Джиин. Онова, което видя изписано на лицето й, го накара да изрече думи без дори да се замисли.

— Скоро всичко ще свърши, а след това напускам веднага.

Тя хвана ръката му, като го гледаше в очите. Не отговори няколко секунди. Сякаш искаше да задържи, изолира и да предизвика размисъл върху думите му.

— Това, което казваш е забележително. Не знам какво означава.

— Това означава, че искам да прекарам дълги години с теб. Остатъка от живота си… Не мога да го кажа по друг начин.

Джиин затвори очи за момент, да си поеме дъх.

— Струва ми се, че се изрази… прекрасно.

Как можеше да й разкаже? Как да й обясни? Трябваше да опита. Всичко бе ужасно важно.

— Преди по-малко от месец — започна той тихо — нещо се случи на една поляна. Беше нощ в Испания. Около лагерен огън… Случи се с мен. Обстоятелствата не са от значение, но онова, което се случи с мен, бе… най-страшното нещо, което бих могъл да си представя. А то нямаше нищо общо с изчисления риск в работата ми, нито с изпитване на страх… Винаги съм се страхувал, можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това… Именно в онзи момент изведнъж разбрах, че не изпитвам никакви чувства. Докладваха ми нещо, което трябваше да ме потресе… да ме накара да се разплача или да ме разяри, да ме побърка от ярост. Но се оказа, че аз просто не изпитвам никакви чувства. Бях вцепенен. Приех новините и даже започнах да критикувам човека, че е скрил от мен тези новини. Казах му да не прави разни циркове… Виждаш ли, той с право смятал, че аз ще постъпя така. — Дейвид спря и постави ръката си върху ръката на Джиин. — Това, което се мъча да ти кажа, е, че ти ми възвърна нещо, което считах за безвъзвратно загубено. Никога повече не бих желал да го изгубя.

— Ще ме разплачеш — каза тя тихо с навлажнени очи и с леко усмихващи се треперещи устни. — Не знаеш ли, че момичетата плачат, когато им се казват подобни неща?… Ще трябва да те уча на толкова много неща… О, Боже — прошепна тя. — Моля те, моля те… нека бъдат години.

Дейвид се облегна на малката маса, докосвайки устни до нейните, отдръпна леко ръката си от нейната и нежно прокара пръсти по лицето й.

Сълзи се стичаха по него.

Той също почувства буца в гърлото; нямаше да може да заплаче, но почувства, че сълзите му напираха.

— Ще дойда с теб, разбира се — заяви тя.

Последните й думи го върнаха обратно към реалността… онази, другата реалност.

— Не, не с мен. Но много скоро след това. Ще са ми необходими две седмици, за да уредя нещата… А ти ще трябва да издадеш работата си тук.

Тя го погледна въпросително, но не зададе въпрос.

— Ти имаш специални… инструкции за занасянето на проектите или каквото е там.

— Да.

— Кога?

— Ако всичко върви както трябва, след ден-два. Най-много три.

— В такъв случай защо се нуждаеш от две седмици?

Поколеба се за момент преди да отговори на въпроса й.

След което осъзна, че иска да й каже истината. Това бе една малка част от началото, което искаше да постави. Истината!

— Има пробив в сигурността в едно място на име Феърфакс…

— Феърфакс — прекъсна го тя. — Точно това бе записано в досието ти.

— Това е един разузнавателен център във Вирджиния. Строго секретен. Един мъж бе убит там. Той бе мой приятел. Нарочно скрих информация, която може да спре изтичането на друга информация и най-вече, с цел да разбера кой го уби.

— Но защо, за Бога?

— От една страна, бях принуден. Хората от Феърфакс не бяха упълномощени да получават подобна информация. Единственият, който можеше да я получи, бе некомпетентен… особено в обстоятелства като сегашните. Той не е в разузнаването, а генерал от снабдяването. Той просто купува неща.

— Като например планове на жироскопи?

— Да. Като се върна, ще го принудя да ми изясни данните.

— Дейвид направи кратка пауза и започна да говори сякаш на себе си, и на Джиин. — Всъщност въобще не ми пука дали ще го направи или не. Имам много натрупана отпуска, която ми се полага. Ще използвам седмица или две от нея във Феърфакс. В тази база някъде се разхожда немски агент с достъп до свръхсекретна информация. Той уби един много добър човек.

— Плашиш ме.

— Не би трябвало да се плашиш. — Дейвид се усмихна, отговаряйки й с истината, изречена преди: — Нямам никакво намерение да рискувам онези години, за които говорихме. Ако се налага, ще работя максимално внимателно… Не се притеснявай.

Джиин кимна с глава и каза:

— Няма да се притеснявам. Вярвам ти… Тогава аз ще пристигна след три седмици. Поне това дължа на Хендърсън, ще трябва да свиква с много неща. А ще имам време и да направя нещо и за Елис.

— Не го пипай засега. Все още нищо не знаем. Ако открием, че му плащат отвън, може да бъде много ценен точно там, където е. Двойните агенти са безценни. Като открием, че някой човек е такъв, му осигуряваме „много добро здраве“.

— В какъв свят живееш? — попита Джиин загрижено, а не с чувство за хумор.

— В свят, който ти ще ми помогнеш да напусна… След като се справя с бъркотията във Феърфакс, приключвам.

 

 

Юджиин Лайънс се промъкна на задната седалка на таксито между Сполдинг и мъжа — „медицинска сестра“ на име Хал. Другият придружител, Джони, бе седнал отпред до шофьора. Дейвид даде инструкции на испански и таксито потегли по дългия равен път от аерогарата.

Дейвид погледна към Лайънс. Но това никак не му беше лесно. Близостта на тъжното, изтощено лице само усилваше убеждението му, че това, което вижда, е причинено от самия него. Очите на Лайънс не реагираха, той бе изтощен от полета, отнасяше се подозрително към новата обстановка. Беше раздразнен и от агресивността, от бързината, с която Дейвид ги изведе от летището.

— Толкова се радвам, че ви виждам отново — каза Дейвид.

Лайънс мигна. Сполдинг не бе сигурен дали може да тълкува този жест като поздрав или не.

— Не ви очаквахме — каза Джони от предната седалка. — Мислехме, че ще настаним сами професора.

— Всичко е записано на лист хартия — добави Хал, като се подаде от дясната страна на Лайънс и извади няколко картончета с написана върху тях информация. — Вижте: адресът, вашият телефонен номер и този на посолството. На всичко отгоре — и портфейл, пълен с аржентински пари.

Вместо „Арджентийн“ Хал произнасяше „Арджентайн“. Дейвид се чудеше как може да му бъде организиран курс за обучение по подкожно инжектиране, кой му четеше етикетите? От друга страна, неговият партньор Джони — не толкова приказлив, но явно по-знаещ, бе очевидният водач от двамата.

— Е, понякога тези неща могат да се развият неблагоприятно. Комуникациите се разпадат непрекъснато… Добре ли пътувахте, докторе?

— Не беше чак толкова лошо — отговори Хал. — Но доста нестабилно над Куба.

— Това явно са били силни въздушни течения, идващи от острова — уточни Дейвид, като наблюдаваше Лайънс с крайчеца на окото си. Сега вече физикът реагира, като погледна бегло Сполдинг. А името в този поглед можеше да се види достатъчно чувство за хумор.

— Ъ-хъ — отговори Хал, — точно това каза и стюардесата.

Лайънс се усмихна леко.

Дейвид точно реши, че има някакъв напредък в реакциите на Лайънс, когато видя обезпокояваща гледка в огледалото на шофьора. Дейвид усети, че през цялото време бе наблюдавал инстинктивно огледалото.

Направи му впечатление тясната решетка на автомобил, който вече бе виждал, без да предизвика у него някакви притеснения. Спомни си, че го бе виждал два пъти — веднъж паркиран сред дългата опашка от таксита и отново още веднъж, когато тръгваше от мястото, където бе паркиран.

Ето че колата се движеше отново след тях. Дейвид бавно смени позата, в която бе седнал, и погледна през задния прозорец на таксито. Изглежда Лайънс усети загрижеността на Дейвид и услужливо се премести леко встрани.

Колата беше марка „Ла Сал“ от 1937 година, черна, с ръждясал хром по решетките и около фаровете. Тя се движеше на около петдесет, шейсет ярда отзад, но шофьорът, един рус мъж, не допускаше друго превозно средство да мине между тях. Всеки път, когато имаше подобна опасност, даваше газ. Русият мъж изглежда бе или неопитен, или невнимателен. Ако, разбира се, ги преследваше.

Дейвид започна да говори на шофьора настойчиво, но тихо на испански език. Предложи му по пет долара в повече за всеки километър, ако смени посоката и се отдалечи от Сан Телмо в следващите няколко минути. Porteno явно не беше аматьор като шофьора на „Ла Сал“, тъй като веднага прецени обстановката само с един поглед в огледалото. Той кимна с глава мълчаливо, направи несръчно внезапен и опасен обратен завой и полетя на запад. Той поддържаше бърз зигзаговиден курс, като се шмугваше ту в потока от коли ту ги заобикаляше, след това рязко зави надясно и ускори на юг по крайбрежната улица. Видът на водата напомни на Дейвид за Очо Кале.

Той имаше силно желание да настани Юджиин Лайънс в „Сан Телмо“ и да се върне обратно в Очо Кале.

„Ла Сал“-ът вече не представляваше проблем.

— Исусе! — обади се Хал. — Какво, по дяволите, беше всичко това? — След което сам отговори на въпроса си: — Следяха ни, нали?

— Не бяхме сигурни — уточни Дейвид.

Лайънс го наблюдаваше с безизразен поглед. Джони проговори от предната седалка:

— Означава ли това, че можем да очакваме проблеми? Накара този човек да поработи доста старателно. Господин Кендъл не спомена нищо за неприятности… Само уточни, че ще вършим досегашната си работа. — Джони не се обърна, докато уточняваше всички тези неща.

— Ще се притесните ли, ако изведнъж се появят някои проблеми?

Джони се обърна и погледна Сполдинг. „Прекалено сериозен тип е“, помисли си Дейвид.

— Зависи — отговори придружителят. — Работата ни е да наглеждаме професора. Да се грижим за него. Ако се появят проблеми, които да ни попречат да си вършим работата, не смятам, че ще ми хареса особено.

— Разбирам. Какво ще направите?

— Ще го отведа оттук — отговори просто Джони.

— Доктор Лайънс има да върши работа тук, в Буенос Айрес. Кендъл сигурно ви е обяснил всичко това.

Джони погледна Сполдинг право в очите и каза:

— Ще ви кажа нещо направо, господине. Тази мръсна свиня може да си гледа работата. През целия си живот досега не съм понасял толкова идиотщини от никой друг.

— А защо не напуснеш?

— Ние не работим за Кендъл — заяви Джони, сякаш самата мисъл за подобно нещо го отвращаваше. — Плаща ни Изследователският център на „Меридиън Еъркрафт“. А този куми син дори не работи за „Меридиън“. Той е един долен счетоводител.

— Нали разбирате, господин Сполдинг — каза Хал, опитвайки се да уталожи агресивността на партньора си. — Ние трябва да направим онова, което е най-добро за професора. Именно за това ни нае Изследователският център.

— Разбирам. В непрекъснати контакти съм с Изследователския център на „Меридиън“. Никой не би желал доктор Лайънс да бъде наранен. Мога да ви уверя в това. — Дейвид лъжеше убедително.

Самият той не би могъл да даде никакви уверения, тъй като и той не бе сигурен. Единственият му изход по отношение на Джони и Хал бе да превърне тяхната новооткрита отговорност в негова изгода. Ключът към всичко щеше да бъде Изследователският център на „Меридиън“ и неговата фиктивна връзка, за която бе споменал, така както и общото им отвращение от Кендъл.

Таксито намали ход и зави в една тиха уличка на Сан Телмо. Шофьорът спря пред тясна триетажна сграда с бяла гипсова мазилка и наклонен, ръждясал покрив. Именно това бе „Тераза Верде“ номер 15. Първият етаж бе даден под наем на Юджиин Лайънс и неговите „помощници“.

— Ето, пристигнахме — каза Сполдинг, отваряйки вратата Лайънс излезе веднага след Дейвид. Той застана на тротоара и започна да оглежда странната, красива малка къща на тихата уличка. Дърветата по тротоара бяха като изваяни. Всичко наоколо изглеждаше невероятно чисто, а във въздуха се носеше някакво спокойствие. Дейвид почувства, че Лайънс е открил нещо — нещото, което дълго бе търсил.

Изведнъж помисли, че е разбрал какво е точно това.

Юджиин Лайънс гледаше нагоре към красиво място за отдих. Място за последен отдих. Гроб.