Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (7)

4

20 септември 1943 г., Малхайм, Германия

Вилхелм Цанген прокара носната си кърпа по брадата, около ноздрите и покрай оредяващата си коса. Потта беше обилна, а в трапчинката под устните се беше образувал обрив, който се влошаваше от ежедневното бръснене и непрекъснатото напрежение.

Цялото му лице гореше и това се подсилваше от срама, предизвикан от последните думи на Франц Алтмюлер.

— Вилхелм, вие наистина трябва да отидете на лекар. Много е неприятно!

С тази обективна загриженост Алтмюлер стана от масата и излезе през вратата. Вървеше преднамерено бавно, с куфарче в ръка. Същото това куфарче, което съдържаше докладите. Държеше го ниско, сякаш бе ненужна добавка.

Те бяха сами Алтмюлер разпусна групата от учени, без да признава постигането на какъвто и да е прогрес. Той не позволи дори на него, официалния представител на Райха за германската индустрия, да им благодари за техния принос. Алтмюлер знаеше, че това са най-добрите мозъци на Германия, но не знаеше как да се държи с тях. Те бяха чувствителни, непостоянни по свой незабележим начин и се нуждаеха от непрекъснати похвали. Нямаше време за тактичност в поведението.

А прогрес имаше…

Лабораториите на Круп бяха убедени, че отговорът ще се намери в експериментите с графит. В Есен работеха денонощно вече почти месец, техните мениджъри прекарваха една след друга безсънни нощи. Те бяха създали въглеродни частици, затворени в железни тръбички, и бяха убедени, че този въглерод притежава всички качества, необходими за прецизните уреди. Беше въпрос на време — време, необходимо, за да създадат по-големи частици, достатъчно големи за поставяне в съществуващите механизми.

Франц Алтмюлер изслуша екипа на Круп без някакво видимо въодушевление, макар че при тези обстоятелства имаше причини за ентусиазъм. Вместо това, когато говорителят на Круп приключи резюмето си, Алтмюлер му зададе един въпрос. Зададе го с възможно най-скучното изражение!

— Тези… частици бяха ли подложени на натоварване от действащи уреди?

Разбира се, че не! Как биха могли? Те бяха подлагани на изкуствено налягане, само това беше възможно в момента.

Този отговор не беше приемлив. Алтмюлер остави най-изобретателните умове на Райха без нито едно изречение на благодарност, само със зле прикривана неприязън.

— Господа, вие донесохте само думи. Ние нямаме нужда от думи, трябват ни диаманти. Нуждаем се от тях. Трябва да ги имаме, и то до няколко седмици. Най-много до два месеца. Съветвам ви да се върнете в лабораториите си и още веднъж да разгледате нашия проблем. Довиждане, господа.

Алтмюлер беше невъзможен!

След като учените си отидоха, Алтмюлер стана още по-остър.

— Вилхелм, това ли беше невоенното решение, за което споменахте на Министъра на въоръженията — каза с глас, граничещ с презрение.

Защо не употреби името на Шпеер? Трябваше ли да го заплашват с титли?

— Разбира се. Много по-реалистично е, отколкото този безумен марш в Конго. Мините на река Бушимайе. Лудост!

— Сравнението е отвратително. Надцених те, дадох ти повече кредит, отколкото заслужаваш. Ти, разбира се, съзнаваш, че се провали. — Това вече не беше въпрос.

— Не съм съгласен. Резултатите не са дошли още. Нямаш право да даваш такава оценка.

— Мога и я давам — Алтмюлер удари с длан по масата, чу се изплющяване на мека плът върху твърдото дърво. Непоносимо предизвикателство. — Нямаме време. Не можем да пропиляваме седмици, докато вашата лаборатория работи лошо с бензиновите лампи, създавайки малки камъчета, които могат да се разпаднат при първия контакт с желязо. Ние се нуждаем от продукта!

— Ще го имате! — върху брадата на Цанген се появи мазна смесица от пот и набола четина. — Най-добрите мозъци от цяла Германия са…

— Експериментират… — Алтмюлер го прекъсна спокойно с презрително натъртване. — Дайте ни продукта. Това е моята заповед към теб. Нашите мощни компании имат дълга история. Все една от тях може да намери поне един стар приятел.

Цанген попиваше брадата си, но обривът беше мъчителен.

— Ние проверихме тези територии. Невъзможно е.

— Проверете ги отново. — Алтмюлер посочи с елегантния си пръст кърпичката. — Наистина, Вилхелм, ти трябва да отидеш на лекар. Ужасно неприятно е!

24 септември 1943 г., Ню Йорк

Джонатан Крафт вървеше по „Парк Авеню“. Той погледна своя часовник под светлината на уличната лампа. Дългите му тънки пръсти трепереха, а това бе резултат от прекалено многото мартинита, изпити преди двайсет и четири часа в Ан Арбър. За нещастие бе пиян последните три дни. Не беше ходил в службата си. Службата му напомняше за генерал Алан Суонсън, а той не можеше да понася този спомен. Но сега се налагаше. Беше девет без петнайсет, още петнайсет минути и щеше да стигне „Парк Авеню“ 800, да се усмихне на портиера и да влезе в асансьора. Не искаше да пристигне по-рано, а за по-късно и дума не можеше да става. Точно седем пъти бе влизал в тази сграда и винаги това бе болезнено за него. Винаги по една и съща причина — носеше лоши новини.

Но те се нуждаеха от него. Беше безпогрешен мъж. Фамилията му бе стара и с много пари, бе посещавал най-добрите училища и най-добрите фамилии. Имаше социален и служебен достъп навсякъде — какъвто търговците никога не биха могли да притежават. Няма значение, че бе принуден да живее в Ан Арбър — това бе временно, военновременно неудобство. Жертвоприношение.

Ще се върне обратно в Ню Йорк на борсата веднага щом проклетото нещо свърши.

Трябваше да запомни тези мисли, защото след няколко минути ще трябва да повтори думите, които Суонсън му изкрещя в офиса на Пакард. Бе написал секретен рапорт за този разговор… този невероятен разговор… и го изпрати на Хауърд Оливър в „Меридиан“.

Ако сте направили това, а аз мисля, че сте го направили, то граничи с предателство. А ние сме във война!

Суонсън.

Лудост.

Мислеше си колко души ще бъдат там, в апартамента. По-добре би било да са по-малко, най-много дузина. В такива случаи те спореха повече помежду си, а той оставаше почти забравен. Търсеха го само за информация, когато им бе нужна.

Той обиколи квартала, като дишаше дълбоко и се успокояваше… докато чакаше да изминат десетте минути.

Предателски акт!

А ние сме във война!

Часовникът му показваше девет без пет. Той влезе в сградата, усмихна се на портиера, каза етажа на момчето в асансьора и когато месинговата клетка се отвори, влезе във фоайето на мезонета.

Икономът пое палтото и го въведе през антрето в огромна, залята в слънце стая, разположена три стъпала по-ниско.

В стаята имаше само двама мъже. Крафт изведнъж почувства остра болка в стомаха. Това бе инстинктивна реакция, причинена частично от факта, че на тази изключително важна конференция присъстваха само още двама души, но основно от вида на Уолтър Кендъл.

Кендъл беше мъж „в сянка“, движещ невидими фигури. Бе около петдесетте, среден на ръст, с оредяваща мазна коса, дрезгав глас и безличен външен вид. Очите му играеха непрекъснато и почти никога не срещаха погледа на другия. Говореше се, че мисълта му непрестанно е концентрирана върху интриги и антиинтриги, а явно основната цел в живота му бе да манипулира други същества — приятели или врагове. За Кендъл това нямаше значение, защото той не ги категоризираше по тези признаци.

Всички бяха потенциални опоненти.

Но Уолтър Кендъл беше блестящ в работата си. Докато той беше скрит в сянка, манипулациите му служеха на неговите клиенти. И му носеха много пари, които той стискаше — доказваха го зле стоящите му костюми, разтегнати на коленете и увиснали отзад. Държаха го винаги извън полезрението, а внезапната му поява означаваше наличие на криза.

Джонатан Крафт ненавиждаше Кендъл, защото се страхуваше от него.

При тези обстоятелства можеше да се предположи кой е вторият мъж. Това бе Хауърд Оливър от „Меридиан Еъркрафт“, охраненият участник в договорите на Министерството на войната.

— Идвате точно навреме — каза кратко Уолтър Кендъл, сядайки на стола си, като протегна ръка да вземе листове от отвореното мръсно куфарче в краката му.

— Здравей, Джон — Оливър приближи и протегна ръка за кратко, неангажиращо ръкостискане.

— Къде са другите? — попита Крафт.

— Никой не искаше да бъде тук — отговори Кендъл и погледна скрито към Оливър. — Хауърд трябва да бъде, а на мен ми плащат за това. Имахте ужасна среща с този Суонсън.

— Прочетохте ли доклада ми? — запита Крафт.

— Той го прочете — отговори Оливър, пресичайки стаята напряко към ъгъла, където имаше количка за сервиране с медна повърхност, върху която се намираха чаши и бутилки. — Има въпроси.

— Аз казах всичко, което имах да кажа…

— Въпросите не са същите — прекъсна го Кендъл, докато мачкаше върха на цигарата, преди да я сложи в устата си. Когато запали кибрита, Крафт отиде до голям кадифен стол, разположен срещу счетоводителя, и седна. Оливър си наля уиски и остана прав.

— Ако искаш питие, Джон, ето там има — каза Оливър.

При споменаването на алкохола Кендъл вдигна поглед от листовете и погледна с малки зачервени очи.

— Не, благодаря — отговори Крафт — Аз бих искал да свършваме колкото е възможно по-бързо.

— Както желаеш — каза Оливър и погледна счетоводителя — Задайте въпросите си!

Кендъл проговори, обвит в дим, като смучеше цигарата.

— С този Спинели от АТКО… говорихте ли с него, след като видяхте Суонсън?

— Не. Нямаше какво да кажа. Нищо не бих могъл да кажа… без инструкции. Както знаете, говорих с Хауърд по телефона. Каза ми да чакам, да напиша рапорт и нищо повече.

— Крафт е връзката ни с АТКО — каза Оливър. — Не исках да тича уплашен, а след това да се мъчи да заглади нещата. Това би изглеждало като че ли крием нещо.

— Така е. — Кендъл махна цигарата от устата си, а пепелта падна върху панталоните му. Той продължи, докато разбъркваше листовете на скута си. — Да видим оплакванията на Спинели. Така както ги изложи Суонсън.

Счетоводителят засегна кратко и стегнато всеки повдигнат въпрос. Те разгледаха забележките на Спинели, отнасящи се до закъснели доставки, персонални смени, забавяне на проекти и още дузина други дребни оплаквания. Крафт отвърна със същата краткост, като отговаряше, където може, и отбелязваше онова, което не знаеше. Нямаше причина да крие нещо.

Само изпълняваше инструкции, не ги беше издавал.

— Може ли Спинели да докаже тези обвинения? И не се залъгвайте — това са обвинения, а не оплаквания.

— Какви обвинения? — попита сърдито Оливър. — Тая свиня обърка всичко! Кой е той, та да обвинява?

— Стига — каза Кендъл с дрезгав глас. — Не си играйте. Запазете игрите за комитетите в конгреса, освен ако не съм налучкал нещо.

При тези думи на Кендъл острата болка се върна в стомаха на Крафт. Перспективата за изпадане в немилост, дори далечна можеше да разруши живота му. Живот, който се очакваше да води някога в Ню Йорк. Финансовите дебелаци, търговците, не биха могли да го разберат.

— Това отива доста далече…

Кендъл огледа Крафт.

— Може би не сте чули Суонсън. Още не е отишло достатъчно далеч. Вие получихте договорите за „Фортрес“, защото вашите предвиждания показваха, че можете да свършите работата.

— Почакайте! — извика Оливър. — Ние…

— Изхвърли официалните бръщолевения! — отвърна му Кендъл, надвиквайки Оливър. — Моята фирма… аз… уредих тези проекти. Аз знам какво има в тях, какво се подразбира. Вие оставихте другите компании пред вратата. Те няма да кажат същото. Нито „Дъглас“, нито „Боинг“, нито „Локхийд“. Бяхте гладни, получихте месото, а сега не вършите работата… Е, и какво ново още? Но, да се върнем назад — може ли Спинели да докаже нещо?

— По дяволите — избухна Оливър и тръгна към бара.

— Какво искате да кажете… да докажете! — попита Джонатан Крафт, измъчван от болки в стомаха.

— Има ли някакви меморандуми, отнасящи се за нас, свързани с това? — Кендъл тупна с листовете в ръка.

— Добре… — Крафт се колебаеше, едва издържаше болката в стомаха. — Когато бяха направени персонални промени, хората бяха приведени във вътрешния офис.

— Значи отговорът е… да — прекъсна го Оливър с отвращение и си наля питие.

— Какво ще кажеш за финансовите орязвания?

Оливър отговори отново.

— Не са изяснени. Заявките на Спинели са загубени при разместване на документите.

— Той не се ли разкрещя? Не изпрати ли веднага меморандуми?

— Това е в стила на Крафт — отговори Оливър, изпивайки повечето от уискито си на една глътка. — Спинели бе неговото малко опитно зайче.

— Е…? — Кендъл погледна към Крафт.

— Да… той изпрати многобройни съобщения. — Крафт се наведе напред, за да намали болката, от една страна, а, от друга, да изглежда поверително. — Аз извадих всичко от папките! — каза тихо.

— Господи — избухна Кендъл, — пет пари не давам какво сте извадили. Той има копия. Датите.

— Добре. Не бих могъл да кажа…

— Той не е печатал сам всичките проклети неща, нали? Не сте изгонили всички секретарки също, нали?

— Няма причина за оскърбления…

— Оскърбления Вие сте смешен човек. Може би те имат някакви лични връзки в Левануорт. — Счетоводителят изсумтя и обърна внимание на Хауърд Оливър. — Суонсън ще спечели случая, той ще те обеси. Не е нужно да си адвокат, за да го разбереш. Ти се държа настрани. Ти разчиташе да използваш съществуващите навигационни системи.

— Само защото новите жироскопи не могат да бъдат разработени! Защото това копеле изостана толкова, че не може да навакса!

— А на всичко отгоре ви спести и двеста милиона… Трябваше да поддържате помпите, вместо да спирате водата. Вие сте като големи патици в малко езерце и дори слепец може да ви улучи.

Оливър остави чашата си и каза бавно:

— Не ви плащаме, за да ни оценявате по този начин, Уолтър. По-добре да имате нещо друго.

Кендъл смачка угасващата цигара, мръсните му нокти се покриха с пепел.

— Имам — отвърна той. — Имате нужда от компания, вие сте в центъра на емоционален конфликт. Ще ви струва пари, но нямате друг избор. Трябва да направите сделки, да затворите кръга. Хванете „Спери Ранд“, „Джи Ем“, „Крайслер“, „Локхийд“, „Дъглас“, „Ролс-ройс“ дори, ако трябва… привлечете всеки кучи син с инженерна лаборатория. Една патриотична програма. Повторно засечете данните, отворете всичко, което имате.

— Ще ни оберат! — изръмжа Оливър. — С милиони…

— Ще ви струва повече, ако не… Ще „подготвя“ необходимите финансови суми. Така ще обвържа документите, че ще са необходими десет години, за да разберат. Това ще ви струва пари — също. — Кендъл подсмръкна и оголи развалени зъби.

Хауърд Оливър гледаше втренчено към немарливия счетоводител и каза спокойно:

— Това е влудяващо! Ще хвърляме цели състояния за нещо, което не можем да купим, защото то не съществува.

— Но вие казахте, че съществува. Казахте на Суонсън, че съществували то по-уверено от всички. Продадохте великото индустриално ноу-хау и когато не можахте да го доставите, се скрихте. Суонсън е прав. Вие сте заплаха за военните усилия. Може би трябва да бъдете застрелян.

Джонатан Крафт гледаше мърлявия, мигащ счетоводител с лоши зъби и му се искаше да повърне. Но той беше единствената им надежда.