Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (9)

6

29 ноември 1943 г. Страната на Баските, Испания

Сполдинг претича през подножието на хълма, докато съзря набедените клони на двете дървета. Те бяха знакът. Обърна се надясно и се заизкачва по стръмния склон, като броеше до приблизително сто двайсет и пет ярда — това бе вторият знак. Той се обърна наляво и тръгна бавно към западния склон, приведен ниско, с шарещи във всички посоки очи и здраво стиснат пистолет.

На западния скат той търсеше единична скала — една от многото, разхвърляни по Галисийския хълм, отчупена внимателно от долната страна, с три назъбвания. Това беше последният знак.

Намери го, забелязвайки първо наведените стръкове на твърдата трева по хълма. Коленичи и погледна часовника си — два и четирийсет и пет.

Бе пристигнал с петнайсет минути по-рано, точно както бе планирал. След петнайсет минути би могъл да слезе по западния скат, точно до отчупената скала. Там щеше да намери куп клони. Под клоните ще има плитка пещера, а в нея, ако всичко върви по план, ще бъдат трима мъже. Един от тях е член на внедрения екип. Другите двама бяха от Висеншафтлер — германски учени от лабораториите „Киндорф“ в Рюр Валей. Тяхното бягство бе планирано дълго време.

Препятствията бяха винаги едни и същи.

Гестапо.

Гестапо бе пречупило един агент от съпротивата и бе по дирите на Висеншафтлер. Но типично за елита на SS, те пазеха това, което знаеха, за себе си, очаквайки по-голям удар от двама избягали мъже от лабораториите. Агентите на Гестапо бяха дали на учените голяма свобода, без надзор, лабораторните патрули — разпуснати до точката на неефективност, дори рутинните проверки бяха пренебрегнати.

Противоположности.

Гестапо нито беше некадърно, нито безгрижно. Явно SS готвеше капан.

Инструкциите на Сполдинг към нелегалните бяха кратки и ясни оставете капана да щракне. Но без плячка в мрежата.

Чу се, че учените, получили два дни отпуска за Щутгарт, в действителност бяха тръгнали на север по нелегалните канали към Бремерхавен Беше установен контакт с висок по ранг германски морски офицер, командващ малък съд, с който да избягат при съюзниците. Обществена тайна бе, че в германската флота се шири неспокойствие. Това бе плодородна почва за антихитлеристки групи, никнещи из целия Райх.

Мълвата щеше да даде на всекиго нещо, за което да мисли, преценяваше Сполдинг. И Гестапо щеше да проследява двамата мъже, приемайки, че те са двамата Висеншафтлер от „Киндорф“, докато в действителност те двамата бяха охранителен патрул от Вермахта, изпратен по фалшива следа.

Игри и контраигри.

Толкова много, толкова чужди. Широкият диапазон от интереси на мъжа от Лисабон.

Този следобед беше отстъпление, поискано от германските нелегални. Той сам трябваше да направи последен контакт. Нелегалните обвиняваха мъжа от Лисабон, че бе създал условия за грешки и контраинфилтрация. „Няма такова нещо“, помисли Дейвид, но ако неговият личен контакт можеше да успокои нервите на антинацистите, това бе най-малкото, което им дължеше.

Той имаше свой собствен екип от Валдеро на половин миля нагоре по хълмовете. Два изстрела и ще му дойдат на помощ на най-бързите коне, купени в Кастилия. Време беше. Можеше да тръгне към пещерата за последен контакт.

Плъзна се по твърдата повърхност, токовете му разравяха земята и камъните по стръмния скат, докато стигна до купа от клони и листак, които бележеха скрития отвор. Той взе шепа пръст и я хвърли върху натрупаните вършини.

Отговорът според инструктажа беше бърз удар с прът по натрупаните клони. Чу се плясъкът на птичи крила, които отлетяха от храстите.

Сполдинг бързо отстъпи встрани, до основата на отвора и застана до прикритието.

— Alles in Ordnung. Kommen Sie — каза той тихо, но твърдо. — Няма много време за пътуване.

— Halt! — чу се неочакван вик от пещерата. Дейвид се завъртя, притисна гръб към хълма и вдигна своя колт. Гласът отвътре проговори отново на английски.

— Вие сте… Лисабон?

— За Бога да! Не правете това! Ще ви застрелят!

„Господи“, помисли Сполдинг, „внедреният екип би могъл да използва дете или някой малоумен, или и двете вместо куриер“.

— Излезте!

— Извинявайте… Лисабон — каза гласът, докато клоните бяха разместени и купът махнат — Неприятно беше!

Куриерът излезе. Не беше от тези, които Дейвид подготви. Беше нисък, много мускулест, не повече от двайсет и пет — двайсет и шест годишен, в очите му се четеше нервен страх.

— В бъдеще — каза Сполдинг — не отговаряй първо на сигнала, а после да разпитваш в последния момент. Освен ако имаш намерение да го убиваш Es ist Schwarztuch-chiffre!

— Was ist das? Черен…

— Черно флагче, приятел. В миналото това значеше… потвърди и ликвидирай. Нищо, но никога повече не го прави. Къде са другите?

— Вътре. Те са добре, много уморени и много уплашени, но не са ранени. — Куриерът се обърна и дръпна още клони. — Излезте. Това е мъжът от Лисабон.

Двамата уплашени учени на средна възраст изпълзяха внимателно от пещерата, примигвайки на топлото ярко слънце. Те погледнаха благодарно към Дейвид, по-високият заговори с колеблив английски.

— Това е… минутата, която очаквахме. Нашите големи благодарности.

Сполдинг се усмихна.

— Добре, не сме излезли от гората още. Frei! И двата начина са подходящи. Смели мъже сте. Ще направим всичко, каквото можем за вас.

— Имаше… nichts… остава — каза по-ниският мъж от лабораторията. — Моят приятел е социалист… Polilik… не беше популярен. Починалата ми жена беше… eine Judin.

— Нямате ли деца?

— Nein… — отговори мъжът. Gott seli dank.

— Аз имам един син — каза по-високият учен студено. Er ist… Gestapo.

„Няма какво повече да се каже“, помисли Сполдинг. Той се обърна към куриера, който разглеждаше хълма и горите под него.

— Поемам нещата. Върни се в четвърта база колкото можеш по-скоро. Очакваме голям контингент хора да пристигнат от Кобленц след няколко дни. Ще имаме нужда от всеки човек. Почини си малко.

Куриерът се поколеба Дейвид беше виждал това изражение и преди… и то много често. Този човек сега трябваше да пътува сам. Без компания, приятна или неприятна. Сам-самичък.

— Аз не мисля така, Лисабон. Ще остана с теб.

— Защо? — прекъсна го Сполдинг.

— Моите инструкции…

— От кого?

— От тези в Сан Себастиян От хер Бержерон и неговите хора. Не бяхте ли предупреден?

Дейвид погледна куриера: „Страхът прави мъжа лош лъжец“, помисли Сполдинг. Или той беше нещо друго. Нещо съвсем неочаквано, защото не беше логично точно в този момент да се съмнява. Освен…

Дейвид отдаде терзанията на куриера на младите му нерви и на съмненията. Полза, не оправдание. То щеше да дойде по-късно.

— Не. Не ми е казано — отговори той. — Хайде, ние тръгваме към лагера Бета. Ще останем там до сутринта — Сполдинг махна с ръка и те тръгнаха край самия склон.

— Не съм ходил толкова далече на юг — каза куриерът и застана зад Дейвид. — Не пътувате ли нощем, Лисабон?

— Понякога — отговори Сполдинг, като погледна назад към учените, които вървяха един до друг.

— Не, ако е възможно. Баските стрелят безогледно през нощта. Имат много кучета, които са развързани тогава.

— Разбирам.

— Нека да вървим в редица. Застанете отстрани на нашите гости — каза Дейвид на куриера.

Четиримата пътуваха няколко мили на изток Сполдинг вървеше бързо, по-възрастните учени не се оплакваха, но явно ходенето им бе трудно. Няколко пъти Дейвид казваше на другите да останат на място, докато той влизаше между дърветата в различните части на гората и се връщаше няколко минути по-късно. Всеки път, когато правеше това по-възрастните мъже си почиваха, благодарни за паузите. Куриерът не мислеше така. Изглеждаше уплашен, като че ли американецът би могъл да не се върне Сполдинг не окуражаваше разговорите, но след едно такова изчезване младият германец не можа да издържи.

— Какво правите? — попита той.

Дейвид погледна към младия куриер и се усмихна.

— „Вземам съобщения“.

— Съобщения?

— Те са оставени. По дължината на нашия път. Ние оставяме знаци за информация, която не искаме да се изпраща по радиото. Много е опасно, ако бъде прихваната.

Продължиха да вървят по тясна пътека покрай дърветата, докато стигнаха до открито място в Баската гора. Това беше пасище, по-ниско плато в центъра под заобикалящите го хълмове. Висеншафтлер бяха силно изпотени, дишаха тежко, боляха ги краката.

— Ще починем тук за малко — каза Сполдинг за видимо облекчение на по-възрастните мъже. — Време е да направя връзка, така или иначе.

— Was ist los? — попита младият куриер. — Контакт?

— Да сверим часовниците си — отговори Дейвид, изваждайки малко огледалце от своето яке. — Скаутите могат да се отпуснат, ако знаят къде сме… Ако се готвите да работите на север… това, което вие наричате юг… по-добре запомнете всичко това.

— Ще запомня, ще запомня.

— Дейвид улови отражението на слънцето в огледалцето и го отправи нагоре към северния хълм. Направи серия от движения с китката си и металната пластина се задвижи напред-назад с ритмична прецизност.

След секунди дойде отговор от средата на най-високия хълм на север. Проблясъци светлина водеха към една безкрайно малка точка в тъмната зелена далечина. Сполдинг се обърна към другите.

— Няма да отидем в Бета — каза той. — В района има фалангистки патрули. Ще стоим тук, докато ни кажат, че е чисто. Можете да си починете.

 

 

Тежкият баск свали огледалото от раницата. Неговият придружител още гледаше през бинокъла към ливадата, отдалечена на няколко мили надолу, където американецът и тримата му поверени бяха седнали сега на земята.

— Той каза, че са проследявани. Ние трябва да заемем контрапозиции и да се скрием — каза мъжът с металното огледало. — Ще отидем долу за учените утре през нощта. Той ще ни сигнализира.

— А той какво ще прави?

— Не знам. Каза да съобщим в Лисабон. Той ще остане сред хълмовете.

— Хладнокръвен е — каза баскът.

2 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Алан Суонсън седна отзад във военната кола, като се опитваше да запази спокойствие. Погледна през прозореца — в късната сутрин трафикът бе слаб. Огромната трудова сила на Вашингтон бе по своите места машините бумтяха звъняха телефони, мъже викаха или шептяха на много, много места, а някои вече вземаха първото си питие за деня. Видимото оживление в първите часове на работния ден намаляваше с наближаването на обяда. Към единайсет и половина твърде много хора вече мислеха, че войната е отегчителна и им беше доскучало от механично извършваните дребни задължения, нескончаеми наглед — двойни, тройни, четворни. Те не разбираха необходимостта от старателно разпространение на информацията по безкрайните вериги на командването.

Не разбираха, защото нямаха пълна представа от повтарящите се статистики, а само частична. Разбира се, че им беше скучно.

Бяха изтощени. Също като него преди четиринайсет часа в Пасадена, Калифорния Всичко пропадна.

„Меридиан Еъркрафт“ започна — или по-точно бе принуден да започне — форсирана програма, но най-добрите научни умове в страната не можаха да елиминират грешките в малката кутия, представляваща системата за управление. Мъничките, въртящи се сфероидни дискове нямаше да могат да се завъртят в максималните височини. Те бяха непостоянни: абсолютно точни една секунда, отклоняващи се в следващата.

А най-малкото отклонение може да предизвика сблъскване във въздуха на гигантския самолет. С количеството самолети, предвидено за съкрушително бомбардиране преди „Овърлорд“, който ще започне да действа след по-малко от четири месеца, сблъсквания ще се случват неминуемо.

Но тази сутрин всичко беше различно.

Би могло да бъде различно, ако има съставката, за която му казаха. Не можа да заспи в самолета, а още по-малко — да яде. След кацането на „Андрюс“ той побърза към своя вашингтонски апартамент, изкъпа се, избръсна се, смени униформата си и се обади на жена си в Скардейл, където тя бе отседнала при сестра си. Не си спомняше разговора помежду им, липсваха обикновените нежности, въпросите бяха формални. Нямаше време за нея.

Военната кола се включи в магистралата към Вирджиния и увеличи скоростта си. Отиваха до Феърфакс и щяха да бъдат там след около двайсет минута. След по-малко от половин час ще разбере дали невъзможното беше се превърнало в напълно възможно. Новината дойде в последната минута на изпълнението, кавалерията беше на далечните хълмове — звуците на приглушени сигнални тръби свиреха почивка.

„Приглушени, разбира се“, помисли Суонсън, докато военната кола зави от магистралата по черен вирджински път. Във Феърфакс, заемащ територия от двеста акра, в центъра на ловни земи се намираше районът Куонсет, застроен с бараки покрай огромни радари и радиосигнални кули, изникващи от земята като гигантски чудовища. Това бе щабът на сухопътната дивизия за тайни операции, в близост до скривалищата на Белия дом и поради това — мястото с най-прецизни проверки от всички разузнавателни служби на съюзническите войски.

Вчера късно следобед Феърфакс получи потвърждение от разузнаването за едно проучване, изоставено като отрицателно преди много време. Дойде от Йоханесбург, Южна Африка. Не беше доказано още, но имаше достатъчно доказателства, за да се предполага, че би могло да е така.

Жироскопите за водене на големи височини бяха усъвършенствани. Техните проекти можеха да бъдат доставени.

2 декември 1943 г., Берлин, Германия

Алтмюлер летеше в открития си „Дюсенберг“ по магистралата Шпандау към Фалкензее. Беше ранна утрин, въздухът все още бе студен и това му доставяше удоволствие.

Чувстваше се толкова ободрен, че прощаваше на театрално-секретния замисъл на Нахрихтендиинст — това беше кодово название на подбрана група от службите за шпионаж, известна само на няколко министри от висшия ешелон. Голяма част от висшето командване нямаше и понятие за тях. Това беше специалитет на Гехлен.

По тези причини конференциите на тази единица никога не се провеждаха в Берлин. Те се състояха винаги извън града, в някоя отдалечена и уединена местност или град. Въпреки това те се организираха в частни имоти, далеч от потенциално любопитните.

Тази сутрин мястото за среща беше Фалкензее, на около двайсет мили северозападно от Берлин. Срещата трябваше да се проведе в къщата, предназначена за гости, в имението на Грегор Щтрассер.

Алтмюлер би прелетял чак до Сталинград, ако това, което го бяха накарали да повярва, беше истина Нахрихтендиинст бяха открили разрешението за Пеенемюнде!

Разрешение имаше наистина, но от други зависеше да го ускорят.

Разрешението, което беше убягнало на различни „пълномощници“, изпратени из цял свят, за да проучат и изровят „връзките си“ отпреди войната Кейптаун, Дар ес Салам, Йоханесбург, Буенос Айрес… До този момент всичките им опити бяха пропаднали.

Нито една компания, нито един човек не се наемаха да водят преговори с немци. Германия се намираше в началото на смъртната битка. Всичко щеше да бъде провалено.

Това беше мнението на Цюрих. А онова, което Цюрих решеше, че е вярно, международният бизнес дори не си правеше труда да оспори. Но ето че Нахрихтендиинст бяха открили и друга истина.

Поне така му беше казано.

Мощният двигател на „Дюсенберг“-а боботеше, колата увеличи скорост и есенният листак доби неясни очертания.

Вляво на хоризонта се появи каменната врата на имението, на всяка от двете колони бяха поставени орлите на Вермахта. Той зави по дългия криволичещ път и спря пред вратата, която се пазеше от двама войници и ръмжащи овчарки. Алтмюлер тласна документите си в ръцете на първия пост, който явно го очакваше.

— Добро утро, хер поддържавен секретар. Моля продължете по пътя надясно след централната къща.

— Пристигнаха ли останалите?

— Чакат ви, сър.

Алтмюлер мина покрай централната къща, стигна до наклонения участък на пътя и намали скоростта. Зад залесения завой се виждаше виличката за гости. Тя напомняше по-скоро на ловна хижа, отколкото на къща. Имаше тежки тъмнокафяви греди навсякъде — те бяха отсечени от гората.

По настланата с чакъл пътека можеха да се видят четири лимузини. Той паркира и излезе от колата, като придърпа куртката си, провери дали по реверите си няма мъх. Изправи рамена и тръгна по пътеката към входната врата.

По време на подобни конференции не се използваха никакви имена. Ако се знаеше самоличността, а тя неминуемо се знаеше, никои не споменаваше това, което знаеше. Човек се обръщаше към по-висшестоящия като го гледаше, а към групата просто чрез жестове.

Нямаше голяма маса за конференции, както очакваше Алтмюлер, както и някакво формално протоколно разпределение на местата. Вместо това можеха да се забележат половин дузина не формално облечени петдесет-шейсет годишни мъже, които стояха пръснати из малката стая с висок баварски таван, говореха тихо и пиеха кафето си. Алтмюлер беше приветстван с „Хер поддържавен секретар“ и му беше съобщено, че утринната среща ще бъде кратка. Тя ще започне след пристигането и на последния участник Алтмюлер пое чашата кафе и се опита да се присъедини към небрежната атмосфера.

Не успяваше, искаше му се да извика от недоволство и да предизвика моментален и сериозен разговор. Не бяха ли способни да го разберат?

Но това беше Нахрихтендиинст Човек не можеше да си позволи да вика или да изисква.

Най-после след цяла вечност, както му се стори, чу да спира кола пред хижата. Няколко секунди след това вратата се отвори. Той почти изпусна чашата с кафе. Мъжът, които влезе вътре, му беше познат от няколкото пъти, в които бе придружавал Шпеер до Берхтесгаден. Това беше камериерът на Фюрера, но сега липсваше угодническият му маниер на слуга. Мъжете притихнаха. Някои от тях насядаха във фотьойли, други се облегнаха на стената или останаха прави до масата с кафе. Възрастен мъж, облечен в дебело спортно сако, застана пред камината и започна да говори. Той погледна Франц, който стоеше сам зад един кожен диван.

— Няма нужда от дълги дискусии. Считаме, че имаме информацията, която ви интересува. Употребявам думата „считаме“, защото ние само събираме информация, а не действаме според нея. Министерството може да не желае да я използва.

— Това ми изглежда немислимо — отговори Алтмюлер.

— Добре тогава. Имам няколко въпроса. Така че да няма конфликти или нещо недоразбрано. — Възрастният мъж направи пауза, докато палеше дебелата си лула — Изчерпихте ли всички нормални разузнавателни канали? През Цюрих и Лисабон?

— Да, всички. И на още доста места — окупирани, вражески и неутрални също.

— Имах предвид основно вече установените канали през Швейцария, Скандинавските страни и Португалия.

— Не направихме всичко възможно в Скандинавските страни. Хер Занген не считаше…

— Без имена, моля ви. Освен в области като разузнавателното противопоставяне или в области, станали обществено достояние. Използвайте правителствени описания ако предпочитате, а не лични.

— Представителят по индустрията, който има непрекъснати контакти в Балтийските области, беше сигурен, че нищо не може да направи там. Предполагам, че причините са географски. Просто няма диаманти в тази област.

— Или просто са горени прекалено често — каза безличен мъж, който трудно можеше да бъде описан, седящ на коженото канапе близо до Алтмюлер. — Ако искаш Лондон и Вашингтон да знаят какво правиш, преди да го направиш, се хвани със скандинавците.

— Доста точен анализ! — съгласи се друг член на Нахрихтендиинст, който стоеше до масата с кафе и продължаваше да държи чашата си в ръка. — Върнах се от Стокхолм миналата седмица. Не можем да се доверим дори на тези, които публично ни подкрепят.

— На тях най-малко можем да се доверим — каза възрастният мъж пред камината и се усмихна многозначително, а в същия момент погледът му се спря отново на Франц. — Доколкото разбрах, вие сте предложили доста големи оферти? В швейцарска валута, нали?

— Доста големи е израз, който нищо не значи в сравнение със сумите, за които ставаше въпрос — отговори Алтмюлер. — Ще бъда откровен. Никой не иска да ни докосне. Тези от тях, които имаха желание, решиха да се придържат към мнението на Цюрих, а именно, че ще бъдем победени. Страхуват се от някакво възмездие. Говорят даже за изземане на банкови депозити след войната.

— Ако подобни приказки стигнат по някакъв начин до висшето командване, ще настъпи пълна паника. — Изявлението беше направено на шега от камериера на Фюрера, които беше седнал в един фотьойл. Човекът, който ръководеше срещата и седеше близо до камината, продължи да говори.

— В такъв случай не може да се разчита на парите като стимул… дори огромни суми пари не биха помогнали.

— Екипите, упълномощени да водят преговори, не успяха. Вие знаете всичко това — заяви Алтмюлер, като едва удържаше раздразнението си: „Защо, по дяволите, не започнеха да говорят по същество?“

— А и не могат да бъдат открити родоотстъпници по идеологически причини. Поне такива, които имат достъп до индустриални диаманти.

— Точно така mein Herr.

— В такъв случай трябва да се търси друг мотив. Друг стимул.

— Не виждам смисъл във всичко това. Беше ми съобщено, че…

— Ще го видите смисъла — прекъсна старият мъж, докато изтръскваше лулата си. — Вижте, ние открихме почти същата като вашата паника… Паника у врага. Открихме най-логичния мотив за всички заинтересовани. Всяка от страните притежава решението, от което другата се нуждае.

Франц Алтмюлер изведнъж се изплаши. Не беше уверен, че разбира точно недомлъвките, с които се изразяваше говорителят.

— Какво искате да кажете? — запита той.

— В Пеенемюнде е разработена съвършена система на водещи системи за големи височини, нали така?

— Разбира се. Изкусни до последната операция за ракетите.

— Но няма да има ракети, или в най-добрия случай ще има много малко — ако няма доставка на индустриални диаманти.

— Точно така.

— Съществуват търговски интереси на Съединените щати, които са изправени пред непреодолими… — старият мъж направи пауза от секунда и продължи нататък, — непреодолими проблеми, които могат да бъдат разрешени само чрез набавяне на функционални жироскопи за големи височини.

— Да не би да искате да кажете, че…

— Нахрихтендиинст не си позволява да препоръчва, хер поддържавен секретар. Ние само казваме нещата такива, каквито са. — Говорителят извади лулата от устата си. — Когато обстановката налага, ние само предаваме конкретна информация на различни получатели. Боравим само с факти. Така постъпихме в Йоханесбург. Когато мъжът на име И. Г. Фарбен, изпратен в мините „Коенинг“ да закупи диаманти, се провали, ние се намесихме и потвърдихме един отдавнашен разузнавателен сондаж, за който сме убедени, че ще стигне до Вашингтон. Агентите ни в Калифорния ни бяха уведомили за кризата, царяща в самолетната индустрия. Вярваме, че моментът беше благоприятен.

— Не съм сигурен, че разбирам…

— Ако не грешим, считаме, че ще бъде направено всичко възможно, за да бъде установен отново контакт с един от хората на „Фарбен“. Приемаме, че са създадени достатъчно предпоставки за подобна възможност.

— Разбира се… Женева… Потвърдените канали.

— В такъв случай нашата работа с вас е приключена, сър. Може ли да ви пожелаем приятен път обратно към Берлин.

2 декември 1943 г., Феърфакс, Вирджиния

Вътрешността на хангара беше нещо съвсем различно от представата, която даваше скованият му външен вид. Преди всичко той беше пет пъти по-голям от обичайните хангари. Металната му обвивка беше изолирана с материал, който поглъщаше шума, резониращ във високия таван. Нямаше вид на хангар за самолети, а по-скоро приличаше на огромна черупка без прозорци, която все пак имаше доста солидни стени. Навсякъде из необятната стая бяха разположени сложни радиопанели за високи честоти, срещу всяка панела имаше дузини детайлни карти, поставени в огромни стъклени витрини. Можеха да бъдат сменяни съвсем лесно — само с едно натискане на бутон. Над картите висяха фини, от тънка стомана „стави“… маркери, приличащи на полиграфически игли, с които боравеха радиооператорите, наблюдавани от мъже, държащи готови за записване листове. Целият персонал бе военен, нямаше по-нисък чин от първи лейтенант.

На три четвърти навътре в сградата имаше издигната стена от земята до тавана, която явно не бе края на конструкцията. По средата имаше една-единствена врата, която беше затворена. Личеше, че е от дебела стомана.

Суонсън не беше влизал никога в тази сграда. Бе посещавал дивизията във Феърфакс много пъти, за да бъде запознат със строго секретна разузнавателна информация или да наблюдава тренировките на определени групи за шпионаж и внедряване. Но въпреки генералския си чин и всички секретни информации, до които имаше достъп, той нямаше разрешение да влиза в тази сграда. Хората, които бяха допускани до нея, оставаха в рамките на двестате акра земя в продължение на седмици или месеци. Отпуските бяха рядкост и се даваха само в изключителни случаи и дори тогава съответният служител трябваше да бъде придружаван.

„Невероятно“, помисли си Суонсън, който действително вярваше, че е изгуби всякакво чувство на страхопочитание. Нямаше асансьори, аварийни стълбища — дори прозорци. Видя врата за тоалетна и без да влиза вътре си представи, че има машинна вентилация. Имаше само един-единствен вход. Веднъж влязъл вътре, човек нямаше къде да се скрие за дълго, нито можеше да излезе без да бъде проверен и огледан под лупа. Личните предмети се оставяха на входа. От сградата не можеха да бъдат изнасяни дипломатически куфарчета, пликове, хартии или каквито и да е материали без подписа на полковник Едмънд Пейс, а при това и самият полковник трябваше да присъства на пропуска при напускането на съответната личност.

Ако въобще можеше да съществува пълна безопасност, то тя бе именно в тази сграда.

Суонсън се приближи към стоманената врата, лейтенантът, който го придружаваше, натисна някакъв бутон. Малка червена светлина мигна над вградения в стената домофон и лейтенантът каза:

— Полковник, генерал Суонсън.

— Благодаря ви, лейтенант — долетяха думите от надупчения кръг, намиращ се под светлината. Чу се щракане на врата и лейтенантът посегна към дръжката.

Влезе вътре. Кабинетът на Пейс изглеждаше като всички други кабинети на разузнавателните щабове с големи карти, закачени по стените и силно осветление, съсредоточено върху картите. И осветлението, и картите можеха да бъдат сменяни само с натискането на бутон, поставен на самото бюро. Телетипни машини на еднакво разстояние една от друга бяха разположен под напечатаните табелки, определящи съответните операции — имаше всички обичайни неща. Единствено мебелировката не отговаряше на нивото. Тя бе толкова семпла, че стигаше до примитивност. Нямаше фотьойли или канапета — нищо удобно, на което да може да се седне. Можеха да се видят само прости метални столове, бюро, което по-скоро наподобяваше маса и дървен под без килим. Личеше, че е стая, предназначена за концентрирана дейност. Човек не можеше да почива в подобна стая.

Едмънд Пейс, командир на дивизията във Феърфакс, стана от стола си, мина покрай масата и отдаде чест на Алан Суонсън.

Имаше още един мъж в стаята — цивилен. Фредерик Вандам, заместник държавен секретар.

— Генерале! Радвам се, че се срещаме отново. За последен път се видяхме, ако не се лъжа, в къщата на г-н Вандам.

— Да, точно така. Как вървят нещата тук?

— Малко сме изолирани.

— Сигурен съм, че е така — Суонсън се обърна към Вандам. — Господин заместник-секретар? Пристигнах по възможно най-бързия начин. Не е необходимо да казвам колко съм нетърпелив. Този месец беше доста труден.

— Осъзнавам всичко това — каза аристократичният Вандам, като се усмихна предпазливо, докато се ръкуваше със Суонсън.

— Направо ще минем към въпроса Полковник Пейс, ще информирате ли генерала както се разбрахме?

— Да, сър. След това ще ви оставя насаме — отговори Пейс с безразличие. Това беше армейският начин за телеграфиране на информация на колега офицер. В случаят той искаше да каже — внимавай.

Пейс прекоси стаята и застана до една карта на стената, на която имаше поставени някакви знаци. Това беше увеличен, детайлизиран сектор на Йоханесбург, Южна Африка Фредерик Вандам седна на стол пред бюрото, докато Суонсън последва Пейс и застана до него.

— Човек никога не знае кога едно проучване ще даде резултата. Нито пък къде точно ще стане това — Пейс взе дървена показалка от масата и посочи отбелязания в синьо участък на картата. — Човек не знае дори дали определено място има някакво значение. В този случай може би това ще има значение. Преди седмица с един адвокат и бивш директор на мините „Коенинг“ е бил установен контакт от двама мъже, които той счита, че са от Цюрих, от банка Щаатс. Искали са да им стане посредник при сделка с „Коенинг“ — една проста сделка — швейцарски франкове срещу диаманти; касае се за големи количества. Те очакват стандартите при диамантите да бъдат по-постоянни от колебанието при златото. — Пейс се обърна към Суонсън и продължи. — Дотук добре. В диамантения пазар има много спекулации поради трагичното състояние на всички парични системи. След войната може да има доста убийства. След като се е съгласил на среща, можете ли да си представите изненадата на нашия човек, когато пристига и вижда, че един от „швейцарците“ е негов стар, много стар приятел — от преди войната. Един германец, с когото са ходили в училище — африканер, с майка австрийка и баща боер. Двамата мъже поддържали близки връзки до трийсет и девета година. Германецът работел за „И. Г. Фарбен“.

— Каква е била целта на срещата? — запита Суонсън нетърпеливо.

— Ще стигна и до там. Всичко това е особено важен фон.

— Окей. Продължавай.

— Не е имало някакви спекулации на диамантения пазар, нито пък сделки с каквито и да е банки в Цюрих. Просто една покупка. Мъжът от Фарбен искал да купи голямо количество натрошени…

— Индустриални диаманти? — прекъсна го Суонсън Пейс кимна с глава.

— Той предложил цяло състояние на стария си приятел, ако успее да осъществи сделката Африканерът отказал, но поради дългогодишното им приятелство не докладвал случая. До преди три дни. — Пейс постави обратно на масата показалката и се върна на бюрото.

Суонсън се досети, че полковникът притежава допълнителна информация, писмена информация, на която трябваше да се позове. Генералът прекоси стаята и седна на стола до Вандам.

— Преди три дена — продължи Пейс прав зад бюрото си — с африканера е осъществен нов контакт. Този път не е направен опит за прикриване на самоличности. Свръзката е съобщила, че е германец и че притежава информация, от която се интересуват съюзниците и която издирват от дълго време.

— Сондаж, нали? — запита Суонсън, чието нетърпение личеше вече по гласа.

— Е, това не беше точно сондажът, който очаквахме… Германецът съобщил, че ще пристигне в кабинета на африканера, но явно решил да се подсигури, затова заявил на адвоката, че ако някой се опита да го задържи, старият му приятел от „И. Г. Фарбен“ ще бъде екзекутиран в Германия. — Пейс повдигна един лист от бюрото си. Докато го подаваше през масата на Суонсън, продължи да говори. — Това е информацията, донесена по куриер.

Суонсън прочете напечатаните думи под главата, гласяща „Военно разузнаване“. Отгоре беше сложен печат с гриф Строго секретно. Само за четене. Феърфакс 4–0.

28 ноември, 1943. Йоханесбург: Потвърдено от Нахрихтендиинст. Субстратосферни ориентиращи жироскопи — усъвършенствани. Всички тестове положителни. Пеенемюнде. Следващи контакти: Женева. Контрагента от Йоханесбург.

Суонсън изчака да проумее цялата информация. Прочете я още няколко пъти и зададе въпрос на Едмънд Пейс:

— Женева?

— Канала. Неутралният канал. Неофициален, разбира се.

— Какво е това… Нахрихтендиинст?

— Разузнавателен отдел. Малък специализиран отдел. Толкова необикновен, че е секретен дори за хората от най-високо ниво. Понякога се чудим дали е безпристрастен и не взема страна. Много често изглежда като че ли предпочита да наблюдава, а не да участва. Повече се занимава с това, което ще бъде след войната, а не със състоянието на нещата сега. Подозираме, че е операция на Гехлен. Досега не е направил нито една погрешна стъпка. Не е подвеждал никого.

— Ясно — отсече Суонсън и подаде листа обратно на Пейс.

Полковникът не го взе. Вместо това той заобиколи бюрото и се насочи към стоманената врата.

— Ще ви оставя, господа. Като свършите, моля, уведомете ме, натиснете белия бутон на бюрото.

Той отвори вратата и излезе бързо. Тежката стоманена врата се затвори плътно. Чу се още едно допълнително щракване при самото заключване.

Фредерик Вандам погледна Суонсън.

— Ето решението на въпроса, генерале. Жироскопът. Намиращ се в Пеенемюнде. Всичко, което трябва да се направи, е да се изпрати човек в Женева. Има желаещи да го продават.

Алан Суонсън втренчи поглед в листа, който държеше.