Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (38)

35

Зеленият „Пакард“ кръстосваше улиците на Буенос Айрес. Пътят бе програмиран безсмислено и Сполдинг усети защо е направено. Това бе изключително задълбочена проверка за наблюдение.

От време на време шофьорът вземаше микрофона иззад таблото и съобщаваше предварително уговорени серии от номера. Пропукващият отговор от единствения високоговорител щеше да повтори номерата и „Пакард“-ът щеше да направи още една, изглеждаща безцелна, обиколка.

Няколко пъти Дейвид забеляза кореспондиращите превозни средства да правят визуални проверки. Ринеман имаше минимум пет автомобила, включени в проверките. След три четвърти час бе сигурно без съмнение, че пътуването до Сан Телмо е „чисто“.

Шофьорът проговори на Щолц.

— „Чисти“ сме. Другите ще заемат позициите си.

— Продължавай — каза Щола.

Завиха на северозапад, „Пакард“-ът набра скорост към Сан Телмо. Дейвид знаеше, че най-малко още три коли са зад тях, а може би и две отпред. Ринеман подготви собствена транспортна кола, а това означаваше, че проектите на жироскопите са в един от автомобилите.

— Имате ли стоката? — попита той Щолц.

— Част от нея — отговори аташето, наведе се напред, натисна филцовия гръб на седалката пред него. Скръцна ключалка, Щолц протегна ръка надолу и извади табла иззад седалката. В скритото чекмедже имаше тънка метална кутия, подобна на тези в библиотеките, запазващи редки ръкописи от унищожаване при пожар. Германецът я взе, задържа я в скута си и бутна чекмеджето обратно с крак. — Ще бъдем там след няколко минути — каза той.

„Пакард“-ът спря до бордюра пред бялата къща с гипсова мазилка в Сан Телмо. Сполдинг посегна към дръжката на вратата, но Щолц го докосна по ръката и му даде знак. Дейвид разбра.

На около петдесет ярда пред тях бе паркирал един от проверяващите автомобили и двама мъже излязоха от него. Единият носеше тънък метален контейнер, а другият — продълговат кожен калъф с радио.

Те се върнаха обратно към колата.

Не бе нужно да гледа през задния прозорец, за да знае какво става зад него, но за да се увери, направи това. Още един автомобил бе паркирал. Още двама мъже идваха по пътеката, единият, разбира се, носеше контейнер, а вторият — радио в кожена обвивка.

Четиримата мъже се срещнаха до вратата на „Пакард“-а. Щолц кимна на Сполдинг, той излезе от колата и я заобиколи, за да се присъедини към контингента от хора на Ринеман. Той бе готов да тръгне по късата пътека до предния вход, когато Щолц проговори през прозореца на автомобила.

— Моля те, почакай! Нашите мъже още не са на позициите си. Те ще ни кажат.

По радиото зад таблото на „Пакард“-а можеха да се чуят атмосферни смущения. Последва изброяване на цифри, шофьорът взе микрофона и ги повтори.

Хайнрих Щолц кимна и излезе от колата. Дейвид тръгна към вратата.

Вътре двама от мъжете на Ринеман останаха в коридора, други двама преминаха през апартамента към кухнята и задната врата, която се отваряше към малък циментиран заден двор. Щолц придружи Дейвид до дневната, където Юджиин Лайънс беше седнал зад голяма маса. На масата нямаше нищо, освен два бележника с половин дузина писалки.

Двете мъжки „сестри“ Джони и Хол приеха стегнатите заповеди на Сполдинг. Те стояха на противоположните краища на стаята пред дивана, по ризи, с пистолети в кобури през рамо, подчертавани от белите ризи.

Щолц бе освободил един от мъжете от металния контейнер и каза на Дейвид да вземе другия. Щолц и Сполдинг сложиха едновременно трите контейнера на голямата маса и Щолц ги отключи. Лайънс не направи опит да поздрави посетителите, или неканените гости, и единственият най-формален поздрав дойде от Щолц. Ясно бе, че Кендъл бе описал нещастията на учения и германският дипломат се съобразяваше с това.

Щолц говореше на седналия Лайънс от срещуположния край на масата.

— Отляво на вас проектите са в последователен ред. Приготвили сме разяснения на два езика към схемите, а там, където са описани процесите, те са преведени дословно, като са използвани съответните английски формули или признати международни символи, а често пъти и двете… Недалече оттук е нашият авиационен физик от Пеенемюнде, с когото лесно може да се свържете по радиото от автомобила. Той ще е на разположение за консултации по ваше желание… Накрая, разбирате, че не бива да се правят никакви снимки.

Юджиин Лайънс взе писалка и написа нещо на бележника. Откъсна листа и го подаде на Сполдинг. Той прочете:

Колко време имам на разположение? Всички ли са?

Дейвид подаде бележката на Щолц, който отговори:

— Толкова, колкото ви е нужно, Herr Doktor… Има още един, последен контейнер. Ще ви бъде донесен по-късно.

— След двайсет и четири часа — прекъсна го Сполдинг. — Настоявам за това.

— Когато получим потвърждение, че кодовете са пристигнали във Вашингтон.

— Това съобщение, без съмнение, вече е в посолството. — Дейвид погледна часовника са — Сигурен съм, че е там.

— Щом вие казвате, вярвам — каза Щолц — Би било безпредметно да лъжете. Вие няма да напуснете Аржентина, докато не получим съобщение от… Швейцария.

Сполдинг не можеше да определи какво, но имаше нещо загадъчно в изказването на германеца, нещо, което не се отнасяше до такова решение. Дейвид започна да мисли, че Щолц е далеч по-нервен, отколкото той би искал другите да разберат.

— Аз ще потвърдя кодовете, когато ние напускаме… Между впрочем, аз също настоявам проектите да останат тук. Само докато доктор Лайънс ги провери.

— Ние предвиждахме вашата молба. Вие, американците, сте толкова недоверчиви. Двама от нашите мъже също ще останат още. Другите ще бъдат навън.

— Това е разхищение на човешка мощ. Каква работа ще свърши три четвърти от стоката?

— По-добре три четвърти, отколкото нищо — отговори германецът.

Следващите два часа и половина бяха белязани от скърцането на писалката на Лайънс, от непрекъснатите смущения на радиоапаратите в антрето и кухнята, по които идваха нескончаеми, дразнещи изброявания на цифри от крачките на Хайнрих Щолц от очите му, постоянно приковани върху страниците с бележки написани от изморения Лайънс. Щолц искаше да се увери, че ученият не се опитва да ги открадне или скрие прозевките на мъжката „сестра“ Хал и мълчаливите, враждебни, втренчени погледи на неговия партньор Джони допълваха картината.

В десет и трийсет и пет Лайънс стана от стола. Сложи купчината от листове вляво, написа нещо на бележника, откъсна листа и го подаде на Сполдинг.

Дотук — автентични. Нямам въпроси.

Дейвид подаде бележката на неспокойния Щолц.

— Добре — каза германецът — Сега, полковник, моля да обясните на придружителите на доктора, че ще бъде необходимо да ги „освободим“ от оръжията им. Те ще им бъдат върнати, разбира се.

Дейвид каза на Джони.

— Всичко е наред. Сложете оръжието на масата.

— Наред е за тези, които го казват? — каза Джони, облегнат на стената, без да мръдне, за да го изпълни.

— Аз казвам — отговори Сполдинг, — нищо няма да се случи.

— Тези копелета са нацисти. Искате да ни оставите с вързани ръце ли?

— Те са германци. Не са нацисти.

— Конски лайна. — Джони се дръпна от стената и застана прав. — Не харесвам начина, по който говорят.

— Послушай ме — Дейвид се приближи до него. — Много хора рискуваха живота си, за да доведат това нещо до успешен край. По различни причини. На вас може да не ви хареса, както и на мен, но не можем да изгубим всичко, и то чак сега. Моля ви, направете както ви казвам.

Джони гледаше ядосано към Сполдинг.

— Надявам се на Господа, че знаете какво правите… — Той и партньорът му оставиха пистолетите.

— Благодаря ви, господа — каза Щолц, като влезе в антрето. Заговори тихо на немски на двамата мъже от охраната. Човекът с радиото бързо излезе през дневната в кухнята, другият взе двете оръжия, сложи едното на колана си, а второто — в джоба на сакото си. След това се върна в антрето, без да проговори.

Сполдинг отиде до масата, придружен от Щолц. Лайънс бе сложил проектите обратно в кафявите пликове, виждаха се три от тях.

— Мразя да мисля за парите, които нашият общ приятел ще получи за тях — каза Дейвид.

— Нямаше да плащате, ако те не заслужаваха това.

— Предполагам, че нямаше… Няма причина да не ги сложим на едно място. Заедно с бележките. — Сполдинг погледна към Лайънс, който стоеше неподвижен на края на масата — Всичко наред ли е, докторе? — Лайънс кимна с притворени наполовина очи, бледността му изпъкваше силно.

— Както желаете — каза Щолц Като взе пликовете и записките, той ги сложи в първия контейнер, заключи го, затвори другите два и ги постави над първия, като че ли извършваше религиозен обред пред олтар.

Сполдинг направи няколко крачки към двамата мъже до прозореца.

— Имахте тежък ден. Доктор Лайънс също. Легнете си и освободете гостите си от охрана. Мисля, че времето им отдавна изтече.

Хол се ухили Джони не направи това.

— Лека нощ докторе. Истинско удоволствие бе да срещна един толкова забележителен учен. — Щолц говореше с дипломатически тон и се поклони леко с дипломатически маниер.

Охраната с радиото излезе от кухнята и киша на германския аташе. Напуснаха стаята заедно. Сполдинг се усмихна на Лайънс, ученият се обърна, без да отговори, и влезе в спалнята си, вдясно от кухненската врата.

Навън, на тротоара, Щолц отвори вратата на колата за Дейвид.

— Много странен човек е вашият доктор Лайънс — каза той, докато Сполдинг влизаше в „Пакард“-а.

— Може би е такъв, но той е един от най-добрите в неговата област… Помолете вашия шофьор да спре до някой уличен телефон. Ще проверя в посолството за кодовете. Ще имате потвърждението.

— Чудесна идея… Тогава може би ще ми правите компания за вечеря?

Дейвид погледна към аташето, който седеше до него толкова самоуверено, почти присмехулно. Нервността на Щолц бе изчезнала.

— He, Herr Botschaftssekretar. Имам друг ангажимент — рече Сполдинг.

— С прекрасната мисис Камрън, без съмнение. Отстъпвам Сполдинг не отговори. Вместо това той погледна навън през прозореца запазвайки мълчание. Тераза Верде бе спокойна. Уличните лампи хвърляха мека светлина по тихите тъмни тротоари подрязаните дървета пред живописните средиземноморски къщи очертаваха силуетите си върху оцветените в пастелни тонове тухли и камък. В прозорците, над сандъчетата за цветя, жълтите лампи на холовете и спатиите светеха подкупващо. Мъж в бизнес костюм, с вестник под мишница, се изкачи до вратата, изваждайки ключ от джоба си девойка и младеж се смееха тихо, облегнати на ниската ограда от ковано желязо. Малко момиче със светлокафяв кокер шпаньол на ремък подскачаше по тротоара, кучето се въртеше щастливо около нея.

Тераза Верде бе чудесно място за живеене.

И Дейвид помиели за друг квартал, който видя в този ден. С възрастни мъже, които миришеха на гнило и урина; с беззъба проститутка, която стоеше наведена над замърляна рамка на прозорец. С котешки черва и мръсни прозорци. И с два огромни склада, които не предлагаха работа, и траулер на котва, които наскоро бе предопределен за „Тортюгас“.

„Пакард“-ът зави зад ъгъла по друга улица. Тук имаше малко повече светлини, по-малко подрязани дървета, но улицата много приличаше на Тераза Верде. Това напомни на Дейвид за онези странични улици в Лисабон, които приближаваха богатите caminos, осеяни със скъпи магазини, удобни за богати обитатели само на няколко ярда от тях.

Тук също имаше магазини с дискретно осветени витрини и стилно подредени стоки. Друг квартал, „Пакард“-ът намали на пресечката и продължи. Повече магазини, по-малко дървета, повече кучета, често разхождани от прислужници. Група младежи бяха заобиколили една италианска спортна кола.

И тогава Дейвид видя палтото. Отначало видя само палтото, светлосиво палто във вход.

Сиво палто. В закътан вход.

Мъжът бе висок и слаб. Висок и слаб мъж в светлосиво палто. Във входа!

„Господи“, помисли Дейвид. „Мъжът от «Петдесет и втора» улица!“

Мъжът бе обърнат настрани, гледаше надолу в слабо осветената витрина на магазина Сполдинг не можеше да ги види, но си представяше тъмните хлътнали очи, сякаш чуваше разваления му английски, някъде от Балканите, с чувството на безнадеждност в очите му.

Няма да има никакви преговори с Франц Алтмюлер… Обърни внимание на урока от Феърфакс!

Трябваше да се измъкне от „Пакард“-а. Бързо!

Трябваше да се върне обратно на Тераза Верде. Без Щолц. Трябваше!

— В следващата пресечка има кафене — каза Сполдинг, показвайки към оранжев навес със светлини под него, разпрострян над тротоара. — Спри тук! Ще се обадя в посолството.

— Изглеждате неспокоен, полковник. Това може да почака. Е, но аз ви вярвам.

Сполдинг се обърна към германеца.

— Искате да ви го кажа? Окей. Ще го направя… не ми харесвате, Щолц Аз не харесвам и Ринеман, не обичам мъже, които викат, изревават заповеди и ме проследяват… Аз купувам от вас, но не съм длъжен да се съюзявам с вас. Не е задължително да вечерям с вас или да се возя с вашия автомобил, след като нашата работа за деня е свършена. Ясен ли съм?

— Ясен сте. Все пак някак си нецивилизовано. И неблагодарно, ако нямате нищо против, че ви го казвам. Ние спасихме живота ви рано тази вечер.

— Това е ваше мнение. Не и мое. Само ме свалете, аз ще телефонирам и ще дойда с вашето потвърждение… Както вие казахте, няма причина да ви лъжа. Вие си вървете по вашия път, а аз ще взема такси.

Щолц заповяда на шофьора да спре пред оранжевия навес.

— Правете, както желаете. А ако вашите планове включват доктор Лайънс, ще ви посъветвам да знаете, че имаме хора, разположени в района. Заповедите им са строги. Тези проекти ще останат там, където са.

— Аз не плащам за три четвърти от стоката, без значение какво мислят вкъщи. Нямам никакво намерение да вляза в тази фаланга от роботи.

„Пакард“-ът спря пред навеса. Сполдинг отвори бързо вратата, блъскайки я ядосано след себе си. Той влезе в осветения вход и попита за телефон.

— Посланикът се опитваше да се свърже с вас преди половин час — каза нощният оператор. — Каза, че е важно. Трябва да ви дам телефонен номер. Операторът провлечено съобщи цифрите.

— Благодаря — каза Дейвид.

— А сега ме свържете с мистър Балард от „комуникациите“, моля.

— Пивница „О, Лири“ — чу се незаинтересованият глас на Боби Балард по жицата.

— Смешен човек си. Аз ще се смея следващия вторник.

— Дежурният каза, че си ти. Знаеш ли, че Гранвил се мъчи да те намери.

— Чух. Къде е Джиин?

— В стаята си, затворена вътре, точно както ти заповяда.

— Обадиха ли се от Вашингтон.

— Всичко е готово. Дойде преди два часа, кодовете са изяснени. Какво става с „издигащия“ комплект.

— Инструкциите, три четвърти от тях, са в кутията. Но има толкова много участващи в играта.

— Тераза Верде?

— Наоколо.

— Трябва ли да изпратя няколко морски пехотинци като „обслужващи“ площадката?

— Мисля, че така ще се чувствам по-добре — каза Сполдинг. — Кажи им да се разхождат. Нищо повече. Ще ги забележа и ако ми стане нужда, ще викам.

— Ще им е нужен половин час, за да дойдат от базата.

— Благодаря. Но без перчене, моля те, Боба.

— Ще бъдат толкова тихи, че никой няма да знае, освен ние, мохиканите. Пази се!

Сполдинг постави телефона, изкушаван да го вдигне наново, да сложи друга монета и да се обади на Гранвил… Нямаше време. Напусна будката и излезе от вратата на ресторанта към „Пакард“-а Щолц беше на прозореца, Дейвид видя, че предишната му нервност се беше върнала.

— Имате вашето потвърждение. Доставете останалата част от стоката и се радвайте на парите си… Не знам откъде сте, Щоли, но ще открия и искам да ви бомбардират до пълно унищожение. Ще кажа на Осма въздушна сила да нарече набега на ваше име.

Щоли се успокои от враждебността му, както бе и предвидил Дейвид.

— Мъжът от Лисабон е объркан. Предполагам, че това е нормално за такава сложна задача… Ще ви се обадим до обяд — Щолц се обърна към шофьора „Los, abfahren, machen Sie schnell“!

Зеленият „Пакард“ изрева надолу по улицата Сполдинг почака под навеса за да види дати няма да се върне; ако това станеше, той щеше да влезе в кафенето и да чака.

Това не стана и колата продължи да се отдалечава. Наблюдаваше, докато задните й светлини се смалиха до малки червени точки. След това се обърна и закрачи възможно най-бързо, без да привлича внимание, към Тераза Верде. Достигна късата сграда, в която видя мъжа със светлосивото палто и спря.

Загрижеността му го караше да бърза, но инстинктът му го принуждаваше да чака, да гледа и да се движи внимателно.

Мъжът не беше във входа сега, не се виждаше никъде. Дейвид измени посоката и отиде в края на тротоара. Обърна се наляво и изтича надолу по улицата до следващия ъгъл, отново наляво, намали крачка и започна да се движи спокойно. Молеше се на Бога да познава по-добре района, да познава сградите зад бялата къща с гипсова мазилка, където бе Лайънс. Другите ги познаваха, другите бяха разположени в тъмните ъгли, за които той не знаеше нищо.

Охраната на Ринеман. Мъжът със светлосиво палто, още колко ли души имаше с него?

Приближи пресечката на Тераза Верде и прекоси улицата по диагонал, по-далече от бялата къща. Доколкото можеше, оставаше извън светлината на лампите и продължаваше по паважа към улицата зад редицата къщи на Тераза Верде. Това беше пресечка с други къщи, с чара на нещо старинно, живописни тихи къщи Сполдинг погледна към вертикалния надпис „Teraza Amarilla“.

Той остана в далечния край на ъгъла под подрязаното дърво и погледна към тази част на улицата, където според него бе задната част на къщата на Лайънс. Едва забелязваше стръмния керемиден покрив, но доста добре определи разстоянието до сградата — 150 ярда.

Видя също автомобила на Ринеман, един от тези, които забеляза през дългото пътуване от Каза Росада. Беше паркиран срещу светлата тухлена градска къща с големи врати от двете страни. Дейвид предположи, че тези врати се отварят към каменни пътеки водещи до стена или ограда, която разделя задната тераса на Лайънс от задния вход на къщата. Навярно е нещо такова и сигурно охраната на Ринеман е поставена така, че всеки излизащ от тези врати да е в обсега на тяхната видимост. И тогава Сполдинг си спомни пукането на радиоапаратите в антрето и кухнята и безкрайното повтаряне на цифри от германеца. Тези, които имаха радио, имаха и оръжие. Той бръкна под сакото си до кобура и извади „Берета“-та си. Знаеше, че пълнителят е зареден, освободи предпазителя, мушна оръжието в колана и тръгна през улицата към автомобила. Преди да стигне отсрещния ъгъл, чу кола зад себе си. Нямаше време да избяга, нито миг, за да вземе решение — добро или лошо. Вдигна ръка на колана, опитвайки се да приеме поза на безразличие.

Когато чу гласа, той бе смаян.

— Влизай вътре, проклет щурчо!

Зад кормилото на малко „Рено“-купе беше Лесли Хаукууд. Тя протегна ръка и отвори вратата, която Дейвид хвана; вниманието му беше раздвоено между шока и тревогата, че охраната на Ринеман, един или повече от тях, на около сто ярда оттук, могат да чуят шума.

По-малко от половин дузина пешеходци се виждаха между двете пресечки. Хората на Ринеман трябваше да бъдат нащрек.

Той скочи в „Рено“-то и с лявата си ръка сграбчи десния крак на Лесли над коляното; хватката му бе умерено стегната, но натискаше по линията на нервите. Заговори меко, но с безпогрешна напрегнатост:

— Върни колата назад колкото е възможно по-тихо и обърни наляво в края на улицата.

— Пусии ме. Пусни…

— Прави каквото ти казвам или ще счупя капачката на коляното ти!

„Рено“-то бе късо, нямаше нужда да използва задната скорост Лесли завъртя кормилото и колата се обърна в остър завой.

— Бавно! — изкомандва Сполдинг с поглед, насочен към колата на Ринеман. Той можеше да види глава, която се обръща. Две глави. И после те изчезнаха.

Дейвид свали ръката си от крака на момичето. Тя издърпа крака си и сви рамене от болка. Сполдинг грабна кормилото и натисна спирачката. Колата спря на половината път между двете пресечки, до тротоара.

— Ти, копеле! Счупи ми крака! — Очите на Лесли бяха пълни със сълзи от болка, но не със съжаление. Беше близо до яростта, но не викаше. И това показа на Дейвид нещо за Лесли, което не е знаел преди.

— Ще счупя повече от крак, ако не започнеш да разказваш какво правиш тук! Други са тук, колко още! Видях един, още колко има?

Тя вдигна високо глава дългата й коса се отметна назад, очите й станаха предизвикателни.

— Мислеше, че не можем да го намерим ли?

— Кого?

— Вашия учен. Този Лайънс! Открихме го!

— Лесли, за Бога какво правиш?

— Спирам те!

— Мен?

— Тебе. Алтмюлер, Ринеман, „Коенинг“! Тези свине във Вашингтон… Пеенемюнде! Всичко това свърши. Те няма да ви вярват повече. „Тортюгас“ е свършен!

Име без лице… Алтмюлер, отново. Тортюгас… Коенинг? Думи, имена… значещи и незначещи. В тунелите няма светлина. Нямаше време!

Сполдинг протегна ръка и дръпна момичето към себе си. Хвана косата й и я издърпа силно, а с другата ръка стисна гърлото й точно под челюстната кост. Стискаше я силно и рязко… и все по-силно от преди.

Толкова силно, толкова отчуждено.

— Щом искаш да играеш тази игра играй я открито! Сега ми кажи какво става? Сега! Тя се опита да се извие, удряше го, но всеки път, щом мръднеше, пръстите му се забиваха все по-дълбоко във врата й. Очите й се разшириха, около тях се очертаха кръгли вдлъбнатини. Той заговори отново:

— Кажи го, Лесли! Ще трябва да те убия, ако не кажеш. Нямам никакъв избор! Никакъв, точно сега… За Бога не ме принуждавай!

Тя се смъкна, тялото й се отпусна почти безжизнено, но не беше в безсъзнание. Главата й се движеше нагоре и надолу, дълбоко от гърлото й излизаха стеналия. Той я освободи и внимателно подхвана главата й.

— Не ме докосвай! Ох, Господи, не ме докосвай! — Едва шептеше, не можеше да извика. — Вътре… Ние ще влезем вътре. Ще убием учения. Ще убием и хората на Ринеман…

Преди да свърши, Сполдинг стисна юмрук и я удари с къс, силен удар отстрани по брадата. Тя се смъкна долу в безсъзнание.

Беше чул достатъчно. Нямаше време за повече.

Сложи я легнала на предната седалка, като взе ключа от контакта. Докато правеше това, погледна за чантата й, но нямаше такава. Отвори вратата, затвори я здраво и погледна нагоре, надолу по улицата. Виждаха се две двойки някъде по средата, кола паркираше на ъгъла, отсреща, на втория етаж, имаше отворен прозорец, от който се чуваше музика.

Нищо повече. Сан Телмо бе спокоен.

Сполдинг изтича няколко ярда по „Тераза Амарила“. Спря и продължи пътя си покрай желязна ограда, която очертаваше ъгъла, заобикаляйки светлината на уличната лампа. Погледна през черната решетка към колата на Ринеман, която беше на около сто ярда. Опита се да се съсредоточи върху предната седалка, където само преди минути се движеха двете глави. Сега нямаше никакво движение, нито проблясъци от цигари, нито движение на рамене.

Нищо.

Но имаше нещо особено в силуета на левия прозорец, нещо препречваше долната част на стъклото.

Дейвид заобиколи острия ъгъл на желязната ограда и тръгна бавно към автомобила с ръка, стиснала неговия „Берета“, и с пръст неподвижно върху спусъка. Седемдесет ярда, шейсет, четирийсет и пет.

Обектът не мърдаше.

Трийсет и пет, трийсет, извади пистолета от колана си, готов да стреля.

Нищо.

Вече го виждаше ясно. Обектът беше глава, отметната към стъклото, не в почивка, а разкривена, извита във врата, неподвижна.

Мъртвец.

Той изтича през улицата до задната част на колата и приклекна с насочен пистолет. Нямаше шум, нито движение вътре.

Улицата беше пуста. Единствените приглушени неясни шумове идваха от стотиците осветени прозорци. Чуваше се отключване на врата, надолу по улицата джафкаше малко кученце, в далечината се долавяше плач на бебе.

Дейвид се изправи и погледна през задното стъкло на автомобила.

Видя фигурата на втория мъж, просната върху филцовата тапицерия на предната седалка. Светлината на уличната лампа осветяваше горната част на гърба и раменете на мъжа. Всичко наоколо бе бъркотия от кръв и разпокъсани парчета плат.

Сполдинг се промъкна отстрани на колата до предната дясна врата. Прозорецът бе отворен, гледката вътре — ужасяваща. Мъжът зад кормилото бе прострелян отстрани в главата, придружаващият го — наръган с нож неколкократно. Правоъгълният кожен калъф с радиото бе смачкан и лежеше на пода под таблото.

„Трябва да се е случило в последните пет или шест минути“, помисли Дейвид. Лесли Хаукууд бързаше по улицата с „Рено“-то, за да му попречи точно в този момент. Мъже със заглушители на пистолетите и ножове с дълги остриета бяха тръгнали към охраната на Ринеман.

След убийствата хората с ножове и пистолети трябва да са изтичали през улицата и вратите към къщата на Лайънс. Изтичали, дори без мисъл за прикритие или маскировка, макар и знаейки, че радиоапаратите са в непрекъсната връзка с тези вътре на Тераза Верде 15.

Сполдинг отвори вратата на колата, спусна прозореца и дръпна безжизненото тяло върху седалката. Телата се виждаха, но много по-малко от преди. Трябваше да се избегне паниката по улицата точно в този момент.

Той погледна към вратите от двете страни на къщата отсреща. Лявата бе леко открехната.

Изтича до нея и се промуши през пролуката, без да докосва нищо — с пистолет отстрани, насочен напред. Зад вратата имаше циментов проход по продължение на сградата към някакъв миниатюрен вътрешен двор, заобиколен от висока тухлена стена.

Вървеше бързо до края на откритата алея; вътрешният двор бе комбинация от пътеки, покрити с плочки, тревни площи и мажи цветни градинки. Алабастрова статуя светеше на лунната светлина, лози пълзяха нагоре по тухлената стена.

Прецени височината на стената — седем, може би седем и половина фута. Дебелина — осем-десет инча. Стандартна Конструкция нова, от няколко години, здрава. Това бе конструкция, от която той бе много заинтересуван. През 1942 година прескочи стена висока девет фута в Сан Себастиян, която се срути под него. Месец по-късно му изглеждаше забавно, но по онова време едва не го уби.

Прибра пистолета в кобура, закопчавайки го здраво. Наведе се и изтри ръцете си със суха пръст на края на цимента, като попи влагата по тях. Сполдинг се изправи и изтича към тухлената стена, скочи. Отгоре на стената се задържа — мълчалив, легнал по очи, ръцете му вкопчени встрани, тялото му неподвижно, като част от камъка. Остана неподвижен, с лице към терасата на Лайънс, и изчака няколко секунда. Задната врата към апартамента беше затворена, нямаше светлини в кухнята, щорите на прозорците бяха дръпнати по целия етаж. Никакви шумове отвътре.

Смъкна се надолу по стената, извади пистолета си и изтича към кухненската врата, притискайки гръб към гипсовата мазилка. За свое изумление той видя, че вратата не е затворена, и веднага разбра защо. В основата, почти невидима в тъмнината на стаята, имаше част от ръка. Тя се бе вкопчила в долната част на рамката на вратата, пръстите бяха на мъртъв човек.

Сполдинг се прехвърли и натисна вратата. Един инч, два инча. Дървото срещу мъртвата тежест. Лакътят го заболя от натискането.

Три, четири, пет инча. Един фут.

Едва се долавяха слаби, но възбудени гласове на мъже.

Пристъпи бързо пред вратата и я натисна силно, но колкото е възможно по-тихо; падналото тяло представляваше огромна, мека, отпусната преграда върху рамката. Той прескочи трупа на човека от охраната на Ринеман, като забеляза, че правоъгълното радио е откъснато от кожената си кутия и е на пода — смачкано. Затвори вратата тихо.

От дневната се чуха гласове. Продължи пътя си, притиснат до стената, с насочен пистолет, готов за стрелба.

На отсрещната стена на стаята забеляза отворен килер. Единичен прозорец, направен от цветно стъкло, се виждаше високо на западната стена. Той придаваше странни отблясъци на сноповете лунна светлина. Под него на пода лежеше вторият човек от охраната на Ринеман. Не можеше да определи причината за смъртта — тялото бе извито назад. Вероятно бе убит от куршум, изстрелян от малокалибрен пистолет. От пистолет със заглушител. Това ставаше много тихо. Дейвид почувства, че се стича пот по челото и врата му.

Колко ли души са там? Те биха обезвредили цял гарнизон.

Нямаше възможност сам да се справи с тази сила.

И въпреки това той имаше странно задължение към Лайънс. Имаше достатъчно задължение към него точно в този момент. Не можеше да мисли за нищо друго сега.

А Лайънс беше добър, той можеше, той трябваше никога да не забравя това. Той беше най-добрият в тази област.

Ако това разбира се, бе важно за някой.

Допря буза до корниза на арката и от това, което видя, му призля. Отвращението му навярно бе подсилено от особената обстановка добре разположен апартамент, с фотьойли, дивани и маси, предназначени за цивилизовани хора, които се срещат със също такива цивилизовани хора.

Не за смърт.

Двете мъжки „сестри“, враждебният Джони и приветливият пълен Хал, бяха проснати на пода е хванати ръце и с глави на инчове една от друга. Кръвта им се бе смесила и образувала локва върху паркета. Очите на Джони бяха широко отворени, ядосани мъртви; лицето на Хал бе сдържано, на него бе застинал въпрос.

Зад тях бяха другите двама мъже от охраната на Ринеман, телата им на дивана наподобяваха заклани животни.

Надявам се, че знаеш какво правиш!

Думите на Джони вибрираха болезнено, сякаш крещяха в мозъка на Дейвид.

В стаята имаше още трима мъже — прави, живи, със същите гротескни маски от чорапи, с каквито бяха и хората в „Дюсенберг“-а, прекъснали няколкото минути насаме с Лесли Хаукууд, високо в хълмовете на Луджан.

„Дюсенберг“-ът, който избухна в пламъци по хълмовете на Колинас Ройас.

Мъжете бяха прави, никой не държеше оръжие над изтощената фигура на Юджиин Лайънс, седнал грациозно, без страх на масата. Блясъкът в очите на учения показваше истината така, както Сполдинг я видя — той желаеше смъртта.

— Вижте какво е около вас! — каза мъжът в светлосивото палто. — Няма да се колебаем повече! Вие сте мъртъв!… Дайте ни плановете!

„Господи!“ — потели Дейвид. „Лайънс е скрил плановете.“

— Няма смисъл да продължавате така. Моля, повярвайте ми — продължи мъжът с палтото, мъжът с дълбоки бръчки под очите, който Сполдинг толкова добре си спомняше.

— Можете да бъдете спасен, но само ако ни кажете! Сега!

Лайънс не мръдна погледна към мъжа с палтото, без да отмести главата си, със спокойни очи.

— Напиши го! — каза мъжът в светлосивото палто.

Това бе моментът за действие.

Дейвид изскочи иззад корниза с насочен пистолет.

— Не пипайте оръжието! Вие! — изкрещя на мъжа, който бе най-близо до него.

— Обърнете се!

В шок, без да мисли, мъжът се подчини Сполдинг направи две крачки напред и удари с дулото на своя „Берета“ главата на мъжа. Той припадна веднага.

Дейвид извика на човека до разпитващия в сивото палто:

— Вдигни този стол! Сега! — Посочи с пистолета към високия стол на няколко фута от масата. — Казах, сега!

Мъжът протегна ръце и направи каквото му бе наредено; той бе обезвреден. Сполдинг продължи:

— Ако го пуснеш, ще те убия… Доктор Лайънс, вземете оръжията им. Ще намерите пистолети и ножове. Бързо, моля.

Всичко се случи много бързо. Дейвид знаеше, че единствената възможност да се избегне стрелбата е бързината на действието, бързото обезвреждане на един или двама мъже, една внезапна промяна на преимуществото.

Лайънс стана от стола и отиде първо при мъжа със светлосивото палто. Явно беше, че ученият е наблюдавал къде носи пистолета си. Извади го от джоба на горното палто. Отиде до мъжа, който държеше стола, и извади също такъв пистолет, след това го претърси и от сакото му взе широк нож и втори, къс револвер от кобур на рамото. Положи оръжията върху далечния край на масата и премина към третия човек в безсъзнание. Обърна го и извади два пистолета и сгъваем нож.

— Свалете палтата си! Веднага! — изкомандва Сполдинг към двамата мъже. Взе стола от този до него и го бутна към съмишленика му. Те започнаха да свалят палтата си, когато Сполдинг изведнъж проговори, преди да са довършили това.

— Спрете точно сега! Задръжте!… Докторе, моля ви, донесете два стола и ги сложете зад тях.

Лайънс го направи.

— Седнете — каза Сполдинг на пленниците си.

Седнаха с наполовина свалени от раменете палта. Дейвид се приближи до тях и смъкна дрехите по-надолу, до лактите.

Двамата мъже в гротескни маски от чорапи сега бяха седнали с ръце, стегнати от собствените им дрехи.

Застанал пред тях, Дейвид посегна и разкъса копринените маски от лицата им. Придвижи се назад и се облегна на масата, с пистолет в ръка.

— Добре — каза той — Смятам, че имаме около петнайсет минути преди адът да се развихри наоколо… Имам няколко въпроса. Ще трябва да ми отговорите.