Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (30)

27

— Съжалявам, senor! Мистър Кендъл напусна миналата нощ. В десет и трийсет, според картата.

— Остави ли друг адрес или телефонен номер тук, в Буенос Айрес.

— Не, сеньор. Мисля, че се връщаше обратно в Съединените щати. Имаше полет на „Пан Американ“ в полунощ.

— Благодаря — Дейвид остави телефона и протегна ръка за цигарите.

Беше невероятно! Кендъл изчезна в първия момент на затруднение.

Защо?

Телефонен звън стресна Дейвид.

— Ало?

— Хер Сполдинг?

— Да.

— Хайнрих Щолц. Обаждах се снощи, но вие бяхте излезли.

— Да, зная… Разбрах, че сте от германското посолство. Надявам се, че не е нужно да ви казвам, че намирам вашето обаждане за необичайно. И много неприятно!

— О, хайде, хер Сполдинг. Мъжът от Лисабон? Той да намира за необичайно? — Щолц се засмя тихо, но не обидно.

— Аз съм аташе в посолството, занимаващ се с икономика. Нищо повече. Ако знаете нещо за мене, със сигурност знаете това… сега закъснявам…

— Моля — прекъсна го Щолц. — Обаждам се от външен телефон. Сигурно това ви говори нещо.

Говореше му, разбира се.

— Не говоря по телефони.

— Вашият е чист, проверих го изцяло.

— Ако искате да се срещнем, определете време и адрес… Някъде в централната част. С хора наоколо, не извън града.

— Има ресторант „Каза Лангоста дел Мар“, през няколко улици северно от парк Лезама. Той е встрани, но не извън града. Има задни стаи. Завеси, а не врати, не е изолирано, а само уединено място.

— Час.

— Дванайсет и половина.

— Пушите ли? — попита Дейвид остро.

— Да.

— Носете пакет американски цигари. От момента на слизането от колата. В лявата ръка станиолът свален от едната страна на кутията, две цигари извадени.

— Това не е необходимо. Зная кой сте. Ще ви разпозная.

— Това не ме интересува. Аз не ви познавам. — Дейвид затвори рязко телефона. Както при всички такива срещи той щеше да пристигне на мястото по-рано, през входа за доставки, ако е възможно, и щеше да застане в такава позиция, че най-добре да наблюдава пристигането на свръзката. Цигарите не бяха нищо повече от психологическо средство — свръзката винаги излиза от равновесие от момента, в който осъзнае, че е разпозната мишена. Цел. Една набелязана свръзка се бои да не създаде проблеми. А ако самата тя е инициатор на проблема, просто няма да се появи.

 

 

Джиин Камрън вървеше по коридора към металното стълбище, което водеше към мазето.

Към „пещерите“.

„Пещерите“ — име, дадено без обич от работещите във Външното министерство по света, на тези подземни стаи, в които се намират шкафове, съдържащи досиетата на всички, които имаха и най-малък контакт с някое посолство — знайни и незнайни, приятели и врагове. Те включваха пълни проучвания и контрапроверки на целия персонал на посолството: къде са служили по-рано, оценки на Държавния департамент, рапорти за развитието им. Нищо, което бе възможно да се открие, не бе оставено извън тях.

Два подписа се изискваха, за да се разреши достъп до „пещерите“ — на посланика и на търсещия информация старши аташе.

Това бе правило, което понякога не бе спазвано поради кратко време или при спешни случаи. Морският офицер от охраната обикновено можеше да бъде убеден, че един установен вече аташе трябвате да има веднага достъп до определен материал. Морският пехотинец щеше да запише името на човека от посолството и на субекта в листа за проверка и да наблюдава, когато делото бъде извадено. Ако станеше нещо, всичко щеше да бъде за сметка на аташето.

Не ставаха такива неща. Нарушения от този род гарантираха пост в Уганда. Листът за проверка се запечатваше ежедневно и се изпращаше само на посланика.

Джиин рядко използваше своето приятелство с Хендерсън Гранвил в делата на посолството. В интерес на истината, рядко възникваше и случай, а ако имаше такъв, то бе за нещо незначително.

Но сега не беше незначително. И бе решена да използва напълно своя статус на член на семейството, а също така и на уважаван член на персонала. Гранвил бе излязъл за обяд и щеше да се върне след няколко часа. Реши да каже на морския караул, че „свекърът й, посланикът“ я е помолил да направи дискретно проучване на новопристигналия.

Сполдинг, Дейвид.

Ако Хендерсън пожелаеше да я повика заради това, тя щеше да му каже истината. Тя откри, че е много, много „забъркана“ със загадъчния мистър Сполдинг и ако Хендерсън не разбере това, той, по дяволите, е луд.

Морският офицер от охраната бе млад лейтенант от военноморската база южно от Ла Бока. Персоналът от военноморската база, облечен в цивилни дрехи, бързаше през града към постовете си в посолството. Договорът, който позволяваше мажа, ограничена база, не допускаше униформени мъже извън нейната територия. Тези ограничения бяха насочени към младите офицери, за да ги направят чувствителни към безличните им служебни роли, които бяха принудени да играят. Затова бе разбираемо, когато снахата на посланика го нарече по име и заговори поверително за дискретния случай. Морският пехотинец се съгласи без въпроси.

Джиин бе втренчила поглед в досието на Дейвид. Беше страшно. Не приличаше на нито едно дело, което бе виждала досега. Нямаше досие, нямаше оценки от Държавния департамент, доклади, нито списък от постове, които е заемал.

Имаше един-единствен лист.

Даваше се описание на пол, височина, тегло, цвят на косата и кожата и видими белези.

Под тези оскъдни данни, разделено от три реда пространство, бе написано следното:

Военно министерство, Трансфер, Тайни операции, Финанси.

Тортюгас.

И нищо повече.

— Намерихте ли каквото търсехте, мисис Камрън? — попита морският лейтенант през стоманената мрежа на вратата.

— Да… Благодаря. — Джиин мушна тънката папка обратно на мястото й в шкафа, усмихна се на морския пехотинец и напусна.

Достигна стълбата и тръгна бавно по стъпалата. Приемаше факта, че Дейвид участва в задача под прикритие, приемаше го и го мразеше, ненавиждаше секретността и явната опасност. Но подсъзнателно бе подготвила себе си… очакваше най-лошото и го откри. Въобще не беше сигурна дали ще може да се справи с истината, но имаше желание да опита. Ако не може да се справи, ще използва, доколкото може, миговете на егоистично удоволствие и ще целуне Дейвид Сполдинг за довиждане. Бе решила за себе си това… подсъзнателно наистина. Не можеше да си позволи повече болка.

А имаше и още нещо. Беше само неясна сянка в полутъмна стая, но беше все пред очите й. Това бе думата.

„Тортюгас“.

Беше я виждала по-рано. Само преди дни. Привлече вниманието й, защото помисли за Драй Тортюгас… и няколко пъти тя и Андрю бяха ходили там с платноходка от Кийс.

Къде беше това? Да, да, спомняше си тя.

Беше в механичен параграф в контекста на рапорт за наблюдаван район върху бюрото на Хендерсън Гранвил. Прочела го бе доста разсеяно една сутрин, само преди няколко дни. Не го прочете внимателно. Рапортите за наблюдавани райони бяха съставени от кратки, накъсани изречения с информация без ритъм и цвят. Написани от хора без въображение, загрижени само за това, което могат да опишат кратко и с данни.

Това е било в Ла Бока.

Нещо за капитан на траулер… и товар. Товар, който имаше местоназначение за товарене в „Тортюгас“. „Нарушение на бреговите лимити“, се казваше в отмененото местоназначение, предизвикано от явна грешка на капитана на траулера.

Въпреки това документите за товарене сочеха „Тортюгас“.

И класифицираната като „Тайна“ операция на Дейвид Сполдинг бе кодирана „Тортюгас“.

А Хайнрих Щолц от германското посолство беше позвънил на Дейвид. Джиин Камрън се почувства внезапно уплашена.

Сполдинг бе убеден, че Щолц е сам. Той даде знак на германеца да го последва във вътрешността на ресторанта, където беше ангажирал сепаре със завеси преди половин час.

Щолц влезе с пакет цигари в лявата ръка. Сполдинг заобиколи кръглата маса и седна с лице към завесата.

— Седнете — каза Дейвид, показвайки стола срещу себе си Щолц се усмихна, като разбра, че ще бъде с гръб към входа.

— Мъжът от Лисабон е предпазлив човек — Германецът дръпна стола и седна като постави цигарите на масата. — Мога да ви уверя, че не съм въоръжен.

— Добре. Аз съм въоръжен.

— Много сте предпазлив. Полковниците гледат накриво воюващите, които носят оръжие в техния неутрален град. Вашето посолство би трябвало да ви каже това.

— Разбрах също, че арестуват американци по-бързо, отколкото ваши сънародници.

Щолц вдигна рамене.

— Защо не? Все пак ние ги обучавахме. Вие само купувате говеждото им месо.

— Между другото, няма да има обяд. Платих на келнера само за масата.

— Съжалявам. Лангустите… лобстера тук са превъзходни. Може би питие?

— И питие не. Само разговор.

Щолц заговори с равен глас.

— Добре дошли в Буенос Айрес. От Ерих Ринеман.

Дейвид се вторачи в мъжа.

— Вие?

— Да, аз съм вашата свръзка.

— Много интересно.

— Това е похватът на Ерих Ринеман. Той плаща за предаността.

— Ще искам доказателство.

— С най-голямо удоволствие. От самия Ринеман… Приемливо ли е?

Сполдинг кимна.

— Кога? Къде?

— Тук съм, за да обсъдим това. Ринеман е така предпазлив, както и мъжът от Лисабон.

— Бях в дипломатическия корпус, в португалския. Не се опитвайте да направите нещо повече от това.

— За съжаление — каза Щолц, — трябва да ви кажа истината. Хер Ринеман е много недоволен, че хората от Вашингтон са решили да изпратят вас като свръзка. Присъствието ви в Буенос Айрес може да привлече внимание.

Дейвид протегна ръка към цигарите, които Щолц бе оставил на масата. Запали една… Германецът беше прав, разбира се, Ринеман беше прав. Единствената отговорност в неговото избиране бе възможното знание от страна на неприятеля за лисабонската му операция. Сигурен бе, че Ед Пейс е огледал този аспект, отхвърляйки го в полза на превъзхождащите ценни качества. Безсмислено, това не е предмет на разговор с Хайнрих Щолц Германският аташе все още бе недоказан фактор.

— Нямам представа за какво говорите. Аз съм в Буенос Айрес да предам предварителните препоръки от нюйоркските и лондонските банкови кръгове, отнасящи се до следвоенните възстановителни договорености. Виждате ли, ние вярваме, че ще спечелим. Ринеман не може да бъде игнориран в така проектираните разговори.

— Мъжът от Лисабон подхожда най-професионално.

— Бих желал да престанете да повтаряте тази глупост…

— И убедителен — прекъсна го Щолц. — Прикритието ви е едно от много добрите. То има повече тежест от това на страхлив американец с високо обществено положение. Дори Хер Кендъл се съгласи с това.

Дейвид се забави преди да отговори. Щолц бе близо до това да даде своето доказателство.

— Опишете Кендъл — каза Сполдинг тихо.

Щолц се усмихна под мустак.

— Бих предпочел колкото се може по-бегло. Той е най-непривлекателното двукрако. Сигурно трябва да е най-необикновеният мъж, работещ с цифри, иначе не би имало причина на земята да бъдем в една стая с него.

— Стояхте ли в една стая с него?

— С часове, за нещастие. Заедно с Ринеман… Сега може ли да говорим?

— Започвайте.

— Вашият човек Лайънс ще бъде тук вдругиден. Можем да изпълним всичко много бързо. Проектите ще бъдат доставени в един пакет, а не в два, както мисли Кендъл.

— Така ли мисли той?

— Това му беше казано.

— Защо?

— Защото късно снощи хер Ринеман мислеше, че ще е така. Самият аз не знаех за промяната до тази сутрин.

— Тогава защо телефонирахте снощи?

— Инструкции от Уолтър Кендъл.

— Обяснете това.

— Необходимо ли е? Единият няма нищо общо с другия Хер Кендъл ми телефонира. Явно току-що беше говорил с вас. Каза, че внезапно бил повикан във Вашингтон. Каза, че веднага трябва да се свържа с вас, за да няма прекъсване в комуникациите. Той беше непреклонен.

— Каза ли ви Кендъл защо се връща в Щатите?

— Не. Нямаше причина да го разпитвам. Неговата работа тук свърши. Той не ни интересува. Вие сте човекът с кодовете, не той.

Дейвид смачка цигарата си, като гледаше в покривката.

— Какъв е вашият ранг в посолството?

Щолц се засмя.

— Трети… четвърти по ред, е моята скромна преценка. Моята лоялност, така да се каже, е към интересите на Ринеман. Сигурно това се разбира.

— Ще разбера, когато разговарям с Ринеман, нали? — Дейвид погледна към германеца — Защо Гестапо са тук, в Буенос Айрес?

— Не са… Да, има един човек, нищо повече от чиновник в действителност. Като всички от Гестапо той мисли себе си за персонален говорител на Райха и обременява куриерите, които, между другото, сътрудничат с нас. Той е както вие, американците, казвате — магаре. Няма никой друг.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Щях да съм първият, който ще разбере, дори преди посланика, уверявам ви. Тази игра не е необходима, хер Сполдинг.

— Вие по-добре уредете тази среща с Ринеман… Това пък е необходимо.

— Да. Разбира се… Което отново ни връща към загрижеността на хер Ринеман — защо мъжът от Лисабон е в Буенос Айрес?

— Страхувам се, че трябва да бъде. Вие го казахте. Аз съм предпазлив. Аз съм опитен. И имам кодове.

— Но защо вие? Да ви преместят от Лисабон е скъпо. Говоря като неприятел и като обикновен неутрален съюзник с Ринеман. Има ли някакъв страничен въпрос, с който да не сме запознати?

— Дори ако има на мен също не ми е известен — отговори Сполдинг, неутрализирайки изпитателния поглед на Щолц с един от своите. — Тъй като ние говорим открито, аз искам тези проекти доставени, кодовете за проклетите ви пари изпратени и да се измъквам, по дяволите, от тук. Тъй като голяма сума от тези пари ще дойде от правителството, Вашингтон явно мисли, че аз съм най-добрият мъж, който не ще позволи да бъдем измамени.

И двамата останаха мълчаливи за известно време.

Щолц проговори.

— Вярвам ви. Вие, американците, винаги се боите да не бъдете измамени, нали?

— Хайде да поговорим за Ринеман Искам среща веднага. Няма да бъда спокоен, че уговорките на Кендъл са солидни, докато не го чуя от него. И не ще организирам схемата за кодовете с Вашингтон, докато не бъда удовлетворен.

— Няма ли схема?

— Няма да има, докато не видя Ринеман.

Щолц въздъхна дълбоко.

— Вие сте това, което говорят за вас — акуратен мъж. Ще видите Ринеман… ще трябва да стане като се стъмни, две смени на превозни средства, неговата резиденция. Той не може да рискува някой да ви види заедно… Тези предпазни мерки тревожат ли ви?

— Ни най-малко. Без кодовете няма да има трансфер на парите в Швейцария Мисля, че хер Ринеман ще бъде много гостоприемен.

— Да, сигурен съм… Много добре. Нашата работа е свършена. С вас ще се свържат тази вечер. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Ако не съм, телефонният оператор в посолството ще знае къде съм.

— Denn auf Wlederschen, wein Herr. — Щолц стана от стола и кимна дипломатично с глава. — Heute Abend.

— Heute Abend — отговори Сполдинг, докато германецът отвори завесата и излезе от сепарето. Дейвид видя, че Щолц бе оставил цигарите на масата малък подарък или малко оскърбление. Извади една и се усети, че мачка върха й, както правеше Кендъл винаги с всяка цигара, която приготвяше да пуши. Дейвид скъса хартията около тютюна и я хвърли в пепелника. Всичко, което му припомняше за него, бе неприятно сега. Не можеше да мисли за Кендъл и неговото внезапно, причинено от страх, заминаване.

Имаше друго, за което да мисли сега.

Хайнрих Щоли, „трети, четвърти поред“ в германското посолство, не бе толкова високопоставен, колкото си мислеше. Нацистът не беше излъгал — той не знаеше, че Гестапо е в Буенос Айрес. А ако той не знаеше, това означава, че някой не го осведомява. Беше ирония помисли Дейвид, че той и Ерих Ринеман щяха да работят заедно, въпреки всичко. Преди да убие Ринеман, разбира се.

 

 

Хайнрих Щолц седна на бюрото и взе телефона. Заговори на своя безупречен, академичен немски.

— Свържете ме с хер Ринеман в Луджан.

Постави слушалката облегна се назад на стола и се усмихна. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня.

— Хер Ринеман?… Хайнрих Щолц… Да, да, всичко мина спокойно. Кендъл каза истината. Този Сполдинг не знае нищо за Коенинг и диамантите, единствената му грижа са проектите. Единствената му заплаха — тази за задържане на кодовете. Играе елементарни игри, но на нас ни трябват кодовете. На американските флотски патрули може да бъде заповядано да затворят пристанището, траулерът ще трябва да излезе… Можеш ли да си представиш? Всичко, от което Сполдинг се интересува, е да не бъде измамен!