Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (21)

18

31 декември 1943 г., Ню Йорк Сити

Сполдинг бързаше надолу по „Медисън авеню“ към североизточния ъгъл на „Б. Алтман“. Прехвърчаше сняг, такситата преминаваха бързо покрай малкото пешеходци, които се мъчеха да ги спрат по средата на улицата. Но по-добри пари можеха да се получат около входовете на магазините от пазаруващите в последния момент за новогодишния празник. Хората, които пазаруваха в „Алтман“ в самия следобед срещу Нова година, бяха първокласни клиенти. Защо трябваше човек да си хаби горивото за някой с по-малко пари?

Дейвид откри, че върви доста по-бързо, отколкото бе необходимо. Не отиваше никъде, нямаше място, където да се изисква неговото присъствие, нито определен час. Той просто искаше да избяга колкото се може по-бързо от Уолтър Кендъл.

Кендъл бе завършил инструктажа си за Юджиин Лайънс с едно изказване, че „две горили“ ще придружават учения до Буенос Айрес. Немият отшелник с изгореното гърло нямаше да получава алкохол, мъжете, в ролята на медицински сестри, носеха със себе си през цялото време „конски хапчета“. Юджиин Лайънс щеше да прекара часове наред над поставената му задача без да има достъп до алкохол. И защо не? Той така или иначе не правеше нищо друго. Не разговаряше, помисли си Дейвид.

Дейвид отказа поканата на Кендъл за обяд под претекст, че трябва да намине да се види със стари семейни приятели. Все пак бяха минали повече от три години… Ще бъде в кантората на 2 януари.

Истината бе, че Сполдинг искаше да се измъкне колкото се може по-бързо от този човек. А имаше и още една причина — Лесли Дженър-Хаукууд.

Нямаше представа откъде ще започне, но това трябваше да стане по възможно най-бързия начин. Имаше на разположение приблизително около седмица, за да научи историята зад онази забележителна нощ преди два дена. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че началото щеше да включва една вдовица на име Бонър.

Може би Арон Мандел можеше да му помогне.

Той извади доларова банкнота от джоба си и приближи към портиера на магазин Алтман. Беше му наето такси след по-малко от минута.

Пътят до центъра бе съпроводен от бъбривостта на шофьора, който явно имаше собствено мнение по всички въпроси. Дейвид откри, че човекът го дразни; той имаше желание да помисли, а в тази обстановка бе доста трудно. След това изведнъж изпита чувство на благодарност към него.

— Щях да се присъединя към новогодишната тълпа, например към онази, дето се събира на Плаза^[1], нали знаеш кво искам да кажа? Въртят се доста големи бакшиши на тия благотворителни инициативи за войната. Но жената каза „не“. Каза ми: „Върни се, пийни си малко вино и се помоли на Бога нашите момчета да бъдат добре през тая година.“ Сега шъ трябва да направя така. Искам да кажа, че ако нещо стане през годината, цял живот шъ си мисля, че е заради бакшишите, получени на Нова година. Суеверия! Кво, по дяволите, момчето е машинописец във Форт Дикс.

Дейвид бе забравил очевидното. Не, не бе забравил, той просто не бе взел под внимание възможностите, защото не бяха свързани с него. Нито пък той с тях. Намираше се в Ню Йорк. В навечерието на Нова година. А това означаваше забави, танци, благотворителни балове и безкрайни празненства, предизвикани от войната в дузина зали, предназначени за балове, и безброй домове.

Госпожа Пол Бонър щеше да присъства на някои от тези места, на една от тези забави. Бяха изминали вече четири месеца, откакто мъжът й бе убит. При тези условия, за тези времена това бе достатъчно дълго време за траур. Приятелки, като Лесли Дженър, но не самата Лесли, щяха да й обяснят, че нещата стоят точно така. Това бе начинът, по който се държеше обществото в Манхатън. И при това доста разумно, като се имаха предвид всички неща.

Нямаше да представлява особена трудност да открие къде ще ходи Синди Бонър. А ако успееше да я намери, щеше да открие и други хора… ето точно това бе мястото, откъдето трябва да започне.

Подаде бакшиш на шофьора и влезе забързано във фоайето на хотел „Монтгомери“.

— О, Господин Сполдинг! — Гласът на стария чиновник проехтя в мраморното фоайе. — Имам съобщение за вас.

Той премина разстоянието до плота на рецепцията.

— Благодаря. — Разгърна листа и започна да чете:

Г-н Феърфакс телефонира, моли да му се обадите вие.

Ед Пейс искаше да се свърже с него.

Нишката под ключалката бе непокътната. Влезе в стаята и се запъти направо към телефона.

— Имаме нещо за онова момиче Хаукууд — каза Пейс. — Реших, че ще искаш да разбереш.

— Какво? — Защо, ох, защо му беше необходимо на Пейс винаги да започва разговор по този начин? Какво, може би очакваше да му се каже „не, не желая да знам нищо“ и да изключи телефона?

— Страхувам се, че нещата започват да се изясняват и да потвърждават версията ми от миналата вечер. Твоето въображение работи прекалено много.

— За Бога, Ед, ще те закича с медал, когато пожелаеш. Какво имаш?

— Тя е доста освободена. Има доста разширен състав от сексуални партньори в Лос Анджелис. Води дискретен, но оживен сексуален живот. Курва от висшето общество, ако това не би те обидило.

— Не ме обижда. Какъв е източникът?

— Няколко братя офицери като начало — от военноморските и военновъздушните сили. След тях идва ред на хората от киното — актьори и двама изпълнителни директори на студио. После се нарежда индустриалната компания — „Локхиит“, „Спеери Ранд“. Тя не е добре дошла като гост в яхтклуба „Санта Моника“.

— Съществува ли някаква връзка с Г–2?

— Първото нещо, на което обръщаме внимание. Отрицателно. В леглото й няма хора от секретните служби. Има такива с ранг — военни и цивилни. А тя действително е в Ню Йорк. Внимателните ни проучвания установиха, че се е върнала в Ню Йорк на гости на родителите си за Коледа.

— Няма записано семейство Дженър в телефонния указател, което да познава такава личност.

— В Барнардсвил, Ню Джърси?

— Не — отговори Дейвид уморено. — Манхатън. Нали каза Ню Йорк.

— Опитай в Барнардсвил, ако искаш да я откриеш. Но не ми давай фактури за осребряване. Вече не си в северните части.

— Не. Барнардсвил е ловна област.

— Какво?

— Много общителна територия. Конюшни и попийващи си веселяци… Благодаря, Ед. Спести ми доста работа.

— Няма нищо. Всичко, което поиска от Центъра на съюзническото разузнаване, е да реши проблемите на сексуалния ти живот. Стремим се да задоволим нашите служещи.

— Обещавам ти, че ще се презапиша в армията като свърши всичко. Благодаря ти.

— Дейв?

— Да?

— Не съм наясно с тази работа на Суонсън, но как ти изглежда все пак?

— Проклет да съм, ако знам защо не са те уведомили. Обикновена покупка, ръководена от чудаци — поне един от тях… не двама, за които вече знам. Онзи, с който се запознах, е победител. Струва ми се, че са усложнили сделката, но това е по-скоро защото са нови в тези неща… Ние можехме да я свършим по-добре.

— Запозна ли се със Суонсън?

— Все още не съм. След празниците, поне така ми казаха. Какво, по дяволите, не бихме искали да пречим на коледната му ваканция. Училищата не започват занятие през първата седмица на януари.

— Честита Нова година, Дейв — засмя се Пейс от другата страна на линията.

— И на тебе също, Ед. Благодаря ти.

Сполдинг постави слушалката обратно. Погледна часовника си — беше вече един и петнайсет. Можеше да използва някоя военна кола отнякъде, предположи той, а можеше и да вземе назаем колата на Арон Мандел. Барнардсвил бе на около час от Ню Йорк, на запад от Оранджес, ако си спомняше точно. Може би най-добре би било да изненада Лесли Дженър, като не й даде шанс да избяга. От друга страна, както бе предположил още преди да се свърже с Пейс, Лесли сигурно се намираше в Ню Йорк, подготвяйки се за Новата година, както му бе обещала. Някъде, на някое място. В някой апартамент, къща или хотел, подобен на неговия.

Сполдинг се почуди за момент дали Пейс няма право. Дали пък не се опитваше да открие Лесли по причини, доста по-различни от собствените му подозрения? Лъжите, търсенето… Беше възможно. Защо пък не? Установи, че два-три часовият път до западно Джърси няма да го приближи до целта на разследването, нито до Фройдисткото тълкувание на нещата. Особено ако я нямаше там.

Той поиска централата на хотела да намери номера на семейство Дженър в Барнардсвил, Ню Джърси. Не желаеше да го свързват, а само да наберат телефонния номер. Адреса също. След което се обади на Арон Мандел.

Бе отлагал достатъчно дълго — толкова, колкото бе възможно. Арон щеше да бъде целият в сълзи, да задава въпроси и да предлага всичко, намиращо се под небето и луната на Манхатън Ед Пейс му каза, че е имал разговор със стария концертен импресарио преди четири години, точно преди да се свърже с Дейвид за Лисабон. Това значеше, че може по разумен начин да избегне всички дълги дискусии за работата си.

А Арон можеше да му помогне, ако се наложеше специалната помощ на възрастния човек. Контактите на Мандел за новогодишния празник бяха почти неизчерпаеми. Дейвид щеше да е по-наясно чак след като пристигнеше в Барнардсвил. Щеше да бъде значително по-удобно първо да набере телефона, както е прието, и да поговори с Арон преди да иска някакви услуги.

В началото Сполдинг реши, че възрастният мъж ще получи сърдечен удар по телефона. Арон се задави, което показваше шока, загрижеността… и обичта му. Въпросите започнаха да валят по-бързо, отколкото Дейвид можеше да им отговаря. Интересуваше се за майка му, за баща му и за неговото собствено здраве.

Мандел не зададе нито един въпрос, свързан с работата му, но не бе удовлетворен и от уверенията на Дейвид, че е толкова здрав, колкото му обясняваше. Арон настоя да се срещнат ако не тази вечер, то най-късно утре.

Дейвид се съгласи. За сутринта, късната сутрин. Щяха да пийнат нещо заедно, може би да хапнат нещо леко и да прекарат Нова година заедно.

— Слава на Бога. Ти си добре. Ще дойдеш утре, нали?

— Обещавам — отговори Дейвид.

— А ти никога не си нарушавал дадено обещание към мен.

— Няма да го наруша. До утре. И Арон…

— Да?

— Възможно е да ми се наложи да открия един човек тази вечер. Не съм сигурен къде да го търся, но може би сред компанията на подбраното общество. Как си с връзките на Парк Авеню?

Възрастният мъж се засмя тихо, добродушно, леко арогантният начин бе толкова познат на Дейвид.

— Аз съм единственият евреин, приеман добре в „Сейнт Джон-Божественият“. Всички искат да се навърта наоколо художник, безплатно, разбира се. Червеният кръст, Зеленият кръст, доброволци за рани от войната, танцови забави за някакви войници, получили медали, със странни френски имена. За каквото и да си помислиш — Мандел е насреща. Имам двама пианисти и пет баритони на Бродуей, които участват в програми за „наши момчета“ тази вечер. Всички са на „Апър Ийст Сайд“.

— Може да ти се обадя след известно време. Ще бъдеш ли още там?

— Къде другаде? За войниците и импресариата няма празнични дни, какво ще кажеш?

— Не си се променил.

— Най-важното е, че си добре…

Дейвид тъкмо затвори телефона и той звънна.

— Намерих телефонния номер и адреса на хората, които издирвахте в Барнардсвил, господин Сполдинг.

— Бихте ли ми ги дали?

Телефонистката даде необходимата информация. Той я записа на поставени в близост до телефона листове, каквито можеха да се намерят във всеки хотел.

— Да ви свържа ли, сър?

Дейвид се поколеба за миг, след което каза:

— Да, моля ви. Ще изчакам на линия. Търсете госпожа Хаукууд.

— Госпожа Хаукууд. Добре, сър, но мога да ви звънна, след като се свържа.

— Не, предпочитам да изчакам… — Той изведнъж осъзна какво е направил, все пак навреме. Гафът бе незначителен, но потвърден от телефонистката. Тя отговори с разбиране.

— Разбира се, господин Сполдинг. Предполагам, че ако някой друг се обади, ще искате да прекъсна разговора?

— Ще ви кажа.

Телефонистката, вече част от една сексуална конспирация започна да играе ролята си с целия си професионализъм. Тя набра номера на външния оператор и само след няколко секунди се чу звъненето в Барнардсвил, Ню Джърси. Обади се женски глас, но това не бе Лесли.

— Госпожа Хаукууд, моля.

— Госпожа… — гласът долитащ от Барнардсвил му се стори колеблив.

— Моля ви, може ли госпожа Хаукууд. Извънградски разговор — продължи телефонистката на „Монтгомери“, сякаш бе служител в телефонната компания и правеше междуградска връзка.

— Госпожа Хаукууд не е тук.

— Бихте ли ми казали по кое бреме я очаквате?

— По кое време? За Бога, не я очакваме. Поне не знаем, че трябва да я очакваме…

Без всякакво смущение служителката в Монтгомери я прекъсна учтиво:

— Случайно да знаете друг телефон, на който да можем да се свържем с нея?

— Е… — Гласът от Барнардсвил вече бе напълно объркан. — Предполагам, че ще успеете в Калифорния…

— Ще говоря с госпожата. — Дейвид реши, че е време да се намеси.

— Добре, сър — чу се леко щракване, което означаваше, че телефонистката е освободила линията.

— Госпожо Дженър?

— Да, тук е госпожа Дженър — явно облекчена от познатото име.

— Казвам се Дейвид Сполдинг, приятел съм на Лесли и капитан Хаукууд… — Господи, бе забравил първото име на съпруга. — Дадоха ми този телефон…

— Е, Дейвид Сполдинг! Как си, скъпи? Тук е Мадж Дженър, глупчо такъв! Господи, сигурно са минали вече осем, десет години. Как са майка ти и баща ти? Чух, че живеят в Лондон. Толкова са смели!

Исусе, помисли си Сполдинг, не му и хрумна, че майката на Лесли би си спомнила двата месеца в Ийст Хамптън, десетилетие назад във времето.

— Ох, госпожа Дженър… Добре са. Извинявайте, че ви притеснявам…

— Никога не би могъл да ни притесняваш, скъпо момче. Ние сме двама стари коневъди тук. Джеймс удвои титлите, вече никои не иска да гледа коне… Помислил си, че Лесли е тук?

— Да, така ми казаха.

— И аз съжалявам, но я няма. Ще бъда съвсем откровена, много рядко ни се обажда. Знаеш ли, премести се в Калифорния.

— Да, разбрах. С леля си.

— Тя й е само частично леля. С доведената ми сестра. Страхувам се, че не се разбираме много помежду си. Омъжи се за един евреин. Нарича се Голдсмит, но това не може да прикрие имената Голдбърг или Голдстейн, нали? Убедени сме, че е замесен в черния пазар.

— О? Разбирам… Значи Лесли не е идвала на гости да ви види за Коледа?

— Добри ми Боже, не! Едвам е успяла да ни изпрати картичка…

Изкушаваше се да се обади на Ед Пейс във Феърфакс. Да информира шефа на разузнаването, че Г–2 в Калифорния не е успяло да издири нищо. Нямаше смисъл. Лесли Дженър Хаукууд се намираше в Ню Йорк.

Трябваше да открие защо.

Обади се отново на Мандел и му даде две имена: това на Лесли и на Синди Тотъл Бонър, вдовица на Пол Бонър, герой. Без да дава обяснения той успя да покаже, че любопитството му е по-скоро професионално, отколкото лично. Мандел не зададе въпроси, а започна да действа.

Сполдинг осъзна, че може да се обади на Синди Бонър, да се извини и да я помоли да се срещнат. Но не можеше да поема риска тя да му откаже, което сигурно би направила с оглед на грубото телефонно обаждане преди два дни. Нямаше време. Трябваше да се види с нея и да прецени нещата от личен контакт.

Дори в този случай може би тя не би могла да му каже нищо съществено. Все пак съществуваха определени инстинкти, които човек развиваше и започваше да разбира с времето. Вътрешни, странни, нелогични… Атавистични.

Бяха изминали вече двайсет минути, часът сочеше три без петнайсет. Телефонът иззвъня.

— Дейвид? Арон е. Тази ясена Хаукууд, няма нищо за нея. Всички казват, че се е преместила в Калифорния и никои не е чувал нищо за нея след това… Госпожа Пол Бонър има едно частно тържество, на „Шейсет и втора“ улица, у семейство Уорфийлд. Номер 212.

— Благодаря. Ще изчакам навън и ще се натрапя, ще се покажа в най-добрата си светлина.

— Не е необходимо. Имаш покана. Лична, при това от господарката на къщата. Казва се Андреа и е във възторг, че ще може да забавлява войник, при това син на известни родители, нали знаеш кои са те? Тя също иска едно сопрано за февруари, но това е мой проблем.