Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

87.

Слънцето тъкмо изгря и петдесет хиляди войникси ги атакуваха от всички страни. Ада спря и погледна назад към Ямата, където все още лежеше направеното на парцали тяло на малкия сетебос.

Деймън докосна ръката й.

— Не се обвинявай. Рано или късно трябваше да го убием.

Тя поклати глава.

— Изобщо не съжалявам. — И извика на Греоги и Хана: — Вдигайте сала!

Твърде късно. Повече от половината оцелели бяха изпаднали в паника при рева на нападащите войникси. Враговете им бяха все още невидими в гората, но трикилометровият радиус досега вече би трябвало да се е съкратил наполовина. Щяха да стигнат до Ардис за по-малко от минута.

— Не! Не! — изкрещя Ада, докато тридесетина души, обезумели от страх, се опитваха да се покатерят на бавно издигащия се въздушен сал. Хана седеше зад уредите за управление и се мъчеше да задържи сала стабилно на височина около метър, но хората продължаваха да се опитват да се покатерят на борда.

— Вдигни го! — изкрещя Деймън. — Хана! Вдигни го веднага!

Твърде късно. Тежката машина издаде механичен вой, наклони се на една страна и се стовари на земята. Хората изпопадаха.

Ада и Деймън затичаха натам. Хана ги погледна ужасено.

— Няма да запали. Нещо се счупи.

— Няма значение. Така и така не би могъл да направи и един курс до острова — със съвсем спокоен глас каза Ада. После стисна Хана за рамото и викна: — Всички до стените! Веднага! Вземете всички оръжия от оръжейната. Единственият ни шанс е да спрем първата им атака.

Обърна се и затича към западната стена. След секунда другите я последваха и започнаха да си избират удобни позиции по палисадата.

Ада приклекна до една от нишите за стрелба.

— Браво — каза Деймън зад гърба й.

Тя кимна, макар да нямаше представа за какво всъщност става дума.

Много внимателно, без да бърза, Ада постави пълнител, свали предпазителя и насочи пушката към дърветата на не повече от двеста метра от палисадата.

Съскането и тракането ставаха оглушителни и Ада трябваше да напрегне волята си, за да потисне желанието да хвърли пушката и да запуши уши. Сърцето й биеше бясно и малко й се гадеше, може би от сутрешното неразположение. Но не беше уплашена. Все още не.

— Торинската драма през всичките тези години… — каза тя, без да осъзнава, че изрича мислите си на глас.

— Какво? — попита Деймън и се наведе към нея, за да я чува по-добре.

Тя поклати глава.

— Мислех си за торинската драма. Според Харман Одисей казал, че двамата със Сави започнали всичко това — имам предвид, започнали да разпространяват торинските савани преди десет години. Може би идеята им е била да ни научат как да умираме храбро.

— По-добре да ни бяха показали как се печели битка срещу петдесет хиляди шибани войникси — измърмори Деймън и зареди пушката си.

Ада се засмя.

Смехът й потъна в рева на войниксите, които се показаха от гората — скачаха от клоните на дърветата, докато други се носеха под тях, сива стена от коруби и нокти, летяща към тях с осемдесет, не, със сто километра в час. Бяха толкова много, че Ада не можеше да различи отделните тела. Огледа се и видя същата сцена от всички страни. Десетките хиляди безглави войникси намаляваха радиуса с пълна скорост.

Никой не изкрещя „Огън!“, но изведнъж всички започнаха да стрелят. Ада се ухили с някакъв свиреп ужас, когато иглената пушка изпразни първия пълнител със серия силни ритници в рамото й. Тя го остави да падне и рязко постави нов.

Иглите поразяваха целите си с хиляди, кристални искри проблясваха под лъчите на изгряващото слънце, но като че ли от това нямаше никаква полза. Несъмнено имаше паднали войникси, но толкова много хиляди други подскачаха, тичаха, пълзяха, че Ада дори не можеше да види ранените и мъртвите. Сребристосивата стена от смърт бе преодоляла за две секунди половината от разстоянието до дърветата и след още толкова създанията щяха да се хвърлят срещу ниската палисада.

Вероятно Деймън бе първият, който прескочи стената — Ада не беше сигурна, тъй като това изглеждаше едва ли не като всеобщо едновременно решение. Но Деймън грабна оръжието си, изкрещя, скочи от парапета, изправи се и се втурна срещу войниксите.

Ада се смееше и плачеше. Изведнъж най-важното нещо на света бе да се включи в атаката — най-важното нещо на света бе да умре, атакувайки този лишен от разум, жесток, глупав, програмиран от историята враг, вместо да чака да бъде убита, страхливо свита зад гредите.

Колкото и да беше абсурдно, Ада внимаваше — все пак бе бременна в петия месец, — когато също скочи, претърколи се, изправи се и се втурна след Деймън, без да спира да стреля. Чу от лявата си страна нечий познат глас също да крещи, погледна натам и видя Хана и Едид. Тичаха малко след нея, спираха, за да стрелят, и продължаваха да тичат.

Вече различаваше гърбиците на сивите коруби на войниксите. С един скок създанията покриваха над седем метра и половина, извадили убийствените си нокти. Ада продължи да тича и да стреля. Вече не осъзнаваше, че крещи, нито какви точно думи излизат от устата й. За миг — само за миг — извика образа на Харман в съзнанието си и се опита да му прати мисловно послание — „Съжалявам, скъпи, съжалявам за бебето“, — а след това умът й бе зает единствено с тичането, стрелянето, сивите фигури бяха почти до тях, надвисваха отгоре им като сребристосива приливна вълна…

Експлозиите я отхвърлиха на три метра назад и опърлиха веждите й.

Навсякъде около Ада лежаха мъже и жени, отхвърлени назад заедно с нея, прекалено зашеметени, за да могат да говорят или да станат. Някои се мъчеха да изгасят пламналите си дрехи. Други лежаха в безсъзнание.

Дворът на Ардис бе обкръжен от огнена стена, издигаща се на петнадесет, двадесет и пет, тридесет метра във въздуха.

Втора вълна войникси се втурна през пламъците. По дължината й избухнаха още експлозии. Ада премигна. Сребристосивите коруби, нокти, крака и гърбици се разлетяха във всички посоки.

Деймън я задърпа да се изправи. Дишаше тежко, лицето му бе покрито с мехури от изгарянията.

— Ада… трябва да се… връщаме… при…

Ада освободи ръката си и се загледа в небето. Над Ардис летяха пет машини. Нито една не бе аероскутер — четири малки устройства с прилепови криле хвърляха метални кутии над линията на дърветата, а една много по-голяма крилата машина се спускаше в центъра на защитения с палисада двор. Коловете на стената почти бяха изпопадали навътре от ударните вълни на експлозиите.

Внезапно от подобните на прилепи машини се спуснаха въжета и по тях се плъзнаха някакви черни, хуманоидни, но не и човешки фигури. Стигаха до земята по-бързо, отколкото бе по силите на човек, и тичешком се заемаха да установят защитен периметър. Няколко от черните същества минаха покрай Ада и тя видя, че наистина не са хора. Бяха по-високи, със странни стави, покрити с шипове и абаносовочерни хитинови коруби.

От пламъците се появиха още войникси.

Черните фигури между нея и врага коленичиха и вдигнаха оръжия, които изглеждаха прекалено тежки за човешки същества. Разнесе се оглушителен трясък и тракане. Към приближаващите войникси се понесоха откоси чиста синя енергия. При всяко попадение улученият войникс експлодираше.

Деймън я дърпаше назад към лагера.

— Какво? — изкрещя тя през грохота. — Какво?

Той поклати глава. Или не я чуваше, или не можеше да я разбере.

Нова серия експлозии отново свали на земята всички отстъпващи хора. Този път огнените гъби се издигнаха на шейсет, дори деветдесет метра в студения утринен въздух. Всички дървета западно и източно от Ардис горяха.

Войниксите продължаваха да скачат през пламъците. Черните хитинови войници ги помитаха с десетки и стотици.

А след това едно от черните същества се надвеси над нея, протегна дългата си, покрита с шипове ръка с разтворена длан, която по-скоро приличаше на черни лапа с хищни нокти, и каза с дълбок спокоен глас:

— Ада ур? Аз съм главен центурион Меп Аху. Съпругът ви има нужда от вас. Заедно с взвода ми ще ви придружим до лагера.

 

 

Големият кораб се бе приземил непосредствено до Ямата. Бе прекалено голям и при кацането си бе съборил повечето от останалите изправени колове на палисадата. Сега стоеше на високите си многосъставни метални крака, а в долната част на туловището му се бяха отворили широки като на хангар врати.

Харман лежеше на носилка на земята и около него се бяха скупчили няколко различни създания. Без да им обръща внимание, Ада се затича към любимия си.

Главата му бе отпусната върху възглавница, а тялото му бе покрито с одеяло, но Ада трябваше да запуши устата си, за да не изкрещи. Лицето му бе обезобразено, бузите — хлътнали, в устата му се виждаха беззъби венци. Очите му кървяха. Устните му бяха толкова напукани, сякаш нещо ги бе дъвкало. Ръцете до лактите му бяха над одеялото и Ада видя големите кръвоизливи под кожата — кожа, която се белеше така, сякаш бе получил възможно най-ужасното слънчево изгаряне.

Деймън, Хана, Греоги и останалите се събраха около нея. Тя хвана ръката на Харман и едва усети как той отговори на съвсем слабото й стискане. Умиращият й любим се опита да я погледне и да й каже нещо, но изкашля кръв.

Една дребна хуманоидна фигура в червен и черен метал или пластмаса се обърна към нея.

— Вие ли сте Ада?

— Да. — Не се обърна да погледне към момчето-машина. Очите й не можеха да се откъснат от Харман.

— Успя да произнесе името ви и да ни даде координатите на това място. Съжаляваме, че не го открихме по-рано.

— Какво… — започна тя и осъзна, че не знае какво да попита. Едно от намиращите се наблизо същества-машини — огромно — деликатно държеше интравенозна система, от която нещо се вливаше в измършавялата ръка на Харман.

— Получил е смъртоносна доза радиация — каза момчето-машина с мекия си глас. — Почти със сигурност от подводницата, която открихме в Атлантическия пролом.

„Подводница“ — повтори наум Ада. Тази дума не й говореше нищичко.

— Съжаляваме, но просто нямаме медицинските уреди за човешки същества в подобно състояние — каза дребната човекоподобна машина. — Повикахме стършелите от „Кралица Маб“, когато видяхме, че имате проблеми тук. Те донесоха болкоуспокоителни и допълнителни системи, но не можем да направим нищо със самата радиация.

Ада не разбираше нищо от това, което й казваше дребното същество. Държеше ръката на Харман и чувстваше как съпругът й умира.

Харман се закашля, явно не успя да произнесе онова, което се мъчеше да каже, закашля се отново и се опита да измъкне ръката си. Ада я стисна, но умиращият й любим настояваше и продължаваше да се дърпа…

Тя разбра, че може би допирът на ръката й му причинява болка. Пусна го.

— Извинявай, скъпи.

Накъде зад тях проехтяха още експлозии, този път по-надалеч. Приличащите на прилепи летящи машини стреляха в обкръжаващите ги гори с непрекъснат картечен шум. Високите хитинови войници тичаха напред-назад из лагера — някои оказваха помощ на леко ранените, пострадали предимно от изгарянията.

Вместо да отдръпне дясната си ръка, Харман я протегна към лицето й.

Ада се опита да я хване, но той отклони дланта й. Тя се приведе и го остави да я докосне по шията и бузите. Накрая той постави длан на челото й и използва цялата си останала сила, за да протегне и другата си ръка към главата й и да се вкопчи почти отчаяно в нея.

Започна се, преди Ада дори да си помисли да се отдръпне.

Нищо, дори експлозиите, които неотдавна я бяха запратили на цели три метра във въздуха, не я бе поразявало толкова силно.

Отначало чу ясно гласа на Харман: „Всичко е наред, любов моя, мила моя. Успокой се. Всичко е наред. Трябва да ти дам един дар, докато съм в състояние“.

И тогава всичко около Ада изчезна с изключение на допира на ранената ръка на любимия й и кървящите пръсти, които изливаха в нея образи — не само в ума й, но и думи, спомени, образи, картини, данни, още спомени, функции; цитати, книги, цели томове, още книги, още спомени, любовта му към нея, мислите му за нея и за детето им, любовта му, още информация, още гласове, имена и дати, и мисли, и факти, и идеи, й…

— Ада? Ада? — Том бе коленичил до нея, пръскаше я с вода и я пляскаше по бузите. До тях бяха коленичили Хана, Деймън и останалите. Харман лежеше с отпусната ръка. Малкото същество от метал и пластмаса все още се суетеше около него, но любимият й изглеждаше мъртъв.

Ада се изправи.

— Деймън! Хана! Елате. По-близо.

— Какво? — попита Хана.

Ада поклати глава. Нямаше време за обяснения. Нямаше време за нищо — освен за споделяне.

— Доверете ми се — каза тя.

Протегна ръце, опря здраво лявата си длан в челото на Деймън, а дясната — в това на Хана, и активира споделящата функция.

Продължи не повече от тридесет секунди — не повече от времето, което бе необходимо на Харман да сподели функциите и най-съществената информация с нея — информацията, която с часове бе отсявал и подготвял за прехвърляне по време на пътуването си на запад през Пролома. Но тези тридесет секунди се сториха на Ада като три вечности. Ако можеше да свърши останалото сама, нямаше да си прави труда, не би си губила времето дори ако бъдещето на човешката раса зависеше от това. Но не можеше да се справи сама с оставащото. Трябваше й човек, който да продължи Споделянето, и още един, който да й помогне да спаси Харман.

Приключи.

И тримата — Ада, Деймън и Хана — рухнаха на колене със затворени очи.

— Какво става? — попита Сайрис.

Някой се втурна към тях. Крещеше. Беше един от доброволците при павилиона на два километра оттук. Факс възелът работеше! Беше оживял точно когато войниксите започнаха атаката си.

„Няма време за факс павилиона“ — помисли си Ада. А и нямаше къде да се иде. Навсякъде хората се бяха барикадирали или се намираха под прякото нападение на войниксите. Нямаше нито едно друго място или възел, където любимият й можеше да бъде спасен.

Грамадното същество, което приличаше на някакъв гигантски рак, буботеше на английски.

— На орбита има човешки възстановителни резервоари — казваше то. — Но единствените, за които знаем със сигурност, се намират на астероида на Сикоракса, а той току-що прекоси с пълна скорост лунната орбита. Съжаляваме, че не знаем други…

— Няма значение — каза Ада и отново коленичи до Харман. Докосна ръката му. Реакция не последва, но тя усети последните искрици живот в него — биологичните му монитори разговаряха с новата й биометрична функция. Тя трескаво прехвърляше в ума си хилядите възли за свободно прехвърляне и самите процедури на функцията.

В Средиземноморския басейн бяха складовете на постчовеците. Там имаше лекарства и апаратура против подобна радиационна смърт, но складовете бяха запечатани със стазисно поле, а освен това Ада видя по мониторите на всеобщата мрежа, че Херкулесовите ръце са изчезнали и Средиземноморието отново се пълни. Щяха да й трябват машини — подводници, — за да се добере до депата. Прекалено дълго. Имаше и други складови райони на постчовеците — в степите на Китай, недалеч от Сухата долина в Антарктида… но пътуването до всички тях щеше да е много дълго, а медицинските процедури — прекалено сложни. Харман нямаше да живее достатъчно дълго, за да…

Сграбчи ръката на Деймън и го дръпна до себе си. Той изглеждаше замаян, почти вцепенен.

— Всички тези нови функции… — почна Деймън.

Ада го разтресе.

— Какво ти каза призракът?

— Какво? — Погледът му беше разфокусиран.

— Деймън, кажи ми пак какво ти каза призракът Мойра в деня, когато гласувахме Никой да отлети с аероскутера. Беше нещо като „Не забравяй…“ Кажи ми!

— А… каза… „Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой“ — отвърна Деймън. — Но как може това…

— Не! — извика Ада. — Второто Никой не е име! „Ковчегът на Никой е ковчег на никой“ — значи ничий ковчег. Хана, ти си била до Одисей, когато яслите са го излекували. Ще дойдеш ли с мен?

На Хана й бе нужна само секунда, за да схване какво я моли приятелката й.

— Да — отговори тя.

— Деймън — Ада вече се състезаваше не само с времето, но и със Смъртта, която вече бе сред тях и държеше Харман в тъмните си нокти, — трябва да направиш Споделянето с всички останали. Веднага.

— Да — каза Деймън и веднага събра няколко души около себе си.

Моравекските войници — Ада вече ги познаваше, ако не по имена, то поне по форма — все още стреляха по защитния периметър и доубиваха последните нападатели. Нито един войникс не успя да мине през тях.

— Хана — обърна се Ада към приятелката си, — ще ни трябва носилката, но ако тя не се прехвърли свободно, вземи одеялото. Ще го използваме, ако се наложи.

— Хей! — извика малкият европейски моравек, когато Хана грубо дръпна одеялото от умиращия пациент. — Това нещо му трябва! Студено му е…

Ада докосна ръката на дребосъка и дори през метала и пластмасата усети човешкото и плътта в него.

— Всичко е наред — каза тя. Извлече името му — неговото име — от кибернетичната му памет. — Приятелю Манмът, всичко е наред. Вече знаем какво правим. След толкова време наистина знаем какво правим.

После махна на всички да се отдръпнат.

Хана коленичи до единия край на носилката, постави едната си ръка върху рамото на Харман, а с другата хвана металната дръжка. Ада направи същото от другата страна.

— Мисля, че е достатъчно да си представим основното помещение. И координатите ще се появят сами — каза Ада. — Важното е и двете да попаднем там.

— Да — каза Хана.

— На три? — каза Ада.

— Да.

— Едно, две… три.

Двете жени, носилката и Харман изчезнаха.

 

 

Макар умиращият Харман на пръв поглед да изглеждаше лек като перце, двете трябваше да напрегнат всичките си сили, за да го отнесат на носилката от основната музейна част на Голдън Гейт по няколкото стълбища през гроздовете зелени мехури до района на саркофазите, покрай старата ясла на Сави и надолу до последното спирално стълбище към яслата на Одисей-Никой.

Ада постави длан върху обезобразените гърди на любимия си, усети само най-слаби признаци на живот и реши да не губи повече време.

— Пак на три — задъхано каза тя.

Хана кимна.

— Едно, две… три.

Двете внимателно повдигнаха голия Харман от носилката и сложиха тялото му в яслата на Никой. Хана дръпна капака и го затвори с трясък.

— Как… — започна изпадналата в паника Ада. Възнамеряваше да провери цялата разнообразна апаратура — новите й функции й го казваха, но щеше да отнеме прекалено много време…

— Ето така — каза Хана. — Никой ми го показа, след като се съживи.

Тънките й пръсти пробягаха по серия светещи виртуални бутони.

Ковчегът въздъхна и забръмча. От невидими отвори проникна мъгла и скри по-голямата част от тялото на Харман. Върху прозрачния капак се образуваха ледени кристали. Запалиха се няколко нови светлини. Едната беше червена.

— О! — премаляло възкликна Хана.

— Не — каза Ада. Гласът й бе спокоен, но твърд. — Не. Не. Не.

Постави длан върху пластмасовия контролен възел на ковчега, сякаш убеждаваше машината в нещо.

Червената светлина примигна, стана кехлибарена и после отново червена.

— Не — твърдо каза Ада.

Червената светлина се поколеба, отслабна, превключи на кехлибарена. Остана кехлибарена.

Пръстите на двете жени се докоснаха за миг над ковчега, след което Ада отново положи длан върху пластмасовия панел на ИИ.

Светлината продължаваше да е кехлибарена.

След няколко часа, когато следобедните облаци се раздвижиха, за да скрият отначало руините на Мачу Пикчу, а след това и висящия мост на сто и осемдесет метра под тях, Ада каза:

— Хана, прехвърли се в Ардис. Хапни нещо. Почини си.

Хана поклати глава.

Ада се усмихна.

— Тогава поне иди до трапезарията и донеси плодове или нещо друго за ядене. И вода.

Кехлибарената светлина се задържа целия следобед. Малко след залез, когато долините на Андите бяха окъпани в червено сияние, на Голдън Гейт се прехвърлиха Деймън, Том и Сайрис, но се задържаха само за няколко минути.

— Вече установихме контакт с тридесет от останалите общности — каза Деймън. Ада кимна, без нито за миг да откъсва очи от кехлибарената светлина.

Тримата си тръгнаха, като обещаха да се върнат на сутринта. Хана се загърна с едно одеяло и заспа на пода до ковчега.

Ада остана будна. Понякога коленичеше, понякога седеше, но винаги мислеше, дланта й неизменно бе върху контролния възел и тя непрекъснато пращаше посланията и молитвите си през веригите, отделящи я от Харман, а очите й неотклонно следяха светлината на монитора.

Някъде след три сутринта кехлибарената светлина се смени със зелена.