Дан Симънс
Олимп (21)

21.

Още докато пришпорваше коня си напред и вдигаше копието на Атина, Пентезилея разбра, че е пропуснала две неща, които могат да й откраднат триумфа.

Първо, колкото и да беше невероятно, Атина изобщо не й бе казала, нито тя я беше попитала, коя пета на мъжеубиеца е смъртна. Амазонската царица бе решила, че е дясната — така си беше представила как Пелей изважда бебето от небесния огън — ала Палада не бе конкретизирала, бе споменала само, че едната пета на Ахил е смъртна.

Пентезилея съзнаваше трудността да улучи петата на героя, макар и с омагьосаното копие на Атина — вярваше, че той няма да побегне от нея, ала беше инструктирала другарките си да повалят колкото може повече ахейци зад него. Възнамеряваше да хвърли копието по петата на бързоногия мъжеубиец в мига, в който той се обърне да види кой е ранен и кой убит, както би направил всеки истински вожд. Но за да успее тая стратегия, царицата трябваше да забави атаката си и да позволи на сестрите си да се справят с другите, за да принудят Ахил да се обърне. Това противоречеше на воинската й природа — да не води, да не влезе първа в гибелен сблъсък с врага — и макар сестрите й да разбираха, че тоя план е необходим, за да убият мъжеубиеца, Пентезилея се изчерви от срам, докато конете приближаваха редиците на мъжете и нейният грамаден жребец изоставаше с няколко секунди зад другите.

И тогава разбра втората си грешка. Вятърът духаше иззад Ахил, а не към него. Планът й отчасти зависеше от смущаващото въздействие на Афродитиния парфюм, но за тая цел мускулестият идиот трябваше да усети аромата му. Ако вятърът не променеше посоката си или тя не се приближеше толкова, че буквално да се качи върху русокосия ахейски воин, вълшебното благоухание нямаше да подейства.

„Майната му — помисли си амазонската царица, когато другарките й започнаха да стрелят с лъковете и да хвърлят копия. — Нека Съдбите кажат думата си и Хадес вземе последните! Арес — татко! — бъди с мен и ме закриляй!“

Почти очакваше богът на войната да се материализира до нея, а също навярно Атина и Афродита, тъй като те искаха Ахил да умре днес, ала през няколкото секунди, преди конете да се набучат на припряно вдигнатите копия и неустоимите амазонки да се сблъскат с неподвижните ахейци, не се появи ни бог, ни богиня.

 

 

Отначало късметът и боговете като че ли бяха на страната на амазонките. Въпреки че няколко от конете се набучиха на върховете на копията, грамадните жребци прегазиха аргивските редици. Едни гърци се оттеглиха, други просто бяха стъпкани. Амазонките се пръснаха около петдесетината мъже и започнаха да ги избиват с мечове и копия.

Клония, любимата помощница на Пентезилея и най-добра в стрелбата с лък от всички живи амазонки, изстрелваше стрела след стрела. Целеше се само зад Ахил, за да принуди мъжеубиеца да се обръща при всяко нейно попадение. Ахеецът Менип падна, пронизан в гърлото. Мениповият приятел, могъщият Подаркес, син на Ификъл и брат на падналия Протезилай, яростно се хвърли напред в опит да забие копието си в хълбока на яздещата Клония, ала амазонката Бремуза разсече копието му и после с мощен замах отряза ръката на Подаркес в лакътя.

Сестрите по оръжие на Пентезилея Евандра и Термодонта бяха повалени — бойните им коне се строполиха, улучени в сърцето от ахейските дълги копия — но и двете мигом скочиха на крака, долепиха гръб до гръб, вдигнаха полукръглите си щитове и почнаха да отблъскват надаващите крясъци гърци.

Царицата се озова сред аргивските щитове с втората вълна на амазонската атака, рамо до рамо със своите другарки Алкивия, Деримахия и Дериона. Брадати лица им се зъбеха и падаха под ударите на оръжията им. Една стрела, изстреляна от задните ахейски редици, рикошира от шлема на Пентезилея и за миг пред очите й заплуваха червени петна.

„Къде е Ахил?“ В следващия миг видя мъжеубиеца на двайсет крачки надясно, заобиколен от главните ахейски вождове — Аяксовците, Идоменей, Одисей, Диомед, Стенел, Тевкър. Нададе боен вик и пришпори коня си към групата герои.

В същия момент групата сякаш се раздели, тъкмо когато Ахил се обърна да погледне как един от хората му, Евхенор от Дулихий, пада, пронизан в окото от стрела на Клония. Пентезилея ясно видя голия Ахилов прасец под ремъците на наколенника, прашните му глезени, мазолестите му пети…

Копието на Атина като че ли зажужа в ръката й, когато замахна и го хвърли с всички сили. Полетя точно към целта, улучи бързоногия мъжеубиец в незащитената дясна пета… й отхвърча настрани.

Ахил рязко обърна глава и впери сините си очи в Пентезилея. Устните му се разтеглиха в ужасяваща усмивка.

Амазонките бяха заети с централната ахейска група и късметът започваше да им изневерява.

Бремуза хвърли копие срещу Идоменей, ала Девкалионовият син почти нехайно вдигна кръглия си щит и то се строши надве. Когато той хвърли своето по-дълго копие, то полетя с гибелна точност, прониза червенокосата амазонка точно под лявата гръд и излезе през гърба й. Тя се строполи от запенения си кон и петима-шестима аргивци се хвърлиха да й отмъкнат доспехите.

Щом видяха, че сестра им пада, Алкивия и Деримахия препуснаха с разярени крясъци към Идоменей, ала двамата Аяксовци сграбчиха юздите на жребците им и ги принудиха да спрат със страховитата си сила. Амазонките скочиха на земята, за да продължат битката пеш, но Диомед Тидеев ги обезглави с един-единствен широк замах с меча си. Ужасената Пентезилея видя как все още премигващата глава на Алкивия се търкаля в праха и как смеещият се Одисей я вдига за косата.

Усети, че някакъв безименен аргивец я хваща за крака, и заби второто си копие в гърдите му и надолу, докато не прониза червата му. Той се свлече със зейнала уста, ала отнесе копието й със себе си. Пентезилея откопча бойната си брадва и пришпори коня си напред, като се държеше само с колене.

Яздещата от дясната й страна Дериона беше повалена от коня си от Малкия Аякс. Падна по гръб и тъкмо посягаше за меча си, когато Ойлеевият син се засмя, заби копието си в гърдите й и натисна, докато амазонката не престана да се гърчи.

Клония стреля в сърцето на Малкия Аякс, но бронята му спря стрелата. Тогава Тевкър, Теламоновото копеле, стрелецът на всички стрелци, изстреля три бързи стрели по сумтящата Клония — една в гърлото й, една през доспехите в корема й и последната толкова дълбоко в голата й лява гърда, че останаха да се виждат само перата. Скъпата приятелка на Пентезилея падна безжизнена от окървавения си кон.

Макар и ранени и изнемогващи, Евранда и Термодонта още продължаваха да се бият, опрели гръб в гръб. Натискът на ахейците около тях отслабна и Мерион, синът на Мол, другар на Идоменей и втори вожд на критяните, едновременно хвърли две копия, по едно с всяка ръка. Тежките остриета пробиха всички пластове на леките амазонски доспехи и двете жени се строполиха мъртви в праха.

Вече всички други амазонки бяха мъртви. Пентезилея беше покрита с десетки драскотини и леки рани. Остриетата на брадвата не се виждаха от аргивска кръв, ала тя вече едва я вдигаше, затова я хвърли, изтегли късия си меч и затърси с очи Ахил.

Сякаш по волята на богинята Атина, останалото цяло копие, което бе хвърлила по дясната пета на мъжеубиеца, лежеше на земята до дясното копито на изтощения й кон. При други обстоятелства амазонската царица щеше да се наведе и да вдигне вълшебното оръжие, но сега беше прекалено уморена, доспехите й тежаха и раненият кон нямаше повече сили, затова амазонката се смъкна от седлото и се наведе над копието точно в момента, в който две от стрелите на Тевкър изсвириха над върха на шлема й.

Изправи се и видя пред себе си само Ахил. Прииждащите пълчища крещящи ахейци бяха като маловажни петна.

— Хайде пак — все така ужасяващо ухилен рече Пелеевият син.

Пентезилея вложи цялата си останала сила и хвърли копието ниско към голите мускулести бедра на героя под кръга на красивия му щит.

Ахил приклекна бързо като пантера. Копието на Атина улучи щита му и се разцепи.

Сега на амазонката й оставаше само отново да вдигне бойната си брадва, докато ухиленият Ахил замахваше със своето копие, легендарното копие, което кентавърът Хирон направил за баща му Пелей, копието, което никога не пропускало целта си.

Мъжеубиецът го хвърли и Пентезилея вдигна полукръглия си щит. Копието мина през щита, без да намали скоростта си, проби доспехите й, прониза дясната й гръд, излезе през гърба й и се заби точно в сърцето на коня й, който стоеше зад нея.

Амазонската царица и бойният й жребец едновременно рухнаха в прахта. Когато Ахил се приближи с меч в ръка, Пентезилея се напрегна да задържи образа му в помръкващия си поглед. Брадвата се изплъзна от безчувствените й пръсти.

 

 

— Мамка му — промълви Хокънбери.

— Амин — отвърна Манмът.

Бившият схоластик и дребният моравек бяха останали до Ахил по време на цялата схватка и сега се приближиха към Пелеевия син, изправен пред конвулсивно потръпващото тяло.

— Tura saeva Amazon ultimus cecidit raetus — прошепна Хокънбери. — Тогаз падна свирепата амазонка, наш последен страх.

— Пак ли Вергилий? — попита Манмът.

— Не, Пир в трагедията на Сенека „Троянките“.

И тогава се случи нещо странно.

Докато ахейците се тълпяха да смъкнат доспехите на мъртвата или още умираща Пентезилея, Ахил скръсти ръце, наведе се над нея и ноздрите му се раздуха, сякаш вдишваше мириса на кръв, конска пот и смърт. После бързоногият мъжеубиец вдигна грамадните си шепи към лицето си, скри очи и заплака.

Големия Аякс, Диомед, Одисей и още неколцина вождове, които се бяха приближили да видят мъртвата амазонска царица, смаяно се отдръпнаха. Плъхоликият Терсит и няколко обикновени ахейци не обърнаха внимание на ридаещия богочовек и упорито продължиха да събличат Пентезилея, смъкнаха шлема от безжизнено отпуснатата й глава и разсипаха златните къдри на мъртвата царица в праха.

Ахил отметна глава и простена като в утрото на Патроклевото убийство и похищението му от преобразилия се в Атина Хокънбери. Вождовете отстъпиха още по-назад от мъртвата жена и коня.

Терсит преряза с нож ремъците на нагръдника и пояса на Пентезилея — дори поряза бялата плът на царицата в бързането да грабне незаслужената си плячка. Царицата остана почти съвсем гола — само единият й увиснал наколенник, сребърният й пояс и единият й сандал оставаха на изподраното й и натъртено, ала някак си все още съвършено тяло. Дългото копие на Пелей продължаваше да я приковава към конския труп и Пелеевият син не правеше опит да си го вземе.

— Махайте се — заповяда той.

Повечето мъже моментално се подчиниха.

С доспехите на Пентезилея под едната мишница и окървавения й шлем под другата, грозният Терсит се изсмя през рамо — мъчеше се да смъкне пояса й.

— Какъв си глупак, сине Пелеев, да цивриш за тая паднала кучка, да висиш тук и да рониш сълзи за нейната хубост. Тя вече е храна за червеите, нищо повече.

— Махай се — каза Ахил с ужасяващо монотонния си глас. Сълзите продължаваха да се стичат по прашното му лице.

Одързостен от Ахиловата проява на женска слабост, Терсит не обърна внимание на заповедта и издърпа сребърния пояс от хълбоците на мъртвата Пентезилея, като леко повдигна тялото й, за да освободи безценната лента, като правеше неприлични движения с таза си, сякаш се сношаваше с трупа.

Ахил пристъпи напред и го удари с голия си юмрук, счупи долната му челюст и скулата му и изби и последния жълт зъб от устата на плъхоликия, който отхвърча зад коня и мъртвата царица, просна се в праха и повърна кръв през устата и носа си.

— Няма за теб гроб и могила, копеле — каза мъжеубиецът. — Ти някога се подигра с Одисей и той ти прости. Сега се подигра с мен и аз те убих. Пелеевият син не търпи да го обиждат, без да си отмъсти. Върви сега в Хадес и се подигравай на сенките с остроумията си.

Терсит се задави в собствената си кръв и повърнато и умря.

Ахил бавно, почти нежно изтегли копието на Пелей от пръстта, конския труп и през леко поклащащия се труп на Пентезилея. Всички ахейци се бяха отдръпнали и се чудеха на стоновете и сълзите на мъжеубиеца.

— Aurea cui postquam nudavit cassida frontem, vicit victorem candida forma virum — прошепна Хокънбери. — След като свалиха позлатения й шлем и разкриха челото й, чудното й тяло победи мъжа… Ахил… победителя. — Той погледна Манмът. — Проперций, книга трета, елегия единайсета.

Моравекът го дръпна за ръката.

— Някой ще пише елегия и за нас, ако не се махнем оттук. И то веднага!

— Защо? — Хокънбери запремигва и се заозърта.

Завиха сирени. Астровекските войници обикаляха сред тълпите отстъпващи ахейци и с аларми и усилени гласове ги убеждаваха незабавно да преминат през Дупката. Започваше грандиозно отстъпление на колесници и тичащи хора, ала причина за това масово бягство не бяха моравекските високоговорители. Олимп изригваше.

Земята… е, марсианската земя… се разтърсваше и вибрираше. Силно вонеше на сяра. Далечният връх на Олимп зад отстъпващите ахейски и троянски войски сияеше в червено под своята егида и на километри в небето се издигаха огнени стълбове. По по-високите склонове на Монс Олимпус, най-големия вулкан в слънчевата система, вече течаха реки от червена лава. Въздухът се изпълни с червен прах и мирис на страх.

— Какво става? — попита Хокънбери.

— Боговете са предизвикали някакво изригване горе и брана-дупката ще изчезне всеки момент. — Манмът го поведе надалеч от мястото, където Ахил бе коленичил при мъртвата амазонска царица. Всички доспехи на другите убити амазонки също бяха отмъкнати и освен неколцината вождове герои, повечето ахейци бързаха към Дупката.

„Трябва да се махнете оттам“ — разнесе се гласът на Орфу от Йо по теснолъчевия канал.

„Да, виждаме изригването“ — излъчи Манмът.

„Не е само това — отвърна йонийският му приятел. — Данните показват, че пространството на Калаби-Яу се огъва към черна и червеева дупка. Струнните вибрации са нестабилни. Монс Олимпус може и да не взриви вашата част от Марс на парчета, но имате най-много няколко минути до изчезването на брана-дупката. Докарай Хокънбери и Одисей с кораба“.

Манмът зърна Одисей да разговаря с Диомед на трийсетина крачки от тях. „Одисей ли? — попита той. — Хокънбери нямаше време да приказва с него, камо ли да го убеди да дойде с нас. Наистина ли имаме нужда от Одисей?“

„Така показва анализът на премиер интегратора. И между другото, твоето видео беше включено през цялата битка. Страхотно беше“.

„Защо ни е Одисей?“ Земята тътнеше и се тресеше. Тихото море на север вече не беше тихо — в червените скали се разбиваха огромни вълни.

„Откъде да знам? — избуботи Орфу от Йо. — Приличам ли ти на премиер интегратор?“

„Някакви предложения как да убедя Одисей да изостави приятелите си, бойните си другари и войната с троянците, за да дойде с нас? — излъчи Манмът. — Изглежда, че той и другите вождове, освен Ахил, се канят да се качат на колесниците си и да минат през Дупката. Миризмата от вулкана и целият този шум влудяват конете — а и хората. Как да привлека вниманието на Одисей в такъв момент?“

„Прояви инициатива — отговори Орфу. — Нали европейските подводничари са известни тъкмо с това? С инициативността си?“

Манмът поклати глава и тръгна към главен центурион Меп Аху. С помощта на високоговорител астровекът призоваваше ахейците незабавно да минат през брана-дупката. Тътенът на вулкана и тропотът на копита и сандали заглушаваха даже неговия многократно усилен глас.

„Главен центурион?“ — повика го Манмът директно по тактическите канали.

Черният двуметров астровек се обърна и застана мирно. „Слушам“.

Формално Манмът нямаше командирски чин в моравекската армия, но астровеките разбираха, че двамата с Орфу са на равнището на командири като легендарния Астейг/Че.

„Иди при моя стършел и чакай нови заповеди“.

„Слушам“. Меп Аху предаде работата си на другите астровеки и се затича към кораба.

— Трябва да кача Одисей на стършела — извика Манмът на Хокънбери. — Ще ми помогнеш ли?

Бившият схоластик, който местеше поглед от разтърсващите се склонове на Олимп и треперещата брана-дупка, разсеяно се обърна към дребния моравек, ала кимна и го последва към групата ахейски вождове.

Бързо минаха покрай двамата Аяксовци, Идоменей, Тевкър и Диомед и се приближиха до Одисей, който намръщено стоеше до Ахил. Изглеждаше потънал в размисъл.

— Просто го качи на стършела — прошепна европеецът.

— Сине Лаертов — повика го Хокънбери.

Одисей рязко извъртя глава.

— Какво има, сине Дуейнов?

— Имаме вест от жена ти.

— Какво? — Одисей свъси вежди и хвана дръжката на меча си. — Какви ги говориш?

— Говоря за жена ти Пенелопа, майката на Телемах. Тя ти прати вест по нас, предадена с моравекско вълшебство.

— Майната му на вашето моравекско вълшебство — изсумтя царят на Итака и стрелна с мрачен поглед Манмът. — Върви си, Хокънбери, и вземи това изчадийце със себе си, преди да съм ви разпорил и двамата от чатала до брадичката. Някак си… не знам как, обаче някак си… винаги съм усещал, че тия нови злочестини дойдоха с теб и тия проклети моравеки.

— Пенелопа казва да си припомниш ложето си — импровизира схоластикът с надеждата, че паметта му не го лъже. Обикновено бе преподавал „Илиада“ и беше оставял „Одисея“ на професор Смит.

— Ложето си ли? — намръщи се Одисей. — Какви ги дрънкаш?

— Каза да ти предам, че по описанието на брачното ти ложе ще познаеш, че посланието наистина е от нея.

Одисей изтегли меча си и опря острието в рамото на Хокънбери.

— Не е смешно. Опиши ми ложето. За всяка грешка в описанието ще ти отсичам по един крайник.

Бившият схоластик устоя на желанието да избяга или да се напикае.

— Пенелопа поръча да ти кажа, че е украсено със слонова кост, сребро и злато и че ремък от волска кожа опъва многобройните меки губери и покривки.

— Пфу — изсумтя Одисей. — Това се отнася за леглото на всеки знатен мъж. Върви си. — Диомед и Големия Аякс се бяха приближили до все още коленичилия Ахил, за да го убедят да остави трупа на амазонската царица и да ги последва. Брана-дупката видимо вибрираше, краищата й бяха замъглени. Ревът от Олимп бе толкова силен, че всички трябваше да викат, за да се чуват.

— Одисее! — изкрещя Хокънбери. — Важно е. Ела с нас да чуеш посланието от прекрасната Пенелопа.

Ниският брадат мъж намръщено се вторачи в двамата.

— Кажи ми къде преместих леглото, след като с невестата ми се настанихме в двореца, и може да си спасиш ръцете.

— Изобщо не си го местил — уверено отвърна Хокънбери, въпреки че сърцето му бясно туптеше. — Пенелопа каза, че когато си построил двореца, ти си оставил една яка права маслина на мястото на спалнята, отсякъл си клоните и от ствола си издялал единия стълб на брачното ви ложе. Тия думи заръча тя да ти предам, за да познаеш, че посланието наистина идва от нея.

Одисей дълго се взира в него, после пъхна меча в ножницата си.

— Кажи ми посланието, сине Дуейнов. Бързо. — Той огледа снижаващото се небе и ревящия Олимп. През Дупката излетя ято от двайсет стършела и спускателни кораби — отнасяше моравекските техници в безопасност. Поредица екоти разтърси Марс и накара тичащите мъже да приклекнат и да вдигнат ръце, за да защитят главите си.

— Да идем при моравекската машина, сине Лаертов. Най-добре да чуеш посланието на спокойствие.

Проправиха си път сред тълпата сновящи и викащи мъже и стигнаха при черния стършел, кацнал върху насекомоподобните си колесници.

— А сега говори, бързо. — Одисей стисна Хокънбери за рамото с мощната си ръка.

„Повали Одисей в безсъзнание с тазера и го натовари на стършела — излъчи Манмът на Меп Аху. — Поеми управлението. Незабавно излитаме за Фобос“.

Главният центурион докосна царя на Итака по тила, проблесна искра и брадатият мъж се строполи в ръцете на моравекския войник. Меп Аху го внесе в стършела, скочи вътре и включи двигателите.

Манмът се огледа — като че ли никой ахеец не забеляза отвличането на един от вождовете — и се качи при Одисей.

— Хайде — каза на Хокънбери. — Дупката ще колабира всеки момент. И ако вулканът изригне, вечността може да продължи само още няколко минути.

— Няма да дойда с теб — заяви схоластикът.

— Не бъди идиот, Хокънбери! — извика Манмът. — Погледни! Всички ахейски вождове — Диомед, Идоменей, Аяксовците, Тевкър — всички тичат към Дупката.

— Освен Ахил — възрази Хокънбери, като се наведе към него, за да може моравекът да го чуе. Наоколо хвърчаха искри, трополяха по корпуса на стършела като гореща градушка.

— Ахил си е изгубил ума — изкрещя Манмът и си помисли: „Дали да наредя на Меп Аху да повали и Хокънбери?“

Сякаш прочел мислите му, по теснолъчевия канал се обади Орфу. Манмът беше забравил, че все още излъчва аудио и видеосигнал на Фобос и „Кралица Маб“.

„Недей — излъчи йониецът. — Поне това дължим на Хокънбери. Нека сам вземе решение“.

„Докато го вземе, ще е мъртъв“ — възрази Манмът.

„Вече е бил мъртъв. Може пак да го желае“.

— Хайде, качвай се — извика Манмът на Хокънбери. — Имаме нужда от теб на земния кораб, Томас.

Чул малкото си име, Хокънбери запремигва. После поклати глава.

— Не искаш ли пак да видиш Земята? — попита го дребният моравек. Стършелът се тресеше на колесниците си, земята трепереше. Облаци сяра и прах се вихреха около брана-дупката, която сякаш се смаляваше. Манмът разбра, че ако успее да задържи Хокънбери още минута-две, той просто няма да има друг избор, освен да тръгне с тях.

Бившият схоластик отстъпи от стършела и посочи последните бягащи ахейци, мъртвите амазонки и коне, далечните стени на Илион и воюващите войски, които едва се виждаха през вибриращата брана-дупка.

— Аз съм виновен за тая каша — заяви той. — Или поне допринесох за нея. Трябва да остана и да се опитам да поправя нещата.

Манмът махна към войната от другия край на брана-дупката.

— Илион ще падне, Хокънбери. Векските силови и антителепортаторни полета и въздушни защити ги няма.

Схоластикът се усмихна, заслони лицето си от сипещите се въгленчета и пепел и извика:

— Et quae vagos vincina prospiciens Scythas ripam catervis Ponticam viduis ferit, excisa ferro est, Pergannum incubuit sibi.

„Мразя латинския — помисли си Манмът. — А май и класическите филолози“.

— Пак ли Вергилий?

— Сенека — поправи го Хокънбери. — И онази… имал е предвид Пентезилея… която редом с номадите скитски към Понта язди с другарките свои. Посечен от меч, падна самият Пергам… нали разбираш, Манмът, Илион, Троя…

— Веднага се качвай на стършела, Хокънбери — изкрещя моравекът.

— Успех, Манмът. — Схоластикът се отдръпна. — Предай моите поздрави на Земята и Орфу. И двамата ще ми липсват.

Обърна се и тромаво се затича покрай коленичилия Ахил, който плачеше над тялото на Пентезилея. Мъжеубиецът бе останал съвсем сам с мъртвата, всички живи бяха избягали. Когато стършелът на Манмът се издигна и се понесе към космоса, Хокънбери се втурна с всички сили към видимо свиващата се Дупка.