Дан Симънс
Олимп (61)

62.

Харман се удави, но не бе мъртъв. След няколко минути щеше да му се иска да беше.

Водата — всъщност златната течност, — изпълваща кристалния додекаедър, бе свръхобогатена с кислород. Щом дробовете му се напълниха изцяло, кислородът започна да прониква през тънкостенните им капиляри в кръвта. Беше достатъчно, за да поддържа работата на сърцето му — по-скоро, да накара сърцето да забие отново, тъй като бе спряло за половин минута по време на удавянето — и да задържи мозъка му жив… притъпен, ужасен, на пръв поглед откъснат от тялото му, но жив. Не можеше да си поеме дъх, инстинктите му продължаваха да крещят за въздух, но въпреки всичко тялото му поемаше кислород.

Отварянето на очите бе огромна борба, която в крайна сметка го награди с картина на вихър от милиарди златни думи и десет милиарда трептящи изображения, чакащи да се родят в мозъка му. Смътно си даваше сметка за шестстенния панел на кристалния шкаф и още по-смътния силует извън него, който би трябвало да е Мойра, а може би Просперо или дори Ариел, но сега всички тези неща нямаха значение.

Все още искаше да диша по правилния начин. Ако не бе в полусъзнание, упоен от течността в подготовката за трансфера, вероятно само рефлексът му за задавяне щеше да е достатъчен, за да го убие или да го накара да се побърка.

Кристалният шкаф обаче си бе запазил други начини да го подлуди.

Информацията започна да се влива. Информация от един милион книги, както му бяха казали Мойра и Просперо. Думи и мисли от почти един милион отдавна мъртви умове — всъщност повече, тъй като всяка книга представляваше множество от други умове със своите аргументи, опровержения, страстни съгласия, пламенни възражения и противопоставяния.

Информацията започна да се влива, но това не приличаше на нищо почувствано или изпитано досега. През многото изживени десетилетия Харман се бе научил да чете и бе станал първият старостилен човек от безброй векове, който намираше смисъл в заврънкулките, кръгчетата и точките в старите книги, разпадащи се къде ли не по лавиците. Но думите от книгите попадаха в ума му линейно, със скоростта на разговор — след като се бе научил да чете, Харман сякаш винаги бе чувал нечий глас, не точно неговия, който изричаше всяка прочетена дума в главата му. Сиглирането бе по-бърз, но и не толкова ефективен начин за абсорбиране на книга — нанотехнологичната функция вкарваше данните през едната от ръцете в мозъка подобно на товарени във вагонетка въглища, без да доставя бавното удоволствие на четенето. И след сиглирането на книга Харман винаги откриваше, че е получил някакви нови данни, но че смисълът на книгата се е изгубил при отсъствието на нюанс и контекст. Никога не бе чувал гласа в главата си по време на сиглиране и често се питаше дали то не е било замислено като функция на старостилните човеци от Изгубената ера, с чиято помощ да се възприемат таблици суха информация и порции предварително обработени данни. Сиглирането не беше начин да прочетеш роман или пиеса на Шекспир, макар единствената Шекспирова пиеса, на която бе попадал до този момент, да бе изумителната и затрогваща творба „Ромео и Жулиета“. Докато не я бе прочел, Харман дори не бе подозирал, че съществува такова нещо като „пиеса“ — единственият начин за подобен род забавления за останалите бе торинската драма за обсадата на Троя, и то само за последното десетилетие.

Но докато четенето бе бавен линеен поток, а сиглирането приличаше на внезапно гъделичкане на мозъка, след което оставаха някакви частици информация, този кристален шкаф бе…

Улови ме девата навън,

където щастливо танцувах,

постави ме в шкафа свой

и със златен ключ ме заключи.

Информацията, която получаваше Харман, не постъпваше през очите, ушите или другите човешки сетива, които природата бе развила за предаване на данни на нервите и мозъка. Строго погледнато, тя не се предаваше чрез докосване, въпреки че милиардите й късчета в златната течност проникваха през всяка пора на кожата му и във всяка клетка на тялото му.

Сега Харман знаеше, че ДНК обича стандартния модел на двойната спирала. Че еволюцията я е избрала по ред причини да пренася най-ценния си товар, но най-вече защото двойната спирала е най-лесният и ефективен начин за движение и в двете посоки на свободната енергия, която определя гънките, връзките, формите и функцията на такива гигантски молекули като белтъците, РНК или ДНК. Че химическите системи винаги се стремят към състояние на най-ниско количество свободна енергия и тя се свежда до минимум, когато синхронните нишки нуклеотиди се чифтосат подобно на двойно спирално стълбище.

Но постчовеците, прекроили хардуера и софтуера на човешкия геном на Хармановото разклонение на старостилните човеци, бяха променили значителен процент от излишната ДНК в телата на източения вид. Вместо завитата надясно B-ДНК те бяха поставили завитата наляво двойна спирала на Z-ДНК с обичайната големина — около два нанометра в диаметър — и я бяха използвали като крайъгълни камъни, от които изграждаха скелето на по-сложни ДНК спирали като двойнопресечените молекули, свързвайки тези нишки от DX-ДНК в непропускливи белтъчни капсули. В тези милиарди и милиарди скелетни протеинови клетки в костите, мускулните тъкани, червата, тестисите, пръстите и космите на Харман се намираха макромолекулите на биологическото възприемане и организиране, служещи като градивни частици на още по-сложни затворени клъстери на наноелектронната органична памет.

Цялото му тяло, всяка негова клетка поглъщаше съдържащата един милион тома библиотека на Тадж Мойра.

Направен шкафът е от злато,

от ярки перли и кристал,

отворен той е към света

и малка чудна лунна нощ.

Болеше. Страшно болеше. Удавен, обърнал корем като мъртъв шаран в златната течност на кристалния шкаф, Харман почувства болката в краката и ръцете си, които бяха заспали, но отново се събуждаха бавно и мъчително. В крайниците му сякаш се забиваха десетки хиляди нажежени остри игли. Но не бяха само краката и ръцете. Клетките в цялото му тяло, по всяка вътрешна и външна повърхност, молекулите във всяко клетъчно ядро и стена на колективния организъм на име Харман се събуждаха за данните, течащи по пътя на свободната енергия през ДНК веригите на Ян-Шен-Юрке.

Болеше повече от способността му да си представи или понесе. Отваряше уста да изкрещи от болка, но в дробовете му нямаше въздух и гласните му струни само вибрираха в златната течност.

Метални наночастици, въглеродни нанотръби и по-сложни наноелектронни устройства в тялото и мозъка на Харман, елементи, съществували там още преди раждането му, усетиха тока, поляризираха се, завъртяха се, преподредиха се в три измерения и започнаха да пренасят и съхраняват информация. Всеки сложен ДНК мост в трилионите клетки на Харман започна да се върти, да се подрежда, да се рекомбинира и да запазва данните по ДНК гръбнака на най-съществената му структура.

Харман виждаше лицето на Мойра до стъклото, втренчените й очи, които бяха очите на Сави, изкривеното й от кристала изражение, в което се четеше нещо… безпокойство? Разкаяние? Чисто любопитство?

И друга Англия аз там видях,

друг Лондон с неговия Тауър,

друга Темза, хълмовете други

и друг прекрасен Съри Бауър.

Книгите, разбра Харман през Ниагарския водопад от болка, са просто възли в почти безкрайната четиризмерна матрица от информация, развиваща концепцията за осредняване на сянката на Истината вертикално през времето и надлъжно през познанието.

Веднъж като дете в яслата Харман бе взел един лист плътна хартия и един от още по-редките маркери, наричани моливи, и бе покрил листа с точки, след което прекара часове в опити да съедини точките с линии. Сякаш винаги имаше възможност да се начертае друга линия, да се свържат други две точки… и преди да свърши, кремавият лист се бе превърнал в почти твърда графитна маса. По-късно Харман се питаше дали младият му ум не се е опитвал да улови и изрази възприятието му за факс порталите, през които минаваше, откакто бе пораснал достатъчно, за да може да върви — всъщност, достатъчно голям, за да може майка му да го носи със себе си. От известните триста факс павилиона можеха да се направят девет милиона комбинации.

Това събиране на частиците информация и съхраняването им в клетките на макромолекулите бе хилядократно по-сложно и безкрайно по-болезнено.

О, що за радост, тройна радост

душата ми изпълни като пламък.

Понечих да целуна моята девица

и тройно повече получих.

Харман знаеше, че Уилям Блейк си е вадил хляба като гравьор, при това не особено популярен. Всичко е контекст. Умрял в горещата задушна неделна вечер на 12 август 1827 г. и в деня на смъртта му почти никой от съседите му не подозирал, че иначе кроткият, но често избухващ гравьор бил поет, уважаван от далеч по-известните си колеги по перо, в това число от Самюъл Колридж. Контекстът за данните е това, което е водата за делфина. Делфините са вид морски животни, доведени до изчезване в началото на 22 в. Блейк се смятал в буквалния смисъл на думата за пророк от мащаба на Йезекил или Исаия, макар да изпитвал единствено презрение към популярните по негово време мистицизъм, занимания с окултизъм или теософия. Йезекил Мао Кент е морският биолог, останал до последния делфин Алморениан д’Ажур, умрял от рак в бенгалския делфинариум в горещата задушна вечер на 11 август 2134 г. Комисията за приложни видове към НОН решила да не възстановява фамилията Delphinidae от запазените ДНК резерви, а да я остави да се присъедини към всички измрели морски бозайници.

Докато се взираше гол навън от центъра на кристала, Харман откри, че самите данни са поносими. Онова, което щеше да го убие, бе постоянната болка от контекста, който се разпространяваше по нервите му като паяжина.

Опитвах същността да уловя

с жар пламтяща, с огнени ръце,

но пръсна се кристалният ми шкаф

и като бебе рева ми поде.

 

Ревящо бебе в пустошта,

ревяща, стенеща жена,

и вятърът навън отново

изпълних с вопли на неволя.

Достигна предела на възможностите си да поема толкова много болка и сложност. Размърда крайниците си в гъстата златна течност и откри, че подвижността му е по-малка от тази на зародиш, че пръстите му са се превърнали в перки, че мускулите му са атрофирали до жалки парцали и че болката е истинският посредник и плацентна течност на вселената.

„Аз не съм tabula rasa!“ — поиска му се да изкрещи на мръсника Просперо и на кучката Мойра. Това щеше да го убие.

„Раят и адът са родени заедно“ — помисли си Харман и разбра какво си е мислел Блейк, знаеше какво е имал предвид с отхвърлянето си на калвинистката вяра в предопределението на Сведенборг:

Сатана, наистина си бил кретен,

не различаваш дрехата от мен.

Спри! Спри го! Моля те, Господи…

Макар да те почитат с имена свещени

като Йехова и Исус, ти пак ще си останеш

Синът на утрото, линеещ в уморена нощ,

сън на пътници, изгубени под хълма.

Харман изкрещя въпреки че нямаше въздух, който да породи крясъка му, да го позволи и да го пренесе през резервоара. …се състои от четири двойни спирали, свързани в средата от две лишени от съответната им половина ДНК нишки. Районът на пресичането може да приема две възможни състояния — вселената предпочита да приема бинарна форма. Завъртането на двете спирали на половин оборот на едната страна на свръзката на централния мост създава така нареченото PX, или паранемично пресичане. Направете това три милиарда пъти в секундата и ще получите чисто мъчение, за каквото не са мечтали и най-фанатичните изобретатели на най-гениалните щипци, клещи и остриета на Инквизицията.

Харман пак се опита да изкрещи.

Бяха минали петнадесет секунди от началото на трансфера.

Оставаха петдесет и девет минути и четиридесет и пет секунди.