Дан Симънс
Олимп (3)

3.

Касандра с растящо усещане за обреченост гледаше погребението на Парис от високата трибуна върху стената на Зевсовия храм. Когато изкараха каруцата на главния троянски площад — теглеха я осмина избрани троянски копиеносци, а не коне или волове — и тя видя обречения бог, едва не припадна.

Елена я хвана за лакътя и прошепна:

— Какво има?

Питаше я гъркинята, нейната приятелка, която заедно с Парис беше донесла всички тия мъки, тая трагедия на Троя.

— Това е лудост — промълви Касандра и опря гръб на мраморната стена, но не изясни дали говори за своята лудост, за лудостта да принесат в жертва бог, за лудостта на цялата тая дълга война или за лудостта на Менелай, който стоеше на площада под тях — лудост, която през последния час усещаше и която се усилваше като ужасна буря, пратена от Зевс.

Плененият бог, затворен не само зад набитите в каруцата железни решетки, но и в прозрачното яйце на моравекското силово поле, което го беше заловило, се казваше Дионис, син на Зевс от Семела, бог на насладите от вино и секс. Касандра, чието лично божество още от дете бе Аполон, Парисовият убиец, неведнъж беше разговаряла с Дионис. Засега това бе единственият бог, пленен в новата война, покорен от божествения Ахил, лишен от квантовото си телепортиране с моравекска магия, уговорен да се предаде от хитроумния Одисей и затворен в моравекско силово поле, което искреше около него като мараня в горещ летен ден.

Дионис не приличаше много на бог — беше нисък, само някакви си метър и осемдесет, блед, пухкав даже според разбиранията на смъртните, със златистокафяви къдрици и момчешка едва набола брада.

Каруцата спря. Хектор отключи клетката, бръкна през полупропускливото силово поле и измъкна Дионис на първото стъпало на кладата. Ахил стисна дребния бог за шията.

— Богоубийство — промълви Касандра. — Лудост и богоубийство.

Елена, Приам, Андромаха и другите на трибуната не й обърнаха внимание. Всички очи бяха вперени в бледия бог и двамата по-високи смъртни в бронзови доспехи от двете му страни.

За разлика от дрезгавия глас на гадателя Хелен, който се изгуби в студения вятър и шума на тълпите, ехтящият вик на Хектор се понесе над претъпкания градски център и отекна във високите кули и стени на Илион, сигурно го чуха даже на върха на Ида, на много левги на изток.

— Парис, любими братко, тук сме да се сбогуваме с теб, да се сбогуваме така, че да ни чуеш дори там, където си сега, в дома на смъртта! Пращаме ти сладък мед, скъпо масло, любимите ти жребци и най-верните ти кучета — а сега ти поднасям и тоя бог от Олимп, Зевсов син, чиято мазнина ще нахрани лакомите пламъци и ще ускори пътя на душата ти към Хадес.

Хектор изтегли меча си. Силовото поле замъждука и угасна, ала Дионис остана окован в пранги и белезници.

— Може ли да кажа нещо? — попита бледият дребен бог. Гласът му не се чуваше толкова ясно, колкото Хекторовия.

Хектор се поколеба.

— Нека богът говори! — извика гадателят Хелен от мястото си до Приам на трибуната.

— Нека богът говори! — извика ахейският гадател Калхант от мястото си до Менелай.

Братът на Парис се намръщи, ала кимна.

— Кажи си последните думи, копеле Зевсово. Обаче, даже да са молитва към баща ти, днес няма да ти помогнат. Нищо не ще те спаси днес. Днес ти ще си първата жертва в кладата на братовото ми тяло.

Дионис се усмихна, но плахо — плахо дори за смъртен, камо ли за бог.

— Троянци и ахейци — извика пълничкият дребен бог с рядка брадица. — Не можете да убиете безсмъртен бог. Та аз съм роден от утробата на смъртта, глупци такива. Когато бях малък, предсказаха, че играчките ми принадлежат на новия владетел на света — зар, топка, пумпал, златни ябълки, кречетало и вълна… Но титаните, които баща ми победи и захвърли в Тартар, ад под ада, кошмарното царство под царството на мъртвите, където брат ти Парис сега се носи като забравена пръдня, избелиха лицата си с вар, дойдоха като духове на мъртъвци, нападнаха ме с голите си бели ръце, разкъсаха ме на седем части и ме хвърлиха в котел, поставен върху триножник над огън, много по-горещ от тая нищожна клада, която сте приготвили тук.

— Свърши ли? — попита Хектор и вдигна меча си.

— Почти — отвърна Дионис. Гласът му вече звучеше весело и силно и отекваше в отсрещните стени, също като Хекторовия глас преди малко. — Те ме свариха и после ме изпекоха на огъня на седем шиша, и миризмата беше толкова апетитна, че привлече баща ми, самия Зевс, на пира на титаните с надеждата да поканят и него. Ала когато видя детския ми череп на шиша и детските ми ръчички в бульона, татко порази титаните с мълния и ги захвърли обратно в Тартар, където до ден днешен са подложени на страшни мъки.

— Това ли е всичко? — нетърпеливо рече Хектор.

— Почти — повтори Дионис и вдигна лице към цар Приам и царските особи на трибуната на Зевсовия храм. Гласът на дребния бог зазвуча като рев на бик. — Но други твърдят, че сварените ми крайници били хвърлени в земята и Деметра ги събрала — така човекът получил първата лоза, за да има вино. Само един мой крайник не попаднал в огъня и земята — и Атина Палада го занесла на Зевс, който поверил моя „крадиайос Дионюсос“ на Хипта, малоазийското име на Великата майка Рея, за да го носи на главата си. Татко използвал термина „крадиайос Дионюсос“ като каламбур, нали разбирате, защото на стария език „крадия“ значи „сърце“, а „крада“ — „смокиня“, така че…

— Стига — извика Хектор. — Безкрайните ти брътвежи няма да удължат кучешкия ти живот. Приключвай най-много с десет думи, иначе аз ще сложа край вместо теб.

— Изяж ме — присмя му се Дионис.

Стиснал дръжката на огромния си меч с две ръце, Хектор замахна и с един удар обезглави бога.

Тълпата от троянци и гърци ахна. Всички отстъпиха крачка назад. Обезглавеното тяло на Дионис остана няколко секунди на най-долната платформа изправено, после изведнъж се катурна като марионетка с отрязани конци. Хектор грабна отсечената глава — устата й зееше, — стисна я за рядката брадица и я хвърли високо на погребалната клада. Главата падна между труповете на конете и кучетата.

После Хектор отсече ръцете, краката и гениталиите на Дионис — хвърляше късовете на различни места от кладата. Внимаваше да не паднат много близо до носилката на Парис, защото после заедно с другите трябваше да съберат пепелта и да отделят почтените кости на брат му от недостойните кокали на псетата, конете и бога. Накрая разфасова торса на десетки парченца и ги метна върху кладата, но някои подхвърли на останалите живи кучета на Парис — мъжете, които ги бяха водили по време на погребалната процесия, ги бяха пуснали на площада.

Когато бяха насечени на късчета и последните парчета месо и хрущяли, от жалките останки на Дионисовия труп сякаш се вдигна черен облак — като вихреща се маса невидими черни мушици, като малък циклон от черен дим — толкова буен за няколко секунди, че даже Хектор трябваше да прекъсне ужасното си занимание и да се поотдръпне. Тълпите, включително редиците на троянските пешаци и ахейските герои, също отстъпиха крачка назад. Жените на стената запищяха и скриха лица под булата и шепите си.

После облакът изчезна, Хектор хвърли и последните късове пепелявобяла и розова плът върху кладата и срита ребрата и гръбнака в купчината дърва. След това смъкна окървавените си доспехи и ги даде на слугите си да ги отнесат. Един от робите донесе леген с вода, исполинът изми кръвта от ръцете и лицето си и взе чиста кърпа от друг роб.

Вече чист, само по туника и сандали, Хектор вдигна златното блюдо с току-що отрязаните кичури коса, изкачи се по широките стъпала до върха на кладата, където бе платформата от дърво и смола, и изтърси косата на братовите си близки, приятели и другари върху савана на Парис. През Скейските порти влетя бързоходец — най-бързият във всички състезания в новата история на Троя. Носеше дълга факла. Провря се през тълпата, която му правеше място да мине, и тичешком се качи до очакващия го на върха на кладата Хектор.

Подаде му пламтящия факел, поклони се и слезе по стъпалата заднешком, като продължаваше да се кланя.

 

 

Менелай наблюдава тъмния облак, който се движи над града.

— Феб Аполон затулва деня — прошепва му Одисей.

Студен вятър задухва от запад точно когато Хектор навежда факлата към мазнината и напоените със смола дърва под носилката. Дървото пуши, ала не се запалва.

Сърцето на Менелай, който винаги по-лесно се разпалва в битка от брат си Агамемнон и много други от най-хладнокръвните убийци и най-великите герои сред гърците, се разтуптява все по-бясно с наближаването на момента за действие. Не го смущава мисълта, че навярно му остават само още няколко мига живот, стига оная кучка Елена да полети с писъци към Хадес преди него. Ако зависи от Менелай, Атреевия син, Елена ще бъде хвърлена в най-дълбокия ад, Тартар, където в мрак, мъки и ревове все още крещят и се лутат титаните, току-що споменати от мъртвия бог Дионис.

Хектор дава знак. Ахил донася два пълни догоре бокала на бившия си враг и пак слиза по стъпалата.

— Ветрове на Запада и Севера — виква Приамовият син и вдига бокалите. — Свирепи Зефире и студенопръсти Борее, със свист страховит елате и запалете кладата на Парис, за когото тъгуват всички троянци и даже почелите го аргивци! Ела, Борее, ела, Зефире, помогнете ни да разпалим кладата с дъха си и ви обещавам чудни жертви и обилни, пълни чаши възлияние!

 

 

— Това е лудост — прошепва Елена на Андромаха. — Лудост. Любимият ни Хектор призовава на помощ боговете, с които сме във война, да изгорят трупа на бога, когото току-що уби.

Преди Андромаха да успее да й отговори, Касандра се засмива гласно от сенките и това привлича суровите погледи на Приам и старците около него.

Без да обръща внимание на укоризнените им физиономии, тя изсъсква на Елена и Андромаха:

— Лудоссссст, да. Нали ви казах, че всичко е лудост. Лудост е това, което Менелай замисля в момента, Елена — твоето убийство, само след няколко мига, не по-малко кърваво от смъртта на Дионис.

— Какви ги говориш, Касандра? — сурово прошепва Елена, ала лицето й изведнъж пребледнява.

Пророчицата се усмихва.

— Говоря за твоята смърт. Само след няколко мига. Забавя я единствено това, че трупът не ще да се запали.

— Менелай ли?

— Твоят достоен съпруг. — Касандра се смее. — Твоят бивш достоен съпруг. Оня, дето не гние в момента като овъглена тор върху камара дърва. Нима не надушваш мириса на потта му? Нима не чуваш туптенето на противното му сърце?

Андромаха откъсва поглед от погребението и се приближава до Касандра, готова да я отведе от трибуната на храма.

Пророчицата пак се засмива и показва късия, но много остър кинжал в ръката си.

— Само ме докосни, кучко, и ще те накълцам така, както ти накълца онова робско бебе, което представи за свое дете.

— Тихо! — съска Андромаха и присвива свирепо очи.

Приам и другите старци се обръщат и отново се мръщят. Явно заради старческата си глухота не са чули думите, ала сигурно са доловили гневния шепот и съскането.

Ръцете на Елена треперят.

— Касандра, самата ти ми каза, че всичките ти предсказания през всичките ти години на гадаене са измама. Троя още стои месеци след предсказаното й от теб разрушаване. Приам е жив, а не посечен в храма на Зевс, както предрече тъкмо ти. Ахил и Хектор са живи, след като ти години наред повтаряше, че ще умрат, преди да падне градът. Нито една от нас, жените, не е отвлечена в робство, както предричаше, нито те отведоха в Агамемноновия дом — където твърдеше, че Клитемнестра ще убие великия цар заедно с теб и бебетата ти — нито пък Андромаха…

Касандра отмята глава назад в безмълвен вой. Под тях Хектор все още предлага жертви и подсладено вино на божествените ветрове, ако разпалят кладата на брат му. Ако театърът вече беше създаден, присъстващите щяха да си помислят, че тая драма граничи с фарс.

— Всичко онова го няма — шепти Касандра и прокарва острия като бръснач кинжал по ръката си. От бледата й плът потича кръв и капе по мрамора, ала тя не поглежда надолу. Очите й са вперени в Андромаха и Елена. — Старото бъдеще вече го няма, сестри. Съдбите са ни изоставили. Нашият свят и неговото бъдеще престанаха да съществуват и на тяхно място се появиха други — някакъв странен друг космос. Ала Аполоновото проклятие да виждам бъдещето не ме е изоставило, сестри. След секунди Менелай ще се втурне насам и ще забие меча си в красивата ти гръд, Елено Троянска. — Последните две думи са изплюти с явен сарказъм.

Елена хваща Касандра за раменете. Андромаха изтръгва от пръстите й ножа. Двете заедно избутват по-младата жена между стълбовете към хладните сенки във вътрешния мецанин на Зевсовия храм, притискат я към мраморния парапет и се надвесват над нея като Фурии.

Андромаха вдига кинжала към бледото й гърло.

— От много години сме приятелки, Касандра, ала само още една дума, путко шантава, и ще ти прережа гърлото като на пиле — изсъсква жената на Хектор.

Касандра се усмихва.

Елена поставя едната си ръка върху китката на Андромаха — макар че не е ясно дали за да я спре, или за да участва в източването на кръвта — а другата на рамото на Касандра.

— Менелай ще ме убие ли? — прошепва тя в ухото на измъчената пророчица.

— Днес два пъти ще се насочва към теб и всеки път нещо ще го спира — монотонно отвръща Касандра. Очите й не гледат нито една от двете жени. Устните й се хилят.

— Кога ще го направи? — пита Елена. — И кой ще го спре?

— Първо, когато се разпали кладата на Парис — безизразно отвръща Касандра, като че ли рецитира стара детска приказка. — И после, когато кладата изгори.

— И кой ще го спре? — повтаря Елена.

— Менелай първо ще бъде спрян от жената на Парис — отговаря Касандра и подбелва очи. — После ще го спрат Агамемнон и бъдещата жертва на Ахил, Пентезилея.

— Амазонката Пентезилея ли? — изненадано ахва Андромаха и гласът й отеква в храма. — Тя е на хиляди левги оттук, също като Агамемнон. Как може да дойдат навреме, докато изгори погребалната клада на Парис?

— Шшт — изсъсква Елена. След това се обръща към Касандра, чиито клепачи пърхат. — Казваш, че жената на Парис ще попречи на Менелай да ме убие, когато се разпали погребалната клада. Как ще го направи? Как?

Касандра припада и се строполява на пода. Андромаха скрива кинжала в гънките на дрехата си и удря няколко силни шамара на младата пророчица. Тя не се свестява.

Елена ритва безжизненото тяло.

— Проклета да е. Как да попреча на Менелай да ме убие? Може да остават само няколко минути…

Троянците и ахейците на площада надават мощен рев. Двете жени чуват свистенето.

Ветровете послушно са задухали през Скейската порта. Дървата са се запалили. Кладата гори.