Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

23.

Още часове преди атаката на войниксите Харман имаше чувството, че ще се случи нещо ужасно.

Тоя поход всъщност не беше необходим. Одисей — вече Никой, напомни си Харман, въпреки че за него якият мъж с прошарена брада завинаги щеше да си остане Одисей — искаше да се снабдят с прясно месо, да открият част от изчезналия добитък и да разузнаят хълмистия район на север. Петър предложи просто да се качат на единствения им останал аероскутер — другите два бяха по задачи, но винаги държаха първия в Ардис Хол за спешни случаи — ала Одисей възрази, че макар гората да е оголяла, трудно могат да видят даже голям обект като крава от ниско летящ скутер. Пък и му се искаше да половува.

— И на войниксите им се иска да ловуват — възрази Харман. — С всяка седмица стават все по-дръзки.

Одисей — Никой — само сви рамене.

Харман беше тръгнал, макар да съзнаваше, че всеки от участниците в похода си има по-важна работа. На другия ден на Хана й предстоеше ранно утринно леене на желязо и отсъствието й можеше да доведе до изоставане от програмата. Петър каталогизираше стотици книги, донесени през последните две седмици, и определяше реда, в който да бъдат сиглирани. Самият Никой обмисляше най-после да се отправи на отдавна отлаганото си скутерно търсене на загадъчната роботизирана фабрика някъде по бреговете на езерото, по-рано наричано Мичиган. А Харман сигурно щеше да посвети целия ден на упоритите си опити да прониква в общата мрежа и да открива още функции, въпреки че смяташе и да отиде в кратера Париж с Деймън, за да му помогне да доведе майка си.

Ала Никой, който винаги ходеше на лов сам, тоя път пожела да отиде с другари. И бедната Хана, която бе влюбена в Никой-Одисей още от деня на запознанството им на Голдън Гейт при Мачу Пикчу преди повече от девет месеца, настоя да участва. Тогава Петър, който отначало беше дошъл в Ардис Хол като ученик на Одисей преди Падането, още когато старецът все още преподаваше своята странна философия, ала който сега бе ученик единствено на Хана в смисъл, че безпомощно беше влюбен в нея, също поиска да се включи. И накрая Харман се съгласи да отиде с тях, защото… не бе сигурен защо. Навярно защото не искаше трима такива злочесто влюбени да останат цял ден сами в гората с оръжие.

По-късно, докато вървеше след тримата в студената гора и си мислеше за тия неща, не успя да се сдържи и се усмихна. Беше се натъкнал на думата „злочест“ едва предишния ден, докато четеше — визуално, а не сиглирайки с функцията — „Ромео и Жулиета“.

Тая седмица Харман бе опиянен от Шекспир — само за шест дни прочете единайсет пиеси. Изненадваше се, че може да се разхожда и още повече, че може да води разговор. Мислите му преливаха от невероятни стихове, порой от нови думи и повече прозрения в сложното нещо да си човек, отколкото някога беше мечтал. От Шекспир го избиваше на плач.

Ако се разплачеше, с известен срам разбираше той, нямаше да е заради красотата и въздействието на пиесите — цялата концепция за сценичното произведение бе нова за него и постписмения свят. Не, щеше да заплаче от егоистична мъка, задето е открил такива неща като Шекспир едва три месеца преди края на отредените му пет двайсетилетки живот. Макар да знаеше, че орбиталната булатория — лично бе участвал в разрушаването й — повече няма да праща по факса старостилни хора на е-пръстена при навършване нито на петата им, нито на която и да било друга двайсетилетка, трудно можеше да преодолее деветдесет и девет годишната си вяра, че животът му ще приключи с един замах в полунощ на стотния му рожден ден.

Привечер четиримата бавно вървяха по ръба на една скала — прибираха се след безплоден ден. Крачеха бавно заради вола, който бяха взели да тегли дрошката. Преди Падането колите се движеха на едно колело с помощта на вътрешни жироскопи и ги теглеха войникси, ала без вътрешна енергия проклетите машини не пазеха равновесие, затова механичните им вътрешности и подвижните им части бяха извадени, тегличите им бяха раздалечени и бе поставен ярем за вола, а тънкото колело в средата беше сменено с две по-широки колела на новоизкована ос. Харман смяташе преоборудваните дрошки и едноколки за смехотворно примитивни, ала все пак те бяха първите построени от хора коли след повече от хиляда и петстотин години неистория.

От тая мисъл също му се доплака.

Бяха се насочили на шест-седем километра на север и се движеха главно покрай ниските скали над един приток на реката, която Харман знаеше, че някога се е казвала Екеи, а още по-рано — Охайо. Дрошката им трябваше, за да пренесат елените, които успееха да убият, макар да се знаеше, че Никой е способен да върви километри с убит елен на плещите, затова напредваха бавно — така, както можеше да напредва само вол.

От време на време двама от тях оставаха при колата, докато другите двама навлизаха в гората с лъкове или арбалети. Петър носеше иглена пушка — едно от няколкото огнестрелни оръжия в Ардис Хол, — ала предпочитаха да ловуват с по-безшумни средства. Войниксите нямаха видими уши, но някак си имаха отличен слух.

През цялата сутрин тримата старостилни човеци следяха дланите си. Кой знае защо, търсещата функция не откриваше войниксите, както и далечната и рядко използвана обща мрежа. Обикновено можеха да ги засекат с близката мрежа. Но пък, както Харман и Деймън бяха научили преди девет месеца със Сави в град Ерусалим, войниксите също използваха близката мрежа — за да откриват хора.

Днес това нямаше значение. По пладне всички функции се изключиха. Четиримата разчитаха само на очите си и се озъртаха предпазливо, когато прекосяваха поляни или се движеха покрай ниските голи скали.

От северозапад духаше много студен вятър. Всички някогашни разпределители бяха спрели да работят в деня на Падането, а по-рано не им бяха трябвали дебели дрехи, затова тримата старостилни човеци носеха примитивно ушити палта и наметала от вълна или животинска кожа. На Одисей — Никой — студът като че ли не му действаше и той носеше все същия нагръдник и пояс, наподобяващ къса поличка, с които ходеше винаги, и само един къс червен плащ.

Не откриха елени, което беше странно. За щастие не срещнаха алозаври, нито други РНК възстановени динозаври. В Ардис Хол бяха единодушни, че няколкото чудовища, които все още ловуваха толкова на север, са мигрирали на юг през тоя необичайно студен период. Лошото бе, че появилите се предишното лято саблезъби тигри не бяха мигрирали заедно с огромните динозаври — Никой им показа пресни следи.

Петър провери дали пушката му е заредена с нов пълнител кристални иглички.

След като откриха ребрата и пръснатите окървавени кости на две от изчезналите говеда край един скален навес, тръгнаха обратно. След десет минути намериха кожа, козина, гръбначни прешлени, череп и удивително извит зъб на саблезъб тигър.

Никой внимателно огледа района — през цялото време стискаше с две ръце дългото си копие.

— Дали го е убил друг саблезъб? — попита Хана.

— Или войникс — отвърна Никой.

— Войниксите не ядат — възрази Харман и в същия момент осъзна, че забележката му звучи глупаво.

Никой поклати глава. Вятърът развяваше сивите му къдрици.

— Да. Но тоя саблезъб може да е нападнал глутница войникси. И после да са го изяли лешояди или други котки. Виждате ли другите следи от лапи в меката пръст? Точно до тях има отпечатъци от войникси.

Харман ги видя, ала едва след като Никой му ги посочи.

Тръгнаха да се връщат, но глупавият вол се мъкнеше едва-едва, въпреки че Никой го подкарваше с тъпото на копието си и сегиз-тогиз даже с острия връх. Колелата и оста скърцаха, наложи се и да поправят едната разхлабена главина. Все по-леденият вятър трупаше ниски облаци и денят започна да помръква, а им оставаха още над три километра, докато се приберат.

— Е, ще ни запазят вечерята топла — пошегува се Хана. Преди безнадеждно да се влюби, високата атлетична млада жена беше вечна оптимистка. Ала сега спокойната й усмивка изглеждаше принудена.

— Проверете близката мрежа — предложи Никой. Той нямаше функции, но от друга страна, античното му тяло, лишено от двете хилядолетия наногенетични манипулации, не можеше да се открие с търсещата функция, далечната и близката мрежа на войниксите.

— Само смущения — вперила поглед в синия овал над дланта си, каза Хана и се изключи.

— Е, сега поне и те не ни виждат — обади се Петър. Младежът носеше копие в едната си ръка и иглената пушка през рамо. Не откъсваше очи от Хана.

Отново се затътриха напред. Високата трева ги драскаше по краката, дрошката скърцаше по-високо от обикновено. Харман се зазяпа в голите крака на Никой-Одисей над високите ремъци на сандалите и се зачуди защо прасците му не са покрити със стари белези.

— Напразно изгубихме цял ден — отбеляза Петър.

Никой сви рамене.

— Е, поне знаем, че нещо голямо яде елените около Ардис. Допреди месец щях да съм убил два-три за целодневно ловуване като днешното.

— Нов хищник ли? — попита Харман. Тая мисъл го накара да прехапе устни.

— Възможно е — отвърна Никой. — Или пък войниксите избиват дивеча и прогонват добитъка, за да ни уморят от глад.

— Толкова ли са умни? — учуди се Хана.

Старостилните човеци винаги бяха гледали на органично-механичните същества като на роби — неми, безучастни, освен при пряка заповед, програмирани като слугите да се грижат за хората, да изпълняват нарежданията им и да ги защитават. Ала всички слуги се бяха разпаднали в деня на Падането, а войниксите бяха избягали и се бяха оказали смъртно опасни.

Никой пак сви рамене.

— Въпреки че могат да функционират самостоятелно, войниксите изпълняват нареждания. Винаги са го правили. Не съм съвсем сигурен чии нареждания.

— Не и на Просперо — тихо каза Харман. — След като минахме през Ерусалим, който гъмжеше от войникси, Сави каза, че ноосферното създание, наречено Просперо, е сътворило Калибан и калибаните като защита от войниксите. Те не са от тоя свят.

— Сави — изсумтя Никой. — Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Обаче е — каза Харман. Двамата с Деймън бяха видели как чудовището Калибан я убива и отмъква трупа й на орбиталния остров. — Откога я познаваш, Одисее… Никой?

Възрастният мъж поглади късата си сива брада.

— Откога познавам Сави ли? Познавах я само няколко месеца реално време… обаче разтеглени в повече от хилядолетие. От време на време спяхме заедно.

Хана се смая и спря.

Никой се засмя.

— Тя в своята криоясла, аз в своя хроносаркофаг на Голдън Гейт. Всичко беше съвсем благопристойно. Като две бебета в отделни креватчета. Ако трябва да използвам името на един мой сънародник… щях да кажа, че връзката ни е била чисто платонична. — Той се засмя весело. Никой не се присъедини към смеха му и гъркът прибави: — Не вярвай на всичко, което говореше оная дъртофелница, Харман. Тя лъжеше за много неща, а други просто не разбираше.

— Не съм виждал по-мъдра жена — възрази Харман. — Никога няма да срещна друга като нея.

Никой пак го стрелна със студената си усмивка.

— Виж, това е вярно.

Стигнаха до един ручей, който се вливаше в по-големия поток. Волът зацапа през ледената вода, помъкнал празната дрошка. Петър мина пръв и застана на пост с иглената пушка, докато другите трима излязат на брега. Не се движеха по същия път като на тръгване, а на неколкостотин метра встрани. Оставаше им да пресекат още един горист хребет, после дълга поляна, след това още една, преди да стигнат в Ардис Хол, където ги очакваше топлина, храна и относителна безопасност.

Слънцето залезе зад тъмните облаци на югозапад и след няколко минути стана толкова тъмно, че повечето светлина идваше от пръстените. В дрошката имаше два фенера и в раницата си Харман носеше свещи, но нямаше да имат нужда от тях, освен ако облаците не скриеха пръстените и звездите.

— Дали Деймън е отишъл да доведе майка си? — обади се Петър. Продължителното мълчание, изглежда, го смущаваше.

— Дано да ме е изчакал — отвърна Харман. — Или поне да изчака до утре да се съмне. В кратера Париж напоследък не е много спокойно.

— Колкото и да е удивително, от всички вас Деймън като че ли най-много го бива да се грижи за себе си — изсумтя Никой. — Той те изненада, нали, Харман?

— Не съвсем. — И веднага разбра, че не казва истината. Преди по-малко от година, когато се бяха запознали с Деймън, младежът бе хленчещо топчесто мамино синче, чиито единствени хобита бяха да лови пеперуди и да прелъстява млади жени. Харман беше убеден, че преди десет месеца Деймън е отишъл в Ардис Хол да прелъсти братовчедка си Ада. В началото на техните приключения Деймън бе плах и постоянно мърмореше. Ала Харман трябваше да признае, че събитията бяха променили младежа, при това за много по-добро, отколкото бяха променили самия него. Именно умиращият от глад, но решителен Деймън, с близо двайсет килограма по-лек, но безкрайно по-агресивен, беше победил Калибан в двубой в безтегловността на Просперовия орбитален остров. И пак той бе спасил Харман и Хана. След Падането Деймън беше станал много по-мълчалив, по-сериозен и упорит в усвояването на всички умения за бой и оцеляване, на които го учеше Одисей.

Харман дори мъничко му завиждаше. Той се смяташе за естествен ръководител на групата в Ардис — по-стар, по-разумен, преди девет месеца единственият мъж на Земята, който можеше или имаше желание да чете, единственият на Земята, който знаеше, че планетата е кръгла — ала сега трябваше да признае, че премеждието е дало сили на Деймън, а него е направило по-слаб, и по тяло, и по дух. „Дали е от възрастта?“ Физически Харман изглеждаше четирийсетинагодишен, като всеки мъж преди Падането, подминал четвъртата си двайсетилетка. Сините червеи и клокочещите вещества в булаторните вани го бяха възстановявали през първите му четири посещения горе. „Но психическото ми състояние?“ Имаше причини за безпокойство. Може би старостта си беше старост, независимо от възстановяването на човешката плът. Това усещане се усилваше от факта, че още куцаше от раните на крака си, получени преди осем месеца на адското островче на Просперо. Сега никаква булаторна вана нямаше да възстанови контузиите му, нямаше и слуги, които да долитат, да бинтоват и да лекуват и най-малката рана в резултат на злополучна небрежност. Знаеше, че кракът му никога няма да оздравее, че ще куца чак до смъртта си — и точно днес тази мисъл усилваше странната му тъга още повече.

Мълчаливо се затътриха през гората, всички потънали в собствените си мисли. Харман беше наред да води вола за въжето и колкото повече се стъмваше, толкова по-упорито и своенравно ставаше глупавото животно. Ако сбъркаше пътя и блъснеше дрошката в някое дърво, или щяха цяла нощ да ремонтират проклетата кола, или просто щяха да я зарежат и да заведат вола вкъщи без нея. И двете възможности не бяха приятни.

Той хвърли поглед към Одисей-Никой, който вървеше спокойно, скъсил крачката си в синхрон с мудния вол и куцащия Харман, после се обърна към Хана, която с копнеж зяпаше Никой, и към Петър, който с копнеж зяпаше Хана. Прииска му се да седне на студената земя и да заплаче за света, който беше прекалено зает да се бори за оцеляването си, за да плаче. Замисли се за невероятната пиеса, която бе прочел, „Ромео и Жулиета“, и се запита дали някои неща и безумия са универсални за човешката природа дори след близо две хилядолетия на самонасочвана еволюция, наноинженерство и генни манипулации.

„Навярно не биваше да позволя на Ада да забременее“. Тая мисъл го измъчваше най-много.

Тя искаше да има дете. И той искаше да има дете. Нещо повече, поразително след всички тия векове, двамата искаха да имат семейство — мъжът да стои при жената и детето и двамата да отглеждат рожбата си, те двамата, а не слугите. Всички старостилни човеци отпреди Падането познаваха майките си, но почти никой не познаваше, нито искаше да познава баща си. В свят, в който мъжете запазваха младостта и жизнеността си до своята пета и последна двайсетилетка, при малобройно население — по-малко от триста хиляди души на цялата планета, беше казала Сави — в култура, изразяваща се само в партита и краткотрайни сексуални връзки, в която младежката хубост се ценеше повече от всичко, почти със сигурност много бащи, без да знаят, се сношаваха с дъщерите си.

Това смущаваше Харман, след като се научи да чете и получи първоначална представа за предишни култури и отдавна изгубени ценности — „много късно, много късно“ — но преди девет месеца кръвосмешението не би смутило никого. Същите генетично манипулирани наносензори в тялото на жената, които й позволяваха да избира от грижливо съхранявани семенни пакети месеци и години след сношението, никога не биха й позволили да избере близък роднина за оплодител. Такива неща просто не се случваха. Нанопрограмирането действаше безотказно даже сношаващите се да бяха глупаци.

„Но сега всичко се промени“ — помисли си Харман. Щяха да имат нужда от семейства, за да оцелеят, не само да се спасят от атаките на войниксите и трудностите след Падането, но и за да организират войната, в чието надвисване се бе заклел Одисей. Старият грък не искаше да каже нищо повече за пророчеството си в нощта на Падането, но оная нощ беше заявил, че наближава голяма война — някои предполагаха, че е свързана с обсадата на Троя, която всички косвено бяха наблюдавали под своите торински савани, преди извезаните микровериги също да престанат да действат. „В двора ти ще се появят нови светове“ — бе казал той на Ада.

Когато стигнаха последната поляна преди да излязат от гората, Харман осъзна, че е уморен и го е страх. Уморен от вечните си опити да определя кое е добро и кое — зло. Кой беше той, че да разруши булаторията, навярно да освободи Просперо, а сега постоянно да чете наставления за семейството и необходимостта да се организират в самозащитаващи се групи? Какво знаеше той, деветдесет и девет годишният Харман, който бе пропилял по-голямата част от живота си, без да се учи на мъдрост?

И не се боеше толкова от смъртта, въпреки че всички изпитваха тоя страх за пръв път от хилядолетие и половина, колкото от самата промяна, за чието осъществяване беше допринесъл. Страхуваше се и от отговорността.

„Имахме ли право да решим Ада да забременее?“ В тоя нов свят двамата бяха решили, че въпреки трудностите и несигурността е по-разумно да създадат семейство, макар тоя израз да бе странен, тъй като изискваше огромно усилие дори само да се мисли за повече от едно дете. По време на хиляда и петстотин годишната власт на отсъстващите постчовеци всяка старостилна жена имаше право да роди само едно дете. Откритието, че Ада и Харман могат да имат няколко деца, ако решат и ако са биологично съвместими, ги объркваше тотално. Нямаше списък на чакащи, нямаше нужда постчовеците да дават одобрението си чрез слугите. От друга страна, не знаеха дали човек е способен да има повече от едно дете. Дали променената им генетика и нанопрограмирането щяха да го допуснат?

Бяха решили Ада да роди, докато още няма трийсет, и смятаха, че може да дадат пример на другите, не само в Ардис, а и във всички останали факсвъзелни общности, какво представлява семейство с присъстващ баща.

Всичко това го плашеше. Плашеше го даже когато бе убеден в правотата си. Първо идваше несигурността дали майката и детето ще оцелеят при извънбулаторно раждане. Никой старостилен човек не беше виждал раждане на бебе — подобно на смъртта, раждането бе сред нещата, за които човек се прехвърляше по факса на е-пръстена, за да ги преживее сам. И също както човеците преди Падането, претърпели тежка травма или преждевременна смърт, както веднъж се бе случило с Деймън, когато го беше изял алозавър, булаторното раждане бе нещо толкова травмиращо, че трябваше да се изтрие от паметта. Жените помнеха от това преживяване толкова, колкото и бебетата им.

В определен момент, за който съобщаваха слугите, жената се прехвърляше по факса и след два дни се връщаше здрава и отслабнала. Месеци наред след това за бебетата се грижеха главно слугите. Майките обикновено поддържаха връзка с децата си, ала нямаха голямо участие в отглеждането им. Преди Падането бащите не само не познаваха децата си — те изобщо не научаваха, че имат деца, тъй като сексуалният им контакт с жената можеше да датира отпреди години или десетилетия.

Сега Харман и другите четяха книги за древния обичай на раждането — процесът изглеждаше невероятно опасен и варварски дори когато се осъществяваше в болници, някакви примитивни предбулаторни версии на булаторията, и дори когато се контролираше от специалисти — ала в момента никой на планетата не беше виждал раждане на бебе.

Освен Никой. Веднъж гъркът бе признал, че в предишния си живот, в оная нереална епоха на кръв и война, изобразявана в торинския сериал, е присъствал поне на част от процеса на раждане на дете, включително на родния си син Телемах.

Той беше акушерът на Ардис.

В този нов свят, в който нямаше лекари, в който никой не знаеше как да излекува и най-незначителната травма или здравословен проблем, Одисей-Никой беше майстор на лечебното изкуство. Знаеше да слага компреси. Да зашива рани. Да намества счупени кости. През близо десетилетните си пътешествия във времето и пространството след бягството си от някоя си Цирцея той бе научил за модерни медицински методи като например да си мие ръцете и ножа, преди да го забие в живо тяло.

Преди девет месеца Одисей беше смятал да остане в Ардис Хол само няколко седмици. Сега Харман подозираше, че ако старецът се опита да си тръгне, петдесет души ще се хвърлят върху него и ще го завържат, за да го задържат дори само заради опита му — в правенето на оръжия, лова, дрането на дивеч, готвенето на открит огън, коването на метал, шиенето на дрехи, програмирането на аероскутера за полет, лечението и обработката на рани… и помощта му при раждането на дете.

Вече почти излизаха от гората. Пръстените бяха скрити зад облаци и беше много тъмно.

— Днес исках да видя Деймън… — започна Никой.

Това бяха последните му думи.

Войниксите се изсипаха от дърветата като грамадни безшумни паяци. Бяха поне десетина. И всички бяха изпънали смъртоносните си остриета.

Двама се стовариха върху гърба на вола и му прерязаха гърлото. Други двама скочиха до Хана и я нападнаха — бликнаха пръски кръв, разхвърчаха се парчета плат. Тя отскочи и се опита да вдигне арбалета си, ала те я повалиха.

Одисей извика и задейства меча си, подарък от Цирцея, както отдавна им бе казал: превърна острието му във вибрираща замъгленост и се хвърли напред. Във въздуха полетяха късове от корубите и ръцете на войниксите и Харман беше опръскан от бяла кръв и синьо масло.

Отекна изстрел — Петър стреляше с пушката. Покрай Харман изсвириха кристални игли и войниксът зад него се олюля и падна, улучен от хилядите лъскави остриета. Харман се обърна точно в момента, в който го връхлиташе друг войникс, и заби копието си в гърдите му. Нападателят му се строполи на земята и тежестта му изтръгна копието от ръцете му. Харман понечи да го издърпа, ала в следващия миг отскочи назад и свали лъка от рамото си, понеже към него вече се хвърляха други трима войникси.

Четиримата човеци опряха гръб в дрошката, а останалите осем войникси се наредиха в полукръг и започнаха да се приближават, протегнали напред остриетата си, проблясващи в помръкващата светлина.

Хана заби две стрели дълбоко в гърдите на най-близкия. Той падна, но продължи настъплението си на четири крака — драскаше по земята с острите си пръсти. Одисей-Никой пристъпи напред и го разсече на две с меча на Цирцея.

Трима войникси атакуваха Харман. Той нямаше къде да бяга. Изстреля единствената си стрела, видя я да отхвърча от металната гръд на първия войникс — и после те го връхлетяха. Харман отскочи, нещо поряза крака му, претърколи се под дрошката — усети сладникавата миризма на кръвта на вола — и се измъкна от другата страна. Нападателите му прескочиха колата.

Петър приклекна и изстреля цял пълнител с няколко хиляди игли по скачащите фигури. Тримата войникси се разлетяха на парчета сред струи органична кръв и машинно масло.

— Прикривайте ме да презаредя! — извика младежът, бръкна в джоба си за нов пълнител и го вкара в гнездото.

Харман захвърли лъка си — съществата бяха прекалено близо, — извади късия си меч, изкован в ковачницата на Хана преди два месеца, и замахна към двете най-близки метални фигури. Те обаче бяха прекалено бързи: единият се приведе, а другият отби оръжието с ръце.

Хана скочи в дрошката и стреля с арбалета си в гърба на третия войникс, който нападаше Харман. Чудовището се олюля, но не се обърна към нея, а вдигна металните си ръце над Харман. Нямаше нито уста, нито очи.

Харман избегна смъртоносния удар — хвърли се по гръб и изрита съществото в коленете. Все едно риташе дебели метални тръби, забити в бетон.

Сега и петте останали войникса бяха от страната на Харман и атакуваха него и Петър — младежът още не беше успял да вдигне иглената пушка.

В тоя момент Одисей заобиколи колата с яростен вик. Размахваше късия си меч толкова бързо, че острието се мержелееше като мъгла. И петте войникса се обърнаха към него, режещите им дискове жужаха.

Хана вдигна тежкия си арбалет, ала нямаше как да стреля — всичко се развиваше с шеметна бързина. Харман грабна едно от ловджийските копия от дрошката.

— Одисее, залегни! — изкрещя Петър.

Гъркът се хвърли на земята, въпреки че не стана ясно дали заради вика, или поради атаката на войниксите. Вече беше насякъл две от съществата на парчета, но последните трима бяха невредими и смъртно опасни.

Откосът на иглената пушка прозвуча като тракане на летва по бързо въртящи се перки. Последните трима войникси отхвърчаха на два-три метра, надупчени от над десет хиляди кристални игли, които блестяха като мозайка от счупени стъкла в гаснещата светлина.

— Божичко! — ахна Харман.

Раненият от Хана войникс се изправи зад нея от другата страна на дрошката.

Харман хвърли копието си с всичката си останала сила. Съществото се олюля, изтръгна копието от гърдите си и го строши.

Харман скочи в дрошката и грабна друго копие. Хана прати две стрели по войникса. Едната рикошира в мрака под дърветата, но другата дълбоко прониза метала. Харман изскочи от колата и заби последното копие в гърдите на войникса. Създанието потрепери и отстъпи крачка назад.

Харман измъкна копието и отново го заби с невъобразимата енергия на безумието, завъртя шипестия връх, изтегли го и го заби за трети път.

Войниксът се строполи и издрънча върху корените на един стар бряст.

Харман го възседна, без да обръща внимание на все още потреперващите му ръце и остриета, вдигна омазаното със синя течност острие, заби го, завъртя го, изтръгна го, вдигна го, заби го по-ниско в корубата, измъкна го, заби го там, където щяха да са човешките слабини, завъртя го, за да нанесе максимални щети на меките части вътре, извади го — част от корубата се откъсна — и за кой ли път удари свирепо: усещаше как върхът се забива чак в пръстта и корените. Измъкна копието, вдигна го, заби го дълбоко, измъкна го…

— Харман. — Петър го хвана за рамото. — Той е мъртъв. Мъртъв.

Харман се огледа. Не позна Петър. Не можеше да си поеме дъх. Чуваше ужасен шум. След миг разбра, че това е собственото му тежко дишане.

Беше адски тъмно. Облаците бяха скрили пръстените и под дърветата наистина бе адски тъмно. А в сенките можеше да се крият още войникси, готови да се нахвърлят върху тях.

Хана вдигна фенера.

Във внезапно очерталия се светъл кръг не се виждаха други войникси. Падналите бяха престанали да потреперват. Одисей лежеше под едно от чудовищата.

— Одисее! — Младата жена скочи към гърка и изрита трупа на войникса настрани.

Петър коленичи до падналия Одисей. Харман закуцука към тях колкото можеше по-бързо, като се подпираше на копието си. Дълбоките драскотини по гърба и краката вече започваха да го болят.

— О! — възкликна Хана. Държеше фенера над Одисей. Ръката й трепереше. — О…

Доспехите на Одисей-Никой бяха смъкнати, кожените ремъци бяха прерязани. Широките му гърди бяха насечени като дантела от дълбоки рани. Част от лявото му ухо и парче от кожата на черепа му липсваха.

Ала именно дясната му ръка накара Харман да ахне.

В отчаяния си опит да принудят Одисей да пусне меча на Цирцея войниксите бяха накълцали ръката му и почти я бяха отсекли. Кръв и разкъсана плът лъщяха под ярката светлина на фенера, виждаше се бялата кост.

— Божичко! — промълви Харман. През осемте месеца след Падането никой нито в Ардис Хол, нито в никоя от общностите на оцелелите, за която бе чувал, не беше оставал жив след такава рана.

Хана бе притиснала длан към окървавените гърди на Одисей.

— Не усещам туптенето на сърцето му — почти спокойно каза тя. Само безумните й бели очи на светлината на фенера показваха, че спокойствието й е измамно. — Не усещам сърцето му.

— Качете го в дрошката… — започна Харман. Гадеше му се.

— Майната й на дрошката — изсумтя Петър и завъртя дръжката на меча на Цирцея. Вибрациите спряха и острието отново стана видимо. Младежът подаде оръжието на Харман, после му тикна в ръцете и иглената пушка и два пълнителя, приклекна, вдигна изпадналия в безсъзнание или мъртъв Одисей на рамо и се изправи. — Ти ще водиш с фенера, Хана. Зареди си арбалета. Харман, ти ще ни пазиш гърба с пушката. Стреляй по всичко, което ти се стори опасно. — И закрачи тежко към Ардис Хол — по ирония на съдбата приличаше на самия Одисей, когато се прибираше с убит елен.

Харман кимна тъпо, хвърли копието, затъкна меча на Цирцея в колана си, вдигна иглената пушка и тръгна след Хана и Петър. И след Одисей.