Дан Симънс
Олимп (44)

44.

Въпреки че беше изтощен, Харман не възнамеряваше да спи. Стопли порция великолепна яхния и я изяде на масата до прозореца, докато Просперо мълчаливо седеше на мекия фотьойл и четеше грамадна изтъркана книга, подвързана с кожа.

Когато Харман се обърна да го заговори, да настои по-решително да го върне в Ардис, стареца го нямаше, нямаше я и книгата. Харман поседя няколко минути на масата, без да обръща внимание на джунглата, която се ширеше на триста метра под движещия се със скърцане вагон. После — само за да хвърли още един поглед на горния етаж, каза си той — се замъкна по желязното стълбище, постоя, вторачен в голямото легло, и се строполи по очи върху него.

 

 

Когато се събуди, беше нощ. Светлината на луната и пръстените нахлуваше през прозорците в странната спалня и обагряше кадифето и месинга така, сякаш бяха покрити с бели райета. Харман отвори вратите и излезе на терасата.

На триста метра над джунглата въздухът бе хладен, постоянно духаше заради движението на вагона, но въпреки това го връхлетя влажността, жегата и органичните миризми на целия зелен живот долу. Върхарите образуваха плътен килим, огрян от пръстените и три четвърти луна, от време на време се донасяха странни шумове, доловими въпреки постоянното бръмчене и скърцането на дългото въже. На Харман му трябваше цяла минута, докато се ориентира по е– и п-пръстените.

Беше сигурен, че допреди няколко часа — бе спал доста — вагонът се е движил на запад, ала сега нямаше съмнение, че се плъзга на север-североизток. Виждаше осветения от луната връх на една от айфелбановите кули, който едва се подаваше на югозападния хоризонт, посоката, от която трябваше да идва той, друга се приближаваше на по-малко от трийсет километра на североизток. По някое време, докато беше спал, вагонът явно бе сменил посоката си на някакво разклонение. Географските му познания бяха почерпени от книгите, които се беше научил да чете — и бе абсолютно сигурен, че допреди няколко месеца е бил единственият старостилен човек на Земята, имащ каквито и да било географски представи, дори само това, че Земята е кръгла — но никога не беше обръщал голямо внимание на тоя субконтинент с форма на стрела на юг от някогашната Азия. И все пак човек не трябваше да е картограф, за да разбере, че ако Просперо е казал истината, ако целта му е брегът на Европа, където започваше Атлантическият пролом по четирийсетия паралел, вагонът се движи в грешна посока.

Нямаше значение. Харман нямаше намерение да остане в това странно превозно средство дългите седмици или месеци, нужни, за да измине целия тоя път. Ада се нуждаеше от него незабавно.

Той крачеше напред-назад по балкона, като от време на време се хващаше за парапета, когато вагонът се разлюляваше. На третата обиколка забеляза железните пръстени, които минаваха по стената на структурата. Прехвърли се през парапета, хвана се за един от пръстените и стъпи върху стълбата. Под него нямаше нищо освен триста метра въздух — чак до върхарите на джунглата.

Стълбата водеше до покрива на вагона. Той се закатери нагоре и се изкачи на плоския покрив.

Изправи се внимателно, като разпери ръце за равновесие, когато вагонът се разклати, издигайки се над един хребет към мигащите светлини на следващата айфелбанова кула, вече само на петнайсетина километра. На хоризонта се появи планинска верига — снежните й върхове почти сияеха на светлината на луната и пръстените.

Ободреният от нощта и скоростта Харман забеляза нещо. На метър пред предния край на вагона се очертаваше бледо искрене, едва доловимо замъгляване на луната, пръстените, и гледката долу. Той отиде дотам и протегна ръка колкото можеше повече.

Там имаше силово поле — не силно, пръстите му минаха през него, сякаш пробиваше еластична, но пропусклива мембрана, което му напомни за входа на булаторията на Просперовия орбитален остров, но достатъчно, за да отклонява вятъра от тъпата и неаеродинамична страна на вагона. Пръстите му усетиха истинската сила на вятъра, който изтласкваше дланта му назад. Явно се движеха по-бързо, отколкото му се струваше.

След около половин час, през който се разхождаше по покрива, слушаше бръмченето на въжетата, наблюдаваше приближаването на следващата айфелбанова кула и разработваше стратегии за завръщането си при Ада, Харман се спусна по стълбата, скочи на балкона и влезе в апартамента.

Просперо го чакаше на първия етаж. Седеше на същия фотьойл, стъпил върху отоманката, разтворил голямата книга в скута си и оставил жезъла до дясната си ръка.

— Какво искаш от мен? — попита Харман.

Старецът вдигна поглед.

— Виждам, млади сър, че колкото нашият общ приятел Калибан е грозен външно, толкова сте и вие по нрав.

— Какво искаш от мен? — повтори Харман и сви юмруци.

— Време е да потеглиш на война, Харман Ардиски.

— На война ли?

— Да. Време е твоят род да се сражава. Твоят род, твоят народ, твоят вид — и самият ти.

— Какви ги говориш? Война с кого?

— По-точно е да се каже „с какво“.

— Войниксите ли имаш предвид? Вече се сражаваме с тях. Докарах Никой-Одисей на Моста при Мачу Пикчу главно за да вземем още оръжие.

— Не войниксите, не — отвърна Просперо. — Нито калибаните, въпреки че всички тези роби са пратени да погубят твоя народ. Говоря за Врага.

— Сетебос ли?

— О, да. — Просперо постави старческата си длан върху широката страница на книгата, пъхна вътре едно дълго листо, за да отбележи мястото, внимателно затвори тома и се изправи, като се подпираше на жезъла си. — Сетебос, многоръкият като сепия, най-сетне е тук, на твоя и моя свят.

— Знам. Деймън го е видял в кратера Париж. Сетебос изтъкал някаква синя ледена паяжина върху оня факс възел и десетки други, включително Чом и…

— И знаеш ли защо многоръкият е дошъл на Земята? — прекъсна го магът.

— Не.

— За да се нахрани — промълви старецът. — За да се нахрани.

— С нас ли? — Вагонът забави скоростта си, после се разтърси. Харман забеляза, че за секунда влизат в следващата айфелбанова кула — двуетажната структура се плъзна върху тристаметровата площадка, също като на първата кула. Вагонът се завъртя, заскърцаха зъбни колела и те напуснаха кулата в нова посока, вече по-скоро на изток, отколкото на север. — С нас ли е дошъл да се нахрани Сетебос?

Просперо се усмихна.

— Не точно. Не пряко.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи, млади човеко Харман, че Сетебос е вампир. Нашият многорък приятел се храни с остатъците от страх и болка, тъмната енергия на внезапен ужас и богати остатъци от също толкова внезапна смърт. Този спомен за ужас лежи в пръстта на твоя свят, на всеки свят на войнствени разумни същества, също като въглища и нефт, цялата дива енергия на една изгубена ера, спяща под земята.

— Не разбирам.

— Това значи, че Сетебос, изяждащият светове, този любител на мрачна история, е блокирал някои ваши факс възли в синя стаза, да — за да снесе яйцата си, да пръсне семето си по вашия свят, да изсмуче топлината от тези места като сукуб, изсмукващ дъха от спяща душа — но вашата памет и вашата история ще го угоят като многорък кърлеж.

— Все още не разбирам.

— Сега гнездото му е в кратера Париж, Чом и другите провинциални места, където вие хората се забавлявате, спите и прахосвате безполезния си живот — каза Просперо. — Но той ще се нахрани при Ватерлоо, Сталинград, Курск, Хирошима, Сайгон, Руанда, Кейптаун, Монреал, Гетисбърг, Риад, Камбоджа, Чанселърсвил, Окинава, Тарава, Ми Лай, Берген Белсен, Аушвиц — някое от тези имена говори ли ти нещо, Харман?

— Не.

Просперо въздъхна.

— Това е нашият проблем. Докато някаква част от вашия човешки род не си върне родовата ви памет, не можете да се борите със Сетебос, не можете да го разберете. Не можете да разберете самите себе си.

— Защо това да ни е проблем, Просперо?

Старецът отново въздъхна.

— Ако Сетебос изяде човешката болка и паметта на този свят, енергийния ресурс, който наричам „умана“, този свят ще бъде физически жив, но духовно мъртъв за всяко разумно същество… включително за мен.

— Духовно мъртъв ли? — повтори Харман. Знаеше думата от четивата и сиглирането, дух, духовен, духовност, мъгляви идеи, свързани с древни митове за призраци и религия — те просто бяха абсурдни от устата на тая холограма на логосферен аватар, хитроумен продукт на някакви древни софтуерни програми и комуникационни протоколи.

— Духовно мъртъв — потвърди магът. — Психически, философски, органически мъртъв. На квантово равнище живият свят записва повечето разумни енергии на обитателите си, Харман Ардиски — любов, омраза, страх, надежда. Подобно на магнит, който се ориентира към северния или южния полюс. Полюсите се променят и изчезват, но записите остават. В резултат съществува реално енергийно поле — въпреки че по-трудно се измерва и регистрира от магнитосферата, която образува планета с горещо въртящо се ядро, защитавайки живите си обитатели със своето силово поле от най-суровите реалности на космоса. Споменът за болката и страданието по същия начин защитават бъдещето на една разумна раса. Това говори ли ти нещо?

— Не.

Просперо сви рамене.

— Тогава приеми думата ми на вяра. Ако изобщо искаш да видиш Ада жива, ще трябва да научиш… много неща. Навярно прекалено много. Но след като ги научиш, поне ще можеш да се включиш в борбата. Може би няма надежда, обикновено няма, когато Сетебос започне да поглъща паметта на един свят, ала поне можем да се съпротивляваме.

— Защо те е грижа? — попита Харман. — Какво значение има за теб дали хората ще оцелеят? Или тяхната памет?

Магът леко се усмихна.

— Ти за какъв ме взимаш? Да не мислиш, че съм само функция на стари имейли, иконка на древен интернет с жезъл и роба?

— Не знам какво си, по дяволите — призна Харман. — Холограма.

Просперо пристъпи към него и силно го зашлеви.

Харман се олюля и зяпна. Вдигна ръка към парещата си буза и сви юмрук.

Старецът се усмихна и вдигна жезъла.

— Ако не искаш да се свестиш след десет минути на пода с най-отвратителното главоболие през живота си, даже не го и помисляй.

— Искам да се прибера при Ада — бавно каза Харман.

— Опита ли се да я откриеш с функциите си? — попита магът.

Харман премигна.

— Да.

— И някоя от функциите ти работеше ли тук във вагона, или по-рано в джунглата?

— Не.

— И няма да работят, докато не овладееш останалите си функции. — Просперо се върна на стола си и предпазливо се отпусна на него.

— Останалите си функции… — започна Харман. — Какво искаш да кажеш?

— Колко функции си овладял?

— Пет. — Едната беше известна на всички от векове, търсещата функция, която включваше хронометъра, ала Сави ги бе научила на още три. После сам беше открил петата.

— Изброй ги.

Харман въздъхна.

— Търсеща функция, близка мрежа, далечна мрежа, обща мрежа и сиглиране — четене с длан.

— Ти овладя ли общата мрежа, Харман Ардиски?

— Не. — Имаше прекалено много информация, прекалено големи „дължини на вълните“, както се бе изразила Сави.

— Смяташ ли, че старостилните хора, истинските старостилни хора, твоите непроектирани и непроменени предци, са имали пет такива функции, Харман Ардиски?

— Ами… не знам. — Изобщо не беше мислил за това.

— Не са имали — мрачно заяви Просперо. — Ти си продукт на четири хиляди години генетично експериментиране и нанотехнологично кърпене. Как откри сиглиращата функция, Харман Ардиски?

— Ами… просто правех опити с мислени образи, триъгълници, квадрати и кръгове, докато една комбинация не подейства.

— Така каза на Ада и другите, обаче ги излъга. Как всъщност се научи да сиглираш?

— Сънувах кода на сиглиращата функция — призна Харман. Беше прекалено странно, прекалено ценно, за да го разкрие на другите.

— Ариел ти помогна със съня — отново едва забележимо се усмихна магът. — Започвахме да губим търпение. Искаш ли да отгатнеш колко функции има в клетките, кръвта и мозъчната си тъкан всеки от вас, абсолютно всеки един „старостилен човек“?

— Повече ли са от пет?

— Сто — каза Просперо. — Точно сто.

— Научи ме на тях. — Харман пристъпи към него.

Старецът поклати глава.

— Не мога. Няма да го сторя. Обаче въпреки това трябва да ги овладееш. Ще ги научиш по време на това пътуване.

— Движим се в грешна посока — рече Харман.

— Моля?

— Ти каза, че айфелбанът ще ме отведе на европейското крайбрежие, където започва Атлантическият пролом, но в момента се движим на изток, в обратната посока.

— След две кули пак ще завием на север — отвърна Просперо. — Нямаш търпение да пристигнеш, а?

— Да.

— Потърпи. Обучението ти ще се състои по време на пътуването, не след това. Твоя ще е промяната на всички промени. Повярвай ми, не бива да поемеш по прекия път — през проходите на някогашния Пакистан, пустошта, наречена Афганистан, на юг покрай Средиземноморския басейн и през Сахарските тресавища.

— Защо? — попита Харман. Тримата със Сави и Деймън бяха летели на изток през Атлантика и после над Сахарските тресавища до Ерусалим, след това бяха продължили с трактор в сухия Средиземноморски басейн. Едно от малкото места на Земята, които познаваше. И искаше да види дали синият тахионов лъч още се издига от Планината на Храма в Ерусалим. Старицата бе казала, че той носи цялата кодирана информация за всичките й изчезнали съвременници отпреди хиляда и четиристотин години.

— Калибаните са на свобода — осведоми го Просперо.

— Нима са напуснали Басейна?

— Освободени са от старите си окови, центърът изгуби контрол. В света се възцарява чиста анархия. Или поне в част от света.

— Тогава къде отиваме?

— Търпение, Харман Ардиски. Търпение. Утре ще прекосим една планинска верига, която, струва ми се, ще отговори на много твои въпроси. Оттам ще навлезем в Азия — където ще видиш творби на могъщи мъртви хора, после на запад и пак на запад. Проломът ще почака.

— Това е много време. — Харман закрачи назад-напред. — Много време. Щом функциите не действат тук, няма как да узная как е Ада. Трябва да се върна у дома.

— Искаш да узнаеш как е Ада, така ли? — попита Просперо. Вече не се усмихваше. Посочи парче червен плат, преметнато на дивана. — Вземи го. Само тоя път.

Харман се намръщи, отиде при плата и го разгледа.

— Торински саван ли е? — Беше червен, а всички торински савани бяха кафяви. А и извезаните микровериги не бяха същите.

— Има безброй торински приемници — поясни старецът. — Както има безброй сензорни предаватели. Всеки човек може да бъде такъв.

Харман поклати глава.

— Не ми пука за торинската драма — Троя, Агамемнон и всички тия глупости. Не съм в настроение за забавления.

— Този плат няма да ти каже нищо за Илион — увери го Просперо. — Той ще ти покаже съдбата на твоята Ада. Опитай.

Разтреперан, Харман седна на дивана, нагласи червения плат върху лицето си, притисна микроверигйте към челото си и затвори очи.