Дан Симънс
Олимп (81)

82.

Моравеките на борда на „Кралица Маб“ приемаха всичко случващо се на живо, в реално време — нанокамерите на Одисей работеха безупречно, — но Астейг/Че не прехвърли образа на Манмът и Орфу, които работеха на дъното на земния океан. Двамата вече бяха прекарали шест от общо дванадесетте часа работа по изрязването и натоварването на седемстотин шестдесет и осемте черни дупки и никой на „Кралица Маб“ нямаше желание да ги разсейва.

А ставащото в момента можеше спокойно да се квалифицира като разсейващо.

Правенето на любов — ако можеше да се нарече така едва ли не насилственото съвкупяване между Одисей и жената, която се бе нарекла Сикоракса — се намираше в една от временните паузи. Двамата се бяха проснали голи върху разбърканите възглавници, пиеха вино от големи чаши с две дръжки и ядяха плодове, когато някакво чудовищно създание с хриле на амфибия, зъби, нокти и ципи между пръстите на краката отмести завесите и зашляпа към покоите на Сикоракса.

— Мисля, че Калибан трябваше да обяви, че се готви да превърне кратуната на пихтия, когато чу люка да се завърта. Нещо дойде да те види, майко. Има месо по носа и тлъстите пръсти. Кажи, майко, и в Негово име ще сваля вкусната му плът от меките му като тебешир кокали.

— Не, Калибан, благодаря ти, скъпи — каза голата жена с боядисаните в пурпурно вежди. — Нека посетителят ни да влезе.

Приличащото на амфибия създание на име Калибан направи крачка встрани. В помещението влезе една по-възрастна версия на Одисей.

Всички моравеки, дори онези, които понякога имаха проблеми с различаването на едно човешко същество от друго, забелязаха приликата. Младият Одисей, проснат гол върху копринените възглавници, зяпаше тъпо по-стария Одисей. Възрастната версия бе със също толкова нисък ръст и широк гръден кош, но имаше повече белези, сива коса, посивяващата му брада бе по-гъста и като цяло изглеждаше много по-внушително от пътника на „Кралица Маб“.

— Одисее — каза Сикоракса. Гласът й звучеше изненадано, доколкото можеха да преценят моравекските вериги за анализ на речта.

Той поклати глава.

— Сега името ми е Никой. Поласкан съм да те видя отново, Цирцея.

Жената се усмихна.

— Е, значи и двамата сме се променили. Сега за света и за самата себе си съм Сикоракса, мой покрит с белези Одисее.

Младият Одисей понечи да стане, ръцете му се свиха в юмруци, но Сикоракса направи едно движение с лявата си ръка и той падна върху възглавниците.

— Ти си Цирцея — каза мъжът, който се нарече Никой. — Винаги си била Цирцея. Винаги ще бъдеш Цирцея.

Сикоракса съвсем слабо сви рамене и тежките й гърди се олюляха. Младият Одисей се бе проснал вляво от нея. Тя потупа свободните възглавници отдясно.

— Седни до мен… Никой.

— Не, Цирцея, благодаря — отвърна облеченият в туника, шорти и сандали мъж. — Ще остана прав.

— Ще дойдеш и ще седнеш до мен — с напрегнат глас каза Сикоракса и направи сложно движение с дясната си ръка. Пръстите й се движеха в точно определен ред.

— Не, благодаря, ще остана прав.

Тя примигна. Този път изненадата й бе по-голяма, доколкото можеха да преценят моравекските анализатори на мимиките и емоциите.

— Моли^[1] — каза Никой. — Мисля, че ти е познато. Прави се от рядък черен корен, от който всяка есен се ражда по едно млечнобяло цвете.

Сикоракса бавно кимна.

— Боже мой, доста си попътувал. Но нима не си чул? Хермес е мъртъв.

— Това няма значение — каза Никой.

— Всъщност наистина няма. Как стигна дотук, Одисее?

— Никой.

— Как стигна дотук, Никой?

— Използвах стария скутер на Сави. Трябваха ми почти четири дни пълзене от една орбитална буца до друга, като през цялото време се криех от онези твои роботизирани пазачи или им избягвах в стелт режим. Трябва да разкараш тези неща, Цирцея. Или аероскутерите трябва да бъдат оборудвани с тоалетни.

Сикоракса тихо се засмя.

— И защо да се отървавам от прехващачите?

— Защото те моля.

— И защо ми е да правя каквото ме помолиш, Оди… Никой?

— Ще ти кажа, когато приключа с исканията си.

Калибан изръмжа зад гърба на Одисей. Човекът не му обърна внимание.

— Непременно — каза Сикоракса. — Продължавай с исканията си.

По усмивката й личеше, че въпросните искания не я вълнуват ни най-малко.

— Първо, както казах, махни орбиталните прехващачи. Или поне ги препрограмирай така, че космическите апарати да могат отново да се движат безопасно в пръстените и между тях…

Усмивката на лицето на Сикоракса не изчезна. Но и гримираните й в пурпур виолетови очи не станаха по-топли.

— Второ — продължи Никой, — искам да премахнеш сдържащото поле над Средиземноморския басейн и да вдигнеш полетата на Херкулесовите ръце.

Вещицата се изсмя.

— Ама че необичайно искане. Образувалото се цунами ще причини истинска катастрофа.

— Ще го направиш постепенно, Цирцея. Зная, че можеш. Напълни отново басейна.

— Преди да продължиш, искам да чуя поне един довод защо да го правя — студено каза тя.

— В Средиземноморския басейн има неща, с които старостилните човеци няма да разполагат в близко бъдеще.

— Имаш предвид депата — каза Сикоракса. — Космическите кораби, оръжията…

— Много неща — каза Никой. — Пусни винотъмното море да изпълни отново Средиземноморския басейн.

— Може и да не си забелязал при пътешествията си, но старостилните човеци са на границата на изчезването — каза Сикоракса.

— Забелязах. И въпреки това искам да напълниш Средиземноморския басейн. Внимателно и бавно. И докато го правиш, да махнеш онази щуротия Атлантическия пролом.

Сикоракса поклати глава и вдигна чашата с двете дръжки, за да отпие глътка вино. Не предложи на Никой. Младият Одисей лежеше по гръб с изцъклен поглед, очевидно неспособен да помръдне.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Не — каза Никой. — Освен това искам да активираш всички факс възли за старостилните хора, всички функции и останалите на екваториалния и полярния пръстен възстановителни резервоари.

Сикоракса не отговори.

— И накрая — каза Никой, — искам да пратиш опитоменото си чудовище долу да каже на Сетебос, че Тихия идва на тази Земя.

Калибан изсъска и изръмжа.

— Май дошло е време да отскубнем здравите крака на човечето и да му оставим чуканчета, на които да клечи и да си помисли. Той могъщ е и е Господар, и този нещастник ще получи червей — не, два червея — заради това, че произнася името му всуе.

— Тишина! — отсече Сикоракса и се изправи. В голотата си изглеждаше по-царствена от всяка кралица с всичките й регалии. — Никой, Тихия идва ли на тази Земя?

— Мисля, че да.

Тя като че ли се отпусна, взе чепка грозде от купата върху възглавниците и я предложи на Никой. Той поклати глава.

— Искаш прекалено много от мен за един стар и не-Одисей — меко каза тя и закрачи между покритото с възглавници ложе и мъжа. — Какво ще ми дадеш в замяна?

— Ще ти разкажа за пътешествията си.

Сикоракса отново се изсмя.

— Зная за пътешествията ти.

— Този път не знаеш. Тези продължиха двадесет години, не десет.

Прекрасното лице на вещицата се изкриви в нещо, което моравеките интерпретираха като презрителна физиономия.

— И винаги търсиш едно и също… твоята Пенелопа.

— Не — отвърна Никой. — Не и този път. Този път, когато прати младия мен през портата Калаби-Яу, в своите скитания в пространството и времето, които за мен продължиха двадесет години, търсих теб.

Сикоракса спря и го зяпна.

— Теб — повтори Никой. — Моята Цирцея. Обичахме се добре и правихме любов много пъти през тези двадесет години. Откривах те в твоите превъплъщения като Цирцея, Сикоракса, Алис и Калипсо.

— Алис? — изненада се вещицата.

Никой само кимна.

— Тогава имах ли междинка между предните зъби?

— Да.

Сикоракса поклати глава.

— Лъжеш. Във всички потоци на реалността всичко е едно и също, Одисее-Никой. Спасявам те, измъквам те от морето, помагам ти, храня те с медовина и най-отбрана храна, лекувам раните ти, къпя те, показвам ти плътска любов по начин, за който само можеш да мечтаеш, предлагам ти безсмъртие и вечна младост, а ти винаги си тръгваш. Винаги ме напускаш заради онази шавлива кучка Пенелопа. И заради сина си.

— През изминалите години видях сина си — каза Никой. — Израснал е прекрасен мъж. Вече нямам нужда да го виждам отново. Искам да остана с теб.

Сикоракса се върна при възглавниците си и отпи от големия бокал с двете дръжки.

— Мисля да превърна всичките ти моравекски спътници в свине — най-сетне каза тя.

— Защо не? — сви рамене Никой. — Правеше така с всичките ми хора в останалите светове.

— Какви свине според теб ще се получат от моравеките? — попита вещицата. Тонът й бе дружелюбно-разговорлив. — Може би пластмасови касички?

— Мойра се събуди отново — каза Никой.

Вещицата примигна.

— Мойра? Защо е избрала да се събужда сега?

— Не зная — каза Никой, — но е в тялото на младата Сави. Видях я в деня, когато напуснах Земята, но не разговаряхме.

— Тялото на Сави? — повтори Сикоракса. — Какво е замислила? И защо точно сега?

— Мисля — обади се Калибан зад Никой, — че Той е направил старата Сави от мокра глина, за да има синът Му какво да дъвче и яде, да добави медена пита и чушки, да дъвче врата й, докато пенести мехури се издигат, бързо, бързо, докато личинки лудуват през мозъка ми.

Сикоракса стана и отново закрачи напред-назад, приближаваше до Никой и вдигаше ръка сякаш да докосне голите му гърди, след което се отдръпваше. Калибан изсъска и се сви, поставил длани върху гранита, с огънат гръб, спуснал ръце право надолу между свитите си мощни крака. Жълтите му очи гледаха заплашително, но си остана там, където му бе казано.

— Знаеш ли, не мога да пратя сина си да каже на баща си Сетебос за Тихия — меко каза вещицата.

— Зная, че това… нещо… не е твой син — каза Никой. — Сътворила си го от лайна и дефектна ДНК в пълен със зелена слуз резервоар.

Калибан изсъска и отново започна с отвратителното си неразбираемо дърдорене. Сикоракса му махна да млъкне.

— Знаеш ли, че точно в момента твоите моравекски приятели извеждат на орбита над седемстотин черни дупки? — попита тя.

Никой сви рамене.

— Не, но се надявах да го направят.

— Къде са ги намерили?

— Знаеш откъде трябва да са се появили. Седемстотин шейсет и осем бойни глави с черни дупки. Има само едно място за тях.

— Невъзможно — каза Сикоракса. — Запечатах онова корабокрушение в стазисно яйце преди почти две хилядолетия.

— А двамата със Сави го отворихме преди повече от век — каза Никой.

— Да, гледах как двамата с онази кучка тичахте нагоре-надолу с безнадеждните си дребни интрижки — каза Сикоракса. — Какво по дяволите се надяваше да постигнеш с онези връзки с Илион чрез торинския саван?

— Подготовка — каза Никой.

— За какво? — разсмя се Сикоракса. — Да не би да смяташ, че тези две раси на човешкия вид някога ще се срещнат? Стига глупости. Гърците и троянците и техните издънки ще излапат твоите наивни старостилни човеци на закуска.

Никой сви рамене.

— Спри тази война с Просперо и да видим какво ще стане.

Сикоракса стовари бокала на съседната маса.

— Да напусна бойното поле, докато копелето Просперо остава на него? — рязко каза тя. — Не говориш сериозно.

— Напротив — отвърна Никой. — Старата същност на име Просперо е съвсем луда. Дните му са преброени. Но ти можеш да се махнеш, преди същата лудост да обхване и теб. Да се махаме оттук, Цирцея. Ти и аз.

— Да се махаме? — Гласът на вещицата бе много нисък и крайно недоверчив.

— Зная, че тази скала има термоядрени двигатели и генератори на брана-дупки, които могат да ни отведат до звездите, че и отвъд тях. Ако се отегчим, ще преминем през вратата на Калаби-Яу и ще се любим през цялата богата вселена на историята — ще можем да се срещаме на различна възраст и да носим различни тела с такава лекота, с каквато сменяме дрехите си, да пътуваме през времето и да се срещаме със самите себе си, докато се любим, да спираме дори самото време, за да можем да вземем участие в собственото ни любене. Тук разполагаш с достатъчно храна и въздух, за да ни е удобно и хиляда години — или десет хиляди, ако ти се хареса.

— Забравяш — каза Сикоракса и отново закрачи напред-назад. — Ти си смъртен. След двадесет години ще сменям омърляните ти гащи и ще те храня с лъжичка. След четиридесет ще си мъртъв.

— Навремето ми предложи безсмъртие. Възстановителните резервоари са все още на острова ти.

— Ти отхвърли безсмъртието! — изкрещя Сикоракса, вдигна тежкия бокал и го запрати към него. Никой се извърна, но краката му не помръднаха от мястото, където се бяха заковали. — Отхвърляше го отново и отново! — продължи да крещи тя, дереше страните си с нокти. — Хвърляше го в лицето ми, за да се върнеш при безценната си… Пенелопа… всеки път, неизменно. Надсмиваше ми се.

— Не и сега. Ела, махни се оттук с мен.

Лицето й бе изкривено от гняв.

— Трябва да оставя Калибан да те убие и да те изяде. Ще се смея, докато изсмуква мозъка от раздробените ти кости.

— Тръгни с мен, Цирцея — каза Никой. — Активирай факсовете и функциите, пусни старите Херкулесови ръце и другите ненужни играчки и ела с мен. Бъди отново моята любовница.

— Ти си стар — изсумтя тя. — Стар, покрит с белези и побелял. Защо да избирам старец вместо този изпълнен с живот младеж? — Тя погали бедрото и отпуснатия пенис на очевидно хипнотизирания и неподвижен по-млад Одисей.

— Защото този Одисей няма да те напусне през вратата на Калаби-Яу след седмица, месец или осем години, както ще стори младият — каза Никой. — И защото този Одисей те обича.

Сикоракса издаде задавен звук, който приличаше на ръмжене. Калибан го повтори като ехо.

Никой бръкна под туниката си и извади тежкия пистолет, който бе скрил под широкия пояс на кръста си.

Вещицата спря да крачи и севтренчи в него.

— Не си помисляй, че с това нещо можеш да нараниш мен.

— Не съм го донесъл да наранявам теб — каза Никой.

Тя стрелна с виолетовия си поглед замръзналия млад Одисей.

— Да не си полудял? Знаеш ли каква бъркотия ще предизвика това на квантово ниво? Играеш си с хаоса дори само като си мислиш за подобни неща. Ще разрушиш цикъла, който върви по хиляди нишки от хиляди…

— Който върви прекалено дълго — каза Никой. И стреля шест пъти. Всеки изстрел сякаш бе по-гръмък от предишния. Шестте тежки куршума се забиха в голия Одисей, разкъсаха гръдния му кош, направиха на пихтия сърцето му, улучиха го точно между очите.

Тялото на младия мъж се тресеше от ударите, после се свлече на пода, като остави червени следи по копринените възглавници и растяща локва кръв върху мраморните плочи.

— Решавай — каза Никой.