Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

49.

Къде са всички? — пита бързоногият Ахил, синът Пелеев, докато следва Хефест по тревистия връх на Олимп.

Русокосият мъжеубиец и богът на огъня и Велик майстор на всички богове Хефест крачат покрай брега на Езерото на калдерата между Залата на Лечителя и Голямата зала на боговете. Другите божествени домове с бели колонади изглеждат мрачни и пусти. В небето няма колесници. Безсмъртни не се разхождат по павираните алеи, осветявани от ниски, светещи с жълта светлина лампи. Ахил забелязва, че това не са факли.

— Нали ти казах — отвръща Хефест. — Когато котката я няма, мишките танцуват. Почти всички са слезли на Илион-Земя, за да участват в последното действие на жалката ви мъничка Троянска война.

— Как се развива войната? — пита Ахил.

— Като те няма да убиеш Хектор, троянците скъсват задниците на твоите мирмидонци и на всички останали ахейци, аргивци или както там им викаш.

— Агамемнон и хората му отстъпват?

— Аха. Последния път като гледах — само преди няколко часа, точно преди да направя грешката да проверя кристалния си ескалатор и да се забъркам в борба с теб — видях в холобасейна в голямата зала как атаката на Агамемнон срещу градските стени се проваля за пореден път и ахейците бягат към окопите си при черните кораби. Хектор се готвеше да поведе армията си извън стените и отново да поеме инициативата. По същество нещата се сведоха до това кои от нас, безсмъртните, сме по-силни в сериозна битка — оказва се, че дори с яки кучки като Хера и Атина срещу Илион — и Посейдон, който разтърсва града, което си е негова специалност — да тресе земята, — антигръцкият отбор на Аполон, Арес и оная подла Афродита и приятелката й Деметра печели във всяко отношение. Като пълководец Агамемнон е гола вода.

Ахил само кимва. Съдбата му сега е с Пентезилея, а не с Агамемнон и армиите му. Надява се неговите мирмидонци да постъпят по правилния начин — да избягат, ако могат, и да се бият и да умрат, ако трябва. Откакто Атина — или маскираната като Атина Афродита, ако богинята на мъдростта му е казала истината преди няколко дни — е убила възлюбения му Патрокъл, Ахиловата жажда за кръв е съсредоточена единствено върху това да си отмъсти на боговете. Сега, макар и да знае, че това е просто резултат от парфюмираната магия на Афродита, той има две цели — да съживи любимия си Патрокъл и да убие кучката Афродита. Без да се усеща какво прави, Ахил оправя богоубийствената кама в колана си. Ако Атина му е казала истината за оръжието — а Ахил й вярва, — това парче квантовоизместена стомана ще означава смърт за всеки безсмъртен, който се изпречи на пътя му — дори и за този куц бог на огъня Хефест, ако се опита да избяга или да блокира волята му.

Хефест води Ахил към паркинга пред Голямата зала на боговете. Там са наредени над двадесет златни колесници: металните им пъпни върви се извиват по тревата и изчезват в някакъв подземен захранващ резервоар. Богът се качва на една от машините без коне и прави знак на Ахил да го последва.

Ахил се колебае.

— Къде отиваме?

— Казах ти. Да посетим един безсмъртен, който евентуално знае къде точно е Зевс — казва Майсторът.

— Защо просто не го потърсим направо? — пита Ахил, все така без да се качва. Карал е или е бил возен в хиляди колесници, но никога не му се е случвало да се движи по начина, по който често вижда боговете да прелитат насам-натам над Илион или Олимп. И макар че идеята всъщност не го плаши особено, засега не бърза да се отделя от земята.

— Има една технология, известна единствено на Зевс, която може да го скрие от всичките ми сензори и шпионски устройства — казва Хефест. — Очевидно е активирана, макар да подозирам, че това е направено по-скоро от жена му Хера, отколкото от самия бог на боговете.

— Кой е този безсмъртен, който може да ни покаже къде се крие Зевс? — Ахил се разсейва от виещата пясъчна буря и бесните проблясъци на светкавици и статично електричество на неколкостотин метра над тях, когато планетарният ураган се стоварва върху опасващата Олимп егида на Зевс.

— Нюкта — отвръща Хефест.

— Нощта?

Бързоногият мъжеубиец знае името на богинята — дъщерята на Хаос, едно от първите разумни създания, появило се от Пустотата, съществуващо от зората на времето, преди самите първи богове да отделят мрака на Ереб от синьо-зеления ред на Гея, но нито един от познатите му гръцки, азиатски или африкански градове не почита загадъчната Нюкта — Нощта. Легендите и митовете твърдят, че Нюкта сама, без да бъде оплодена от безсмъртен мъжкар, е родила Ерида (Раздора), мойрите (Съдбата), Хипнос (Съня), Немезида (Възмездието), Танатос (Смъртта) и хесперидите.

— Мислех си, че Нощта е персонификация — добавя Ахил. — Или просто куп глупости.

Хефест се усмихва.

— Дори една персонификация или куп глупости приема физическа форма в този прекрасен нов свят, който съградиха за нас постчовеците Сикоракса и Просперо — отвръща той. — Идваш ли? Или да се телепортирам в лабораторията си и да се понаслаждавам на… ааа… прелестите на твоята спяща Пентезилея, докато се пипкаш тук?

— Знаеш, че ако го направиш, ще те намеря и ще те убия. — В гласа на Ахил няма заплаха, а само хладнокръвно обещание.

— Да, зная — съгласява се Хефест, — и затова те питам за последен път — качваш ли се на шибаната колесница, или не?

 

 

Летят на югоизток и изминават половината от огромната сфера на Марс, макар Ахил да не знае, че зяпа именно Марс, нито пък че е сфера. Знае обаче, че рязкото издигане над Езерото на калдерата на Олимп и яростното преминаване през егидата в бушуващата прашна буря зад четирите коня, появили се от нищото в момента на отлитането, и пътуването през заслепяващата стихия и вилнеещите ветрове не са нещо, което ще се съгласи да повтори в близко бъдеще. Вкопчва се с всички сили в ръба от дърво и бронз и с всички сили се мъчи да не затвори очи. За щастие, около самата колесница има някакво енергийно поле, някакъв умален вариант на егидата или подобие на използваните от боговете невидими телесни щитове, което ги предпазва от фучащия пясък и ревящите ветрове.

После се издигат над прашната буря, над тях се разкрива черното нощно небе, ярко блестящите звезди и две малки луни, носещи се стремително по пътищата си. Когато колесницата пресича линията на трите огромни вулкана, вече са южно от разгара на бурята и далеч под тях отразената звездна светлина започва да разкрива отделни черти от повърхността.

Разбира се, Ахил знае, че домът на боговете на Олимп представлява отделен странен свят. Бил се е осем месеца на червената равнина между Олимп и онова, което моравекските му съюзници са нарекли брана-дупка, наблюдавал е плискащите се вълни на лишеното от приливи и отливи възтопло северно море, което не е земно. Никога обаче не е предполагал, че олимпийският свят може да е така огромен.

Летят високо над някакъв безкраен широк наводнен каньон и тъмнината се разкъсва само от отразената звездна светлина във водата и от няколко движещи се фенера на километри под тях — Хефест ги нарича бягащи светлини на каменодобивните шлепове на малките зелени човечета. Ахил не вижда причина да иска от сакатия да разясни загадъчния си отговор.

Летят над голи и гористи планински масиви и безброй кръгли падини или кратери, както ги нарича богът на огъня. Някои са ерозирали или са покрити с гори, в много от тях има езера, но повечето са с резки очертания и изглеждат сурово под звездните и лунни лъчи.

Издигат се високо, писъкът на въздуха около миниатюрната егида на колесницата спира и Ахил диша чист въздух, изпускан от самата колесница. Кислородното съдържание е толкова високо, че се чувства опиянен.

Хефест изброява имената на някои от скалистите планини и на долините, разгъващи се в нощта под тях. Ахил си мисли, че сакатият бог прилича на отегчен лодкар, обявяващ спирките по реката.

— Шалбатана Валис — казва безсмъртният и след няколко минути добавя: — Маргаратифер Тера. Меридиания Планум. Тера Сабеа. Онзи гъсто залесен район на север е Скиапарели, а голите предпланини отсреща са Хюйгенс. Сега завиваме на юг.

Летящата зад четирите галопиращи леко прозрачни коня колесница не завива, а прави вираж на юг и Ахил се вкопчва с всички сили, макар че подът изглежда — невъзможно — винаги долу.

— А това какво е? — пита той след малко. Пред тях се е появило огромно кръгло езеро, запълващо по-голямата част от хоризонта на юг. Колесницата се спуска и макар тук да няма прах и буря, въздухът пак почва да вие.

— Басейнът Елада — изсумтява богът на огъня. — Диаметърът му е над две хиляди двеста и петдесет километра, по-голям от диаметъра на Плутон.

— Плутон?

— Шибана планета, тъп селски простако — изръмжава Хефест.

Ахил пуска мъртвата си хватка на ръба на колесницата и ръцете му са готови за действие. Иска да сграбчи сакатия бог, да счупи гръбнака му в коляното си и да го метне от колесницата. После обаче хвърля поглед към планинския връх и черните долини на много километри отдолу и решава да остави нахаканото джудже първо да приземи колесницата. Езерото се носи към тях и изпълва целия хоризонт. Минават северната брегова линия и започват да се спускат над огряната от звездите вода. Ахил разбира, че онова, което преди малко му е приличало на езеро, всъщност е малък кръгъл океан.

— Дълбочината му е между три и над шест и половина километра — казва Хефест, сякаш Ахил го е питал. — Двете големи реки, които се вливат на изток, са Дао и Хармакис. Първоначално смятахме да заселим милион-два старостилни човеци в плодородните долини и да ги оставим да се чукат, плодят и размножават, но така и не успяхме да обърнем лъча насам и да ги прехвърлим. Всъщност Зевс и останалите първородни от пантеона просто са забравили всичко отпреди да станат богове. За всички ни изглеждаше като сън. Освен това Зевс е бил зает да свали родителите си, първото поколение безсмъртни титани Кронос и неговата жена и сестра Рея и да ги хвърли в докоснатия от браната свят Тартар.

Хефест прочиства гърлото си и започва да рецитира с напевен глас, който звучи на Ахил като звука от разрязвана с ръждив трион лира:

И страхотно отекна морето безбрежно,

силно затътна земята, застена небето широко

в трусове, чак из основи под напора на боговете

люшна се крепък Олимп, а в мъчителна тръпка се сгърчи

тъмният Тартар от глухия тропот на техните стъпки…[1]

Сега Ахил вижда от двете им страни само носещата се с невъзможна скорост тъмна вода. Отвесните брегове на кръглото езеро са изчезнали зад линията на хоризонта. На юг се появява един самотен скалист остров.

— Зевс спечели войната — продължава Хефест — само защото отиде при брана-пробиващите машини на постчовеците на орбита около Земята — истинската Земя, а не твоята, не тази шибана тераформирана имитация — и доведе Сетебос и излюпената му пасмина да се бият срещу легионите на Кронос. Сторъките чудовища със своите енергийни оръжия и жаждата да се хранят с ужас спечелиха сражението, но пък беше трудно да се отървем от тях след края на войната: все едно да переш лайнени петна. Пък и едно от шибаните деца на титаните, Прометей, хлапето на Япет, се оказа двоен агент. После пък и онова лабораторно клонирано стоглаво чудовище Тифон, което се появи през брана-дупката на четиристотин двайсет и четвъртата година от войната… е това вече си струваше да се види. Помня деня, когато…

— Стигаме ли? — прекъсва го Ахил.

 

 

Островът, продължава да дудне на спускане Хефест, е с диаметър над осемдесет левги, както би го измерил Ахил, и е пълен с чудовища.

— Чудовища ли? — казва Ахил. Подобни неща не го интересуват особено. Иска да знае къде е Зевс, иска да го накара да каже на Лечителя да отвори съживителните вани, иска амазонската царица Пентезилея отново жива. Всичко останало няма значение.

— Чудовища — повтаря богът на огъня. — Първите деца на Гея и Уран са уродливи зверове. Но пък страшно силни. Зевс им позволи да живеят тук, вместо да се присъединят към Кронос и Рея в измерението на Тартар. Сред тях има трима сетебосиани.

Този факт не събужда интереса на Ахил. Той гледа как островът се уголемява пред тях и забелязва огромния мрачен замък върху канарите в центъра. Малкото прозорци по отвесните каменни стени блестят в оранжево, сякаш вътрешността е обхваната от пламъци.

— Тук е и последният от циклопите — продължава да изрежда Хефест. — И Ериниите.

— Значи Фуриите са тук? — казва Ахил. — Мислех си, че и те са мит.

— Не са — Сакатият безсмъртен отбива колесницата и насочва главите на конете към равното открито пространство над издатината от черна скала в основата на централния замък. Тъмни облаци се вият и гърчат около планината и крепостта. Долините от двете страни са изпълнени с потайно движение. — Когато се освободят оттук, ще прекарат остатъка от вечността в преследване и наказване на грешниците. Те наистина са „онези, които ходят в тъмното“, с виещи се змии вместо коси и червени очи, от които капят кървави сълзи.

— Дай ги насам — казва Пелеевият син.

Колесницата меко се приземява в основата на гигантска скулптура върху огромна тераса от черен камък. Дървените колела изскърцват и конете изведнъж трепват и се стопяват в нищото. Странният светещ пулт, с който Майсторът управлява колесницата, изчезва.

— Ела — казва Хефест и повежда Ахил към широкото, сякаш безкрайно стълбище от другата страна на статуята. Докато върви, безсмъртният влачи куция си крак по камъка.

Ахил не може да се сдържи и вдига поглед към високата почти сто метра статуя на мъж, държащ двойната сфера на Земята и Небето върху могъщите си рамене, и казва:

— Това е статуя на Япет.

— Не — изръмжава богът на огъня. — Това е старият Атлас. Замразен завинаги тук.

Четиристотното стъпало е последното. Черният замък се издига нагоре, кулите, бойниците и скритите му фронтони се губят във виещите се облаци. Двете порти пред тях са високи петдесет стъпки.

— Нюкта и Хемера, Нощта и Денят, се сменят вечно тук — прошепва Хефест. — Едната излиза, другата влиза. Никога не са едновременно в къщата.

Ахил поглежда към черните облаци и беззвездното небе.

— Значи сме дошли в неподходящо време. Нямам работа с Хемера. Каза, че трябва да говорим с Нощта.

— Търпение, сине Пелеев — измърморва Хефест. Изглежда нервен. Хвърля поглед към тумбестата машинка на китката си. — Еос изгрява… сега.

По източния края на черния остров се появява оранжева сияние. После избледнява.

— Нито един слънчев лъч не може да проникне през поляризираната егида на този остров — прошепва Хефест. — Но навън вече е почти сутрин. Слънцето ще изгрее над реките Дао и Хармакис и над източните скали след секунди.

Внезапен проблясък заслепява Ахил. Той чува как едната от гигантските железни врати се затваря с трясък, след което другата се отваря със скърцане. Когато зрението му се възвръща, втората врата е затворена и пред тях стои Нощта.

Винаги благоговеещ пред Атина, Хера и другите богини, синът на Пелей и морската богиня Тетида за първи път изпитва ужас от безсмъртен. Хефест е паднал на колене и е склонил глава от уважение и страх пред ужасното привидение пред тях, но Ахил се насилва да остане прав. Въпреки това му се налага да се пребори с непреодолимия порив да свали щита от гърба си и да се скрие зад него, стиснал богоубийствената си кама в ръка. Разкъсван между желанието да избяга или да се бие, за компромис той свежда почтително глава.

Макар да могат да приемат почти всички размери, които си пожелаят — Ахил не знае нищичко за закона за превръщането на масата и енергията и не би разбрал обяснението как безсмъртните успяват да го заобиколят, — боговете и богините се чувстват най-удобно при височина около два и седемдесет — достатъчно, за да накарат смъртните да се чувстват като малки деца, и не чак толкова високи, че да им се наложи да си подсилват костите или да станат прекалено неловки дори в собствените си олимпийски палати.

Нюкта, Нощта, се извисява на четири метра и половина, обгърната в гъст мъглив облак, облечена в нещо като многопластова прозрачна черна дреха; отделни ивици с различни дължини се спускат надолу, а на главата й или има черна украса с воал пред лицето, или самото й лице изглежда като изваян черен воал. Колкото и да изглежда невъзможно, черните й очи се виждат идеално през воала и мъгливия облак. Преди да извърне лице, Ахил вижда, че гърдите й са невероятно грамадни, сякаш може да откърми целия свят на мрака. Единствено ръцете й са бели, с дълги и силни пръсти, сякаш направени от втвърдена лунна светлина.

— Опушена с факли, Нюкта, богиньо-прародителко, източник на сладка почивка от неволи, майко на богове и хора, чуй, благословена Нюкта, облечена в звездна светлина, в сладък сън потънала нощ — занарежда Хефест. — Съпътствана от сънища и мек покой след тъмния ти шлейф, доволна от дългия мрак и празнична песен, прогонваща кахъри неспокойни, приятелко на радостта, със здрачна бързина облитаща земята. Богиньо на призраци и задкулисни игри…

— Достатъчно — казва Нощта. — Ако поискам да чуя орфически химн, ще пътувам през времето. Как смееш, боже на огъня, да водиш някакъв си простосмъртен в Елада и в обгърнатия от нощта дом на Нюкта?

Щом чува гласа на богинята, Ахил потреперва. Гласът й е подобен на бурното зимно море, разбиващо вълните си в скалите, но въпреки това е разбираем.

— Богиньо, чиято естествена мощ разделя естествения ден — раболепничи Хефест: продължава да стои на колене и да се кланя, — този смъртен е син на безсмъртната Тетида и е полубог на лично основание на своята конкретна Земя. Нарича се Ахил, син Пелеев, и неговата храброст…

— О, познавам Ахил, сина Пелеев, и неговата храброст — грабител на градове, изнасилвач на жени и убиец на мъже — казва Нощта с глас като разбиващи се вълни. — Що за причина те е накарала да доведеш този… пехотинец… до черната ми врата, Майсторе?

Ахил решава, че е време да проговори.

— Трябва да се видя със Зевс, богиньо.

Тъмното привидение се обръща към него. Сякаш не стои, а се рее във въздуха и едрото тяло с огромни гърди се завърта без никакво усилие. Забуленото лице — или лице и було в едно — се взира надолу към него с очи, по-черни и от черното. Облаците се вият и трупат около нея.

— Значи трябва да се видиш с бога на гръмотевицата, бога на всички богове, със Зевс Пеласгийски, господаря на десет хиляди храма и на светилището в Додона, бащата на всички богове и хора, с върховния цар, който командва буреносните облаци и дава всички заповеди?

— Аха — казва Ахил.

— И защо? — пита Нюкта.

— Ахил иска да отнесе една смъртна до ваните на Лечителя, майко на първото яйце без зародиш — намесва се Хефест. — Иска да помоли татко Зевс да заповяда на Лечителя да върне към живота амазонската царица Пентезилея.

Нощ се разсмива. Ако гласът й е бурно море, разбиващо вълните си в скалите, смехът й звучи като зимен вятър, виещ над Егея.

— Пентезилея? — повтаря облечената в мрак богиня, като продължава да се подсмива. — Онази безмозъчна руса цицеста лесбийска курва? Защо, в името на боговете, ще искаш да връщаш към живота тази кукла със схванати мускули, сине Пелеев? Та нали сама те видях как я надяна нея и коня й с могъщото копие на баща си като мръвка на шиш.

— Нямам избор — отвръща Ахил. — Обичам я.

Нощ отново се изсмива.

Обичаш я? И това го казва Ахил, който си ляга с робини, завоювани принцеси и заловени царици с такова равнодушие, както другите ядат маслини и изплюват костилките? Обичаш я?

— От феромонния парфюм на Афродита е — обажда се Хефест, все така паднал на колене.

Нощ спира да се смее и пита:

— От кой точно?

— Номер девет — измърморва Хефест. — Еликсирът на пакостника. Онзи със самовъзпроизвеждащите се наномашини в кръвта, които непрекъснато изработват нови молекули на зависимост и лишават мозъка от ендорфин и серотонин, ако жертвата не следва сляпата си страст. Няма противоотрова.

Нощ обръща изваяното си лице-воал към Ахил.

— Май си здравата и наистина развратен, сине Пелеев. Зевс никога не ще се съгласи да съживи смъртен, особено пък амазонка — народ, за който мисли рядко и нищожно кратко, ако случайно се сети за него. Бащата на всички богове и хора малко се интересува от амазонки и още по-малко — от девици. За него възкресяването на подобен смъртен ще е осквернение на ваните на Лечителя.

— Въпреки това ще го помоля — инати се Ахил.

Нощ мълчаливо го наблюдава. След това едрогърдото, облечено в черно привидение се обръща към Хефест, който продължава да стои на колене.

— Сакати боже на огъня, заети майсторе на по-знатни богове, какво виждаш, като погледнеш този смъртен мъж?

— Шибан глупак — изсумтява Хефест.

— Аз виждам квантова сингуларност — изрича богиня Нюкта. — Черна дупка на вероятността. Безброй уравнения, всички с едно и също точно решение. Защо така, Майсторе?

— Майка му Тетида с циците от сплетени водорасли държа този арогантен смъртен в небесния квантов огън, когато бе сукалче, най-обикновена ларва — изсумтява богът на огъня. — Вероятността за смъртния му ден, час, минута и начин е стопроцентова и тъй като не може да се промени, това сякаш дава на Ахил нещо като неуязвимост към всякакви атаки и наранявания.

— Яссссссссно — изсъсква забулената Нощ. — Сине на Хера, съпруже на онази безмозъчна грация Аглая Славната, защо помагаш на този човек?

Хефест се снижава още повече.

— Отначало ме победи в единоборство, възлюбена богиньо на злокобната сянка. След това продължих да му помагам, защото интересите му съвпадат с моите.

— Имаш интерес да откриеш татко Зевс? — прошепва Нощ. Някой или нещо надава вой някъде в черните каньони от дясната й страна.

— Моят интерес, богиньо, е да попреча на растящия порой на Каос.

Нощ кимва и вдига забуленото си лице към облаците около кулите на замъка.

— Чувам звездите да крещят, сакати Майсторе. Зная, че под „Каос“, имаш предвид хаос — на квантово ниво. Ти си единственият от боговете освен Зевс, който си спомня за нас и нашето мислене преди Промяната… който помни дребните неща като физиката.

Хефест продължава да коленичи със сведен поглед и не казва нищо.

— Наблюдаваш ли квантовия поток, Майсторе? — пита Нощ. В гласа й има рязка гневна нотка, която Ахил не разбира.

— Да, богиньо.

— Колко време смяташ, че ще оцелеем, ако вихрите на вероятността продължат да нарастват с това логаритмично темпо?

— Няколко дни, богиньо — измърморва Хефест. — А може би и по-малко.

— Орисниците са съгласни с теб, Херино изчадие — казва Нощ. Гръмовният й тембър кара Ахил да изпита непреодолимото желание да затъкне уши с мазолестите си ръце. — Ден и нощ мойрите, тези чужди създания, наричани от смъртните Орисниците, се блъскат над електронните си сметала, манипулират мехурите им магнитна енергия и километричните намотки изчислителна ДНК и с всеки ден преценките им за бъдещето започват да стават все по-несигурни, а нишките на вероятността — по-заплетени, сякаш тъканта на самото Време се е разкъсала.

— Това е шибаният Сетебос — изръмжава Хефест. — Моля за извинение, госпожо.

— Не, прав си, Майсторе — казва огромната Нощ. — Това е шибаният Сетебос, най-сетне пуснат на свобода, отървал се от полярните морета на този свят. Многоръкият е отишъл на Земята, знаеш го. Не на Земята на този смъртен, а в нашия стар дом.

— Не. — Хефест най-сетне вдига лице. — Това не го знаех.

— О, да, Мозъкът премина през браната. — Тя се засмива отново и този път Ахил запушва ушите си. Никой смъртен не е създаден да чува този звук.

— Колко време ни остава според мойрите? — прошепва Хефест.

— Клото предящата казва, че само след няколко часа квантовият поток ще имплодира тази вселена — отвръща Нощ. — Според Атропа неумолимата, която отрязва нишките на живота в момента на смъртта с омразните ножици, може би ни остава месец.

— А Лахезис? — пита богът на огъня.

— Даващата жребии, която според мен язди фракталните вълни на електронното сметало по-добре от останалите, вижда Каоса да триумфира в този свят и в тази брана след седмица-две. Както и да го погледнем, остава ни малко време.

— Ще избягаш ли, богиньо?

Нощ мълчи. От чукарите и долините зад замъка й вие ехото.

— Как можем да избягаме, Майсторе? — най-сетне отвръща тя. — Къде можем да се денем дори ние, малцината от Първоначалните, ако вселената, в която сме родени, бъде погълната от хаоса? Каквато и брана-дупка да създадем, какъвто и квантов скок да направим, винаги ще бъдем свързани с нишките на хаоса с този свят. Не, никъде не може да се избяга.

— Тогава какво ни остава, богиньо? — измърморва Хефест. — Просто да се наведем, да се хванем за палците и да оголим безсмъртните си гъзове?

Нощ издава звук като радостна егейска буря.

— Трябва да се посъветваме със Старите богове. И то бързо.

— Старите богове… — започва Майсторът и млъква. — Кронос, Рея, Океан, Тетия… заточениците в Тартар?

— Да — казва Нощ.

— Зевс никога няма да го позволи — отсича Хефест. — Никой бог няма право да общува с…

— Зевс трябва да погледне на нещата реално — прогърмява Нощ. — Или всичко ще пропадне в Хаос, дори и собствената му власт.

Ахил се изкачва две стъпала към огромната черна фигура. Щитът му е в ръката и е готов за бой.

— Хей, да не сте забравили, че съм тук? И че все още очаквам отговор на въпроса ми? Къде е Зевс?

Нощ се надвесва над него и насочва бледия си кокалест пръст към гърдите му като оръжие.

— Квантовата вероятност да умреш от ръката ми може и да е нула, сине Пелеев, но ако те разсипя на атоми и молекули, дори и на квантово ниво вселената ще има сериозен проблем да се придържа към тази аксиома.

Ахил чака. Вече е забелязал, че боговете често дрънкат подобни глупости. Единственото, което ти остава в такъв случай, е да изчакаш да им дойде акъла и да заговорят нормално.

Най-сетне Нощ заговаря с глас като подхвърляни от вятъра вълни:

— Хера, сестрата и булката, дъщерята на Рея и Кронос, споделящата леглото с божествения си брат, защитничката на ахейците до степен на предателство и убийство, прелъсти Зевс и го накара да загърби задълженията си и да забрави бдителността си, като легна с него и му инжектира Сън в големия дом, в който съпругата на героя плаче и се труди, тъче през деня, а нощем разплита изтъканото. Този герой не донесе най-добрия си лък да върши кървавата си работа при Троя, а го остави окачен в тайна стая с тайна врата, скрит от женихи и грабители. Това е лъкът, който никой друг не може да опъне, лъкът, който може да запрати стрела през халките на дванадесет подредени една след друга железни секири и през два пъти по-малко тела на виновни и невинни.

— Благодаря ти, богиньо — казва Ахил и отстъпва надолу по стълбата.

Хефест се оглежда и също поема надолу, като внимава да не обърне гръб на огромната абаносова фигура в надиплена роба. Когато двамата слизат долу, Нощ е изчезнала.

— Какво искаше да каже, в името на Хадес? — прошепва Майсторът, докато се качват в колесницата и активират виртуалния пулт за управление и холографските коне. — Плачеща съпруга на герой, шибани тайни стаи, халки на дванадесет секири в линия… Нюкта почва да прилича на вашия бръщолевещ глупости делфийски оракул.

— Зевс е на остров Итака — отвръща Ахил, докато отлитат от замъка и някъде под тях реват и ръмжат невидими чудовища. — Сам Одисей ми каза, че е оставил най-добрия си лък на скалистия си остров, увит в напоени с отвари тъкани и скрит в тайна стая. Посещавал съм хитроумния Одисей навремето. Само той може да опъне оня огромен лък — или поне така твърди, не съм опитвал — и пускането на стрела през халките на дванадесет подредени в линия секири е идеята за забавление на Лаертовия син. А щом има кандидати за ръката на сексапилната му жена Пенелопа, ще му е още по-забавно да пусне стрелите през техните тела.

— Домът на Одисей в Итака — промърморва Хефест. — Хубаво място е избрала Хера да скрие спящия си господар. Имаш ли представа какво ще направи Зевс с теб, когато го събудиш, сине Пелеев?

— Ами да видим — казва Ахил. — Можеш ли да ни телепортираш направо от тази колесница?

— Само гледай — отвръща Хефест.

Човек и бог изчезват на мига, а празната колесница продължава да лети на северозапад.

Бележки

[1] Пр. С. Недялкова. — Б.пр.