Дан Симънс
Олимп (13)

13.

— В отговор на последния ви въпрос: трябва да отидем на Земята, защото изглежда, че тя е епицентърът на цялата тази квантова активност — каза премиер интеграторът.

— Скоро след като се запознах с Манмът, той ми каза, че сте ги пратили с Орфу на Марс точно защото Марс, и по-точно Монс Олимпус, бил източник на цялата тая… квантова?… активност — отбеляза Хокънбери.

— Така се смяташе, когато установихме способността на олимпийците да се телепортират през Дупките, идвайки от Пояса и пространството на Юпитер към Марс и Земята от времето на Илион. Но сега техниката показва, че Земята е източник и епицентър на активността. Марс е приемникът или може би по-вярно е да се каже целта…

— Толкова много ли се е променила техниката ви за осем месеца? — попита Хокънбери.

— Откакто засякохме квантовите тунели на олимпийците, най-малко утроихме информацията си за общата квантова теория — обади се Чо Ли. Калистанецът, изглежда, беше техният технически специалист. — Повечето ни знания за квантовата гравитация например са резултат от дейността ни през последните осем стандартни месеца.

— И какво все пак научихте? — Бившият схоластик не очакваше да разбере научните подробности, ала за пръв път изпитваше подозрителност към моравеките.

Отговори му Ретроград Синопесен, трансформерът с паякови крака и нелепо боботещ глас.

— Всичко, което научихме, е ужасяващо. Абсолютно ужасяващо.

Виж, това разбираше.

— Защото онова квантово нещо е нестабилно ли? Манмът и Орфу ми казаха, че сте го знаели още преди да ги пратите на Марс. По-страшно ли е, отколкото си мислехте?

— Не само заради този фактор, но и поради факта, че все по-добре разбираме как силата или силите, стоящи зад онези богове, използват енергията на квантовото поле — отвърна Астейг/Че.

„Силата или силите, стоящи зад онези богове“. Хокънбери си отбеляза тези думи, но за момента не ги коментира, а само попита:

— Как я използват?

— Олимпийците всъщност използват вълнички — гънки — в квантовото поле, по които управляват колесниците си — каза ганимедецът Сума IV. Многофасетните очи на високото същество призматично пречупваха светлината.

— Това лошо ли е?

— Точно толкова, колкото и ако използваш термоядрено оръжие за електрическите си крушки вкъщи — поясни Чо Ли с мекия си глас. — Източва се огромна енергия.

— Тогава защо боговете не са спечелили тая война? — учуди се Хокънбери. — Вашата техника като че ли ги възпря… даже егидата на Зевс.

Отговори му астровекският командир Бех бин Адее.

— Боговете използват съвсем нищожна част от квантовата енергия, за да си играят на Марс и в Илион. Според нас те не разбират техниката, която стои зад тяхното могъщество. Тя им е… дадена назаем.

— От кого? — Хокънбери изведнъж усети, че е страшно жаден, и се зачуди дали моравеките имат човешка храна и напитки в херметизирания си балон.

— Тъкмо това отиваме да узнаем на Земята — отвърна Астейг/Че.

— Защо с космически кораб?

— Моля? — попита Чо Ли. — Как иначе да летим между планетите?

— По същия начин, по който нападнахте Марс. През Дупките.

Астейг/Че поклати глава почти като Манмът.

— Между Марс и Земята няма квантови тунели.

— Но вие сте пробили свои Дупки, за да дойдете от космоса на Юпитер и Астероидния пояс, нали? — попита Хокънбери. Болеше го главата. — Защо не го направите пак?

— Манмът успя да постави нашия транспондер точно в центъра на квантовия поток на Олимп — поясни Чо Ли. — Сега нямаме свой агент на Земята или в близка земна орбита, за да направи същото. Това е една от целите на нашата мисия. Ще вземем на кораба подобен, макар и осъвременен транспондер.

Схоластикът кимна, но не беше съвсем сигурен за какво изразява съгласие.

Астейг/Че се наведе над масата.

— Доктор Хокънбери, може ли да се опитам да ви дам представа защо се ужасяваме от тази лекомислена употреба на квантова енергия?

— Моля. — „Какви обноски“, помисли си Хокънбери. Май прекалено отдавна живееше сред троянски и гръцки герои.

— Забелязахте ли нещо в гравитацията на Олимп и изобщо Марс по време на повече от деветгодишното си сноване до Илион и обратно, господин докторе?

— Ами… да, естествено… винаги съм се чувствал малко по-леко на Олимп. Още преди да разбера, че съм на Марс, с други думи, едва след като се появихте вие. И какво от това? Не е ли нормално? Марс има по-слаба гравитация от Земята, нали?

— Много по-слаба — включи се Чо Ли с глас като свирукане. Свирката на Пан. Сирингата на Пан. — Тя е приблизително триста седемдесет и два километра в секунда в секунда.

— Моля?

— Трийсет и осем процента от гравитационното поле на Земята — намеси се Ретроград Синопесен. — И вие ежедневно сте се движили, всъщност сте се телепортирали между гравитацията на Земята и Олимп. Забелязахте ли шейсет и два процентовата разлика в гравитацията, доктор Хокънбери?

— Моля, наричайте ме Томас — опита се да спечели време той. „Шейсет и два процентова разлика ли? Направо ще летя като балон на Марс… мога да прескачам по двайсет метра наведнъж. Глупости“.

— Не сте забелязали тази гравитационна разлика — заяви Астейг/Че.

— Наистина не съм — призна Хокънбери. На връщане към Олимп винаги му бе малко по-лесно след целодневно наблюдение на Троянската война — и не само на планината, но и в казармата на схоластиците в подножието на върха. Малко по-лесно — малко по-леко при ходене и носене на товар — обаче шейсет и два процентова разлика? В никакъв случай. — Имаше разлика, но не толкова сериозна.

— Не сте забелязали сериозна разлика, доктор Хокънбери, защото гравитацията на Марс, където сте живели през последните десет години и където ние воюваме през последните осем стандартни земни месеца, е деветдесет и три цяло осемстотин двайсет и една от земната.

Хокънбери за миг обмисли тази информация, после попита:

— И какво от това? Боговете са променили гравитацията, когато са създали въздух и океани. В края на краищата нали са богове?

— Наистина са нещо, но не са такива, каквито изглеждат — отвърна Астейг/Че.

— Толкова ли е важна промяната на планетна гравитация?

Последва мълчание и въпреки че не видя никой от моравеките да обръща глава, очи или каквото и да било друго, за да погледне другарите си, Хокънбери имаше усещането, че всички комуникират по една или друга радиочестота. „Как да обясним на тоя идиотски човек?“

Накрая се обади Сума IV, високият ганимедец.

— Много е важна.

— По-важна даже от тераформирането на свят като някогашния Марс за по-малко от век и половина — мелодично се включи Чо Ли. — Което е невъзможно.

— Гравитацията е равна на масата — каза Ретроград Синопесен.

— Нима? — Хокънбери разбра, че въпросът му звучи тъпо, ала не го интересуваше. — Винаги съм си мислил, че тя държи нещата долу.

— Гравитацията е въздействието на масата върху пространство-времето — продължи сребристият паяк. — Сегашният Марс е три цяло деветдесет и шест пъти плътността на водата. Предишният Марс, нетераформираният свят, който наблюдавахме допреди не много повече от век, беше три цяло деветдесет и четири пъти плътността на водата.

— Това не ми се струва голяма разлика — отбеляза Хокънбери.

— Не е — съгласи се Астейг/Че. — И в никакъв случай не обяснява увеличаването на гравитационното притегляне с почти петдесет и шест процента.

— Гравитацията е и ускорение — произнесе напевно Чо Ли.

Сега вече напълно бяха успели да го объркат. Беше дошъл тук да научи за предстоящия полет до Земята и защо искат да участва, а не да му четат лекции като на особено тъп осмокласник.

— Значи те… добре де, някой, не боговете, е променил гравитацията на Марс — каза Хокънбери. — И вие смятате, че това е изключително важно.

— Наистина е изключително важно, доктор Хокънбери — потвърди Астейг/Че. — Онзи, който е променил гравитацията на Марс, е господар на квантовата гравитация. Дупките — както бяха наречени — са квантови тунели, които огъват и променят гравитацията.

— Червееви дупки. Знам за тях. — „От Стартрек“ — помисли си той, но не го каза. — Черни дупки — прибави схоластикът. — И бели дупки. — С това изчерпи целия си речник по темата. Даже скарани с естествените науки типове като доктор Хокънбери в края на XX век знаеха, че вселената е пълна с червееви дупки, свързващи далечни места в тая и други галактики, и че за да преминеш през червеева дупка, влизаш през черна дупка и излизаш през бяла. Или може би обратното.

Астейг/Че поклати глава, с което пак му напомни за Манмът.

— Не са червееви дупки. Изглежда, че постчовеците в земна орбита са използвали черни дупки, за да отворят съвсем временни червееви дупки, но Дупките — а между Марс и Илион е останала само една, другите се дестабилизираха и се разпаднаха — не са червееви.

— Ще загинете, ако се опитате да минете през червеева или черна дупка — прибави Чо Ли.

— Ще се спагетифицирате — обади се генерал Бех бин Адее.

— Спагетифициране означава… — започна Ретроград Синопесен.

— Схващам идеята — прекъсна го Хокънбери. — Значи тая употреба на квантовата гравитация и тия квантови Дупки правят противника много по-страшен, отколкото сте си мислили.

— Да — потвърди Астейг/Че.

— И отивате с тоя голям космически кораб на Земята, за да откриете кой е създал тия Дупки, тераформирал е Марс и сигурно е създал самите богове.

— Да.

— И искате да дойда с вас.

— Да.

— Защо? — попита Хокънбери. — С какво мога да допринеса за… — Той млъкна и докосна издутината под туниката си, тежкия кръг на гърдите си. — С телепортаторния медальон!

— Да — за пореден път каза Астейг/Че.

— Когато пристигнахте, ви дадох медальона за шест дни. Беше ме страх, че няма да ми го върнете. Вие подложихте на изследвания и мен… кръв, ДНК, всичко. Вече би трябвало да сте произвели хиляди телепортаторни медальони.

— Ако бяхме способни да произведем десетина… пет-шест… поне още един, войната с боговете щеше да е свършила и Олимп щеше да е превзет — изръмжа генерал Бех бин Адее.

— Не сме в състояние да произвеждаме телепортаторни устройства — заяви Чо Ли.

— Защо? — Хокънбери умираше от главоболие.

— Телепортаторният медальон е пригоден за вашия ум и тяло — поясни Астейг/Че със своя мелодичен глас ала Джеймс Мейсън. — Вашият ум и тяло са били… пригодени да функционират с телепортаторния медальон.

Схоластикът се замисли. Накрая поклати глава и пак докосна тежкия уред под туниката си.

— Това е абсурдно. Това нещо си е стандартно производство. Ние схоластиците трябваше да ходим на предварително определени места, за да се върнем на Олимп — боговете ни телепортираха обратно. Нещо от рода на „телепортирай ме, Скоти“, ако разбирате какво искам да кажа, само че вие не разбирате.

— Напротив, отлично разбираме — възрази трансформерът с тънките паякови крака. — Обожавам този сериал. Имам на запис всички епизоди. Особено първите серии… Винаги съм се питал дали между капитан Кърк и господин Спок не е имало някаква скрита физическа и любовна връзка.

Хокънбери понечи да отговори, после се отказа.

— Вижте — рече накрая, — богинята Афродита ми даде тоя телепортаторен медальон, за да шпионирам Атина, която искаше да убие. Обаче това беше девет години след като започнах работа като схоластик и сновях между Олимп и Илион. Как може тялото ми да е било „пригодено“ да функционира с медальона, когато никой не е можел да знае, че… — Хокънбери млъкна. Под главоболието му се промъкваше едва долавящо се гадене. Зачуди се дали въздухът в тоя син балон е чист.

— Вие още отначало сте били… реконструиран… да функционирате с телепортаторния медальон — каза Астейг/Че. — Също както боговете са създадени да се телепортират сами. Убедени сме в това. Може би отговорът на загадката е на Земята или в земна орбита на едно от стотиците хиляди постчовешки орбитални устройства и градове.

Хокънбери се отпусна назад. Когато бяха седнали на масата, беше забелязал, че само неговият стол има облегалка. Моравеките бяха много внимателни в това отношение.

— Искате да участвам в тая експедиция, за да мога да се телепортирам обратно тук, ако нещо се обърка. Да съм като ония аварийни буйове, каквито по мое време имаше на земните ядрени подводници. Пускаха ги, когато разбираха, че с тях е свършено.

— Да — потвърди европейският премиер интегратор. — Точно поради тази причина искаме да дойдете с нас.

Бившият схоластик въздъхна.

— Е, поне сте честни… Признавам ви го. И каква е целта на тая експедиция?

— Първа цел: да открием източника на квантовата енергия — отвърна Чо Ли. — И ако е възможно, да го изключим. Той застрашава цялата слънчева система.

— Втора цел: да установим контакт с евентуално оцелелите хора или постчовеци на или около планетата, за да ги разпитаме за мотивите за връзката между боговете и Илион и опасното квантово манипулиране около нея — обади се мазносивият ганимедец Сума IV.

— Трета цел: да картографираме съществуващите и всички скрити квантови тунели — Дупки — и да видим дали могат да се използват за междупланетни или междузвездни полети — прибави Ретроград Синопесен.

— Четвърта цел: да открием извънземните същества, които преди хиляда и четиристотин години дойдоха в нашата слънчева система, истинските богове зад тези нищожни олимпийци, и да се разберем с тях — заяви генерал Бех бин Адее.

— Пета цел: да върнем всички моравекски и човешки участници в експедицията на Марс… живи и функциониращи — каза с провлачения си британски акцент Астейг/Че.

— Поне тая цел ми допада — отбеляза Хокънбери. Сърцето му биеше бързо и главоболието му се бе превърнало в същата мигрена, каквато имаше в края на колежа, най-нещастния период от предишния му живот. Той се изправи.

Петимата моравеки побързаха да последват примера му.

— Колко време имам да взема решение? — попита Хокънбери. — Защото ако заминавате след час, няма да дойда. Искам да го обмисля.

— Корабът ще е готов и снабден с провизии след четирийсет и осем часа — отвърна европеецът. — Тук ли ще изчакате, докато обмисляте? Подготвили сме ви подходяща квартира в една тиха част на…

— Искам да се върна в Илион — прекъсна го схоластикът. — Там ще размишлявам по-добре.

— Ще приготвим стършела ви за незабавно отлитане — съгласи се Астейг/Че. — Но се боя, че там става доста напрегнато, ако се съди по данните, които получавам от различните ни наблюдателни устройства.

— Винаги става така — рече Хокънбери. — Заминавам за няколко часа и пропускам най-хубавото.

— Развиващите се събития в Илион и на Олимп може да ви се сторят прекалено интересни, за да ги оставите, доктор Хокънбери — каза Ретроград Синопесен. — Определено бих разбрал отговорността на един специалист по „Илиада“ да остане и да наблюдава.

Хокънбери въздъхна и поклати глава.

— Каквото и да става в Илион и на Олимп, то няма нищо общо с „Илиада“. През повечето време и аз съм в същото неведение, в каквото и оная клетница Касандра.

През заоблената стена на синия балон прелетя стършел, увисна над тях и безшумно кацна. Рампата се спусна и на прага се появи Манмът.

Схоластикът официално кимна на моравекската делегация и каза:

— Ще ви съобщя преди да изтекат четирийсет и осемте часа. — И тръгна към рампата.

— Доктор Хокънбери? — чу се гласът ала Джеймс Мейсън зад него.

Хокънбери се обърна.

— Искаме да вземем един грък или троянец в експедицията — осведоми го Астейг/Че. — Ще сме ви благодарни, ако ни препоръчате някого.

— Защо? — попита бившият схоластик. — Искам да кажа, защо ви е да водите човек от бронзовата епоха? Човек, живял и умрял шест хиляди години преди времето на Земята, на която отивате?

— Имаме си основания — отвърна премиер интеграторът. — Без да се замисляте, кого бихте предложили за това пътуване?

„Елена Троянска — помисли си Хокънбери. — Дайте ни стаята за младоженци и експедицията ще е адски приятна“. Опита си да си представи секса с Елена в безтегловност. Главоболието му попречи.

— Воин ли ви трябва? Герой?

— Не е задължително — каза генерал Бех бин Адее. — Взимаме сто наши бойци. Просто някой от епохата на Троянската война, който може да се окаже от полза.

„Елена Троянска — пак си помисли той. — Тя има страхотен…“

Поклати глава и каза:

— Очевидният избор пада върху Ахил. Нали знаете, той е неуязвим.

— Знаем — прозвуча мекият глас на Чо Ли. — Скришом го анализирахме и знаем защо е неуязвим, както се изразихте.

— Защото майка му, богинята Тетида, го потопила в реката… — започна Хокънбери.

— Всъщност защото някой… нещо е увило квантововероятностната матрица около господин Ахил до твърде невероятна степен — прекъсна го Ретроград Синопесен.

— Ясно — съгласи се схоластикът, макар че не разбра нито дума от това изречение. — Значи искате да вземете Ахил, така ли?

— Не вярвам, че Ахил ще се съгласи да дойде с нас. Вие как смятате, доктор Хокънбери? — попита Астейг/Че.

— Хм… да. Можете ли да го принудите?

— Мисля, че това ще е по-рисковано от всички останали опасности, свързани с пътуването до Третата планета, взети заедно — избуботи генерал Вех бин Адее.

„Астровек с чувство за хумор?“ — учуди се Хокънбери.

— Щом няма да вземете Ахил, тогава кой?

— Питахме се дали вие ще ни предложите някого. Някой смел, но интелигентен. С изследователски дух, но разумен. Някой, с когото бихме могли да общуваме. Съобразителна личност, както бихте могли да се изразите.

— Одисей — без колебание отвърна Хокънбери. — Трябва ви Одисей.

— Смятате ли, че ще се съгласи? — попита Ретроград Синопесен.

Схоластикът дълбоко си пое дъх.

— Ако му кажете, че там го чака Пенелопа, ще дойде и на края на света с вас.

— Не можем да го излъжем — отбеляза Астейг/Че.

— Аз мога — заяви Хокънбери. — С удоволствие ще го направя. Независимо дали ще дойда с вас, ще ви бъда посредник и ще уговоря Одисей да участва в експедицията.

— Ще ви бъдем много признателни — каза европеецът. — С нетърпение очакваме да научим вашето решение за пътуването до Земята през следващите четирийсет и осем часа. — Премиер интеграторът протегна ръка и Хокънбери видя, че дланта му е сравнително хуманоидна.

Стисна я и се качи в стършела след Манмът. Рампата се вдигна. Невидимата седалка го сграбчи и корабът напусна балона.