Метаданни
Данни
- Серия
- Илион/Олимп (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Olympos, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биопънк
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Сандалпънк
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2008 г.)
- Корекция
- Mandor (2008)
Издание:
Дан Симънс. Олимп
Американска, първо издание
Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121
Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли 55
ИК „Бард“, 2005
История
- — Добавяне
66.
Линията на айфелбана свърши на Четиридесетия паралел, на брега на някогашната държава Португалия, непосредствено на юг от Фигейра да Фош. Харман знаеше, че на триста километра на югоизток се намират модулираните силови полета Ръцете на Херкулес, които разделяха Атлантическия океан от сухия Средиземноморски басейн. Знаеше точно защо постчовеците бяха пресушили Средиземно море и за какво са го ползвали в продължение на почти две хилядолетия. Знаеше, че на триста километра на североизток от крайната точка на айфелбана има кръг от стъклена земя с диаметър стотина километра. Там преди тридесет и два века Световният халифат провел решителната битка с НЕС — над три милиона протовойникси се изсипали върху двеста хилядите обречени човешки механизирани рицари-пехотинци. Знаеше, че…
С две думи, знаеше прекалено много. И разбираше прекалено малко.
Мойра, придобилата твърдо тяло холограма Просперо и Харман с все още ужасното си главоболие стояха на горната платформа на последната кула. Харман бе приключил с возенето в кабините-вагони. Може би завинаги.
Зад тях лежаха зелените хълмове на Португалия. Пред тях се простираше Атлантическият океан с Пролома, продължаващ линията на айфелбана на запад. Денят бе чудесен — идеална температура, лек ветрец, нито едно облаче в небето — и слънчевите лъчи се отразяваха от зелените върхове на скалите, белия пясък и широките сини простори от двете страни на Пролома. Харман знаеше, че дори от върха на кулата може да вижда само на стотина километра на запад, но му се струваше, че погледът му достига до хиляда и петстотин. Проломът започваше като широк сто метра булевард с ниски синьо-зелени бордюри от двете страни и продължаваше навътре, докато не се превръщаше в пресичаща се с далечния хоризонт черна линия.
— Не очаквате сериозно да измина пеш разстоянието до Северна Америка, нали? — каза Харман.
— Очакваме сериозно да опиташ — каза Просперо.
— Защо?
Нито постчовекът, нито нечовекът му отговориха. Мойра ги поведе надолу по стълбите към платформата на асансьора. Носеше раницата и друга екипировка за прехода на Харман. Вратата на асансьора се отвори, тримата влязоха в приличащата на клетка структура и с бръмчене поеха надолу покрай железните греди.
— Ще вървя с теб ден-два — каза Мойра.
— Така ли? — изненада се Харман. — Защо?
— Помислих си, че ще се радваш на компанията ми.
Харман не знаеше какво да отговори. Все пак, докато излизаше на поляната под айфелбановата кула, каза:
— Знаеш ли, само на неколкостотин километра на югоизток е Средиземноморският басейн. Там има десетина хранилища на постчовеците, за които Сави не знаеше нищо. Знаеше за Атлантида и как да се стигне с трите стола и мълнията до пръстените, но това бе повече или по-малко жестока шега на постчовеците. Нямаше представа за аероскутерите и какво всъщност се съхранява в останалите стазисни мехури. Или поне в онези стазисни мехури, които бяха там…
— Все още са там — каза Просперо.
Харман се обърна към Мойра.
— Е, походи с мен няколко дни до Средиземноморския басейн, вместо да ме пращаш на тримесечен преход през океанското дъно… преход, който може би никога не ще завърша. Ще вземем аероскутер до Ардис или някоя совалка до пръстените и ще ги накараме отново да включат захранването и факс възлите.
Мойра поклати глава.
— Уверявам те, мой млади Прометее, не искаш да вървиш към Средиземноморския басейн.
— Там има почти един милион калибани на свобода — каза Просперо. — Преди се ограничаваха в басейна, но Сетебос ги освободи. Избиха войниксите, които пазеха Ерусалим, плъзнаха по Северна Африка и Близкия изток и вече щяха да са покрили по-голямата част от Европа, ако Ариел не ги задържаше.
— Ариел! — възкликна Харман. Мисълта за мъничкия… дух… удържащ сам милион — ако не и повече — беснеещи калибани, му изглеждаше напълно абсурдна.
— Ариел може да използва повече ресурси, отколкото си сънувал, Харман, приятелю на Никой — каза Просперо.
— Хмм. — Харман не изглеждаше убеден.
Стигнаха до ръба на покритата с трева отвесна скала. Тясна пътека се спускаше на зигзаг към плажа. Оттук Атлантическият пролом изглеждаше много по-истински и странно ужасяващ. Вълни се разбиваха от двете страни на невъзможния сегмент, изрязан в океана.
— Просперо — каза Харман, — ти си създал калибаните да се противопоставят на заплахата от войниксите. Защо им разрешаваш да вилнеят?
— Вече не ги контролирам — каза старият маг.
— Откакто пристигна Сетебос ли?
Магът се усмихна.
— Изгубих контрол над калибаните — и над самия Калибан — много векове преди Сетебос.
— Защо изобщо си създал тези проклети същества?
— За сигурност — отвърна Просперо. И отново се усмихна на иронията на тази дума.
— Ние… постчовеците — обади се Мойра, — помолихме Просперо и неговия… другар… да създадат раса същества, които са достатъчно свирепи, за да накарат размножаващите се войникси да престанат да изпълват Средиземноморския басейн и да пречат на операциите ни. Разбираш ли, използвахме басейна за…
— За получаване на храна, памук, чай и другите неща, които ви трябват на орбиталните острови — довърши Харман. — Зная.
Замълча, замислен над последните й думи.
— Другар? Ариел ли имаш предвид?
— Не, не Ариел — каза Мойра. — Разбираш ли, преди петнадесет столетия съществото, което наричаме Сикоракса, още не бе…
— Това е достатъчно — прекъсна я Просперо. Изглеждаше объркан.
Харман не искаше да остави нещата така.
— Но онова, което ни каза преди година, е истина, нали? — обърна се той към мага. — Майката на Калибан е Сикоракса, а бащата — Сетебос… или си ни излъгал и тогава?
— Не, не — каза Просперо. — Калибан е създание, родено от вещицата и чудовището.
— Питах се как огромен мозък с размерите на склад с десетки ръце, по-големи от мен, е успял да се съвкупи с вещица с размерите на човек — каза Харман.
— Много внимателно — отвърна Мойра. „Както и можеше да се очаква“, помисли си Харман. Приличащата на млада Сави жена посочи Пролома. — Готови ли сме да тръгваме?
— Само още един въпрос към Просперо — каза Харман, но когато се обърна, магът бе изчезнал. — По дяволите! Мразя, когато прави така.
— Има работа на друго място.
— Не се и съмнявам. Исках да го питам за последен път защо ме праща през Атлантическия пролом. Абсолютно безсмислено е. Ще умра по пътя. Искам да кажа, там няма храна…
— Приготвила съм ти десет хранителни блокчета — каза Мойра.
Харман се разсмя.
— Добре… значи след десет дни няма да имам храна. И вода…
Мойра измъкна от раницата някакъв мек, заоблен, почти плосък предмет. Изглеждаше почти като меховете за вино от торинската драма, само дето беше празен. От него излизаше тънка тръба. Мойра му го подаде и Харман усети колко хладен е на допир.
— Хидратор — обясни Мойра. — Ако във въздуха има някаква влага, той ще я събере и ще я филтрира. Ако носиш термокожа, ще събере потта ти и отделените течности, ще ги пречисти и ще ти осигури питейна вода. Няма да умреш от жажда.
— Не си взех термокожата — каза Харман.
— Приготвила съм ти я. Ще ти трябва за лов.
— За лов?
— Може би по-правилно е риболов — каза Мойра. — По всяко време можеш да преминеш през силовото поле и да убиеш някоя риба. Бил си под вода и преди, на острова на Просперо преди десет месеца, така че знаеш, че термокожата те предпазва от налягането, а осмозната маска ти позволява да дишаш.
— И каква стръв да използвам за рибите?
По лицето на Мойра пробяга бързата усмивка на Сави.
— За акули, косатки и много други морски обитатели собственото ти тяло ще свърши идеална работа, мой Прометее.
На Харман изобщо не му беше смешно.
— И какво ще използвам, за да убия тези акули, косатки и други обитатели на дълбините… остър език ли?
Мойра извади оръжие от раницата и му го подаде.
Беше черно — по-тъмно, по-късо, не така изящно като иглените оръжия, с които бе свикнал. И по-тежко. Но дръжката, барабанът и спусъкът изглеждаха достатъчно познато.
— Стреля с куршуми, а не с кристални игли — каза Мойра. — Използва експлозиви вместо сгъстен газ, както е в познатите ти оръжия… но принципът е същият. В раницата има три кутии боеприпаси… шестстотин самоаквитиращи се патрона. Това означава, че всеки куршум създава пред себе си вакуум — водата не го забавя. Това е предпазителят. Сега е вдигнат. Натисни с палец червената точка, за да го свалиш. Рита повече от иглените оръжия и е много по-шумен, но ще свикнеш.
Харман претегли на ръка устройството за убиване, насочи го към далечното море, увери се, че предпазителят е все така вдигнат, и го прибра в раницата. Щеше да го пробва по-късно, когато навлезеше в Пролома.
— Ех, да можехме да занесем петдесет-шейсет такива оръжия в Ардис…
— Можеш да им занесеш това — каза Мойра.
Харман сви дясната си ръка в юмрук и рязко се извъртя.
— На повече от шест хиляди километра оттук! — яростно каза той. — Не зная по колко мога да изминавам за един ден, дори да мога да ловя проклетите риби и ако хидраторната ти джунджурия работи. По трийсет километра на ден? Или по петдесет? Това прави двеста дни път само до брега на Северна Америка. При това ако Проломът беше равен… а тъкмо сега съм се включил в картографските ресурси на мрежите. Там има цели шибани планински вериги! И каньони, в сравнение с които Големият каньон изглежда като играчка! Канари, процепи в скалите, огромни падини на местата, където континенталният дрейф е помъкнал огромни площи от океанското дъно, още по-големи пропасти там, където активността на тектоничните плочи е отворила кората и от процепите бълва лава. Това океанско дъно винаги се пресъздава. То е по-голямо, по-неравно и по-скалисто, отколкото е било. Ще ми трябва поне година да го пресека, а след това ми остават почти хиляда и петстотин километра до Ардис — при това през гори и планини, гъмжащи от динозаври, саблезъби котки и войникси. Ти и онази мутирала личност на киберпространството можете да се телепортирате където си щете — и да ме вземете с вас. Или пък да повикате аероскутер от всяка постчовешка дупка, в която държите играчките си, и след няколко часа — даже по-малко — да стигна до Ардис и да помогна. А вместо това ме пращате на смърт. А дори и да оцелея, ще са ми нужни много месеци, за да стигна до Ардис, и най-вероятно Ада и всички останали ще са мъртви — убити от онова изчадие на Сетебос, от войниксите, от зимата или умрели от глад. Защо ми причинявате всичко това?
Мойра не трепна от бесния му поглед, а тихо попита:
— Просперо говорил ли ти е за предикаторите на логосферата?
— Предикатори ли? — тъпо повтори Харман. Усещаше как адреналинът в кръвта му започва да намалява и как го обхваща отчаяние. Само след минута ръцете му щяха да започнат да треперят. — Имаш предвид предсказатели? Не.
— Предикатори — повтори Мойра. — Те са уникални като самия Просперо: и често са не по-малко опасни. Понякога той им се доверява. Понякога не. В този случай им повери живота ти, а може би и бъдещето на твоята раса.
Мойра измъкна хидратора от раницата и го надяна на гърба си — нагласи гъвкавата тръбичка близо до бузата си — след това пое надолу по стръмната пътека към брега.
Харман остана на ръба на скалата още минута. Нагласи раницата, заслони очи и се загледа през ярката утринни светлина към черната айфелбанова кула, издигаща се на фона на синьото небе. Въжетата и кабелите продължаваха на изток. Оттук не можеше да види следващата кула.
Обърна се и погледна на запад. Големи и по-малки бели птици — гларуси и чайки, както му подсказа белтъчната ДНК памет — се рееха с крясъци над ленивото синьо море. Атлантическият пролом си оставаше все същото смайващо и невъзможно явление, а широката осемдесет метра цепнатина вече придобиваше реалните си размери, след като Мойра бе изминала почти половината път надолу.
Въздъхна, затегна ремъците — вече чувстваше как потта му се процежда през туниката на местата, където раницата се допираше с памука — и тръгна след Мойра надолу по пътеката към плажа и морето.