Дан Симънс
Олимп (42)

42.

Кулата явно имаше три главни площадки. Първата и най-широка беше точно над равнището на върхарите. Харман плъзна поглед по плътния зелен килим. Асансьорът не спираше.

Втората площадка бе на такава височина, че асансьорът се издигаше почти вертикално и Харман се беше преместил в средата на малката клетка. Горе се виждаха въжета, които започваха от върха на кулата и изчезваха далеч на изток и запад, малко увиснали в далечината. Асансьорът не спря и на втората площадка.

Третата и последна площадка се извисяваше на триста метра над земята, точно под куполния връх на кулата, увенчан с остра антена. Сега вече асансьорът намали и спря — древните зъбни колела заскърцаха и поддадоха, клетката се спусна около два метра и Харман се вкопчи в железните решетки, готов да посрещне смъртта.

Задейства се спирачка. Вратата се плъзна и се отвори. Той неуверено прекоси двуметровото желязно мостче, покрито с изгнили дъски. Пред него задрънча много по-красива врата, полиран махагон, вграден във филигран от ковано желязо, и със съскане се отвори. Харман спря само за миг, преди да влезе в тъмното помещение. Всяко място бе за предпочитане пред мостчето, увиснало на триста метра над дантелата от греди, шеметно изчезващи в железните бездни.

Озова се в стая. Вратата се затвори. Тук беше доста по-прохладно. Няколко секунди Харман само стоеше и се оглеждаше в сумрака.

Намираше се в малък, застлан с килим мецанин, чиито стени бяха покрити с книжни лавици. По вито стълбище от ковано желязо от мецанина се слизаше в самата стая и се качваше нагоре, навярно на втори етаж.

Харман се спусна долу.

Никога не беше виждал такава обстановка — странни стилове мебели, възглавници с пискюли, червени велурени тапицерии, дебели драперии на южния френски прозорец, от които висяха тежки златни пискюли чак до червено-кафявия килим със сложни шарки. На северната стена имаше камина — той се вторачи в конструкцията й от черно желязо и зелена керамика. Дългата маса с красиво резбовани крака заемаше около половината от близо петметровия френски прозорец — ъглите на стъклата му приличаха на копринена паяжина. Имаше меки фотьойли и отоманки, резбовани столове от лъскаво тъмно дърво със златни инкрустации и навсякъде бяха пръснати предмети от нещо, което Хана някога бе нарекла „полиран месинг“.

Видя странен рупор, напомнящ пожарникарски маркуч с полиран месингов мундщук, лостове от полиран месинг, вградени в дървени кутии с цвят на череша по стените. На дългата маса бяха поставени няколко месингови инструмента — някои с месингови клавиши и бавно въртящи се зъбни колела, астролабия с месингови кръгове, въртящи се в други, по-големи и пак от месинг, полирана месингова лампа, която излъчваше мека светлина. На масата бяха разгънати карти и малки месингови полукълба ги държаха разтворени, други карти бяха свити на рула в месингово кошче на пода.

Той се втурна напред и жадно заразглежда картите, заизважда още и започна да ги развива — затискаше ги с месингови полукълба.

Никога не беше виждал такива карти. Всичко бе поставено в мрежа, ала в кутийките на тая мрежа имаше десетки хиляди лъкатушни успоредни линии — някои близо една до друга там, където картата ставаше кафява или зелена, други раздалечени, където имаше бели участъци. Харман предположи, че сините петна са езера и морета, а по-дългите и по-лъкатушни сини линии — реки с невероятни имена, изписани до тях — Тунгабадра, Кришна, Годавари, Нормада, Маханади и Ганга.

На източната и западната стена на стаята, около по-малки прозорци, но също с множество стъкла, имаше още книжни лавици, още книги, още месингови предмети, нефритени статуетки, месингови машини.

Той припряно отиде при лавиците и извади три книги — усети мириса на вековете, надигнал се от древната, ала все още здрава хартия и дебелите кожени корици. Сърцето му се разтуптя, когато прочете заглавията — „Третата династия на хан Хотеп, 2601–2939 г.“, „Редактирано издание на Рамаяна и Махабхарата по Ганеш Киборга“ и „Поддръжка и ИИ интерфейс на айфелбана“. Постави дясната си длан върху най-горната книга, затвори очи, за да отвори сиглиращата функция, и се поколеба. Ако имаше време, предпочиташе да прочете тия книги, да произнася всяка дума и да налучква смисъла по контекста. Това беше бавно, трудно и мъчително, но винаги получаваше повече от четенето, отколкото от сиглирането.

Почтително остави трите книги върху полираната маса, по която нямаше и прашинка, и се изкачи по витото стълбище на високия втори етаж.

Озова се в спалня — таблата на леглото бе направена от полирани месингови цилиндри, покривката бе от дебело червено кадифе с ресни, образуващи сложни спираловидни мотиви. До месинговия лампион имаше друг стол — по-широк, по-удобен наглед, с цветни мотиви, а до него — висока мека кожена отоманка. В съседство имаше по-малко помещение — баня със странна порцеланова тоалетна под порцеланово казанче и висяща верижка с месингово топче, плоскости цветно стъкло на западната стена, месингови кранчета на мивката, грамадна бяла порцеланова вана с крачета и месингови части. Харман се върна в спалнята. Цялата северна стена също представляваше френски прозорец — не, стъклени врати с брави от ковано желязо.

Той отвори две и излезе на балкон от ковано желязо на триста метра над джунглата. Слънцето и жегата го блъснаха като мокър юмрук. Харман запремигва и не се престраши да стъпи на желязото: виждаше дантелата на кулата отдолу — само трябваше леко да го бутнат, за да полети във въздуха.

Без да пуска бравата, той се наведе колкото можеше навън и видя железни мебели с червени възглавнички и маса. Вдигна поглед и видя желязната грамада над двуетажната стая, огромен метален маховик точно под златния купол на кулата с въжета, по-дебели от ръката му, опънати на изток и запад. Примижа, вторачи се на изток и различи друга тъмна кула — на какво разстояние? — поне шейсет километра. Обърна се на запад, където изчезваха други десетина въжета, но на хоризонта се мержелееха само синьо-черни буреносни облаци.

Върна се в спалнята, внимателно затвори вратите, излезе и се спусна по стълбището, като бършеше потта от челото и шията си с ръкав. Тук цареше толкова приятна прохлада, че изобщо нямаше желание да излезе в джунглата.

— Здравей, Харман — разнесе се познат глас от сумрака до масата.

 

 

Просперо бе доста по-солиден, отколкото си го спомняше от срещата им преди осем месеца на орбиталната скала в е-пръстена. Набръчканата кожа на мага вече не изглеждаше почти прозрачна като на холограмата му. Сините му одежди от коприна и вълна, изцяло извезани със златни планети, сиви комети и пламтящи звезди от червена коприна, висяха на по-тежки гънки и се влачеха след него по килима. Харман видя дългата сребристобяла коса, спускаща се на вълни зад острите уши на стареца, и забеляза белезите на възрастта по челото и ръцете му, както и характерното пожълтяване на ноктите му. Направи му впечатление привидната плътност на резбования жезъл, който старият маг стискаше в дясната си ръка, и фактът, че сините му пантофи като че ли имат тежест, докато се тътреха по дъсчения под и дебелия килим.

— Прати ме вкъщи — настоя Харман и пристъпи към стареца. — Веднага.

— Търпение, търпение, човеко Харман, приятелю на Никой — отвърна магът и показа жълтите си зъби в лека усмивка.

— Майната му на търпението. — До тоя момент Харман не бе подозирал силата на гнева си, задето Ариел го беше отвлякъл от Моста, далече от Ардис, Ада и тяхното неродено дете, почти със сигурност по нареждане на тая тътрузеща се фигура в сини одежди. Той пристъпи още по-близо, протегна ръка, стисна широкия ръкав на мага…

И беше отхвърлен на три метра, падна по гръб, плъзна се по килима и по полирания под, спря и запремигва стреснато.

— Не понасям да ме докосват — тихо каза Просперо. — Не ме карай да ти го показвам с тоягата си. — И едва забележимо повдигна жезъла.

Харман се надигна.

— Върни ме. Моля те. Не мога да оставя Ада сама. Не и в момента.

— Ти вече избра тоя курс, нали? Никой не те е принуждавал да караш Никой в Мачу Пикчу и никой не те е спирал.

— Какво искаш, Просперо? — Харман се изправи, неуспешно се опита да прогони последните червено-оранжеви кръгове от очите си, после седна на най-близкия дървен стол. — И как си оцелял след разрушаването на орбиталния астероид? Мислех, че твоята холограма е затворена там заедно с Калибан.

— А, наистина беше — потвърди магът и закрачи назад-напред. — Малка част от мен, може би взимана за цялото, ала жизненоважна малка част. Ти ме върна на Земята.

— Аз ли? — ахна Харман. — С аероскутера ли? Някак си си качил холограмата си в паметта на скутаера, така ли?

— Да.

Харман поклати глава.

— Винаги си можел да повикаш аероскутера на орбиталния остров.

— Не е вярно — възрази Просперо. — Машината беше на Сави и се подчинява на заповедите само на човешки пътници. Аз не отговарям на това определение… поне не съвсем.

— Тогава как е избягал Калибан? — попита Харман. — Сигурен съм, че не беше на скутера с нас с Деймън и Хана.

Просперо сви рамене.

— Приключенията на Калибан вече са си само негова грижа. Тоя подлец вече не ми служи.

— Пак служи на Сетебос.

— Да.

— Но Калибан все пак е оцелял и се е завърнал на Земята след вековно изгнание.

— Да.

Харман въздъхна и прокара длан по лицето си. Изведнъж се почувства много уморен и жаден.

— Дървената кутия под мецанина е нещо като хладилник — осведоми го магът. — Там има храна… и шишета с чиста вода.

Харман се поизправи на стола си.

— Мислите ли ми четеш, магьоснико?

— Не. Изражението ти. Няма по-ясна карта от човешкото лице. Иди, утоли жаждата си. Аз ще поседя до прозореца и ще те изчакам да се освежиш.

Докато вървеше към голямата дървена кутия с месингова брава, Харман осъзна колко силно треперят коленете му. После цяла минута зяпа десетките бутилки вода и купищата опакована в прозрачни обвивки храна. Накрая жадно пи.

— Защо си наредил на Ариел да ме доведе тук? — попита той, когато се върна в центъра на червено-кафявия килим. Просперо седеше на масата и силуетът му се очертаваше на фона на слънчевите лъчи.

— За да сме точни, наредих на своя биосферен дух да те доведе в джунглата при Каджурахо, тъй като в радиус от двайсет километра от айфелбана не се позволява прехвърляне по факса.

— От айфелбана ли? — повтори Харман, като продължаваше да отпива от ледената бутилка. — Така ли наричаш тая кула?

— Не, не, скъпи Харман. Така наричам тая система — или по-точно, така я е нарекъл хан Хотеп, тъй като този господин е построил айфелбана преди няколко хиляди години. Това е само една от… хм, чакай да помисля… четиринайсет хиляди и осемстотинте такива кули.

— Защо са толкова много?

— Така му е скимнало на хана — отвърна магът. — И толкова Айфелови кули са нужни, за да свържат с въжета източното крайбрежие на Китай с Атлантическия пролом на испанския бряг, заедно с всички инфраструктурни разклонения и така нататък.

Харман нямаше представа какви ги говори старецът.

— Айфелбанът е някаква транспортна система, така ли?

— Възможност поне веднъж да пътуваш стилно — рече Просперо. — Или би трябвало да кажа, да пътуваме стилно, защото и аз ще дойда с теб в малка част от пътя.

— Никъде не тръгвам с теб, докато… — започна Харман. После млъкна, пусна бутилката вода на пода и се хвана с две ръце за тежката маса.

Цялата двуетажна платформа на триста метра височина се бе разлюляла. Разнесе се скърцане и стържене на метал, ужасяващ шум, и цялата структура се наклони, отново се разтърси и се наклони още повече.

— Кулата пада! — извика Харман. Зад многобройните стъкла в красиви железни рамки виждаше, че далечният зелен хоризонт се накланя, разклаща се и отново се накланя.

— Нищо подобно — отвърна Просперо.

Двуетажният апартамент падаше — плъзгаше се надясно от кулата, стържеше по сухия метал, сякаш великански метални ръце го теглеха към редкия въздух.

Харман скочи от мястото си, реши да се затича към вратата на мецанина, ала падна на четири крака, тъй като апартаментът се отдели от кулата, пропадна най-малко с пет метра и силно се разтърси, преди да започне да се плъзга на запад.

С разтуптяно сърце, Харман остана на колене. Стаята опасно се клатеше назад-напред по дългата си ос, после се уравновеси. Скърцането над тях се превърна в постоянно високо бръмчене. Той се изправи, запази равновесие, с олюляване стигна до масата и погледна през прозореца.

Кулата се намираше наляво от тях и се отдалечаваше. Там, където се беше намирал апартаментът, синееше къс ясно небе. Харман виждаше кабелите над тях и сега разбра, че бръмченето е свързано с някакъв маховик. Айфелбанът представляваше някаква въжена транспортна система и тая огромна желязна къща бе вагонът. Вертикалната линия, която беше забелязал по-рано, бе друга кула, също като оная, от която преди малко се бяха отделили. И вагонът бързо се движеше на запад.

Той се обърна към Просперо и пристъпи към него, ала спря, преди да влезе в обсега на тежкия му жезъл.

— Трябва да ми позволиш да се върна при Ада. — Опитваше се да говори твърдо, но чу отвратителното умолително хленчене в собствения си глас. — Войниксите са обкръжили Ардис Хол. Не мога да я оставя там в опасност… сама… Моля те, господарю Просперо. Моля те.

— Късно е да се намесиш там, Харман, приятелю на Никой — отговори магът с гърления си старчески глас. — Стореното — сторено. Но да оставим мирските си скърби, сър, не бива да товарим паметта си със стара тягост. Защото се отправяме сега на ново пътешествие, приятелю на Никой, и един от нас скоро ще стане по-мъдър, по-умен, по-пълноценен човек, докато нашите врагове, а именно мракът, който отгледах от Сикоракса, вода ще пие морска и ще е принуден да гризе сухите корени на провала и черупките на презрението.