Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

69.

„Мамо! Мамооооооооо! Много ме е страх. Много ми е студено и тъмно. Мамо! Помогни ми да се махна оттук. Мамо, моля те!“

Ада се събуди само тридесет минути, след като бе заспала в студените ранни часове на тъмната зимна утрин. Детското гласче в главата й бе като малка ледена и нежелана ръка под дрехите й.

„Мамо, моля те. Не ми харесва тук. Тъмно е и е студено, не мога да изляза. Скалата е прекалено твърда. Гладен съм. Мамо, моля те, помогни ми да изляза. Мамоооо!“

Въпреки изтощението си Ада се насили да стане от постелката си в студената утрин. Оцелелите — бяха четиридесет осем една седмица и пет дни след завръщането им в Ардис Хол — си бяха направили палатки от намерените парчета брезент и Ада спеше с четири други жени. Платнените жилища и първоначалният заслон до кладенеца се намираха в центъра на нова палисада, чиито заострени колове стърчаха само на тридесетина метра от палатъчния град и порутените останки на някогашния Ардис Хол.

„Мамооо… моля те, мамо…“

Гласът вече се чуваше почти непрекъснато и макар Ада да се бе научила да не му обръща внимание през по-голямата част от деня, той не й позволяваше да заспи. Тази нощ — или по-скоро тази тъмна утрин преди разсъмване — бе много по-зле от обикновено.

Навлече панталоните, ботушите и тежкия си пуловер и излезе от палатката, като се стараеше да се движи безшумно, за да не събуди Ел и другите. При огъня в центъра имаше неколцина будни — винаги имаше, всяка нощ — и часовите стояха на новата стена, но районът между Ада и Ямата бе празен и тъмен.

Беше много тъмно. Плътните облаци закриваха светлините на звездите и пръстените. Миришеше на сняг. Ада стъпваше внимателно на път към Ямата — някои хора все още предпочитаха да спят на открито, след като бяха ушили по-добре подплатени постелки и спални чували, и не й се искаше да настъпи някого или да се спъне в него. Макар да беше бременна едва в петия месец, Ада се чувстваше дебела и непохватна.

„Мамоооооооо!“

Мразеше този проклет глас. Вътре в нея растеше истинско дете и тя не можеше да толерира умоляващите скимтящи звуци, издавани от нещото в дупката, дори да бяха само ментално ехо. Запита се дали развиващата се нервна система на собственото й бебе е в състояние да долови тази телепатична инвазия. Надяваше се да не може.

„Мамо, моля те, пусни ме. Тук долу е тъмно“.

Бяха решили през цялото време до Ямата да има по един човек на стража. Днес това бе Деймън. Позна слабия му мускулест силует с иглена пушка през рамото още преди да различи лицето му. Той се обърна към нея и прошепна:

— Не можеш да спиш ли?

— Не ме оставя — прошепна и тя.

— Зная — каза Деймън. — Винаги го чувам, когато се прицелва в теб с молбите си. Слабо, но разбираемо — нещо като гъделичкане в малкия мозък. Чувам го как вика: „Мамооо“ и едва се сдържам да не изпразня пълнителя в него.

— Хм, тази идея не е лоша. — Ада се загледа към металната скара, която бяха заварили и забили в скалата над Ямата. Скарата бе голяма, тежка и направена от фина мрежа — бяха я взели от старата цистерна недалеч от руините на Ардис Хол, — а бебето сетебос вече бе пораснало толкова, че не можеше да промушва своите извиващи се пипала-ръце през нея. Самата дупка бе дълбока повече от четири метра, но пък я бяха издълбали с взрив и изсекли в твърдата скала. И колкото и да бе силно чудовищното създание на дъното й — многоокият и многорък мозък вече беше дълъг метър и двадесет и ръцете му с всеки ден ставаха все по-мощни, — все още не бе достатъчно силно, за да откъсне болтовете на скарата и заварените извити пръти. Все още не.

— Не е лоша, само дето пет минути, след като му видим сметката, ще си имаме работа с двадесетина хиляди войникси — изсумтя Деймън.

Ада не се нуждаеше от това напомняне, но произнасянето му на глас засили усещането за студ, пълзящи вледеняващи тръпки по гърба и гадене. Аероскутерът бе във въздуха и описваше бавните си разузнавателни кръгове. Но всеки ден новините бяха едни и същи — войниксите стояха настрана, в почти идеален кръг с радиус три километра от вероятно последния човешки лагер на Земята. Броят им обаче продължаваше да нараства. Вчера следобед Греоги бе изчислил, че в голите гори се спотайват най-малко двайсет — двайсет и пет хиляди от матово сребристите същества. С всеки ден ставаха все повече и повече. Това бе сигурно, колкото бе сигурно и че умоляващият, скимтящ и внушаващ ментален глас от Ямата няма да спре, докато съществото не се освободи.

„И тогава какво?“ — запита се Ада.

Можеше да си представи. Само присъствието на нещото хвърляше защитен покров над оцелелите в Ардис. Достатъчно трудно им беше и без злото скимтене на бебето сетебос в умовете им — да строят и да разширяват малките си палатки и бараки, да събират годните за нещо останки от развалините, да усъвършенстват безнадеждната си малка дървена крепост, без да се брои намирането на достатъчно храна.

Храната наистина бе сериозен проблем. По време на клането целият добитък бе прогонен и експедициите с аероскутера откриваха само разлагащи се трупове по далечните поля и в побелялата зимна гора. Войниксите бяха изклали и тях. Почвата бе замръзнала, можеха да отглеждат плодове и зеленчуци и да сеят чак след месеци, а консервираните припаси в мазето на имението Ардис представляваха стопени топки и боклук. Затова четиридесет и осемте оцелели обитатели на Ардис зависеха от ловците, които всеки ден излитаха с аероскутера. В рамките на кръга между лагера и армията на войниксите нямаше дивеч, затова всеки ден двама души с иглени пушки предприемаха рисковано пътешествие зад войниксите. Пътуванията им с всеки ден ставаха все по-дълги, тъй като елените и другите по-едри животни бягаха от района. И ако имаха късмет, всяка вечер на главния огън се въртеше на шиш ударен елен или диво прасе. Напоследък обаче късметът не ги спохождаше често — не всеки ден имаше месо и все по-малко ловци успяваха да осигурят дивеч, затова им се налагаше да запазват каквото могат — опушваха го или го обработваха с безценната сол, която бяха успели да намерят в хранилищата, дъвчеха монотонно гадната на вкус пастърма и гледаха как войниксите се трупат и трупат. С всеки изминал ден и нощ настроението ставаше все по-мрачно заради бебето сетебос, което постоянно пращаше белите си лепкави ръце и телепатични пипала в мозъците на хората. Дори докато спяха. И също като дивеча, сънят ставаше все по-труден и по-труден за откриване.

— Мисля, че след още няколко дни ще успее да разкъса клетката си — тихо каза Деймън, взе горящия факел от нишата му на няколко крачки от дупката и го надвеси над Ямата. Бебето сетебос вече бе с размерите на малко теле — блестящият от сивата слуз мозък висеше от скарата. Няколко ръце-пипала се бяха вкопчили в мрежата. Осем или десет жълти очи се присвиха, примигнаха и се затвориха от ярката светлина. Две от устите се отвориха и изумената Ада зяпна редиците малки бели зъби.

— Мамо — изцвърча то. През последната седмица говореше, но издаваните звуци нямаха нищо общо с напълно човешкия или детски телепатичен глас.

— Да — прошепна Ада. — Днес ще свикаме общо събрание. Нека всички гласуват. Трябва да направим и последните подготовки за скорошното ни махане оттук.

Планът не се харесваше почти на никого, но по-добър не можеха да измислят. Докато Деймън и още неколцина пазеха бебето, другите щяха да започнат да евакуират материали и хора до острова, който бяха открили на петдесет километра надолу по реката. Не беше островният рай на обратната страна на Земята, на който искаше да се прехвърли Деймън, но все пак малкото скалисто късче суша се намираше в средата на реката, течението около него бе бързо и най-важното, територията можеше да се отбранява.

Бяха приели, че войниксите по някакъв начин се прехвърлят отнякъде, макар че ежедневните проверки на факс възела показваха, че той все още не работи. Това означаваше, че войниксите лесно биха могли да ги последват и може би дори да се прехвърлят на самия остров. Но четиридесет и осемте оцелели щяха да се съберат нагъсто и да установят лагера си в тревистата падина в центъра му, да ловуват и да докарват улова с аероскутера, както правеха и сега. Самият остров бе толкова малък, че на него трудно биха се прехвърлили повече от двеста войникса едновременно. Най-вероятно щяха да успеят да убият или прогонят такъв брой.

Последните мъже и жени, които щяха да напуснат Ардис — Ада имаше твърдото намерение да е последната жена, — трябваше да убият изчадието на Сетебос. Тогава войниксите щяха да нахлуят като обезумели скакалци, но останалите оцелели щяха да са на острова в безопасност. В безопасност поне за няколко часа, мислеше си Ада.

Можеха ли войниксите да плуват? Всички бяха преровили спомените си в опит да открият случай някой от робите им войникси да плува в миналото, преди небето да се стовари отгоре им, преди Харман, мъртвата Сави и Деймън да унищожат булаторията и острова на Просперо. Преди края на глупавия им свят на безкрайни празненства, прехвърляне по факса и безопасност. Никой не бе сигурен дали е виждал плуващ войникс.

Но дълбоко в сърцето си Ада знаеше. Войниксите можеха да плуват. Ако се наложеше, можеха да вървят по дъното на реката, под цялата тази вода и през бързото течение. Щяха да се доберат до малкия остров на хората, щом бебето сетебос умреше.

И тогава оцелелите, ако изобщо имаше такива, трябваше да бягат отново. Но къде? Ада бе за Голдън Гейт на Мачу Пикчу, тъй като добре си спомняше разказа на Петър, че струпалите се там войникси не успели да стигнат до зелените екологични мехури, струпани на гроздове по кулите и въжетата на висящия мост. Но повечето от останалите не искаха да отиват на място, което никога не са виждали — беше прекалено далеч, щеше да им е нужно прекалено много време, за да стигнат дотам, и щяха да се озоват затворени в стъклена сграда високо над нищото, заобиколени отвсякъде от войникси.

Ада им бе разказала, че Харман, Петър, Хана и Никой-Одисей бяха стигнали до моста за по-малко от час, като се бяха втурнали нагоре в покрайнините на космоса и след това се бяха гмурнали обратно в атмосферата над южния континент. Беше им обяснила, че аероскутерът все още пази в паметта си летателния план и че пътуването до Голдън Гейт ще продължи само няколко минути по-дълго, отколкото прехвърлянето до скалистия остров.

Но въпреки това те все така не искаха да опитат. Все още не.

Ада и Деймън обаче продължаваха да кроят планове за тази дълга евакуация.

Внезапно над тъмните дървета на югозапад се разнесе звук — нещо като трещене и съскане.

Деймън мигом смъкна пушката от рамото си и изкрещя:

— Войникси!

Ада прехапа устна. За миг забрави сетебоса в краката си, телепатичните му увещания потънаха в истинския звук. Някой при огъня удряше предупредителната камбана. От големия заслон със залитане заизлизаха хора и закрещяха на другите да се събудят.

— Не мисля. — Ада трябваше да вика, за да я чуе Деймън сред врявата. — Не ми прилича на войникси.

Когато камбаната млъкна и виковете стихнаха, шумът зазвуча по-ясно — металически, стържещ механичен шум, различен от почти беззвучните скокове и шумоленето на атакуващите войникси.

След това се появи светлина — лъч на прожектор от небето, само на тридесет метра височина, който освети голите клони, замръзналата и почерняла от огъня трева, палисадата и смаяните часови на грубите бастиони.

Аероскутерът нямаше прожектор.

— Разпръснете се! — изкрещя Деймън на насъбралата се тълпа. — Прикрийте се!

Ада оцени реакцията му. Каквото и да идваше към тях, нямаше нужда да му се помага със скупчването им като тлъсти безмозъчни жертви, ако пришълецът имаше враждебни намерения.

Бръмченето и стърженето станаха толкова силни, че заглушиха дори обезумелия звън на камбаната — някой отново бе започнал да я бие, съвсем ненужно.

Вече го виждаше — нещо механично и летящо, нещо много по-голямо от техния аероскутер, но също така много по-бавно и непохватно, и не приличаше на гладкия овал на тяхната машина, а представляваше два тежко движещи се кръга. Прожекторът бе разположен в предния. Устройството се друсаше и накланяше, сякаш всеки момент щеше да се разбие, но успя да прелети над ниската палисада — часовият се хвърли настрани — и заора по замръзналата трева недалеч от Ямата, издигна се отново във въздуха и тежко кацна.

Затичаха към машината: Ада — доколкото й позволяваше състоянието й и с факела в ръка, а Деймън с вдигната пушка, насочена към тъмните фигури, които тромаво се измъкваха отвътре.

Бяха хора — седем, както бързо ги преброи Ада. Видя непознати лица, но последните двама — онези, които заемаха местата при контролния панел на машината в предния метален диск, бяха Хана и Одисей — или Никой, както бе помолил да го наричат през последните няколко месеца, преди да го ранят и да го отнесат на Моста.

След миг Ада и Хана се прегръщаха и плачеха. Хана хълцаше почти истерично. Когато спряха да се погледнат, момичето ахна.

— Ардис Хол? Къде е? Къде са всички? Какво се е случило? Къде е Петър?

— Петър е мъртъв — каза Ада и усети колко безизразно прозвучаха думите й. Прекалено много ужаси се бяха случили за прекалено кратко време. — Войниксите ни нападнаха малко след като заминахте. Преодоляха стените, използваха камъни като снаряди. Къщата изгоря. Ем е мъртва. Реман е мъртъв. Пиън е мъртва…

Продължи със списъка на старите приятели, загинали по време на атаката и след нея.

Слабичката Хана — на светлината на факлата изглеждаше съвсем кльощава — затисна с длан устата си от ужас.

— Елате. — Ада докосна китката на Никой и отново прегърна приятелката си. — Сигурно сте изгладнели. Елате при огъня. Скоро ще съмне. Ще ни запознаете с приятелите си и ще ви намерим нещо за ядене. Искам да ми разкажете всичко.

 

 

Седяха до огъня, докато зимното слънце не се издигна в небето, и говореха с толкова безизразен тон, колкото можеха при подобна ситуация. Ларман бе сготвил гъста каша и сега я нагъваха заедно с последните запаси силно ухаещо кафе, което бяха открили в един от частично изгорелите складове.

Петимата нови — трима мъже и две жени — се наричаха Бимън, Елиън, Стеф, Айяи и Сюзан. Елиън бе водачът им — съвсем плешив, носещ авторитета на годините си, може би почти толкова възрастен, колкото и Харман. Всички имаха превръзки или бяха леко ранени и докато останалите разговаряха, Том и Сайрис се погрижиха за раните им с малкото останали им медикаменти.

Ада бързо разказа на младата си приятелка Хана — която някак вече съвсем не изглеждаше млада — и на мълчаливия Никой за Ардиското клане, дните и нощите на Гладната скала, за неработещия факс възел, струпването на войниксите, излюпването на бебето сетебос и за това как го държат затворено.

— Усетих го с ума си още преди да кацнем — тихо каза Никой. Докато Хана започваше разказа си, плещестият грък с посивяла брада, облечен само в грубата си туника въпреки пронизващия студ, отиде до Ямата и се загледа в пленника.

— Одисей излезе от възстановителната ясла седмица след като Ариел отведе Харман — каза тъмнокосата млада жена със светли очи. — Войниксите продължаваха да се опитват да влязат, но Одисей ме увери, че няма да могат, докато силовото поле с нулево триене е включено. Ядяхме, спяхме… — Хана сведе поглед за момент и Ада разбра, че са правили и други неща освен спането. — Очаквахме Петър да се върне, както бе обещал, но след седмица Одисей започна да се опитва да сглоби парчетата от аероскутери и другите летящи машини, които видяхме в гаража… хангара… каквото и да е. Аз поех заваряването, а Одисей се зае с електрониката и двигателната система. Когато нужните ни части свършиха, отидох да търся из другите мехури и тайни помещения на Голдън Гейт. Одисей успя да накара машината да се издигне малко във въздуха и да се рее в хангара. Сглобена е предимно от частите на две прислужващи летящи машини — въздушни салове, които не са пригодени за пътуване на далечни разстояния. Имахме проблем със системите за насочване и управление. Накрая Одисей трябваше да демонтира част от второстепенния ИИ, който контролираше кухнята на Моста — направо лоботомия на готварската част и на рецептите, но така успяхме да се справим с ориентирането и височината. Доста тромава машина, пътуването с нея не е от най-приятните — все настоява да ни сготви нещо за закуска и ни залива с рецепти.

Ада и някои от останалите се разсмяха. Слушаха десетки хора, сред които Греоги, едноръкият Лейман, Ела, Едид, Боуман и двамата медици. Петимата ранени новодошли, вече из лапал и горещата каша, слушаха мълчаливо. Снегът, който Ада бе надушила преди часове, заваля слабо, не се задържаше на земята. От време на време слънчевите лъчи си пробиваха път през плавно движещите се облаци.

— Накрая разбрахме, че Ариел няма да върне Харман и че Петър и никой от вас няма да дойде да ни вземе, напълнихме сала с припаси — взехме още оръжия, които намерих в една от тайните стаи, — отворихме вратите на хангара и се насочихме на север с надеждата, че двигателите ще ни задържат във въздуха и примитивната навигационна система ще ни изведе в околностите на Ардис.

— Това вчера ли стана? — попита Ада.

— Не. Преди девет дни — отвърна Хана и като видя смайването на лицето на приятелката си, продължи: — Това чудо лети бавно, Ада. Най-високата му скорост е осемдесет-сто километра в час. Освен това имахме проблеми. Изгубихме по-голямата част от хранителните припаси, когато паднахме в морето на мястото, където според Одисей навремето се намирал Панамският Истъм. За щастие беше добавил поплавъци, така че салът можеше да действа и като истински сал за няколко часа, докато изхвърлим баласта и Одисей с много блъскане и чукане не подкара отново системите за полет.

— Елиън и останалите с вас ли бяха? — попита Боуман.

Хана поклати глава, отпи от кафето си и обгърна с длани тенекиеното канче, което сякаш й даваше цялата необходима топлина.

— Наложи се да спрем на брега, след като прекосихме морето Истъм. Там имаше факс възел и селище… мисля, че си ходила, Ада — Хъджис Таун. Там беше онзи пластобетонен небостъргач с бръшляна.

— Ходих на едно празненство по случай нечия трета двайсетилетка. — Ада си спомни изгледа към морето от терасата на върха на кулата. Беше съвсем млада, нямаше петнайсет. Горе-долу по онова време се запозна с дундестия си „братовчед“ Деймън. Спомни си събуждането на чувствеността си — стана точно тогава.

Елиън се окашля. Имаше сиво-синкави белези по лицето и ръцете и дрехите му приличаха на парцали, но въпреки това силният му авторитет се усещаше от всички.

— В общността бяхме повече от двеста — с тих, но дълбок глас каза той. — Войниксите ни атакуваха преди месец. Нямахме оръжия. Но основната кула на Хъджис Таун е висока и не можеха лесно да се покатерят по нея. Нещо във външната облицовка им пречеше да се закрепят и да пълзят нагоре, а терасите са издадени и лесно се отбраняват. Барикадирахме стълбите — естествено след Падането захранването на асансьорите прекъсна — и използвахме за оръжия какви ли не подръчни средства — инструментите на слугите, железни лостове, самоделни лъкове и стрели, всичко. Войниксите в крайна сметка нахлуха, но ние петимата успяхме да се доберем до факс павилиона, прехвърлихме се в търсене на помощ, преди факсът да спре да работи, и накрая се озовахме на покрива на кулата Хъджис, заобиколени от петстотин войникси. Изкарахме пет дни без храна и вода и тогава летящият сал на Никой и Хана се появи над Залива.

— Наложи се да изхвърлим още храна и медикаменти и дори по-голямата част от оръжията и амунициите, за да намалим теглото си — притеснено каза Хана. — И се наложи да кацаме още три пъти, за да поправяме машината. Но в крайна сметка се добрахме дотук.

— Откъде навигационната система е знаела как да открие Ардис? — попита Кейсман — винаги се бе интересувал от машинариите.

Хана се разсмя.

— Не знаеше. Едва успя да открие земята, която Одисей нарича Северна Америка. Именно той ни доведе тук. Отначало следваше една голяма река, която нарича Мисисипи, след което пое по нашата река Ардис, която пък наричаше Лийнока или Охайо. Накрая видяхме огъня ви.

— Значи сте летели и нощем? — попита Ада.

— Налагаше се. В горите на юг има много динозаври и саблезъби тигри и е рисковано да се каца за дълго време. Редувахме се, когато Одисей трябваше да дремне. Почти не е мигнал през последните седемдесет и два часа.

— Изглежда… добре — каза Ада.

Хана кимна.

— Възстановителната ясла излекува повечето от нанесените му от войниксите рани. Добре направихме, че го откарахме на Моста. Иначе щеше да умре.

Ада замълча. Мислеше си как това решение бе откъснало Харман от нея.

Хана сякаш прочете мислите й.

— Търсихме Харман, Ада. Одисей бе сигурен, че Ариел го е телепортирал някъде далеч. Телепортирането е нещо като прехвърлянето по факса, само че някак си по-мощно, така го правят боговете от торинската драма. Макар Одисей да бе убеден, че Харман е отмъкнат на някакво много далечно място, претърсихме руините на Мачу Пикчу под Голдън Гейт и дори околните реки, водопади и долини. Нямаше и следа от него.

— Още е жив — простичко каза Ада. Докато го казваше, докосна закръгления си корем. Винаги го правеше. Това бе не само част от връзката й с Харман, но и сякаш потвърждаваше, че интуицията й не я лъже. Почти сякаш нероденото й дете знаеше, че Харман е все още жив… някъде.

— Да — каза Хана.

— Видяхте ли други общности около възлите? — попита Лоус. — Други оцелели?

Хана поклати глава. Късата й коса беше пораснала.

— Спряхме при два други възела между Хъджис Таун и Ардис — каза момичето. — Малки населени места — Лив Оук и Хълманика. И двете бяха опустошени от войниксите. Бяха останали само руини и човешки кости, нищо друго.

— Колко души според теб са измрели там? — тихо попита Ада.

Хана сви рамене и допи последната глътка от кафето си.

— Не повече от четиридесет или петдесет общо. Не е като катастрофата — каза тя с лишен от емоции тон, характерен напоследък и за всички оцелели в Ардис, и се огледа. — Имам чувството, че нещо тормози ума ми като лош спомен.

— Малкият сетебос — каза Ада. — Иска да влезе в умовете ни и да се измъкне от Ямата.

Винаги бе мислила за дупката на създанието като за „Ямата“, с главно „Я“.

— Не се ли страхувате, че майка му… баща му… или каквото и да е там от кратера Париж няма да дойде да си го търси?

Ада погледна към Деймън, който стоеше до Ямата и разговаряше оживено с Никой.

— Големият Сетебос още не се е показал — каза тя. — Повече се тревожим какво ще направи малкият.

Описа им как малкото многоръко чудовище сякаш изсмуква енергия от земята, където някой е умрял по ужасен начин.

Хана потръпна, макар слънчевите лъчи вече да бяха станали по-силни.

— Видяхме войниксите в гората на светлините на прожектора — тихо каза тя. — Безброй. Редица след редица. Просто си стоят под дърветата и склоновете. Мисля, че най-близките са на около три километра. Какво ще правите?

Ада й разказа за плана за острова.

Елиън отново се окашля и каза:

— Извинете. Не е моя работа и зная, че нямам право на глас, но ми се струва, че скалист остров като онзи ще ви постави в нашето положение на кулата. Войниксите ще продължават да нападат и нападат, а както са много наоколо, вие ще умирате един по един. По-разумно ми се струва някакво място като Моста, за който ни каза Хана.

Ада кимна. Тъкмо сега не й се искаше да оспорва стратегиите — наоколо се бяха насъбрали доста от оцелелите от Ардис, които биха гласували за острова.

— Разбира се, че имаш право на глас, Елиън — каза тя. — Всички имате право на глас. Сега сте част от общността, както ще бъде всеки новооткрит беглец, и затова имате точно толкова право на глас, колкото и аз самата. Благодаря за мнението ти. Смятаме да обсъдим въпроса по време на обяда — дори часовите ще гласуват чрез посредници. Дотогава по-добре поспете.

Елиън, Бимън, русата Айяи — която по някакъв необясним начин бе успяла да си остане красива въпреки всичките драскотини и дрипите, — дребната мълчалива Сюзан и едрият брадат Стеф кимнаха и тръгнаха след Том и Сайрис да си намерят празни постелки някъде по палатките.

— Ти също трябва да поспиш — каза Ада и докосна ръката на Хана.

— Какво е станало с китката ти, Ада?

Ада погледна грубо поставения гипс и мръсния бинт.

— Счупих я по време на боя. Дребна работа. Интересно, че войниксите са се махнали от Голдън Гейт. Това ме кара да мисля, че се бием с краен брой създания… искам да кажа, щом им се налага да се прехвърлят от място на място.

— Краен брой са — съгласи се Хана. — Но Одисей смята, че са около милион, а ние сме по-малко от сто хиляди. Сто хиляди преди началото на клането — след кратка пауза добави тя.

— Никой има ли представа защо ни нападат войниксите?

— Мисля, че има, но не ми е казал — отговори Хана. — Много неща запазва за себе си.

„Това е заради подценяването на двайсетилетката“ — помисли си Ада и каза:

— Изглеждаш изтощена, скъпа. Наистина трябва да поспиш.

— Когато и Одисей легне да спи — отвърна Хана и я погледна в очите с някаква смесица от свенливост, дързост и гордост на млада любовница.

Ада само кимна.

Деймън се приближи до огъня.

— Ада, може ли за минута?

Ада докосна Хана по рамото, бързо стана и последва Деймън към Ямата, където стоеше Никой. Наричаният някога Одисей мъж бе не по-висок от нея, но бе толкова здрав и мускулест, че от него буквално лъхаше на мощ. Ада погледна къдравите сиви косъмчета по гърдите му под разтворената му туника и го попита:

— Как ти се струва любимецът ни?

Никой не се усмихна. Почеса брадата си, погледна надолу в Ямата към странно кротналото се бебе, след което черните му очи отново се вдигнаха към Ада.

— Трябва да го убиете — каза той.

— Точно това смятаме да направим.

— Имам предвид още сега — каза Никой-Одисей. — Тези неща не са толкова бебета на истинския Сетебос, колкото въшки.

— Въшки ли? — изненада се Ада. — Чувам мислите му…

— И ще ги чуваш все по-силно и по-силно, докато това нещо не се измъкне оттам — сигурно вече се е мъчило да го направи — и не изсмуче енергията и душите от телата ви.

Ада примигна и погледна в Ямата. Двете полусфери на мозъка-гръб на бебето бяха като сиво сияние. Съществото беше на дъното на Ямата, с прибрани пипала, ръцете му бяха сгънати под слизестото тяло, а многобройните му очи — затворени.

— Яйцата се излюпват и тези гадини плъзват навсякъде — продължи Никой. — Явяват се като разузнавачи на истинския Сетебос. Порастват само до около шест метра дължина. Намират… храна… в почвата и после се връщат при истинския Сетебос. Все още не съм сигурен как точно пътуват, сигурно през брана-дупка — това не е достатъчно голямо, за да създаде брана-дупка… Когато докладват, големият Сетебос им благодари за информацията и ги изяжда, като поглъща цялото зло и ужас, който тези… бебета… са изсмукали от света.

— Откъде знаеш толкова много за Сетебос и неговите… въшки? — попита Ада.

Никой поклати глава, сякаш точно в момента това не бе чак толкова важно.

„И кога ще започнеш да се отнасяш към сладката Хана с любовта и вниманието, което заслужава, нерез такъв?“ — помисли Ада.

— Никой искаше да ни каже… да ни помоли… за нещо важно — каза Деймън. Изглеждаше объркан.

— Трябва ми аероскутера — каза Никой.

Ада примигна.

— Къде ще ходиш?

— На пръстените — каза Никой.

— За колко време? — попита Ада. „Не можеш да вземеш аероскутера!“ — мислеше си и знаеше, че Деймън мисли същото.

— Не зная — каза Одисей със странния си акцент.

— Е — започна Ада, — и дума да не става. Не можеш да го вземеш. Трябва ни, за да се измъкнем оттук. Трябва ни, за да ловуваме. Трябва ни за…

— Трябва да взема аероскутера — повтори Никой. — Той е единствената машина на континента, която може да ме откара горе, а нямам време да летя до Китай или другаде, за да търся друг. А калибаните вече сигурно са направили Средиземноморския басейн недостъпен.

— Е — отново каза Ада и усети нотката на твърдоглавия инат, който понякога подсилваше гласа й, — не можеш просто така да вземеш аероскутера. Всички ще измрем без него.

— Точно сега това не е чак толкова важно — каза сивобрадият воин.

Ада понечи да се разсмее, но просто зяпна с полуотворена от изумление уста.

— За нас е важно, Никой. Искаме да живеем.

Той поклати глава, сякаш Ада не го разбираше.

— Никой на тази планета няма да оживее, ако не се добера до пръстените, и то още днес. Аероскутерът ми трябва. Ако мога, ще го върна или ще ви го пратя обратно. Ако ли не… е, няма да има значение.

На Ада й се искаше да бе взела иглената си пушка. Погледна към оръжието на Деймън — преметнато небрежно на рамото му. Никой като че ли не носеше оръжие, но Ада знаеше колко е силен.

— Аероскутерът ми трябва — повтори Никой. — Сега. Веднага.

— Не — каза Ада.

Многоръкото сираче в Ямата ненадейно издаде някакъв виещ, сумтящ и кашлящ звук, който завърши с нещо силно наподобяващо човешки смях.