Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

25.

Никой умираше.

Харман влизаше и излизаше от стаичката на първия етаж в Ардис Хол, която бяха превърнали в импровизирана и почти безполезна амбулатория. Вътре имаше книги, от които можеха да сиглират анатомични схеми и напътствия за елементарни операции, наместване на счупени кости и прочее, ала никой друг освен Никой не можеше да се справя със сериозни рани. Двама от погребаните в новото гробище до североизточния ъгъл на палисадата бяха умрели мъчително в същата тая амбулатория.

Ада не се отделяше от Харман още откакто преди повече от час той влезе със залитане през северната порта, често го докосваше по лакътя или стискаше ръката му, сякаш за да се увери, че наистина е при нея. Раните му бяха обработени на леглото до Никой — дълбоки драскотини, които трябваше да се зашият, след като приложиха болезнените антисептици, с които разполагаха, включително чист спирт. Но ужасните рани по ръката и главата на изпадналия в безсъзнание грък бяха прекалено тежки, за да се повлияят от тия недостатъчни мерки. Бяха го почистили, доколкото можеха, зашиха го, обработиха с антисептици откритите рани — Никой не дойде на себе си дори когато изливаха върху тях спирт, — но ръката му беше смазана и се държеше само на няколко дрипави сухожилия. Бяха сложили шина и бяха бинтовали ръката, но бинтовете вече бяха подгизнали от кръв.

— Той ще умре, нали? — попита Хана, която не бе излязла от амбулаторията даже за да преоблече окървавените си дрехи. Бяха обработили раните на лявото й рамо и тя не откъсваше поглед от Никой.

— Да — каза Петър. — Няма да оцелее.

— Защо още е в безсъзнание? — попита младата жена.

— Мисля, че това е резултат от мозъчното сътресение, което е получил, а не от раните — отвърна Харман. Искаше му се да ругае — как така, след като е сиглирал сто тома по невроанатомия, човек не може да се научи да отваря череп, за да облекчи мозъчното налягане! Ако опитаха да го направят с примитивните си инструменти и почти нулев опит като хирурзи, Никой със сигурност щеше да умре по-рано, отколкото ако оставеха нещата на природата. Така или иначе, Никой-Одисей щеше да си отиде.

Фърман, който обикновено пазеше амбулаторията и беше сиглирал повече книги по темата от Харман, вдигна глава — точеше трион и сатър, в случай че вземеха решение да отрежат ръката.

— Скоро трябва да решим — тихо каза Фърман и пак наведе глава над работата си.

Хана се обърна към Петър.

— Няколко пъти го чух да шепне, докато го носеше, но не чух какво каза. Успя ли да разбереш нещо?

— Не. Струва ми се, че беше на езика, на който говореше другият Одисей в торинската драма…

— Гръцки — подсказа му Харман.

— Няма значение. Единствената дума на английски, която успях да чуя, не беше важна.

— Коя беше? — настоя Хана.

— Сигурен съм, че спомена за някакви „ясли“. Мисля, че бълнуваше.

— Възможно е — каза Харман.

 

 

Петдесетина от четиристотинте обитатели на Ардис се хранеха в главната трапезария.

— Трябва да хапнеш нещо. — Харман докосна Ада по корема.

— Ти гладен ли си?

— Не. — Всъщност малко му се гадеше от болките в крака. Или от спомена за умиращия Никой…

— Хана много ще се разстрои.

Харман разсеяно кимна. Нещо гризеше подсъзнанието му и той се мъчеше да разбере какво.

Минаха през някогашната голяма бална зала, където продължаваха да работят десетки хора, приведени над дълги маси — монтираха бронзови върхове на дървени стрели, правеха копия и лъкове. Харман влезе в горещата пристройка на ковачницата, в която трима мъже и две жени ковяха бронзови мечове и ножове, заостряха върховете им и ги точеха с големи брусове. На сутринта в помещението щеше да е непоносимо задушно, защото щяха да донесат стопения метал от поредното леене. Харман спря и опипа острието и ръкохватката на един почти готов меч. Оставаше да увият дръжката с кожа.

„Толкова е примитивен — помисли си той. — Толкова невъобразимо примитивен в сравнение с майсторската художествена изработка не само на меча на Цирцея, откъдето и да идва той, но и с оръжията от някогашната торинска драма. И колко жалко, че първите технически средства, които ние, старостилните човеци, изливаме и изковаваме след повече от две хилядолетия, са тия примитивни оръжия… чието време отново е настъпило“.

Докато излизаха, дотича Реман.

— Какво има? — попита Ада.

— Войникси — отвърна той. Беше застъпил на пост след изпълнението на задълженията си в кухнята. Целият бе мокър от дъжда, който валеше от залез-слънце. — Много. Повече, отколкото съм виждал някога накуп.

— Излязоха ли вече от гората? — попита Харман.

— Събират се сред дърветата. Обаче са десетки.

В тоя момент от укрепленията във всички краища на палисадата забиха камбани. Ако войниксите наистина нападнеха, щяха да затръбят рогове.

Трапезарията се изпразни — всички грабнаха палтата и оръжията си и тичешком се пръснаха по бойните си постове на стените, по прозорците, в двора и на входовете, верандите и балконите на самата къща.

Харман не помръдваше — тичащите хора течаха около него като река.

— Харман? — прошепна Ада.

Той се обърна срещу течението и я поведе обратно към амбулаторията, където умираше Никой. Хана беше облякла горната си дреха и стискаше копие, но сякаш не можеше да се откъсне от гърка. Петър тъкмо излизаше, ала се върна и застана с Харман и Ада до окървавеното легло на стареца.

— Одисей е говорел за Голдън Гейт — промълви Харман. — За яслите на Голдън Гейт.

Навън затръбиха роговете.