Дан Симънс
Олимп (29)

29.

Харман спусна скутера от площадката и го спря на по-малко от метър над земята до задния вход на Ардис Хол. Петър го чакаше.

— Искам да дойда и аз — заяви младежът. Носеше пътническото си наметало и колан, на който висяха къс меч и боен нож, самоделния си лък и пълен със стрели колчан, преметнат през рамо.

— Казах на Деймън… — започна Харман, надигна се на лакът в централната предна ниша на овалната летателна машина и го погледна.

— Да. Имаше логика… да кажеш на Деймън. Той още е в шок от смъртта на майка си и организирането на куриерите може да му помогне да го преодолее. Обаче имаш нужда от още един човек на Моста. Хана е достатъчно силна, за да носите носилката с Никой, но ви трябва и някой да ви прикрива.

— Ти си нужен тук…

Петър отново го прекъсна. Гласът му беше тих, твърд и спокоен; очите му настойчиво се взираха в Харман.

— Не е така, Харман ур. Тук е нужна иглената пушка и ще я оставя заедно с няколкото пълнителя, обаче самият аз не съм нужен. Също като теб, аз съм на крак от над едно денонощие и имам право на шест часа сън, преди да застъпя на пост на стените. А ти каза на Ада ур, че с Хана ще се върнете след няколко часа.

— Би трябвало…

Хана, Ада, Сайрис и Том вече изнасяха Одисей-Никой. Умиращият бе завит с дебели одеяла. Харман млъкна, скочи от висящия във въздуха аероскутер и помогна да настанят Никой в задната централна ниша. Машината използваше насочени силови полета вместо предпазни колани, но по периферията на всяка ниша имаше копринени колани и Харман и Хана стегнаха все още намиращия се в безсъзнание Никой с тях. Приятелят им спокойно можеше да умре, преди да стигнат до Голдън Гейт, и Харман не искаше тялото му да изхвърчи от скутера.

— Петър ще дойде с нас — каза той на Хана, след като се покатери отпред и се изпъна в пилотската ниша. Младата жена не откъсваше поглед от Одисей и не прояви никакъв интерес към тази информация. — Ще заеме задната лява ниша. Дръж лъка и колчана си подръка. Ти ще пътуваш в задната дясна. Стегни си ремъците.

Ада заобиколи машината, надигна се на пръсти и бързо го целуна.

— Върни се преди мръкване, иначе лошо ти се пише — прошепна тя и тръгна към къщата заедно с Том и Сайрис.

Харман се увери, че всички са стегнали предпазните колани, и пъхна ръце под предния ръб на скутера, за да задейства пулта за управление. Представи си три зелени кръга, вписани в три по-големи червени. Над лявата му ръка засия синя светлина и върху зрението му се наложиха невероятни траектории.

— Посока: Голдън Гейт при Мачу Пикчу? — разнесе се безизразният глас на машината.

— Да — потвърди Харман.

— По най-бързия маршрут?

— Да.

— Готовност за начало на полета?

— Да — каза Харман. — Излитай.

Силовите полета ги притиснаха надолу. Аероскутерът се понесе над палисадата и дърветата, издигна се почти вертикално и премина звуковата бариера още преди да достигне височина шестстотин метра.

 

 

Ада не изчака скутера да излети и щом звуковата вълна достигна къщата — беше я чувала стотици пъти по време на метеоритната бомбардировка при Падането, — само помоли Оулио, която тая седмица беше дежурна да домакинства, да провери за счупени стъкла и ако има, да ги поправи.

Свали един вълнен шал от закачалката си в коридора и излезе на двора, а после и през предната порта на палисадата. Тревата там — по-рано нейната красива предна морава, която се спускаше близо половин километър надолу по склона, а сега пасище и бойно поле на Ардис — беше разорана от копита и крака на войникси и отново замръзнала. Човек спокойно можеше да си навехне глезена. Няколко волски дрошки се тътреха покрай гората и мъже и жени товареха труповете на войниксите. Щяха да рециклират металните коруби за оръжие. От кожените качулки шиеха дрехи и правеха щитове. Ада спря да погледа Кейман, един от първите ученици на Одисей предишното лято — той вадеше стрелите от арбалет от телата с помощта на специални клещи, проектирани и изковани от Хана. Събираха ги в кофи, натоварени на дрошката, и по-късно щяха да ги почистят и наточат. Самата дрошка, ръкавиците на Кейман и замръзналата пръст синееха от войниксова кръв.

Ада обиколи палисадата — влизаше и излизаше през портите, разговаряше с други работни групи, пращаше ония, които цяла сутрин бяха пазили на стената, да отидат на закуска, и накрая се покатери на вагрянката да приказва с Лоус и да проследи последните приготовления за сутрешното леене. Преструваше се, че не забелязва Ем и тримата младежи, които небрежно я следваха на трийсетина крачки по целия път и наблюдаваха зорко гората, стиснали заредените си арбалети.

Върна се в къщата през кухнята и провери хронофункцията на дланта си — от заминаването на Харман бяха изтекли трийсет и девет минути. Ако предвиждането за продължителността на полета на неговия глупав скутер беше вярно — тя не можеше да повярва, тъй като ясно си спомняше оня безкраен ден преди девет месеца, когато бяха летели от Голдън Гейт и бяха спрели в тексаската секвоена гора — и все пак, ако беше вярно, вече трябваше да са пристигнали. Да речем, един час, докато открият митичните лечебни ясли или поне поставят умиращия Никой в един от темпоралните саркофази, и любимият й щеше да си е вкъщи, преди да поднесат обяда. Ада си напомни, че утре е нейното вечерно дежурство в кухнята.

Остави шала на закачалката и се качи в стаята си — стаята, в която сега живееха с Харман. Беше сгънала донесения от Деймън торински саван и го бе пъхнала в най-големия джоб на туниката си. Сега го извади и го разгъна.

Харман почти никога не лягаше под савана. Деймън също рядко си го позволяваше, спомняше си тя — преди Падането неговата представа за почивка се изразяваше в съблазняване на млади жени, въпреки че, за да бъде справедлива, когато посещаваше Ардис в детството й, той упорито събираше пеперуди по поля и в гори. Формално двамата бяха братовчеди, въпреки че това понятие не означаваше нищо от гледна точка на кръвна връзка в света, който бе загинал преди девет месеца. Сега самата тя бе зряла жена, и то бременна, и разбираше, че може да е означавало, че нейната покойна майка и майката на Деймън, вече също мъртва, спомни си Ада, са избрали да забременеят от семенен пакет от един и същи баща, макар и по различно време през живота си. Не успя да се сдържи и се усмихна при мисълта, че топчестият развратен младеж, какъвто навремето беше Деймън, слава Богу, така и не бе успял да я съблазни.

Да, Харман и Деймън никога не бяха прекарвали много време под торинския саван. За разлика от нея. През почти десетте години, през които бяха функционирали саваните, тя почти ежедневно се отдаваше на кръвопролитните сцени от обсадата на Троя. Трябваше да признае пред себе си, че обожаваше насилието и енергията на ония въображаеми хора — поне се предполагаше, че са въображаеми, докато не срещнаха Одисей на Голдън Гейт — и даже варварския им език, някак си превеждан от савана: действаше й като опиат.

Отпусна се по гръб на леглото, покри лицето си с торинския саван, нагласи извезаните микровериги върху челото си и затвори очи. Не очакваше да се случи нищо.

 

Нощ е. Намира се в една кула в Троя.

Знае, че това е Троя — Илион, — защото през последното десетилетие стотици пъти е виждала нощния силует на градските сгради и стени, ала никога от тая перспектива. Тя е в една разрушена кръгла кула с липсваща южна стена. На няколко крачки от нея двама души са сгушени под одеяло. От огъня са останали само тлеещи въглени. Веднага ги познава — Елена и нейния бивш съпруг Менелай, — но няма представа защо са заедно в града и гледат бушуващата нощна битка от стената над Скейските порти. Какво прави тук Менелай и как може да лежи под едно одеяло — не, забелязва тя, всъщност червено войнишко наметало — с Елена? Почти десет години Ада е наблюдавала Менелай и другите ахейци да правят всичко възможно, за да проникнат в града, навярно за да заловят и убият тая жена.

Ясно се вижда, че в момента ахейците отново се бият, за да влязат в града.

 

Ада обръща несъществуващата си глава, за да промени полезрението си — преживяването с тоя торински саван е различно от всички предишни — и благоговейно зяпва Скейските порти и високата стена.

 

„Това е почти като нощешната ни битка в Ардис“ — мисли си тя, после едва не се засмива на сравнението. Вместо с четириметрова паянтова дъсчена палисада, Илион е заобиколен с трийсетметрова стена, дебела шест метра, укрепена с множество кули, изходи за внезапни нападения, амбразури, окопи, редици заострени колове, ровове и парапети. Вместо от стотина безшумни войникси, огромният град е атакуван от десетки хиляди крещящи, ревящи, проклинащи гърци. Факли, лагерни огньове и запалителни стрели осветяват безброй километри прииждащи орди от герои — всяка група със свои царе, вождове и колесници, всяка група, водеща своя битка в битката. Вместо Ардис Хол с неговите четиристотин души, тукашните защитници — Ада различава хиляди стрелци и копиеносци само по парапетите и стълбищата на дългата южна стена, която се вижда от тая кула — бранят живота на над сто хиляди ужасени роднини: на своите деца, съпруги, щерки, млади синове и безпомощни старци. Вместо единствения безшумен аероскутер на Харман над бойното поле в задния двор, тя вижда десетки летящи колесници — всеки от техните божествени пътници е защитен със собствено силово поле и изстрелва снопове енергия и ослепителни мълнии или по града, или по атакуващите пълчища.

Колкото и често да е лежала под савана, Ада никога не е виждала олимпийските богове да участват в сраженията толкова лично. Даже от разстояние различава Арес, Афродита, Артемида и Аполон, които се бият в защита на Троя, и Хекуба, Атина, Посейдон и други по-неизвестни богове на страната на нападащите ахейци. Няма и следа от Зевс.

„Нещата явно са се променили през деветте месеца, откакто не съм следила торинската драма“ — мисли си тя.

— Хектор не е излязъл от покоите си да ръководи битката — прошепва Елена на Менелай. Ада отново насочва вниманието си към двамата. Те са се сгушили край догарящия огън на разрушената открита площадка, червеното войнишко наметало скрива въглените от погледите на хората долу.

— Страхливец — отвръща Атридът.

— Знаеш, че не е. В тая безумна война нямаше по-храбър мъж от Хектор, сина Приамов. Той жалее.

— За кого? — засмива се Менелай. — За себе си ли? Часовете на живота му могат да се преброят на пръсти. — Той посочва ахейските орди, които връхлитат Троя от всички посоки.

Елена също поглежда натам.

— Смяташ ли, че тая атака ще успее, съпруже? Струва ми се некоординирана. И няма обсадни машини.

Спартанският цар изсумтява.

— Да, навярно брат ми прекалено набързо ги е повел в настъпление — никакъв ред не спазват. Обаче ако сега атаката се провали, утре ще успее. Илион е обречен.

— Така изглежда — прошепва Елена. — Но той винаги е бил обречен, нали? Не, Хектор жалее за своя убит син Скамандър и за края на войната с боговете, в която можеше да отмъсти за детето.

— Войната си е чиста лудост — изръмжава Менелай. — Боговете щяха да ни погубят или прогонят от земята, точно както са похитили семействата ни в родината.

— Вярваш ли на Агамемнон? — пита Елена. — Че всички са изчезнали?

— Вярвам, че така са му казали Посейдон, Хера и Атина — че боговете ще върнат нашите роднини, приятели, роби и всички останали, когато опожарим Илион.

— Нима даже безсмъртните богове са способни да извършат такова нещо, съпруже? Да отвлекат всички хора от нашия свят?

— Сигурно — отвръща мъжът й. — Брат ми не лъже. Боговете му казали, че това е тяхно дело, и ето, нашите градове са опустели! Разговарях и с другите, които са плавали с него. Всички хора от стопанствата и къщите в Пелопонес са… Шшт, някой идва.

Той разритва въглените, изправя се, скрива Елена в най-тъмните сенки на разрушената стена и застава до отвора към витото стълбище, вдигнал острия си меч.

Ада чува тътренето на сандали по стъпалата.

На площадката излиза мъж, когото не познава. Носи ахейски пехотински доспехи и наметало, ала изглежда слаб и мекушав, различен от всички воини, които е виждала под торинския саван.

Менелай скача, притиска го така, че да не може да вдигне ръце, и опира острието на меча в гърлото му, готов с едно движение да го пререже.

— Не! — извиква Елена.

Атридът замръзва.

— Това е моят приятел Хок-ън-бе-рииии.

Менелай изчаква секунда напрегнат и намръщен: като че ли се готви да пререже гърлото на непознатия, ала после изтегля меча му от ножницата и го захвърля настрани. След това го блъсва на площадката и почти го възсяда.

— Хокънбери ли? Синът Дуейнов? — изсумтява той. — Много пъти съм те виждал с Ахил и Хектор. Ти дойде с механичните същества.

„Хокънбери ли?“ — мисли си Ада. Никога не е чувала такова име в торинския разказ.

— Не — възразява новодошлият, докато разтрива гърлото и ожуленото си голо коляно. — Тук съм от дълги години, но допреди девет месеца, когато започна войната с боговете, само наблюдавах.

— Ти си приятел на оня кучеебец Ахил — изръмжава Менелай. — Ти си слуга на моя враг Хектор, чиято гибел се подпечатва днес. Както и твоята…

— Не! — пак вика Елена и хваща ръката на мъжа си. — Хок-ън-бе-рииии е любимец на боговете. И мой приятел. Тъкмо той ми каза за тая кула. Спомни си, че той отнасяше Ахил в невидимост — използваше медальона на шията си, за да пътува като самите богове.

— Спомням си — казва спартанецът. — Обаче приятелят на Ахил и Хектор не е мой приятел. Той ни е открил. Ще съобщи на троянците къде се крием. Трябва да умре.

— Не — за трети път отсича Елена. Белите й пръсти изглеждат мънички върху загорялата космата ръка на Менелай. — Хок-ън-бе-рииии е изходът от нашия проблем, съпруже.

Атридът неразбиращо свъсва вежди.

Елена посочва битката зад стените. Стрелците изстрелват смъртоносни залпове от стотици — не, хиляди — стрели. Ахейците атакуват стената със стълби, после отстъпват. Последните троянски защитници пред стената храбро се сражават от своята страна на коловете и рововете — ахейските колесници се разбиват, дървото се цепи, конете цвилят в нощта, с пронизани от острите колове кореми — и даже боговете, които са на ахейска страна, Атина, Хера и Посейдон, се оттеглят под свирепите контранастъпления на главните протроянски богове Арес и Аполон. Лилавите енергийни стрели на сребролъкия се сипят сред ахейците и техните безсмъртни съюзници, повалят мъже и коне като фиданки под брадва.

— Не разбирам — изсумтява Менелай. — С какво може да ни помогне тоя мършав копелдак? Мечът му изобщо няма острие.

Без да пуска ръката на мъжа си, Елена грациозно прикляка и повдига тежкия златен медальон, окачен на шията на Хокънбери.

— Хок-ън-бе-рииии може мигом да ни пренесе при брат ти, скъпи съпруже. Той е нашето бягство, нашият единствен изход от Илион.

Очевидно най-сетне разбрал, Атридът примижава.

— Дръпни се! Ще му прережа гърлото и ще му вземем вълшебния медальон.

— Само аз мога да го използвам — тихо казва Хокънбери. — Даже моравеките със своята модерна инженерна наука не успяха да го възпроизведат, нито да го накарат да работи за тях. Телепортаторният медальон е предназначен за моите мозъчни вълни и ДНК.

— Вярно е — почти шепнешком потвърждава Елена. — Тъкмо затова Хектор и Ахил винаги държаха за ръка Хок-ън-бе-рииии, когато пътуваха с помощта на божествената магия.

— Ставай — заповядва Менелай.

Хокънбери се изправя. Спартанският цар не е висок като брат си, нито широкоплещест вол като Одисей или Аякс, обаче е почти божествен с мускулната си маса в сравнение с тоя слаботелесен мъж с увиснало шкембенце.

— Заведи ни при братовата ми шатра на пясъка, сине Дуейнов — нарежда ахеецът.

Хокънбери поклаща глава.

— От няколко месеца не съм използвал телепортаторния медальон, Атриде. Моравеките ми обясниха, че боговете могат да ме проследяват в нещо, наречено Планково пространство в матрицата на Калаби-Яу — проследяват ме в празнотата, през която пътуват боговете. Аз ги предадох и те ще ме убият, ако пак се телепортирам.

Менелай се усмихва, вдига меча и боцва с острия връх шкембето на Хокънбери. През туниката потича кръв.

— Ако не го направиш, аз ще те убия веднага, свински задник такъв. Бавно ще те изкормям, докато не умреш.

Елена слага ръка на рамото на Хокънбери.

— Погледни сражението зад стената, приятелю. Тая нощ всички богове са заети с кръвопролитие. Ето, виж как Атина отстъпва със своите фурии! Виж как могъщият Аполон сее смърт в оттеглящите се гръцки редици от колесницата си. Никой няма да те забележи, ако се телепортираш, Хокънбери.

Мекушавият наглед мъж прехапва долната си устна и пак се вторачва в битката — троянските защитници очевидно имат превес и през тайните изходи и вратите около Скейските порти се изсипват още воини — Ада вижда Хектор, който най-после е дошъл да поведе елитните си бойци.

— Добре — съгласява се Хокънбери. — Обаче мога да ви телепортирам само един по един.

— Ще ни пренесеш двамата едновременно — изсумтява Менелай.

Дребният мъж поклаща глава.

— Не мога. Не знам защо, но медальонът ми позволява да телепортирам само по още един човек, с когото съм в допир. Щом си ме спомняш с Ахил и Хектор, ще си спомниш също, че винаги първо телепортирах единия и след няколко секунди се връщах за другия.

— Вярно е, съпруже — потвърждава хубавицата. — Лично съм го виждала.

— Тогава първо пренеси Елена — нарежда Атридът. — При Агамемноновата шатра на плажа, където са изтеглени черните кораби. — От улицата под тях се разнасят викове и тримата се отдръпват от ръба на разрушената площадка.

Елена се засмива.

— Скъпи Менелае, съпруже, не мога да отида първа. Аз съм най-мразената жена в паметта на аргивците и ахейците. Даже през няколкото секунди, които ще са нужни на моя приятел Хок-ън-бе-рииии да се върне тук и да те пренесе, Агамемноновите стражи или другите гърци ще ме познаят и ще ме нанижат на десетки копия. Ти трябва да отидеш пръв. Нямам друг защитник освен теб.

Той кимва и хваща Хокънбери за голото гърло.

— Използвай медальона си… веднага.

— Ще ме оставиш ли жив, ако го сторя? — пита Хокънбери, преди да докосне златния кръг. — Ще ме пуснеш ли?

— Естествено — изсумтява Менелай, ала даже Ада вижда погледа, който хвърля на Елена.

— Имаш думата ми, че моят съпруг няма да ти стори зло — обещава хубавицата. — Хайде, бързо се телепортирай. Струва ми се, че чувам стъпки по стълбището.

Хокънбери стиска златния медальон, затваря очи, завърта нещо на повърхността му и двамата със спартанския цар изчезват с тихо изплющяване на нахлуващ въздух.

Ада остава сама с Елена Троянска на разрушената площадка. Вятърът се усилва, тихо засвирва сред зидарията и донася виковете на отстъпващите гърци и преследващите ги троянци от осветеното с факли поле. Хората в града триумфират.

Хокънбери отново се появява и докосва Елена по лакътя.

— Твой ред е. Имаше право, че никой бог не ме проследи. Тая нощ всичко е в хаос. — И кимва към небето, изпълнено с пикиращи колесници и енергийни мълнии.

Поколебава се, преди да докосне медальона си.

— Сигурна ли си, че Менелай няма да ми стори зло, когато те пренеса при него?

— Да — прошепва тя. Изглежда почти разсеяна, сякаш се вслушва в стъпките на стълбището.

Ада чува само вятъра и далечните викове.

— Чакай малко, Хок-ън-бе-рииии — спира го Елена. — Трябва да ти кажа, че си добър любовник… и добър приятел. Много те обичам.

Той мъчително преглъща.

— И аз… те… обичам, Елено.

Чернокосата жена се усмихва.

— Няма да се върна при Менелай, Хок-ън-бе-рииии. Мразя го. Страх ме е от него. Никога вече няма да му се покоря.

Хокънбери премигва и поглежда далечните ахейски редици. Те се прегрупират зад укрепленията си на повече от три километра, близо до безкрайната върволица шатри и огньове. На пясъка зад нея са изтеглени безчет черни кораби.

— Ако превземат града, той ще те убие — прошепва мъжът.

— Да.

— Мога да те телепортирам на някое сигурно място.

— Вярно ли е, скъпи Хок-ън-бе-рииии, че сега целият свят е опустял? Ами големите градове? Моята Спарта? Каменистите стопанства? Одисеевият остров Итака? Златните персийски градове?

Хокънбери прехапва долната си устна, после казва:

— Да. Вярно е.

— Тогава къде да ида, Хокънбери? На Олимп ли? Даже Дупката изчезна и олимпийците полудяха.

Хилавият мъж разперва ръце.

— Тогава просто ще трябва да разчитаме Хектор и неговите бойци да ги отблъснат, Елено… скъпа. Кълна ти се, каквото и да се случи, никога няма да издам на Менелай, че си пожелала да останеш тук.

— Знам — отвръща хубавицата и от широкия й ръкав в ръката й се изхлузва нож. Тя замахва и забива късата, ала невероятно остра кама под ребрата му до самата ръкохватка. После завърта острието, за да намери сърцето.

Хокънбери отваря уста, сякаш да извика, но успява само да изпъшка, хваща се за корема и се строполява на площадката.

Елена издърпва ножа.

— Сбогом, Хок-ън-бе-рииии. — И бързо се спуска по стълбището. Пантофките й са почти безшумни по камъка.

Ада поглежда умирящия мъж. Иска й се да може да направи нещо, ала нали е невидима и нематериална… Спомня си как Харман е влязъл в контакт със скутера, импулсивно вдига ръка към торинския саван, опипва везбата и си представя три сини квадрата, вписани в три червени кръга.

И изведнъж се озовава там — застанала на разрушената гола площадка в полусрутената илионска кула. Не просто гледа драмата, а наистина присъства. Усеща студения вятър, който развява блузата и полата й. Долавя мириса на странни гозби и добитък, който се вдига от пазарището, мержелеещо се долу в нощта. Чува рева на битката точно зад стената и усеща вибрациите от големите камбани и гонгове, биещи по стените на Троя. Поглежда надолу и вижда здраво стъпилите си върху напуканата зидария крака.

— Помогни… ми… моля… те — прошепва умиращият. Говори на английски. С ококорени от ужас очи, Ада разбира, че той я вижда… гледа право към нея. С последните си останали сили протяга лявата си ръка умолително…

 

Ада отметна торинския саван от челото си.

Намираше се в спалнята си в Ардис Хол. Паникьосана, с разтуптяно сърце, тя отвори хронофункцията на дланта си.

Бяха изтекли само десет минути, откакто лежеше тук, и четирийсет и девет, откакто любимият й беше излетял с аероскутера. Призля й, сякаш се завръщаше сутрешното гадене. Опита се да се отърси от неприятното усещане и да го замени с решителност, ала постигна само решително по-силна убеденост, че й се гади.

Сгъна торинския саван, прибра го в чекмеджето с бельото си и припряно слезе долу, за да види какво става в Ардис.