Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

65.

Ахил си мисли дали не е направил грешка, като е накарал Зевс да го хвърли в най-дълбоката и мрачна яма на адския свят на Тартар, макар че отначало това му е изглеждало добра идея.

Първо, не може да диша тукашния въздух. Макар квантовата сингуларност на неговата участ да умре от ръката на Парис теоретично да го предпазва от смъртта, тя не го пази да не се задави, да не се задуши и да не рухне върху горещия като лава черен камък, когато наситеният с метан въздух изпълва и изстъргва дробовете му. Сякаш диша киселина.

Второ, Тартар е гадно място. Ужасното въздушно налягане, равностойно на налягането на шейсет метра под водата в някое земно море, притиска всеки квадратен сантиметър от скованото му от болка тяло. Горещината е ужасна. Тя отдавна би убила всеки нормален смъртен, дори герой като Диомед или Одисей. Дори полубог като Ахил страда от нея, кожата му се изпъстря с червени и бели петна и се покрива с мехури и циреи.

И накрая, той е сляп и почти глух. Има някакво смътно червеникаво сияние, но прекалено слабо, за да се вижда през него. Налягането е толкова силно, атмосферата и облаците — толкова плътни, че дори слабата светлина на вездесъщия вулканично червен сумрак е потисната от движещите се въздушни потоци, от изхвърляните от кратерите газове и от постоянния киселинен дъжд. Плътната свръхнагорещена атмосфера притиска тъпанчетата на бързоногия мъжеубиец и звуците, които чува, му се струват като мощни, но приглушени удари на барабани и тежки стъпки, отговарящи на пулсациите в черепа му.

Ахил бърка под бронята си и докосва малкото механично устройство, което е получил от Хефест. Усеща пулсирането му. Поне не се е смачкало от ужасното налягане, което притиска ушите и очите му.

Понякога в мрака Ахил усеща движението на големи тела, но дори на най-ярките проблясъци на вулканите не може да различи кой или какво минава покрай него в ужасната нощ. Долавя, че телата са прекалено огромни и с прекалено странни форми, за да са човешки. Каквито и да са, засега те не му обръщат внимание.

Бързоногият Ахил, син на Пелей, вожд на мирмидонците и най-благородният герой на Троянската война, полубог в страховития си гняв, лежи размазан върху пулсиращия горещ вулканичен камък, ослепен и оглушен, и използва цялата си сила, за да продължи да диша.

„Може би трябваше да измисля друг начин да победя Зевс и да върна към живота любимата си Пентезилея“ — мисли си той.

И при най-малката мисъл за Пентезилея му се иска да заплаче като дете — но не като Ахил детето, защото като малък той никога не е плакал. Нито веднъж. Кентавърът Хирон го е научил как да избягва да се поддава на емоциите си — разбира се, с изключение на гнева, яростта, завистта, алчността, жаждата и похотта, тъй като те са изключително важни за един воин. Да плаче от любов? Подобна мисъл би накарала благородния Хирон да избухне в дрезгавия си кентавърски смях и да удари силно младия Ахил с голямата си учителска пръчка. „Любовта не е нищо друго освен грешно разбрана похот“ — би казал той и отново би ударил седемгодишния Ахил по слепоочието.

Ахил да иска да плаче още повече в този негоден за дишане ад, защото някъде дълбоко зад бушуващите в него емоции знае, че не трябва да дава и пет пари за мъртвата амазонска курва — тя го беше нападнала с шибано отровно копие, в името на боговете — и при нормални обстоятелства щеше да съжалява единствено за това, че проклетата кучка и конят й са останали живи толкова дълго. А сега е тук, страда в този ад и иска от самия татко Зевс да възкреси тази жена — и всичко това защото онази гадна курва Афродита е изсипала някакви химикали върху смърдящата амазонка.

От мъглата се появяват три огромни фигури. Намират се достатъчно близко, за да могат напрегнатите, изпълнени със сълзи очи на Ахил да различат, че са жени — ако жените достигат височина девет метра и циците им са по-големи от тялото му. Голи са, но са оцветени в множество ярки цветове, които се виждат дори през червения филтър на вулканичното зарево. Лицата им са издължени и невероятно грозни. Косите им или приличат на виещи се змии в нагорещения въздух, или наистина са змии. Гласовете им са непоносимо по-силни от оглушителния фонов тътен.

— Сестро Йона — прогърмява първата фигура и се надвесва над него, — можеш ли да ми кажеш що за нещо се е проснало на тази скала като морска звезда?

— Сестро Азия — отвръща втората фигура, — бих казала, че това е смъртен, ако смъртните могат да дойдат тук и да оцелеят, което е невъзможно. Де да можех да видя дали е мъж, което не мога, тъй като лежи по корем. Има хубава коса.

— Сестри океаниди — казва третата фигура, — да видим какъв е полът на тази морска звезда.

Огромна ръка грубо сграбчва Ахил и го преобръща. Пръсти колкото бедрата му раздират бронята му, скъсват колана и смъкват долната му дреха.

— Мъж ли е? — пита първата фигура, онази, която сестра й е нарекла Азия.

— Ако можеш да го наречеш така с тая малка пишка — казва третата фигура.

— Каквото и да е това същество, то е паднало и сломено — отбелязва женският гигант Йона.

Внезапно огромните фигури в мрака, които Ахил е взел за канари, се размърдват, разлюляват се и повтарят с нечовешки гласове:

— Паднало и сломено!

— Паднало и сломено! — потретват други, още по-далечни невидими гласове в червеникавата нощ.

Имената най-сетне застават по местата си. Хирон е учил младия Ахил на митология и теология, за да почита живите и настоящи богове. Азия и Йона са океаниди — дъщери на Океан — заедно със сестра си Пантея: второто поколение титани, родени след първоначалното съвкупление на Уран и Гея. Титаните, които управлявали в древни времена небето и земята заедно с Гея, преди отрочето от третото поколение — Зевс — да ги победи и да ги запрати в Тартара. От всички титани единствено на Океан му било разрешено да отиде в изгнание на едно по-поносимо и приятно място, заключен в друго измерение под квантовата обвивка на Илион-Земя. Боговете могат да посещават Океан, но децата му били прокудени във вонящия Тартар — Азия, Йона, Пантея и всички други титани, в това число и братът на Океан Кронос, който станал баща на Зевс, и сестра му Рея, майката на сегашния баща на боговете. Всички други мъжки потомци от брака между Уран и Гея — Кой, Крий, Хиперион и Япет, както и останалите им дъщери — Тея, Темида, Мнемозина, златоносната Феба и сладката Тетида — също били прогонени в Тартар след победата на Зевс на Олимп преди хиляди години.

Ахил си спомня всичко това от уроците при копитото на Хирон. „Страшно много ми помага това, мамка му“ — мисли си.

— Говори ли? — стреснато избоботва Пантея.

— Писука — отвръща Йона.

Трите огромни океаниди се навеждат над Ахил, за да чуят опитите му да комуникира с тях. Всеки напън е изключително болезнен за мъжеубиеца, тъй като означава вдишване и опит да се използва гибелната атмосфера. От получените звуци страничният наблюдател би предположил — при това правилно, — че в плътната като супа атмосфера, представляваща коктейл от въглероден двуокис, метан и амоняк, е останало и значително количество хелий.

— Писука като мишка, когато я стъпчеш — изсмива се Азия.

— Но писукането му донякъде прилича на опити на смачкана мишка да говори цивилизован език — прогърмява Йона.

— При това с ужасен акцент — съгласява се Пантея.

— Трябва да го отнесем при Демогоргон — казва Азия и се навежда още по-близо.

Две ръце грубо вдигат Ахил и огромните пръсти изстискват по-голямата част от амоняка, метана, въглеродния двуокис и хелия от горящите му дробове. Героят на аргивците се дави и се задъхва като риба на сухо.

— Да — съгласява се Йона. — Носи го, сестро, носи го при Демогоргон.

— Носи го при Демогоргон!!! — отекват огромните насекомоподобни фигури, следващи гигантските жени.

— Носи го при Демогоргон!!! — повтарят по-големите, не толкова различими фигури по-нататък в тъмното.