Дан Симънс
Олимп (51)

51.

Манмът и Орфу излязоха от „Кралица Маб“, за да могат да разговарят по теснолъчевия канал на спокойствие.

Огромният кораб бе престанал да хвърля големите колкото кутия за кола атомни бомби при преминаването на орбитата на земната Луна — искаха да оповестят пристигането си, но не и стрелбата им да ги вкара в сблъсък с когото й да било или каквото и да било в екваториалния или полярния пръстен — и сега намаляваше скоростта си до орбитална при слабата гравитация от 1/8 g само с помощта на кратките импулси на йонните си двигатели. Манмът си помисли, че синьото зарево „под“ тях е приятна алтернатива на периодичните удари и ослепителния блясък на бомбите.

Дребният европеец трябваше да работи във вакуума по време на намаляването на скоростта, като през цялото време внимава да е прикрепен към кораба, да стои по тесните пътеки и да си отваря очите на четири по стълбите, но знаеше, че ако направи някоя глупост, йониецът Орфу ще му се притече на помощ и ще го спаси. Манмът рядко използваше вградените в гърба му малки пероксидни дюзи и можеше да се чувства удобно в пълен вакуум само в продължение на десетина-дванадесет часа, преди да му се наложи да попълни запасите си от въздух и други необходими вещества, но този външен свят на изключителен студ, ужасна горещина, убийствена радиация и чист вакуум беше естествена среда за Орфу.

— Е, какво ще правим? — попита Манмът огромния си приятел.

— Задължително трябва да свалим спускателния кораб и „Смуглата дама“ долу — отвърна Орфу. — Колкото се може по-скоро.

— Да свалим? — каза Манмът. — Ние ли?

Планът бе Сума IV да пилотира спускателния кораб с генерал Бех бин Адее и тридесет от бойците му, астровекски войници под прякото командване на центуриона Меп Аху, в пътническия отсек, а Манмът да чака в „Смуглата дама“ в трюма на совалката. Когато и ако дойдеше време да се използва подводницата, Сума IV и групата с него щяха да се прехвърлят в „Смуглата дама“ през входния люк. Въпреки лошите предчувствия на Манмът от раздялата му със стария му приятел, никога не бяха замисляли да включват огромния и оптически сляп йониец в тази част на акцията. Орфу трябваше да остане в „Кралица Маб“ като външен системен инженер.

— Какво значи „ние“? — отново попита Манмът.

— Реших, че съм незаменим — изтътна Орфу. — Освен това все още пазиш онази удобна ниша в трюма на подводницата, при въздушните и енергийните възли, съобщителните канали, радара и другите сензорни механизми. Мога да се настаня там и ще се чувствам щастлив.

Манмът поклати глава, сети се, че се намира пред сляп моравек, после пък се сети, че радарът и инфрачервените сензори на Орфу ще засекат движението, и отново поклати глава.

— Защо настояваш да слезеш долу? Опитът да кацнеш на Земята ще изложи на риск срещата с излъчващия астероиден град в п-пръстена.

— Заеби излъчващия астероиден град в п-пръстена — изръмжа йониецът. — В момента най-важното е да се спуснем на планетата колкото се може по-бързо.

— Защо?

— Защо ли? — повтори Орфу. — „Защо?!“ Ти си онзи с очите, малки приятелю. Нима не видя телескопските изображения, които ми описа?

— Изгореното село ли имаш предвид?

— Да, изгореното село имам предвид — избоботи Орфу. — Както и другите тридесет или четиридесет човешки селища по цялата планета, нападнати от безглави същества, които сякаш са се специализирали в клане на старостилни човешки същества. На старостилни човеци, Манмът. Онези, които са проектирали нашите прадеди.

— И откога това се е превърнало в спасителна акция? — попита Манмът. Земята вече бе огромна ярка синя сфера, която с всяка минута се уголемяваше все повече. Е– и п-пръстенът бяха прекрасни.

— Откакто видях фотографиите, показващи клане на човешки същества — отвърна Орфу и Манмът разпозна почти субзвуковите тонове в гласа на приятеля си. Те означаваха, че Орфу е или много развеселен, или много, много сериозен. А европеецът знаеше, че в случая не става дума за веселба.

— Мислех, че идеята беше да спасим нашите Пет луни, Пръстена и Слънчевата система от пълен квантов колапс — каза Манмът.

— Ще го направим утре. — Ниските тонове на Орфу се засилиха. — Днес имаме възможност да помогнем на хората долу.

— Но как? Не знаем какъв е контекстът. Изобщо нямаме представа какво става там долу. Знаем само, че онези безглави метални създания са просто роботи-убийци, създадени от хората да се избиват едни други. Ще се намесим в някакви междуособици, които не ни влизат в работата.

— Вярваш ли на думите си, Манмът?

Манмът се поколеба. Погледна далеч надолу, където йонните двигатели излъчваха сините си лъчи към растящата синьо-бяла сфера.

— Не — отвърна най-сетне той. — Не вярвам. Мисля, че и тук става нещо ново, също като на Марс, на Илион-Земя и навсякъде другаде.

— Аз също — каза йониецът. — Да вървим да убедим Астейг/Че и останалите премиер интегратори, че трябва да изстрелят спускателния кораб и подводницата, когато заобиколим Земята. С мен на борда.

— И как смяташ да ги убедиш?

— Ще им направя предложение, на което няма да могат да откажат.

Този път дълбокото буботене на йониеца бе повече в спектъра на веселието, отколкото в разтреперващите костите субзвукови тонове.