Дан Симънс
Олимп (70)

71.

На Ахил му се иска да е мъртъв.

В Тартар въздухът е толкова зловонен и плътен, дробовете му така изгарят, очите му така се пълнят със сълзи и болят толкова силно, кожата и вътрешностите му сякаш са готови едновременно да имплодират и експлодират от грамадното налягане, чудовищната океанида, която го мъкне, го е стиснала толкова силно за ребрата с грамадното си ръчище и изгледите за бъдещето изглеждат толкова шибано неясни, че му се иска просто да пукне и да сложи край на всичко това.

Но квантовите Съдби няма да му позволят подобно нещо. Проклетата му божествена майка, тази курва Тетида — която се правеше, че обича баща му Пелей, човека, когото винаги е почитал като роден баща, а след това си е въртяла задника пред Зевс като кучка, каквато си е — го е държала на Небесния огън и е създала квантова сингуларна точка на смъртта му, която може да бъде достигната единствено чрез действията на вече мъртвия и кремиран Парис от Илион. И това е положението, както се казва.

И ето че Ахил страда и се опитва да се съсредоточи върху ставащото извън неговата стегната и бързо имплодираща сфера от болка.

Трите гигантски дъщери на титана Океан Азия, Пантея и Йона бързо крачат сред отровния сумрак към някакво сияние, което спокойно би могло да е изригващ вулкан. Ахил е здраво стиснат в огромния потен юмрук на Азия. Когато успява да отвори парещите си очи и да се огледа през сълзи — сълзи не от емоциите, а от отровните химикали — той вижда високи скалисти ридове като този, покрай който в момента крачат океанидите, трещящи вулкани, дълбоки пропасти, пълни с лава и чудовища със странни форми, ескорта от гигантски стоноги създания, които несъмнено би трябвало да имат нещо общо с Лечителя на Олимп, силуети, които би трябвало да са другите титани, блъскащи и ревящи в мрака, както и небе с обагрени в оранжево облаци, побеснели мълнии и други електрически спектакли.

Внезапно гигантската Пантея проговаря:

— Тази ли забулена форма търсим, що седи на абаносовия трон?

Азия, чийто ужасен глас гърми като падащи по скалист склон канари (Ахил няма сили да запуши уши с покритите си с мехури от киселината длани, отвръща):

— Тази е. Воалът падна.

Пантея:

— Виждам могъща тъмнина да изпълва престола на силата, лъчите на сумрака се стелят наоколо, подобно на светлината на дневното слънце. Но самият Демогоргон си остава незрим и безформен, ни крайник, ни форма, ни очертание; и все пак и трите го виждаме като жив Дух.

Демогоргон проговаря и Ахил заравя лице в огромната груба длан на Азия в напразно усилие да заглуши субзвуковата болка от този проникващ навсякъде глас.

— ПИТАЙТЕ КАКВОТО ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ, ОКЕАНИДИ.

Азия протяга длан с гърчещия се Ахил в нея.

— Можеш ли да ни кажеш що за форма и нещо е това, що хванахме? Прилича повече на морска звезда, отколкото на човек, но се гърчи и писука като такъв.

Демогоргон отново прогърмява:

— ТОВА Е ПРОСТО СМЪРТЕН, МАКАР НАПРАВЕН БЕЗСМЪРТЕН ПО ПОГРЕШКА ОТ НЕБЕСНИЯ ОГЪН. НАРИЧА СЕ АХИЛ И Е МНОГО ДАЛЕЧ ОТ ДОМА СИ. НИКОЙ СМЪРТЕН НЕ Е СЛИЗАЛ В ТАРТАРА ДО ТОЗИ ДЕН.

— Аха. — Азия сякаш изгубва интерес към играчката си и я тръшва безцеремонно на някакъв изгарящо нажежен камък.

Ахил усеща жегата навсякъде около себе си, отваря очи и го обзема ужас, когато вижда, че около димящия му камък текат потоци лава. Поглежда нагоре към Демогоргон — тронът му е планина, извисяваща се над изригващите вулкани, а седналата в него закачулена и забулена безформена същност сякаш се извисява на километри и километри. От безформеността на Демогоргон неистово му се иска да повърне. И повръща. Никоя от океанидите сякаш не забелязва.

— Какво още можеш да речеш? — пита Азия.

— ВСИЧКО, ЩО СЕ ОСМЕЛИТЕ ДА ПОПИТАТЕ.

— Кой е направил живия свят? — пита Азия. Ахил вече е решил, че тя е най-приказливата, ако не и най-интелигентната от трите идиотки-океаниди.

— БОГ.

— Кой е направил всичко в него? — продължава да досажда Азия. — Мисълта? Страстта? Разума? Волята? Въображението?

— БОГ. ВСЕМОГЪЩИЯТ БОГ.

Ахил решава, че този Демогоргон е дух, който знае само няколко думи. И с още по-малко мисли в главата, ако изобщо има глава. Готов е да даде какво ли не, за да може да стане и да измъкне меча от колана си, да свали щита от гърба си. Първо ще убие Демогоргон, а след това и трите титанични сестри… бавно.

Азия продължава да пита с хрущящия си тътнещ глас:

— Кой създаде чувството, що при рядката поява на пролетните ветрове или при гласа на младия любим изпълва слабите очи със сълзи, що замъгляват сияйните цветя, и оставя света самотен, когато не се върне?

Ахил пак повръща. Този път това е повече естетическо заявление, отколкото реакция на оптическото замайване. Решава, че първата му работа е да убие океанидите. Иска му се да види сметката на тази кучка Азия няколко пъти поред. Представя си как издълбава черепа й и го използва за къща и очните кухини играят ролята на кръгли прозорци.

— МИЛОСТИВИЯТ БОГ.

На гръцки няма израз „пак той“ и Ахил си мисли, че Демогоргон би следвало да го въведе. Ахеецът ни най-малко не се изненадва, че океанидите и безформеният дух в мрака на Тартар разговарят на неговия език. Вярно, странни същества са — всъщност направо чудовища, но дори чудовищата според опита на Ахил говорят гръцки. В края на краищата не са някакви си варвари.

Азия продължава с въпросите си. Гласът й е настоятелен като на двегодишно дете, което току-що се е научило как да поддържа разговор с възрастен, като непрекъснато пита: „Защо?“

— А кой създаде ужаса, лудостта, престъпленията, угризенията, които имат власт огромна над всичко, от връзките във великата верига на нещата до всяка мисъл в ума на човек, и всеки олюлява се под бремето към бездната на смъртта? Изоставена надежда, що превръща се в омраза, презрение към себе си, що е по-горчиво от изпита кръв? Болка, чиято пренебрегната и позната реч е виеща, и пронизителни писъци, ден след ден. И…

Внезапно титанката млъква.

Ахил се надява да е настъпил някакъв тартарски катаклизъм, който ще сложи край на техния свят и ще погълне Азия и двете й сестри, пищящи като полети с мед стриди на мирмидонски пир. Но когато се насилва да отвори очи, вижда, че това е само кръг от ярка светлина, изливащ ослепително бяло сияние в червения сумрак.

Брана-дупка.

Светлината от дупката очертава силуета на нещо, което изобщо не прилича на човешко същество. Оформено е грубо като човек, но е съставено от метални сфери не само на мястото, където би трябвало да е главата, но и сфери за тялото, сфери за разперените ръце, сфери за несигурните крака. Само стъпалата и дланите, обвити в някакъв по-светъл от бронза метал, изглеждат смътно човекоподобни.

Нещото приближава и от по-малките сфери, играещи ролята на рамене, проблясват две ослепителни светлини. Червен лъч с дебелината на копие за мятане излиза от дясната му ръка, играе по сестрите океаниди, и те цвъртят и пукат, залитат назад, нагазвайки през лавата, очевидно незасегнати от червения лъч, но закриват лица и очи от болезнената бяла светлина от брана-дупката.

— Мамка му, Ахиле, тук ли смяташ да се излежаваш?

Хефест. Сега Ахил вижда, че металните сферични мехури са всъщност някакъв защитен костюм с облечени в метал обувки и ръкави с тежки ръкавици, появяващи се от веригата кълбета. На гърба му има някакъв димящ и свистящ дихателен пакет, а горната сфера е прозрачна като стъкло; Ахил вече може да различи грозното брадато лице на бога-джудже в отразената светлина от прожекторите на раменете и ръчния лазер.

Мъжеубиецът успява слабо да изписука.

Хефест се разсмива. Гадният звук се усилва от говорителите на скафандъра му.

— Не си падаш по тукашния въздух и гравитация, а? Добре де. Влизай в това нещо. Нарича се термокожа и ще ти помогне да дишаш.

Богът на огъня и занаятите хвърля някаква невъзможно тънка одежда на камъка до Ахил.

Героят се мъчи да се размърда, но въздухът го изгаря и отвътре, и отвън. Може само да мърда едва-едва, да кашля и да драйфа.

— Ох, да си го начукам — казва сакатият бог. — Май ще трябва да те обличам като бебе. Точно от това се страхувах. Лежи кротко и стига си пискал. Не сери и не драйфай върху мен, докато не те съблека и не те преповия в това чудо.

 

 

След десет минути, с мозайката ругатни на Хефест, висящи във въздуха като блестящите пари от вулканите, Ахил е на крака върху твърдата скала до бога-занаятчия, облечен в златната термокожа под доспехите си, и диша без усилия през прозрачната мембрана на качулката — богът-джудже я е нарекъл осмозна маска, — размахва проядения си от киселината щит и все така блестящия си меч и гледа нагоре към извисяващата се, но все ще неразличима маса на Демогоргон. Отново се чувства неуязвим и е доста вбесен. Надява се от все сърце океанидата Азия отново да започне да задава безкрайните си въпроси, за да има повод да я изкорми като риба.

— Демогоргон — извиква Хефест, като използва усилвателя, вграден в приличащия на аквариум шлем, — вече сме се срещали, преди повече от деветнайсет столетия, по време на войната на олимпийците с гигантите. Наричам се Хефест…

— ТИ СИ ХРОМИЯТ — избоботва Демогоргон.

— Да. Колко мило, че помниш. Двамата с Ахил дойдохме в Тартар, за да намерим теб и титаните — Кронос, Рея и всички Древни — и да ви помолим за помощ.

— ДЕМОГОРГОН НЕ ПОМАГА НА ПРОСТИ БОГОВЕ И СМЪРТНИ.

— Разбира се, че не. — Гласът на Хефест стократно се усилва от говорителите в скафандъра му. — Мамка му. Ахиле, искаш ли ти да се заемеш? Да говориш с това нещо е като да се разправяш със задника си.

— Може ли това голямо нищо да ме чуе? — пита Ахил дребния бог.

— ЧУВАМ ТЕ.

Ахил се взира нагоре, мъчи се да фокусира погледа си върху виещите се червени облаци малко встрани от лишеното от черти забулено не-лице на извисяващото се над него нищо.

— Когато казваш „Бог“, Зевс ли имаш предвид, Демогоргон?

— КОГАТО КАЗВАМ БОГ, ИМАМ ПРЕДВИД БОГ.

— Значи трябва да имаш предвид Зевс, тъй като точно сега синът на Кронос и Рея събира всички оцелели богове на Олимп и обявява, че той, Зевс, е Бог на Боговете, Господар на цялото мироздание, Богът на Тази и Всички Вселени.

— ТОГАВА ИЛИ ТОЙ ЛЪЖЕ, ИЛИ ТИ, ЧОВЕШКИ СИНЕ. БОГ ЦАРУВА. НО НЕ НА ОЛИМП.

— Значи Зевс е поробил всички други богове и смъртни — казва Ахил. Гласът и радиосигналът от термокожата му отекват от склоновете на безброй вулкани и изстинали вулканични хребети.

— ВСИЧКИ ДУХОВЕ СА ПОРОБЕНИ, ЩОМ СЛУЖАТ НА ЗЛОТО — БИ ТРЯБВАЛО ДА ЗНАЕШ ДАЛИ ЗЕВС Е ТАКЪВ, ИЛИ НЕ.

— Зная — казва Ахил. — Зевс е алчен безсмъртен кучи син — не искам да обидя Рея, ако е някъде из сенките и слуша. Смятам, че е страхлив мерзавец. Но ако го смяташ за Бог, значи ще управлява на Олимп и в цялата вселена завинаги.

— КАЗАХ, НО КАКТО КАЗВАШ, ЗЕВС Е ВЪРХОВЕН ОТ ВСИЧКИ ЖИВИ СЪЩЕСТВА.

— Кой е господарят на роба? — пита Ахил.

— О, хитро! — съска Хефест. — Наистина много хитро…

— Млъквай — срязва го Ахил.

Демогоргон избуботва. Тътенът е толкова силен, че отначало Ахил си мисли, че е изригнал близкият вулкан. След това тътенът се модулира в думи.

— АКО БЕЗДНАТА МОЖЕШЕ ДА ИЗБЪЛВА СВОИТЕ ТАЙНИ, НО ГЛАСЪТ Е НЕДОСТАТЪЧЕН, ПРАВДАТА ДЪЛБОКА Е БЕЗФОРМЕНА; КАКВА ПОЛЗА ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГЛЕДАШ ВТРЕНЧЕНО СВЕТА? ДА ГОВОРИШ ЗА СЪДБА, ВРЕМЕ, СЛУЧАЙ, ШАНС И ПРОМЕНИ? ВСИЧКО Е ПОДЧИНЕНО НА ТЕЗИ НЕЩА, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ВЕЧНАТА ЛЮБОВ И СЪВЪРШЕНСТВОТО НА ТИХИЯ.

— Както кажеш — отвръща Ахил. — Но докато говорим, Зевс се провъзгласява за Господар на цялото Мироздание и скоро ще поиска въпросното мироздание — не само малкият му свят в подножието на Олимп — да отдава почит на него и само на него. Сбогом, Демогоргонче.

Ахил се обръща да си тръгне, сграбчва ломотещия бог на огъня за металната ръка-мехур и го дърпа след себе си, далеч от издигащата се над тях безформена маса.

— СПРИ!… АХИЛЕ, МНИМИ СИНЕ ПЕЛЕЕВ И СИНЕ ЗЕВСОВ, КАНДИДАТ-БОГОУБИЕЦО И ОТЦЕУБИЕЦО. ЧАКАЙ.

Ахил спира, обръща се и зачаква с Хефест. Океанидите се свиват и покриват главите си, сякаш да се предпазят от падащата пепел.

— ЩЕ ПРИЗОВА ТИТАНИТЕ ОТ ТЕХНИТЕ ЯСЛИ И ПЕЩЕРИ, ЩЕ ГИ ИЗМЪКНА ОТ УБЕЖИЩАТА ИМ. ЩЕ ЗАПОВЯДАМ БЕЗСМЪРТНИТЕ ЧАСОВЕ ДА ГИ ИЗВИКАТ.

С грохот, в сравнение с който всички останали непоносими звуци изглеждат незначителни, скалите около трона на Демогоргон се разцепват в пурпурната нощ, блясъкът на лавата става силен, през мрака на Тартар се извисява дъга с невъзможни цветове и от нищото се появяват колесници колкото планини, карани от гигантски същества, които не са коне — нямат нищо общо с конете, дори далечна прилика с тях. Някои биват подкарвани с камшици от обезумели кочияши, които не са нито хора, нито богове, други гледат назад с горящи, изпълнени с ужас очи. Самите кочияши са почти непоносими за очите на смъртен и Ахил извръща поглед. Решава, че няма да е разумно да повърне пак, докато лицето му е покрито с маската на термокожата.

— ТОВА СА БЕЗСМЪРТНИТЕ БОГИНИ НА ВРЕМЕТО, ЧАСОВЕТЕ, КОИТО ПОЖЕЛА ДА ИЗСЛУШАТ ТВОЯ СЛУЧАЙ — прогърмява Демогоргон. — ТЕ ЩЕ ДОВЕДАТ КРОНОС И НЕГОВАТА ПАСМИНА.

Въздухът имплодира от серия грохоти, океанидите изпищяват от ужас и огромните колесници изчезват в кълба от пламъци.

— Е… — започва Хефест по радиото и млъква.

— Сега ще чакаме. — Ахил прибира меча в колана си и прехвърля щита през рамо.

Въздухът отново се изпълва с огнени кълба. Огромните колесници се връщат със стотици — не, с хиляди. Във всяка има по една огромна фигура. Някои са човешки, други — не.

— ВИЖ! — казва Демогоргон.

— Обратното би било трудно — отвръща Ахил. Събира кураж и нагласява прекрасния си щит на ръката си.

Колесниците на титаните наближават.