Дан Симънс
Олимп (69)

70.

Някъде далеч над тях вилнееше буря. Пръстените и звездите отдавна бяха изчезнали и мълниите осветяваха вертикалните стени вода и неприлично бледата цепнатина на Пролома, простиращ се толкова надалеч на изток и запад, че кратките проблясъци не бяха в състояние да разкрият огромните му размери.

Сега обаче проблясъците на мълниите се застъпваха и бурята отекваше по коридора в енергийно задържаната вода. Харман лежеше по гръб в тънкия като коприна спален чувал и гледаше издигащите се и бушуващи безкрайно високо вълни. Гърчещите се облаци профучаваха само на метри над тях. И макар черните дълбини на височина сто и петдесет метра от двете му страни да оставаха спокойни, Харман ясно различаваше бурните пластове далеч над главата си. Вълнуваха се и фуниевидните мостове — не успя да намери по-добро име за прозрачните тръби, конуси и тунели от енергийно задържана вода, свързващи двете части на Атлантика северно и южно от Пролома. Мойра ги наричаше просто „канали“. Един такъв фуниевиден мост на шейсет метра над сухото дъно на Пролома се появи под светлината на мълния на около осемстотин метра западно от малкия им лагер, втори — километър и половина на изток. И двата водни тунела кипяха от активност. Огромни количества бяла вода се прехвърляше от едната страна на Пролома към другата. Харман се зачуди дали по време на бури не се прехвърлят по-големи количества вода. Със сигурност в момента над тях се стоварваше повече вода — изместващите се енергийни стени не позволяваха на високите вълни да се втурнат в Пролома и да ги удавят, но отгоре непрекъснато се сипеха пръски и се стелеше постоянна мъгла. Горните дрехи на Харман бяха прибрани в раницата, която се оказа напълно водонепроницаема, както и невероятно тънкият спален чувал, но той беше свалил осмозната маска на качулката на термокожата си и лицето му бе влажно. Всеки път, когато облизваше устни, усещаше солен привкус.

Мълния удари дъното на Пролома на стотина метра от тях. Трясъкът на гръмотевицата бе толкова силен, че го заболяха кътниците.

— Не е ли по-добре да се махаме? — изкрещя на Мойра, която също носеше термокожата си. Беше се съблякла чисто гола и навлече костюма направо пред него, без капка свян, сякаш бяха любовници. Което си бе самата истина, даде си сметка Харман и се изчерви.

— Какво? — извика Мойра. Гласът й потъваше в грохота на вълните и рева на бурята.

— Не е ли по-добре да се махаме?!

Тя пропълзя със спалната си кожа към него. Лицето й също бе открито и влагата бе напоила външния пласт на полепналата по тялото термокожа.

— Единственото място, където ще сме в безопасност, е под водата — викна тя в ухото му. — На дъното на океана ще сме защитени от мълниите. Искаш ли да преминем?

Харман не искаше. Мисълта да мине през бариерата на силовото поле в почти абсолютната тъмнина и ужасяващо налягане изобщо не го блазнеше, макар вълшебната му термокожа да бе в състояние да го предпази от удавяне или смазване. Освен това бурята като че ли поотслабваше. Вълните горе вече изглеждаха високи само двайсетина метра.

— Не, благодаря — извика той. — Предпочитам да рискувам тук.

Избърса лицето си и надяна тънката като филм осмозна маска. Без дразнещата очите и устните сол можеше да се съсредоточи по-лесно.

А имаше много неща, върху които да се съсредоточи. Все още се опитваше да се оправи с новите си функции.

Много от тези новопридобити — макар по-точната дума да бе „разпознати“ — способности бяха забранени, наред с възможността да се прехвърля свободно по факса. Например ясно разбираше, че е в състояние да получи достъп до логосферата, за да извлича информация или да общува с всеки и навсякъде, но тези функции бяха прекъснати от онзи или онова, което в момента управляваше пръстените.

Други пък работеха идеално, но съвсем не допринасяха за душевния му мир. Имаше медицински монитор, който при задействане докладва и показа, че ако продължи диетата на хранителни блокчета и вода повече от три месеца, тя ще доведе до липса на определени витамини. Освен това разбра, че в левия му бъбрек се натрупва калций, който най-много след година ще образува камък, че се е сдобил с два полипа в дебелото черво от последното си посещение на булаторията, че колонията стрептококи в гърлото му не е успяла да се развие благодарение на генетичната му защита, че кръвното му налягане е над нормата и че в левия бял дроб има слаби сенки, изискващи незабавен преглед с булаторните сензори.

„Страхотно — помисли си Харман, като почесваше покритите си с термокожата гърди, сякаш леката сянка, за която бе сигурен, че е рак на белия дроб, вече започваше да го боли. — И какво да правя с тази информация? Тъкмо в момента булаториите са ми малко недостъпни“.

Други функции служеха за по-непосредствени цели. През последните няколко дни бе открил, че разполага с възпроизвеждаща функция, с чиято помощ може да съживи с изумителна яснота всеки момент или събитие в живота си — по-скоро като истинско преживяване, отколкото като спомен: избираше пазената в белтъчната памет, а не в мозъка информация, зареждаше я и я възпроизвеждаше в главата си. Вече девет пъти бе викал няколко минути спомени от първата им среща с Ада (обикновената памет не можеше да му каже, че бе носила светлосиня рокля онази вечер на факс партито) и се бе връщал над тридесет пъти към моментите от последния път, когато се любиха. Мойра дори изкоментира изцъкления му поглед и скованата походка, когато възпроизвеждаше. Знаеше какво прави, още повече като се имаше предвид, че нито термокожата, нито горните му дрехи не бяха в състояние да скрият реакцията му.

Харман имаше достатъчно здрав разум да разбере, че може да се пристрасти към тази функция и че трябва да я използва много, много внимателно, особено когато ходи по океанското дъно. Все пак извика някои от разговорите си със Сави, за да събере още данни за нещата, които бе казала за миналото, за пръстените и за света — неща, които тогава изглеждаха маловажни или загадъчни, но след кристалния шкаф бяха много по-смислени. Освен това с огромна мъка разбра, че през вековните си опити да се добере до пръстените и да преговаря с постчовеците, Сави е действала според крайно недостатъчна информация — дори не бе знаела за съществуването на истински космически кораби в Средиземноморския басейн и подходящ начин да се свърже с Ариел чрез частните връзки на Просперо с логосферата.

Освен това ясният образ на Сави във възпроизведения спомен ясно му показваше колко по-младо е лицето и тялото на Мойра — но и до каква степен двете си приличаха.

Прерови останалите функции. Близката мрежа, далечната мрежа и всеобщата мрежа не функционираха, както и прехвърлянето по факса и връзката с логосферата. Очевидно всички вътрешни функции работеха, за разлика от онези, които разчитаха на планетарната система от спътници, орбиталните акумулатори на материя, предавателите на факс и данни и т.н.

Но защо вътрешните индикатори му казваха, че сиглиращата функция също не действа? Харман винаги бе смятал, че сиглирането зависи от тялото му — също като медицинския монитор, който си работеше без никакви проблеми. А може би все пак сиглиращата функция зависеше по някакъв начин от спътниците? Информацията от кристалния шкаф не можеше да му даде отговор.

— Мойра? — Едва след като изкрещя, осъзна, че бурята е отминала и ревът й е утихнал с изключение на шума на разбиващите се вълни. Носеше осмозната си маска с вградените в нея микрофони и горката Мойра сигурно бе чула вика му през слушалките в качулката.

Смъкна осмозната маска и отново вдиша силния мирис на океана.

— Какво, гръмогласни мой? — отвърна меко Мойра. Спалната й кожа бе на една ръка разстояние от него.

— Ако използвам споделящата функция със съпругата си, когато се прибера, нероденото ми дете също ли ще получи информацията?

— Броим пилците, преди да са се излюпили, така ли, мой млади Прометее?

— Не можеш ли просто да отговориш на проклетия ми въпрос?

— Ще трябва да пробваш — отговори Мойра. — Точно сега не си спомням работните параметри и никога не ми се е случвало да споделям с бременни. Пък и ние, богоподобните постчовеци не можем да забременеем — особено като имаш предвид, че всички бяхме жени. Така че ще се наложи да пробваш, когато се прибереш. Спомням си обаче, че в генетичната споделяща функция имаше инсталирани защитни средства. Не можеш да предадеш вредна информация на плод или на малко дете — например да възпроизведеш момента на собственото му зачатие. Не искаме тридесет години терапия на хлапетата, нали?

Харман не обърна внимание на сарказма й. Потърка буза. Беше се обръснал, преди да тръгнат — качулката на термокожата не бе удобна върху брада, както бе научил преди повече от десет месеца на острова на Просперо, — но сега дланта му усети двудневната четина.

— Значи имате всички функции, които сте ни дали? — обърна се той към Мойра, като едва в последния момент добави въпросителна интонация.

— Скъпи — измърка Мойра. — За глупаци ли ни смяташ? Да не мислиш, че ще дадем на някакви си старостилни човеци способност, която не притежаваме?

— В такъв случай имате повече от нас — каза Харман. — Повече от стоте функции, които сте вградили в нас?

Мойра не отговори.

Харман бе открил, че в клетките на кожата му са вградени сложни нанокамери и микрофони. Някои ДНК свързани протеинови влакна можеха да съхраняват тези видео и аудиоданни. Други клетки бяха превърнати в биоелектронни предаватели — подходящи само за къс обхват, тъй като се захранваха единствено от собствената си клетъчна енергия, но сигналът им лесно можеше да се улови, засили и предаде от други устройства.

— Торинската драма — каза той високо.

— Какво? — сънено се обади Мойра. Беше задрямала.

— Сега разбирам как ти или божествените ти сестри-травестити сте предавали образите от Илион и как сме ги възприемали през торинските савани.

— Е… стига де — каза Мойра и отново се помъчи да заспи.

Харман разбираше, че вече не се нуждае от торинския саван, за да приема подобни предавания. Чрез протоколите на логосферата и тази мултимедийна връзка можеше да споделя гласови и всякакви други сензорни данни с всеки човек, който реши да се включи във входната система.

„Какво ли ще е да се свържа с Ада, докато се любим?“ — запита се Харман и се смъмри, че е мръсен старец. „Похотлив мръсен старец“ — поправи се след малко.

Освен логосферната можеше да задейства и една друга функция, която предлагаше сложна сензорна връзка с биосферата. Тя също зависеше от сателитите и за момента бе забранена, така че можеше само да предполага как точно работи и какво е усещането от нея. Дали представляваше възможност да си побъбриш с Ариел, или човек изведнъж ставаше едно с глухарчетата и колибрите? Можеше ли да се свърже по този начин с малките зелени човечета? Спомни си думите на Просперо, че Ариел използва ЗЧ, за да задържи пълчищата калибани, атакуващи южните граници на Стара Европа, и веднага разбра как може да ползва тази връзка и да помоли зеките да помогнат в борбата с войниксите.

От цялото това ровене във функциите ужасно го болеше главата. Почти случайно провери медицинския си монитор и видя, че наистина нивото на адреналина и кръвното му налягане, взети заедно, са достатъчно високи, за да предизвикат главоболието, което го мъчеше вече две седмици. Активира друга медицинска функция, която бе повече активна, отколкото мониторна, и предпазливо позволи в кръвоносната му система да се освободят някои химикали. Съдовете във врата му се разшириха и се отпуснаха. По ледените му пръсти отново плъзна топлина. Главоболието отслабна.

„Всеки тийнейджър би могъл да използва тази функция, за да предотврати нежеланите ерекции“ — помисли си Харман и си даде сметка, че наистина е похотлив дъртак.

„Е, всъщност не чак дъртак“ — помисли си. Медицинският монитор му бе разкрил, че има тялото на среден тридесет и една годишен мъж, който леко не е във форма.

В мисления му списък се носеха и други функции — подсилено съпричастие, усъвършенствано възприемане и още една, която нарече берсерк-функция — временен прилив на адреналин и всички други физически и увеличаващи силата способности, вероятно с цел да се използват като последно средство в борба или ако ти се наложи да вдигнеш тон-два. Освен вече използваната възпроизвеждаща функция, с която направо си бе прекалил, Харман видя, че възпроизвежданата информация се вкарва чрез споделящата функция на някой друг. Имаше също функция, която можеше да постави тялото му в нещо като хибернация и временно да забави всичките му жизнени процеси до точката на спирането. Досети се, че тази способност не е бърз начин да подремне, а е проектирана да се използва с нещо като кристалния шкаф в Тадж Мойра, ако на човек му се наложи да остане жив, но в инертно състояние за продължителен период — в случая с Мойра много продължителен период — без неизбежните рани от залежаване, мускулна атрофия, плитко дишане и другите странични ефекти при обичайното изпадане в безсъзнание. Харман веднага разбра, че истинската Сави многократно е използвала тази функция в хроноковчега си в Голдън Гейт при Мачу Пикчу и на други места, за да оцелее през четиринадесетте столетия криене от войникси и постчовеци.

Имаше и още много други функции, някои от които неописуемо интересни, но нужното за изучаването им съсредоточаване отново събуждаше главоболието му. Фотолуминесентното блещукане на фитопланктона в горните слоеве на Атлантика приличаше на северно сияние в уморените му очи.

Небето над океана бе изпълнено със светлина — този път не от удрящите морето мълнии, а от прескачащите в облаците искри, безшумни експлозии, разкриващи фракталната сложност на сякаш подпалените отвътре кипящи валма. Тези импулси и експлозии на светлина не се съпровождаха от никакъв звук: до дъното на Атлантическия пролом не достигаше и най-малкият намек за буря, затова Харман постави ръце под тила си и се наслади на светлинното шоу, като оцени и ефекта от мълниите върху все още бушуващата океанска повърхност.

Модели. Навсякъде модели. Всичко в природата и вселената танцуваше на ръба на хаоса, отложен от фракталните граници и милиардите скрити алгоритми и протоколи, изпълващи и най-малкото взаимодействие, но въпреки това красиви — о, и то колко красиви. Осъзна, че има най-малкото една функция, която не е изследвал и която може да му изясни повечето от тези модели много по-добре от възможностите на обикновените човешки усещания и чувства. Тя обаче най-вероятно изискваше връзка със спътниците и бе забранена, а освен това… Харман не се нуждаеше от генетично усъвършенствана способност, за да се наслади на чистата красота на това безмълвно представление насред Атлантика, което сякаш се поставяше специално за него.

Лежеше на дъното на Пролома с ръце под тила и тихо се помоли за Ада и неродения си син или дъщеря — когато активираше функциите си, тя щеше да узнае какъв е полът на детето им. Искаше му се да е с нея в този момент. Молеше се на Бог, за когото никога не се бе замислял — на Мълчаливия Бог, от когото Сетебос и неговият лакей Калибан се страхуваха най-много, ако можеше да се съди по думите на чудовището на острова на Просперо. Молеше се само любимата му Ада да е добре и да е жива и щастлива, доколкото можеха да позволят ужасните събития напоследък и раздялата им.

Докато заспиваше, чуваше силното хъркане на Мойра. Усмихна се, докато се унасяше. Хиляда години постижения в наноклетъчното и ДНК инженерството не бяха избавили постчовеците от хъркането. Но, разбира се, човешкото тяло на Сави бе онова, което…

Заспа по средата на мисълта си.