Дан Симънс
Олимп (54)

54.

Докато се събличаше в кристалната крипта под мраморната грамада на Тадж Мойра, Харман си даде сметка колко отвратително студено е всъщност в стъклената зала.

„Това е нередно. Това е абсолютно и тотално нередно“.

Харман и народът му нямаха абсолютно никаква представа за религия, като се изключи доживотното благоговение към постчовеците в техните орбитални пръстени и почти спиритуалната вяра на някои, че ще се възнесат до пръстените и ще прекарат вечността с постчовеците след Последния си факс. Най-близко до религиозното благоговение и церемонии се бяха доближавали от отделните сцени с гръцките богове, които бяха наблюдавали в торинската драма.

Сега Харман имаше чувството, че върши нещо като грях.

„Животът на Ада и на всички, които познавам и на които държа, може би зависи от това дали ще събудя тази постчовешка жена“.

— Но да правя секс с мъртва или изпаднала в кома непозната? — прошепна той. — Това е нередно. Това е лудост.

Погледна през рамо нагоре към стълбището. Просперо не се виждаше никакъв, точно както бе обещал. Харман смъкна от тялото си останалата термокожа. Въздухът бе леден. Погледна члена си и почти се разсмя, като видя колко е спаружен.

„Ами ако всичко това е просто шега на лудия стар маг?“ И каква му беше гаранцията, че Просперо не се спотайва наоколо с някакво невидимо наметало или друга магьосническа хитрина?

Стоеше на платформата на кристалния саркофаг и трепереше. Студът си бе просто част от всичко това. Неприятното изживяване от онова, което щеше да направи, бе още по-голяма част. От мисълта, че е потомък на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп му призляваше.

Спомни си ранената и изпаднала в безсъзнание Ада горе на Гладната скала и малцината други оцелели от Ардиското клане.

„Кой може да каже дали всичко това е било истина? Просперо като нищо би могъл да настрои торинския саван да предава фалшиви образи“.

Трябваше обаче да действа така, сякаш видението е било истинско. Трябваше да продължи, сякаш емоционалното изявление на Просперо — че трябва да се учи, да се променя, да влезе в тази битка срещу Сетебос и войниксите и калибаните, в противен случай всичко ще бъде загубено — е самата истина.

„Но какво може да направи един мъж, изживял петата си двайсетилетка?“ — запита се Харман.

Сякаш за да си отговори, той се промъкна напред, като внимаваше да не докосва краката на голата жена. Полупроницаемото силово поле го караше да се чувства така, сякаш се топва предпазливо в гореща вана.

Ковчегът бе достатъчно дълъг и широк, за да може да легне до спящата жена, без да я докосва. Тъканта, върху която лежеше тя, приличаше на коприна, но на допир Харман я усещаше по-скоро като меки метални фибри под коленете си. Бе почти целият във времевите ясли и усещаше приливите и импулсите на непознатата енергия, която поддържаше тази двойница на Сави млада и може би заспала.

„Ако си смъкна главата под силовото поле, може би ще заспя за хиляда и петстотин години и така ще реша всичките си проблеми. Особено проблема какво да правя сега“.

Сви се още повече и наведе лицето си под нивото на щипещото силово поле, подобно на влизаш във водата боязлив начинаещ плувец. Сега бе на ръце и колене над краката на жената. Въздухът в яслите бе много по-топъл и той усети как енергията от машинарията на саркофага завибрира през тялото му — но без да го приспи.

„А сега какво?“ Несъмнено и друг път в живота си се бе чувствал толкова неловко, но не можеше да си спомни кога точно.

Подобно на липсата на концепция за грях, в света на Харман идеята за изнасилване също бе чужда. В този вече свършен свят на старостилните човеци нямаше закони и никой не трябваше да ги прилага, но не съществуваше и агресивност между половете или интимност без съгласието и на двете страни. Не съществуваха закони, полиция и затвори — нито една от думите, сиглирани от Харман през последните осем месеца, — но в сплотените малки общности на групи, компании и факсове имаше своеобразно неофициално отбягване на едно или друго нещо. Никой не искаше да се окаже в изолация.

Пък и имаше достатъчно секс за всеки, който го желаеше. А почти всички го желаеха.

Харман го бе желал достатъчно често през почти всичките си пет двайсетилетки. Едва през последното си десетилетие се бе научил да чете странните заврънкулки в книгите и се бе отказал от онзи ритъм на живот да се прехвърля някъде и да си ляга с някого. Бе развил странната идея, че съществува, или би могла да съществува, или може би съществува някоя специална жена за него, някоя, с която — и за която — сексуалният контакт ще е нещо изключително, нещо напълно различно от повърхностните връзки и физическите приятелства, характерни за света на старостилните човеци.

Тази мисъл бе странна. Дотолкова, че би се сторила безсмислена за всеки, на когото разкаже за това — но не го беше казвал на никого. И може би именно младостта на Ада — тя бе само на двадесет и седем, когато за първи път се любиха и се влюбиха — й позволи да сподели неговите странни и романтични идеи за изключителност. Дори направиха своя „сватбена“ церемония в Ардис Хол и докато повечето от четиристотинте други хора предимно се шегуваха за всичко това и го приемаха като повод за поредното парти, неколцина — Петър, Деймън, Хана и още някои — бяха разбрали, че то има много по-голямо значение.

„Мисълта за това не ти помага да направиш онова, което ти каза да направиш Просперо, Харман“.

Бе коленичил гол над жена, която спеше — според лъжливия аватар на логосферата, който наричаше себе си Просперо, вече почти хилядолетие и половина. И за своя изненада откри, че не е готов за секс!

Защо приличаше толкова много на Сави? Тя бе може би най-интересният човек, когото бе срещал — дръзка, загадъчна, древна, от друга епоха, никога прекалено честна, тайнствена по начини, по които нито един старостилен човек от епохата на Харман не би могъл да бъде — но никога не го бе привличала като жена. Спомняше си слабото й тяло в тясната термокожа на орбиталния остров на Просперо.

Тази по-млада Сави не беше слаба. Мускулите й не бяха атрофирали от тежестта на вековете. Окосмяването й — навсякъде — бе тъмно, не черно, както си бе помислил отначало, не катраненочерното на прекрасната коса на Ада, а тъмнокестеняво. Облаците по северния склон на Джомолунгма се бяха разсеяли и в отразената ярка светлина на появилото се слънце някои от косъмчетата й заблестяха в медночервено. Харман виждаше малките пори на кожата й. Забеляза, че зърната на гърдите й са по-скоро кафяви, отколкото розови. Брадичката й бе с трапчинка и волева като на Сави, но бръчките, които си спомняше на челото, около устата и около ъгълчетата на очите, все още ги нямаше.

„Коя е тя?“, запита се за стотен път.

„Всъщност няма значение коя е — изкрещя умът му. — Ако Просперо казва истината, тя е жената, с която трябва да правиш секс, за да се събуди и да те научи на нещата, които трябва да знаеш, за да се прибереш у дома“.

Наведе се над спящата жена. Тя лежеше по гръб с опънати до тялото ръце, с обърнати надолу длани, а краката й вече бяха леко разтворени. Като се чувстваше осквернител до последната си фибра, Харман използва лявото си коляно, за да отмести десния й крак. Не би могла да бъде по-открита и уязвима пред него.

А той не би могъл да бъде по-малко възбуден физически.

Прехвърли тежестта на ръцете си, докато не застана в положение за лицева опора над проснатото под него тяло. Надигна глава нагоре, извън слабо бръмчащото силово поле, и вдиша дълбоко ледения въздух. Когато я отпусна отново в енергийното поле на саркофага, се почувства като потъващ за трети път удавник.

Отпусна се върху спящата жена. Тя не се размърда. Миглите й бяха дълги и тъмни, но не потрепваха, нямаше и най-малка следа от движение на очите под клепачите й, както бе виждал толкова много пъти у Ада, докато будуваше и я гледаше как спи до него под лунната светлина. Ада.

Затвори очи и си я представи — не ранена и в безсъзнание на Гладната скала, както му я бе показал червеният торински саван на Просперо, а каквато беше през осемте им месеца съвместен живот в Ардис Хол. Спомни си как се будеше до нея нощем, само за да я гледа как спи. Спомни си миризмата на сапун и жена до себе си в стаята им с еркерния прозорец в древното имение Ардис.

Усети, че започва да се възбужда.

„Не мисли за това. Не мисли. Просто си спомняй“.

Позволи си да си спомни онзи първи път с Ада, само преди девет месеца, три седмици и два дни. Бяха пътували със Сави, Деймън и Хана и тъкмо се бяха срещнали със събудения Одисей в Голдън Гейт при Мачу Пикчу. През онази нощ всеки имаше своя собствена спалня — кръглите зелени сфери, прилепнали към оранжевата кула на древния мост подобно на гроздове, висящи под хоризонталната подпора на двеста метра над руините.

След като всички се бяха оттеглили в стаята си и бяха стреснати от подовете, прозрачни като кристалния под на тази крипта — „Не, не мисли точно сега!“, — Харман се бе измъкнал от своята и бе почукал на вратата на Ада. Тя му отвори и той забеляза колко сияещи са тъмните й очи в мрака.

Всъщност бе отишъл в спалнята й да говорят за нещо, а не да правят любов. Или поне той така си мислеше. Веднъж вече бе наранявал чувствата й — в кратера Париж, при майката на Деймън, в дома на Марина високо на кулите от бамбуково дърво на ръба на приличащия на червено око кратер. И Ада рискува живота си, или поне прехвърляне по факса до орбиталната булатория, като се прехвърли от своя балкон до неговия, като се люлееше над дълбокия хиляди километри кратер на черната дупка. А той бе казал: „Не“. „Не още“. И тя се съгласи, макар със сигурност дотогава нито един мъж да не бе отказвал на прекрасната чернокоса Ада от Ардис Хол.

А през нощта в прозрачните сферични спални, висящи от Голдън Гейт в Мачу Пикчу, с издигащите се около тях планини, които той по-късно предположи, че са Андите, и с обитаваните от духове развалини далеч под тях, той бе отишъл при нея да поговорят за… за какво? А, да — беше отишъл в стаята й да я убеди да остане в Ардис Хол с Хана и Одисей, докато двамата с Деймън придружат Сави до онова легендарно място на име Атлантида, където може би ги чакаше космически кораб, с който да стигнат до пръстените. Бе много убедителен. И бе излъгал най-безсрамно. Бе казал на младата Ада, че ще е по-добре да представи Одисей на всички в Ардис Хол и че двамата с Деймън ще отсъстват само няколко дни. Всъщност се беше уплашил, че Сави ще ги отведе до някаква огромна опасност — както и стана, поради което тя изгуби живота си — и дори тогава не искаше Ада да пострада. Дори тогава чувстваше, че ще пострада собствената му плът и душа, ако й се случи нещо.

Когато нареди на ириса на вратата да се отвори, Ада бе облечена във възможно най-тънката и къса копринена нощница. Бледите лунни лъчи осветяваха ръцете и миглите й, докато я убеждаваше съвсем сериозно да остане в Ардис Хол с онзи странен странник Одисей.

След това я бе целунал. Не — беше я целунал само по бузата в края на разговора им, по същия начин, по който баща или приятел би целунал дете. Всъщност тя първа го целуна — страстна, открита, дълга целувка, ръцете й се обвиха около тялото му и го придърпаха към нейното, докато стояха под лунната и звездната светлина. Спомни си как усети младите й гърди върху своите през тънката коприна на синята й нощница.

Спомни си как я отнесе до малкото легло до заоблената прозрачна стена на спалнята. Тя му помогна да се освободи от дрехите си — непохватно и същевременно с елегантна забързаност.

Дали високопланинската буря се разрази тъкмо когато бяха започнали да се любят на онова тясно легло? Със сигурност малко по-късно вече бушуваше. Спомняше си лунната светлина върху обърнатото нагоре лице на Ада, лунната светлина върху зърната й, докато обхващаше гърдите й с длани и ги повдигаше към устните си.

Спомняше си също как стената от вятър удари моста и разтърси спалнята — страховито и прочувствено, точно както те бяха започнали да се разтърсват и движат — Ада под него, краката й се вдигнаха и се сключиха около хълбоците му, дясната й ръка се спусна надолу, за да го намери и насочи…

Сега никой не го насочваше, докато се втвърдяваше над тази жена в кристалната ясла. „Нищо няма да се получи — помисли си той през потока на собствените си спомени и събуденото желание. — Ще е суха. Ще трябва да…“

Останалата част от мисълта се изгуби, когато изведнъж осъзна, че тя не е суха при колебливите му проби, а мека, отворена и дори влажна, сякаш всички тези години бе лежала тук и го бе очаквала.

Ада бе готова за него — влажна от вълнение, устните й бяха топли, ръцете й го обгръщаха, пръстите й се плъзгаха по голия му гръб, докато той нежно се движеше в нея и с нея. Бяха се целували, докато самото целуване не бе накарало Харман — него, с четирите двайсетилетки и деветнадесетте години зад гърба си през онази седмица, най-стария човек, когото Ада бе виждала през живота си, — не го бе накарало почти да изгуби съзнание от страст и възбуда като някое тийнейджърче.

Любеха се, докато спалнята се тресеше от бесните пориви на вятъра — отначало нежно, сякаш цяла вечност, след това с все по-нарастваща и нарастваща страст, докато Ада го караше да изостави всички задръжки, докато му се откриваше и го приемаше все по-дълбоко в себе си, докато го целуваше и прегръщаше в мощния обръч на ръцете си, докато го стискаше със сключените си крака и го драскаше с нокти.

И когато свърши, Харман сякаш остана да трепери в нея цяла вечност. Ада отвърна с вътрешно треперене, което приличаше на трусове от някакъв безкрайно дълбок епицентър, а той имаше чувството, че сякаш не цялото й тяло, а само малката й ръка стиска сърцевината му, отпуска и стиска отново.

Харман затрепери в жената, която приличаше на Сави и не можеше да е тя. Не се отпусна, а се отдръпна веднага. Сърцето му биеше бясно, изпълнено с чувство за вина и нещо като ужас, макар че бе изпълнен с любовта си към Ада и спомените си за нея.

Изтърколи се настрани и легна задъхан и злочест до тялото на жената върху метално-копринената тъкан. Топлият въздух се движеше около двамата и се мъчеше да го приспи. Харман усети, че може да спи — да спи хилядолетие и половина, също като тази непозната, да проспи всички опасности за този свят, за приятелите си и за своята единствена, съвършена и предадена любима.

Някакво слабо движение го изтръгна от паяжината на дрямката.

Отвори очи и сърцето му почти спря, когато осъзна, че очите на жената са отворени. Беше обърнала глава и се взираше в него със спокоен хладнокръвен поглед — почти невъзможна степен на бодрост, след като бе спала толкова дълго.

— Кой си ти? — попита младата жена с гласа на мъртвата Сави.