Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

Втора част

22.

След векове на полутропическа топлина в Ардис Хол беше настъпила истинска зима. Нямаше сняг, ала в околните гори бяха останали само най-упоритите листа и цял час след колебливия изгрев скреж покриваше мястото, където падаше сянката на огромното имение — всяка утрин Ада гледаше как линията на обточената с бяло трева по полегатата западна морава бавно отстъпва към къщата, докато накрая не оставаше съвсем тънка ограда от скреж — и всички гости казваха, че двете рекички, които пресичаха двукилометровия път до павилиона на факс възела, били покрити с лед.

Тая вечер, една от най-ранните в годината, Ада обиколи къщата и запали газените лампи и много свещи; движеше се грациозно, въпреки че бе бременна в петия месец. Построено преди повече от хиляда и осемстотин години, преди последния факс, старото имение беше удобно и до днес — имаше над двайсет камини, използвани главно за украса и забавление през предишните столетия, които обаче днес отопляваха повечето стаи. В другите помещения — общо в сградата имаше шейсет и осем — Харман беше наредил да направят печки, наричаше ги Франклинови[1]. Тая вечер те излъчваха приятна топлина и на Ада й се доспа, докато палеше лампите, първо в стаите на долния, а после и на горните етажи.

Спря пред големия сводест прозорец в дъното на коридора на третия етаж. За пръв път от хиляди години, помисли си младата жена, горите падаха пред хора, размахващи брадви — и не само за огрев. В сивия зимен здрач, проникващ през гравитационно огънатите стъкла, виждаше препречващата гледката, ала успокоителна сива стена на дървената палисада, спускаща се по склона на южната морава. Палисадата обикаляше целия Ардис Хол, понякога на не повече от трийсет метра от къщата, друг път на стотина метра, плътно до гората. Бяха отсекли още дървета, за да построят стражевите кули, издигащи се на всички ъгли и чупки на палисадата, и след това още, за да превърнат десетките летни палатки в домове за над четиристотинте души, които сега живееха на територията на Ардис.

„Къде е Харман?“ От няколко часа се опитваше да преодолее настойчивостта на тая мисъл, като се разсейваше с най-различни домакински задачи, но вече не можеше да пренебрегва загрижеността си. Малко след зазоряване нейният любим — Харман обичаше да използва архаичната дума „съпруг“ — беше заминал с Хана, Петър и Одисей, който напоследък държеше да го наричат Никой, с една волска дрошка из горите и ливадите на петнайсетина и повече километра от реката, на лов за елени и в търсене на още от изгубения добитък.

„Би трябвало вече да са се прибрали. Той ми обеща, че ще си е вкъщи много преди мръкване“.

Слезе на първия етаж и отиде в кухнята. Грамадната кухня от векове бе запазена само за слуги и някой и друг войникс, донесъл месо от ловните им полета, но сега в нея кипеше човешка дейност. Днес бе ред на Ем и Реман да организират вечерята — обикновено в главната сграда на Ардис Хол се хранеха петдесетина души — и в момента десетина мъже и жени печаха хляб, правеха салати, печаха месо на шиш в огромното старо огнище и изобщо всяваха весел хаос, който скоро щеше да се премести на дългата, отрупана с храна маса.

— Върнаха ли се вече? — попита Ем.

— Още не — усмихна се Ада и се опита да се направи на безгрижна.

— Ще се върнат. — Ем потупа бялата й ръка.

Не за пръв път и без гняв — Ем й харесваше — Ада се зачуди защо хората като че ли смятат, че имат повече право да докосват и потупват жена, когато е бременна.

— Разбира се — съгласи се тя. — И надявам се, с еленско месо и поне четири говеда… най-добре с поне две крави.

— Да, имаме нужда от мляко — потвърди Ем, пак потупа Ада по ръката и се върна към задълженията си край огъня.

Ада се измъкна навън. За миг дъхът й секна от студ, но си беше сложила шала и сега го загърна по-плътно около раменете си. След топлата кухня леденият въздух се забиваше като иглички в лицето й. Младата жена спря на задната веранда и се вгледа в мрака.

„По дяволите“ — помисли си тя, вдигна лявата си ръка и задейства близката мрежа на дланта си, като си представи единичен жълт кръг с вписан зелен триъгълник. Опитваше функцията за пети път през последните два часа.

Синият овал се материализира над дланта й, но холографските образи още бяха замъглени и осеяни със смущения. Харман предполагаше, че тия случайни дефекти на близката и далечната мрежа или даже на старата търсеща функция нямат нищо общо с телата им — наномашините продължавали да са в гените и кръвта им, казваше той със смях — а са свързани със сателитите и релейните астероиди в п– или е-пръстена, навярно поради смущение, предизвикано от нощните метеоритни дъждове. В тъмното небе Ада виждаше полярния и екваториалния пръстен, които се въртяха като пресичащи се пояси светлина, всеки образуван от хиляди отделни сияещи обекти. През почти всичките й двайсет и седем години тия пръстени й бяха действали успокоително — дом на булаторията, където възстановяваха телата им на всяка двайсетилетка, дом на постчовеците, които ги наблюдаваха и сред които всеки се възнасяше на своята пета и последна двайсетилетка — ала сега, знаеше тя от преживяванията на Харман и Деймън там, на пръстените нямаше постчовеци и те представляваха ужасна опасност. Петата двайсетилетка се бе оказала ужасна лъжа през всички тия безкрайни векове — последен факс в безпаметна смърт и изяждане от съществото, наречено Калибан.

Падащите звезди — всъщност късове от двата орбитални острова, за чието сблъскване преди осем месеца бяха допринесли Харман и Деймън — се носеха от запад на изток, но това беше слаб метеоритен дъжд в сравнение с ужасната бомбардировка през ония първи седмици след Падането. Ада се замисли за името, което всички използваха през последните месеци. „Падането“. Падане на какво? На късовете от орбиталния астероид, който Харман и Деймън бяха помогнали на Просперо да разруши, падане на слугите, разпадане на електрическата мрежа, край на службата на войниксите, които бяха избягали от човешка власт точно през оная нощ… нощта на Падането. Всичко бе пропаднало в онзи ден, преди малко повече от осем месеца, разбираше Ада — не само небето, а техният свят, какъвто го бяха познавали те и предишните поколения старостилни човеци в продължение на повече от четиринайсет по пет двайсетилетки.

Пригади й се като през първите три месеца на бременността, но това беше от безпокойство. Главата я болеше от напрежение. Ада мислено се изключи и близката мрежа угасна. Опита далечната — и тя не работеше, — опита примитивната търсеща функция, ала тримата мъже и жената, които искаше да открие, не бяха достатъчно близо, за да се покажат като червени, зелени или кехлибарени светлинки, така че изключи всички функции.

Вдигна поглед към светещите прозорци на библиотеката — видя вътре главите на другите, които сиглираха — и й се прищя да е при тях, да прокарва длани по гръбчетата на новите томове, донесени и подредени през последните дни, да гледа златните думи, течащи по ръцете в ума и сърцето й. Ала в тоя кратък зимен ден вече беше прочела петнайсет дебели книги и дори само от мисълта за сиглиране й призляваше още повече.

„Четенето или поне сиглирането е почти като да си бременна — помисли си, доволна от сравнението. — Изпълва те с чувства и реакции, за които не си готова… кара те да се чувстваш прекалено пълна, не съвсем каквато си била, изведнъж те тласка към някакъв предопределен миг, който завинаги ще промени нещо в живота ти. — Зачуди се какво би казал Харман за това сравнение — той жестоко критикуваше собствените си метафори и аналогии — и изведнъж безпокойството й се върна, и тя усети, че гаденето плъзва от корема й към сърцето й. — Къде са те? Къде е той? Добре ли е любимият ми?“

Тръгна към пламтящото огнище и дъсченото скеле на вагрянката на Хана — тя вече работеше денонощно и произвеждаше оръжие от бронз, желязо и други метали.

Тая вечер огъня подклаждаше и поддържаше Лоус, приятелят на Хана, заедно с група по-млади мъже.

— Добър вечер, Ада ур — извика високият слаб мъж. Познаваше я от години, но винаги предпочиташе официалностите.

— Добър вечер, Лоус ур. Нещо ново от стражевите кули?

— Няма нищо — отвърна той и се отдръпна от отвора на вагрянката. Ада разсеяно забеляза, че е обръснал брадата си и че лицето му е червено и потно от горещината. Работеше гол до кръста в нощ, в която можеше да завали сняг.

— Ще леете ли? — попита Ада. Хана винаги я осведомяваше за такива неща — нощното леене бе страхотна гледка, — ала металургичната пещ не беше сред задълженията на Ада и тя почти не се интересуваше от нея.

— Утре сутрин, Ада ур. Сигурен съм, че Харман ур и другите скоро ще се върнат. Лесно ще намерят пътя по светлината на пръстените и звездите.

— Да — съгласи се Ада. — Виждал ли си Деймън ур?

Лоус попи потта от челото си, нареди на другите мъже да донесат дърва и каза:

— Деймън ур замина за кратера Париж, забрави ли? Отиде да доведе майка си.

— А, да, разбира се. — Ада прехапа устни, но все пак трябваше да попита. — Преди мръкване ли тръгна? — През последните седмици нападенията на войникси по пътя между Ардис и факс възела бяха зачестили, особено по тъмно.

— О, да, Ада ур. Имаше достатъчно време да стигне до павилиона преди залез-слънце. И взе един от новите арбалети. Ще изчака до изгрева, за да се върне с майка си.

— Чудесно. — Тя погледна на север към дървената стена и гората зад нея. Тук на открития склон вече бе тъмно. Стопяваше се и последната светлина на запад, където се трупаха черни облаци. Представи си колко е тъмно под дърветата. — Ще се видим на вечеря, Лоус ур.

— Приятна вечер дотогава, Ада ур.

Вятърът се усили и младата жена наметна шала върху главата си. Вървеше към северната порта и стражевата кула, ала нямаше да извика, за да не разсейва часовите със своите тревоги. Освен това привечер беше прекарала цял час там — гледаше северните подстъпи в почти щастливо очакване. Това бе преди да я обземе безпокойството обаче. Безцелно заобиколи откъм източната страна на Ардис Хол и кимна на стражите, които стояха, подпрени на копията си, край кръглата отбивка. Газовите факли вече бяха запалени.

Не можеше да влезе вътре. Прекалено много топлина, прекалено много смях, прекалено много разговори. Видя на верандата младата Пиън задълбочено да разговаря с една от своите почитателки, която след Падането се бе преселила в Ардис от Уланбат — една от многобройните ученички на Одисей от времето, когато старецът беше учител, преди да стане Никой и темерут — и се обърна към относителната тъмнина на страничния двор, тъй като не желаеше да влиза в разговор.

„Ами ако Харман умре? Ами ако вече е мъртъв някъде там в мрака?“

Щом облече мисълта в думи, се почувства по-добре и гаденето й попремина. Думите бяха като предмети, правеха идеята по-материална — не толкова като отровен газ, а по-скоро като отвратителен куб от кристализирала мисъл, който можеше да върти в ръце и да изучава ужасните му страни.

„Ами ако Харман умре?“ Нямаше да умре самата тя — Ада, вечната реалистка, го знаеше. Щеше да продължи да живее, да роди детето, навярно пак да обича.

От тази мисъл пак й призля и тя седна на една студена каменна пейка, откъдето можеше да наблюдава пламтящата вагрянка и затворената северна порта зад нея.

Знаеше, че преди Харман не е била влюбена в никой друг. Даже когато й се бе искало, и като момиче, и като млада жена беше разбирала, че флиртовете не са любов — в оня свят преди Падането, който не беше много повече от обикновен флирт: с живота, с другите и със самия себе си.

Преди Харман Ада не бе познавала дълбоко удовлетворяващата наслада да спи с любим човек — и не използваше евфемизъм, а си представяше как спи до него, събужда се нощем до него, усеща ръката му върху себе си, докато заспива, и често, когато се събужда сутрин. Познаваше най-интимните звуци на Харман, неговия допир и мирис — мирис на мъж, който води живот на открито, смесица от миризмата на кожа от конските такъми в конюшнята зад вагрянката и богатия есенен аромат на гората.

Самото й тяло беше запечатало неговия допир — и не само интимното докосване на честото им любене, а и най-слабия натиск на дланта му върху рамото, ръката или гърба й. Знаеше, че погледът му ще й липсва почти също толкова, колкото и физическият контакт — всъщност грижата и вниманието му към нея се бяха превърнали в нещо като постоянно докосване. Тя затвори очи и си позволи да усети ръката му, стискаща нейната студена по-малка длан — пръстите й бяха дълги и тънки, неговите — дебели, мазолестата му длан винаги бе по-топла от нейната. Щеше да й липсва топлината му. Разбираше, че ако Харман е мъртъв, най-много ще й липсва — също колкото самото същество на нейния любим — фактът, че той олицетворява нейното бъдеще. Не нейната съдба, а бъдещето й, неизразимото усещане, че утре означава да вижда Харман, да се смее с Харман, да се храни с Харман, да разговаря за тяхното неродено дете с Харман, даже да спори с Харман — вечно щеше да й липсва усещането, че продължаването на живота й не е просто още един ден дишане, а още един ден връзка с любимия й, освен всичко останало.

Седеше на студената пейка под въртящите се пръстени и усилващия се нощен метеоритен дъжд и съзнаваше, че е по-лесно да мисли за собствената си смъртност, отколкото за смъртта на любимия. Това не беше нещо съвсем ново за нея — и преди си бе представяла тази възможност, страшно много я биваше да си фантазира — ала реалността й и пълнотата на самото усещане й бяха абсолютно непознати. Както и с усещането на новия живот в нея, чувството за загуба и любовта й към Харман я изпълниха — колкото и да беше невероятно, това някак си бе по-голямо не само от нея, но и от способността й за такива мисли и емоции.

Беше очаквала да й хареса да се люби с Харман — да му отдава тялото си и да познава удоволствието, което може да й достави неговото тяло — ала колкото по-близки ставаха, толкова повече се удивляваше, че всеки от тях сякаш открива друго тяло, нито нейното, нито неговото, а нещо общо и необяснимо. Не бе разговаряла за това с никого, даже с Харман, макар да знаеше, че и той изпитва същото. Според нея едва Падането беше освободило тая загадка у хората.

Тия последни осем месеца от Падането би трябвало да са тежко и тъжно време за нея — слугите бяха станали безполезни, спокойният й живот на вечни празници бе свършил завинаги, беше изчезнал светът, който познаваше и в който бе израснала, майка й беше отказала да се върне в опасния Ардис Хол: бе останала в имението на Ломан близо до източното крайбрежие с още две хиляди души и всички бяха загинали при масовото нападение на войникси през есента. Изчезването на братовчедка й Вирджиния от имението й край Чом над полярния кръг, безпрецедентните тревоги за храна, топлина, безопасност и оцеляване, ужасното откритие, че булаторията вече я няма и че възнасянето в рая на п– и е-пръстените е зловещ мит, отрезвяващото съзнание, че някой ден ги очаква само смърт и че петте двайсетилетки живот вече не са тяхно рождено право, че могат да умрат всеки момент — всичко това би трябвало да е ужасяващо и потискащо.

Но тя беше щастлива. По-щастлива от когато и да било в живота си. Щастлива от новите предизвикателства, от нуждата да намира смелост, да вярва на други и да разчита на тях за живота си. Щастлива да разбере, че обича Харман й той я обича по начин, невъзможен в предишния им свят на факсово ходене по партита, свят на слуги и временни връзки между мъже и жени. И нещастна — всеки път, щом той тръгваше на лов, предвождаше атака срещу войникси, потегляше с аероскутер към Голдън Гейт при Мачу Пикчу или друго древно място, или на поредното си факс пътуване, за да преподава в някоя от тристатината други оцелели общности — „Поне половината от населението на Земята е загинало след Падането и днес знаем, че изобщо не сме били един милион, че броят, който преди векове са ни съобщили постчовеците, винаги е бил лъжа“ — ала беше също толкова щастлива всеки път, когато Харман се връщаше, и дваж повече във всеки студен, опасен, несигурен ден, който любимият й прекарваше при нея в Ардис Хол.

Щеше да продължи да живее, ако Харман бе мъртъв, знаеше в сърцето си, че ще продължи да живее, ще оцелее, ще се бори, ще роди и отгледа това дете, навярно пак ще обича, но тая вечер знаеше и че леещата се като река радост от изминалите осем месеца ще си иде завинаги.

„Престани да се държиш като идиотка“ — смъмри се Ада.

Стана, нагласи шала си и тъкмо да тръгне към къщата, когато заби камбаната на стражевата кула на портала и отекна гласът на един от часовоите:

— Откъм гората приближават трима души!

Всички мъже до вагрянката зарязаха работата си, грабнаха копия, лъкове и арбалети и се втурнаха към стените. Патрулиращите часови от източния и западния двор също се затичаха към стълбите и парапетите.

„Трима души!“ За миг Ада се вцепени. Сутринта бяха тръгнали четирима. С дрошка, теглена от вол. Нямаше да се върнат без дрошката и вола, ако не се бе случило нещо ужасно. Ако някой беше пострадал — да речем с изкълчен глезен или счупен крак, — щяха да го докарат с колата.

— Трима души приближават северната порта — повторно извика часовоят. — Отворете портата. Носят някого.

Ада захвърли шала си и с всички сили се втурна към северната порта.

Бележки

[1] Чугунени печки, изобретени от Бенджамин Франклин, наподобяващи камина. — Б.пр.