Дан Симънс
Олимп (74)

75.

Демогоргон заема половината от изпълненото с пламъци небе. Азия, Пантея и мълчаливата им сестра Йона продължават да се свиват и да треперят от страх. По скалите, хребетите и ръбовете на близките вулкани се виждат гигантски извисяващи се фигури — титани, Часове, чудовищни коне, подобни на Лечителя грамадни стоножки, нечовешки колесничари, още титани, събиращи се подобно на съдебни заседатели по стъпалата на гръцки храм. Лещите на термокожата позволяват на Ахил да вижда всичко. Почти му се иска да не могат.

Обитателите на Тартар са прекалено чудовищни. Титаните са твърде космати и титанични; колесничарите и наречените от Демогоргон Часове същества пък изобщо не могат да се видят във фокус. Видът им кара Ахил да си спомни как веднъж е разсякъл корема на един троянец и как оттам към него е погледнал някакъв малък хомункулус, и как сините му очи като че ли примигват през раздробените ребра и разкъсаните вътрешности. Това е единственият случай, когато е повръщал на бойното поле. Към тези колесничари и богини на времето е също толкова трудно да се гледа.

Докато Демогоргон чака чудовищните заседатели да се натуткат и съберат, Хефест измъква тънка нишка от кръглия шлем на абсурдния си костюм и закрепва края й за шлема на Ахил.

— Сега чуваш ли ме? — пита сакатият бог-джудже. — Имаме няколко минути да поговорим.

— Чувам те, но това не се ли отнася и за Демогоргон? Чуваше те преди.

— Не, това е кабелна връзка. Демогоргон може да е каквото си иска, но не и Дж. Едгар Хувър.

— Кой?

— Няма значение. Чуй ме, сине Пелеев, трябва да се разберем какво ще казваме на тази гигантска паплач и на Демогоргон. Много неща зависят от това.

— Не ме наричай така! — изръмжава Ахил и му хвърля поглед, който е смразявал кръвта на враговете му на бойното поле.

Хефест наистина отстъпва уплашено назад и без да иска, опъва нишката-кабел.

— Как да не те наричам?

— Сине Пелеев. Не желая никога повече да чувам тази фраза.

Богът на занаятите вдига облечените си в тежки ръкавици ръце.

— Добре де. Но въпреки това трябва да поговорим. Имаме само минута-две преди да започне този маймунски съд.

— Какво е „маймунски“? — На Ахил започва да му писва от двусмислените приказки на минибога. Бързоногият мъжеубиец държи меча в ръката си. Почти е убеден, че за да убие този така наречен безсмъртен, е достатъчно просто да разреже металния костюм на брадатия глупак, да отстъпи назад и да гледа как богът на огъня се задавя до смърт в киселинната атмосфера. Но все пак Хефест е олимпийски безсмъртен, дори и без лечителните вани на голямата буболечка. Така че най-вероятно дебелоокият брадат инвалид също като него само ще кашля, ще се дави, ще драйфа и ще се гърчи от болка цяла вечност, докато някоя от океанидите не реши да го излапа. Ахил чувства силен подтик да разбере дали ще стане така.

Едва успява да се противопостави на подтика.

— Няма значение — казва Хефест. — Какво смяташ да кажеш на Демогоргон? Не е ли по-добре аз да взема думата?

— Не.

— Е, в такъв случай трябва да си съгласуваме историите. Какво друго ще помолиш Демогоргон и титаните, освен да убият Зевс?

— Няма да моля това нещо да убива Зевс — твърдо казва Ахил.

Брадатият бог-джудже изглежда изненадан под стъкления си мехур-шлем.

— Така ли? Помислих си, че затова сме тук.

— Смятам сам да убия Зевс — казва Ахил. — И да нахраня с черния му дроб Аргус, кучето на Одисей.

— Добре — въздъхва Хефест. — Но за да седна на трона на Олимп — сделката, която ми предложи и с която Нюкта се съгласи — ще трябва да убедим Демогоргон да действа в наша полза. А той е луд.

— Луд ли? — казва Ахил. Повечето от чудовищните фигури вече като че ли са се наместили сред хребетите, кратерите и потоците лава.

— Не го ли чу какви ги дрънка за върховния Бог? — пита Хефест.

— Не зная кого има предвид, ако не е Зевс.

— Има предвид някакъв единствен и върховен бог в цялата вселена. — И без това грубият глас на Хефест е още по-груб по комуникационния кабел. — Един бог с главно „Б“ и никакви други.

— Това е абсурдно — казва Ахил.

— Така е — съгласява се богът на огъня. — Именно затова расата му го прокуди в света-затвор Тартар.

— Раса? — невярващо повтаря Ахил. — Да не искаш да кажеш, че има още демогоргони?

— Разбира се. Нищо не съществува в един-единствен екземпляр, Ахиле. Дори и ти трябва да си го разбрал. Този тук е луд, та дрънка. Почита някакъв единствен всемогъщ бог с главно „Б“ и понякога го нарича „Тихия“. Или „Мълчаливия“.

— Тихия? — Ахил се опитва да си представи мълчалив бог. Тази концепция определено не съответства на опита му.

— Да — изръмжава Хефест през слушалките. — Само че това „Тих“ не изчерпва целия единствен и всемогъщ бог с главно „Б“, а само една от проявите Му… с главно „М“.

— Стига с главните букви — казва Ахил. — Значи Демогоргон наистина вярва в повече от един бог.

— Не — настоява богът на огъня и занаятите. — Този голям Бог просто има много лица или аватари, или форми. Нещо като Зевс, когато иска да изчука някоя смъртна жена. Нали помниш, че се превърнал в лебед, за да…

— Какво общо има всичко това с изслушването, което ще започне след около трийсет шибани секунди? — изкрещява Ахил в микрофоните на термокожата си.

Хефест рязко поставя длани върху стъкления мехур на мястото, където би трябвало да са ушите му.

— Шшш — изсъсква по интеркома богът-джудже. — Виж какво, това има всичко общо с опита ни да убедим Демогоргон да освободи титаните и другите тук да нападнат Зевс, да разкарат олимпийците и да ме провъзгласят за нов цар на Олимп.

— Но ти току-що каза, че Демогоргон е затворник.

— Казах. Но Нюкта — Нощ — отвори брана-дупката от Олимп дотук. Можем да се върнем през нея, освен ако не се затвори, преди да свърши това проклето изслушване, процес, градско събрание или каквото и да е там. Освен това си мисля, че Демогоргон може да се махне оттук, когато си пожелае.

— Че що за затвор е това, щом можеш да се махнеш, когато ти скимне? — пита Ахил. Мъжеубиецът започва да подозира, че ненормалният тук е именно брадатият бог-джудже.

— Трябва да знаеш някои неща за расата на Демогоргон — казва главата-мехур върху тялото от метални мехури. — Всичко, което се знае за тях, е… много малко. Този Демогоргон се е затворил самичък, защото така му бе казано. Може да се телепортира където си иска и когато си иска… ако сметне, че е достатъчно важно. Просто трябва да го убедим, че е достатъчно важно.

— Но нали имаме брана-дупката — казва Ахил. — И какво получава Нюкта от всичко това? В Одисеевия дом, преди да събудя Зевс, ти ми каза, че Нощ може да отвори дупката, и аз ти повярвах. Но защо? Какво ще спечели тя?

— Оцеляване — отговаря Хефест и се оглежда. Всички чудовищни фигури като че ли са заели местата си. Съдът заседава. Всички очакват Демогоргон да заговори.

Ахил също вижда това.

— Какво искаш да кажеш с това „оцеляване“? — изсъсква той по интеркома. — Сам каза, че Нюкта е една от богините, от които Зевс се страхува. От нея и от проклетите й Съдби. Нищо не може да й направи.

Стъкленият мехур се раздвижва насам-натам — Хефест поклаща глава.

— Не Зевс. Просперо, Сикоракса и… хората… съществата, които помогнаха за създаването на Зевс, на мен, на другите богове и дори на титаните. Нямам предвид бога на небето Уран, който се сноши с Гея, Майката-Земя. А преди тях.

Ахил се опитва да настрои ума си за друг създател на титаните и боговете, различен от Земята и Небето. Не успява.

— Държаха в капан едно същество на име Сетебос и твоята Илион-Земя на Марс в продължение на десет години — продължава Хефест.

— Кой? — Ахил вече е напълно объркан. — Кой е този Сетебос? И какво общо има всичко това с нещата, които ще кажем на Демогоргон след по-малко от минута?

— Ахиле, ти познаваш достатъчно добре историята ни. Нали знаеш как Зевс и другите млади олимпийци победиха баща си Кронос и останалите титани, макар те да бяха по-могъщи от тях?

— Зная — отвръща Ахил и отново се чувства като детето, обучавано навремето от кентавъра Хирон. — Зевс спечелил войната между боговете и титаните, като призовал на помощ ужасни същества, срещу които титаните били безсилни.

— И кое било най-ужасното от всички тези ужасни същества? — пита брадатият бог-джудже по интеркома. От наставническите му нотки на Ахил му иде да го изкорми на секундата.

— Сторъкия — отвръща той, като влага последните останки от търпението си. Всеки момент Демогоргон ще заговори, а нищо от това дърдорене не е подсказало на Ахил какво да каже. — Чудовищното многоръко същество, което вие боговете наричате Бриарей, а първите хора — Егейон.

— Съществото на име Бриарей и Егейон всъщност се нарича Сетебос — изсъсква Хефест. — В продължение на десет години това създание бе отвличано от намеренията си и оставено да се храни от жалката ви война между троянци и ахейци. Но сега то отново е свободно и квантовите опори на цялата слънчева система стават неустойчиви. Нюкта се тревожи, че те ще унищожат не само тяхната Земя, но и новия Марс и цялото й тъмно измерение. Брана-дупките свързват всичко. Те са прекалено безразсъдни — Сикоракса, Сетебос, Просперо и цялата им пасмина. Мойрите предричат пълно квантово унищожение, ако някой или нещо не се намеси. Нюкта би предпочела мен, сакатото джудже, на трона на Олимп, вместо да рискува подобно пълно квантово стопяване.

Ахил няма никаква шибана идея какви ги дрънка богът-дребосък и затова мълчи.

Демогоргон като че ли прочиства своето не-гърло, за да сложи край на приказките и движението сред тълпата титани, колесничари, лечители, Часове и други уродливи фигури.

— Добрата новина е, че Демогоргон и неговият бог Тихия хапват сетебоси на закуска — изсъсква тихо Хефест по интеркома, сякаш огромната безформена маса над тях може да ги чуе въпреки комуникационния проводник.

— Не Демогоргон е лудият — прошепва в отговор Ахил. — Ти си луд, та дрънкаш.

— Както и да е, няма ли все пак да ме оставиш аз да говоря? — напрегнато пита Хефест.

— Добре — отвръща Ахил. — Но само кажи нещо, с което не съм съгласен, и ще разпоря префърцуненото ти костюмче на отделни железни топки, после ще отрежа истинските ти топки и ще ти ги натикам в гърлото през стъклото.

— Става — казва Хефест и дърпа свързващия ги кабел.

— МОЖЕШ ДА ЗАПОЧНЕШ С МОЛБАТА СИ — прогърмява гласът на Демогоргон.