Дан Симънс
Олимп (45)

45.

„Кралица Маб“ се носеше към Земята върху стълб от ядрени експлозии, като взривяваше големи колкото кутии кока-кола бомби на всеки трийсет секунди. Бомбите избухваха, оттласкваха платформата на кърмата, грамадните бутала и цилиндри в машинното отделение се движеха назад-напред, изхвърляха следващата бомба…

Манмът гледаше кърмовия видеоканал.

— Ако някой на Земята не е знаел, че идваме, вече е узнал — каза той на Орфу по теснолъчевия канал. Двамата бяха поканени за пръв път на мостика и в момента се качваха с най-големия асансьор към носа на тристаметровия кораб — който по време на намаляване на скоростта естествено сочеше назад към космоса, вместо към бързо растящата планета.

— Това не ми се струва много фино — отвърна йониецът.

— Явно е така. Това е точно толкова фино, колкото стомашна помпа, колкото платена тоалетна в отделение за диария, колкото…

— Давай по-накратко — избуботи приятелят му.

— Прекалено е очевидно. Прекалено видимо. Прекалено скъпо — искам да кажа, това е конструкция на космически кораб от средата на двайсети век, за Бога. Ядрени бомби. Изхвърлящи механизми от Атланта, щата Джорджия, бутилиращ завод за кока-кола, хиляда деветстотин петдесет и девета…

— Давай по-накратко — отново го прекъсна Орфу. По-рано очните му стълбчета и видеокамерите му щяха да се насочат към Манмът, поне някои, ала те не бяха подменени след изгарянето на оптичните му нерви.

— Трябва да приема, че ни следват не толкова видими моравекски кораби — модерни съдове със стелт технологии.

— Така предполагам и аз — съгласи се огромният вакуумен моравек.

— Досега не си го споменавал.

— Ти също — отбеляза Орфу.

— Защо Астейг/Че и другите премиер интегратори не са ни казали? — попита Манмът. — Ако сме начело на истински флот като очевидна мишена, имаме право да го знаем.

Йониецът излъчи субзвуково буботене, неговата равностойност на свиване на рамене.

— Това нищо нямаше да промени, нали? Ако отбраната на Земята открие огън срещу нас и пробие доста скромното ни силово поле, ще загинем, преди да имаме време да се оплачем.

— Като става дума за отбраната на Земята, онзи глас от орбиталния град казал ли е нещо от онова съобщение преди две седмици? — Мазерното излъчване бе лаконично: записаният женски глас просто беше повтарял „Доведете ми Одисей“ в продължение на двайсет и четири часа, след това внезапно бе прекъснал. Това не бе случайно излъчено съобщение — беше насочено точно към „Кралица Маб“.

— Следя входящите канали и не съм чул нищо ново — отвърна Орфу.

Асансьорът избръмча и спря. Широките товарни врати се отвориха. Манмът излезе на мостика за пръв път от потеглянето им от Фобос.

 

 

Мостикът беше кръгъл, с диаметър трийсет метра, куполовиден таван, обточен с дебели илюминатори и холографски екрани, служещи за прозорци. От гледна точка на космическите технологии, това почти напълно удовлетворяваше Манмът. Макар че безименният кораб, който ги бе закарал с Орфу и покойните Корос III и Ри По на Марс, беше векове по-усъвършенстван — ускоряваше с една пета светлинна скорост с помощта на магнитни ножици, имаше светлинно борово платно, ядрени двигатели и други модерни моравекски устройства — този странен архаичен атомен съд изглеждаше… нормално. Вместо пред чисто виртуални пултове, повече от дванайсет моравекски техници седяха на старомодни ускорителни седалки пред още по-старомодни монитори от метал и стъкло. Имаше истински ключове, истински щифтове, физически бутони — бутони! — и стотици други приятни за окото и видеокамерата детайли. Подът, изглежда, бе от стомана, навярно задигната от корпуса на някой мореходен кораб от епохата на Втората световна война.

Обичайните заподозрени — непочтителният израз на Орфу — ги очакваха близо до навигационната маса в средата: Астейг/Че, техният главен премиер интегратор от Европа, генерал Бех бин Адее, който представляваше бойците от Пояса, техният калистански навигатор Чо Ли (чиято прекалено голяма прилика със загиналия Ри По силно смущаваше Манмът), якият бъкивъглероден ганимедец с очи на муха Сума IV и напомнящият паяк Ретроград Синопесен.

Манмът се приближи към масата с картата и се качи върху металния перваз, който позволяваше на по-дребните моравеки да гледат светещата повърхност. Орфу застана до него.

— Остават по-малко от четиринайсет часа до навлизане в ниска земна орбита — без приветствие и въведение съобщи Астейг/Че. Гласът му — тоя Джеймс-Мейсъновски глас за свикналите с видеоисторията на Изгубената ера уши и аудиоприемници на Манмът — звучеше меко, но делово. — Трябва да решим какво ще правим.

Премиер интеграторът говореше с глас, вместо да излъчва по общия канал. Мостикът имаше нормална земна атмосфера, атмосферно съдържание, каквото европейските моравеки харесваха, а другите можеха да понасят, и говоримата реч бе по-интимна от общия канал, а и не така заговорническа като теснолъчевите комуникации.

— Имаше ли нови съобщения от онази жена, която ни молеше да й заведем Одисей? — попита Орфу.

— Не — отвърна едрият калистански навигатор Чо Ли. Както винаги, гласът му беше изключително мек. — Но орбиталната конструкция, от която идваше сигналът, всъщност е нашата цел.

Той прокара манипулаторно пипало по картата и се появи голяма холограма на Земята. Екваториалният и полярният пръстен светеха ярко, безброй светли точици се движеха от запад на изток по екватора и от север на юг около полюсите.

— Това е видесигнал в реално време — съобщи сребърната кутийка сред тънките сребърни крака, образуващи тялото на амалтееца Ретроград Синопесен.

— Мога да чета информацията по общия канал — каза Орфу от Йо. — И ви „виждам“ всичките на радара и инфрачервения си скенер. Обаче е възможно да пропусна някои тънки аспекти на холопрожекциите, понеже съм сляп и така нататък.

— Ще описвам всичко, което виждам, по теснолъчевия канал — обеща Манмът, установи теснолъчева връзка с йониеца и описа холографското изображение на синьо-бялата Земя, увиснала в пространството над масата и ярките пръстени над океаните и облаците. Пръстените бяха толкова близо, че на черния космически фон сияеха безчет отделни обекти.

— Увеличение? — попита Орфу.

— Само десет — отговори Синопесен. — Ниско бинокулярно равнище. Наближаваме орбитата на земната луна — въпреки че в момента тя е от отсрещната страна на планетата. Когато навлезем в тяхното цизлунарно пространство, ще престанем да изхвърляме ядрени бомби и ще превключим на йонен двигател — няма защо да ги настройваме срещу себе си. Скоростта ни спадна до десет километра в секунда и продължава да се понижава. Може би сте забелязали намаляването на скоростта от едно цяло и пет десети g през последните два дни.

— Как понася извънредното гравитационно натоварване Одисей? — поинтересува се Манмът. Не беше виждал единствения им останал човешки пътник през изтеклата седмица. Бе се надявал, че Хокънбери ще се телепортира обратно на „Кралица Маб“, ала поне засега това не бе станало.

— Чудесно — избуботи високият ганимедец Сума IV. — През повечето време си стои в каютата, обаче се държи така още отпреди да увеличим гравитационното натоварване.

— Той каза ли нещо за женския глас по мазера — или за съобщението „Доведете ми Одисей“? — попита Орфу.

— Не — отвърна Астейг/Че. — Каза само, че не знае чий е гласът — че със сигурност не принадлежи на Атина, Афродита или на който и да било друг от олимпийските безсмъртни, които познава.

— Откъде точно идваше сигналът? — обади се Манмът.

Чо Ли задейства лазерната показалка, вградена в един от манипулаторите му, и посочи точицата в полярния пръстен, която в момента наближаваше южния полюс от отсрещната страна на прозрачната земна холограма.

— Увеличи — нареди навигаторът на главния ИИ на „Маб“.

Точицата сякаш скочи напред и измести цялата Земя. Представляваше град с форма на гири, построен от метални греди, матово оранжево стъкло и светлина: високи стъклени кули, стъклени балони, стъклени куполи, шеметни стъклени спирали и арки. Манмът обобщено описа всичко по теснолъчевата връзка с Орфу.

— Това е един от по-големите изкуствени обекти в земна орбита — поясни Ретроград Синопесен. — Дълъг двайсетина километра, приблизително колкото техния град от Изгубената ера Манхатън, преди да го залее океанът. Изглежда, че е построен върху ядро от камък и тежки метали, сигурно уловен астероид, който дава или е давал слаба гравитация на обитателите.

— Колко? — попита Орфу от Йо.

— Около десет сантиметра в секунда — отвърна амалтеецът. — Колкото човек или непроменен постчовек да не отлети или да може да достигне втора космическа скорост с един обикновен подскок, но достатъчно ниска, за да лети където си поиска.

— Почти колкото големината и гравитацията на Фобос — отбеляза Манмът. — Някакви предположения чий е гласът и кой живее там?

— Постчовеците са построили тези орбитални селища преди повече от две хиляди стандартни години — осведоми го премиер интегратор Астейг/Че. — И двамата знаете, че ние смятахме постчовеците за изчезнали — техните радиосигнали са спрели преди повече от хиляда години, докато квантовият поток между Земята и Марс е започнал да се усилва, не сме забелязвали техни кораби в цизлунарното пространство с телескопите си, няма следи от тях на самата Земя — обаче не можем да изключим възможността неколцина от тях да са оцелели. Или еволюирали.

— В какво? — попита Орфу.

Астейг/Че направи онова невероятно архаично, странно и същевременно изразително човешко движение — сви рамене. Манмът започна да описва жеста на европееца, ала Орфу го прекъсна с обяснението, че го е регистрирал с радара и инфрачервените си сензори.

— Ще ви покажа част от активността напоследък, преди да решим дали да спуснем „Смуглата дама“ в атмосферата на Земята — продължи премиер интеграторът и протегна напълно хуманоидната си ръка над масата.

Холограмата на орбиталния остров се смени с холос, показващ Земята и Марс, в мащаб, но не в далечина, с безброй сини, зелени и бели нишки, свързващи близката земна орбита и повърхността на Червената планета. Появиха се колони от холографски данни. Двете планети сякаш бяха втъкани в някаква шантава паяжина, само че в този случай самата паяжина пулсираше и растеше, нишките й се свиваха и удължаваха, пускаха нови разклонения и възли. Манмът се зае да описва всичко това по теснолъчевия канал.

„Няма нужда, чета инфочестотите — излъчи Орфу. — Все едно че виждам самите графики“.

— Това е квантовата активност през последните десет стандартни дни — съобщи Чо Ли. — Ще забележите, че е почти десет процента по-висока, отколкото при излитането ни от Фобос. Нестабилността достига критична фаза…

— Колко критична? — прекъсна го йониецът.

Астейг/Че насочи скритото си под визьор лице към огромния вакуумен моравек.

— Достатъчно, за да сме принудени да вземем решение в рамките на следващата седмица. Или още по-скоро, ако нестабилността продължи да расте. Това равнище на квантова нестабилност застрашава цялата слънчева система.

— Какво решение? — попита Манмът.

— Дали да унищожим полярния и екваториалния пръстен на Земята, откъдето идва квантовият поток, а също дали да изгорим Монс Олимпус и другите квантови възли на Марс — отговори генерал Бех бин Адее. — И да стерилизираме самата Земя, ако се наложи.

Орфу подсвирна, странен звук на екливия мостик, после тихо попита:

— „Кралица Маб“ разполага ли с такива военни възможности?

— Не — призна генералът.

„Явно съм бил прав за невидимите моравекски кораби, които ни следват“ — помисли си Манмът.

„Явно съм бил прав за невидимите моравекски кораби, които ни следват“ — предаде по теснолъчевия канал йонийският му приятел. Ако имаше клепачи, Манмът щеше да запремигва от смайване колко си прилича начинът им на мислене.

Възцари се мълчание. Почти цяла минута никой от шестимата моравеки около масата не проговори, нито установи радиоконтакт.

— Трябва да споделим с вас и други неща — накрая се обади Сума IV. Бъкивъглеродният ганимедец докосна пулта и се появи ново, увеличено телескопично изображение на Земята. Манмът позна някогашните Британски острови — Шекспир! — после образът се съсредоточи върху континента Европа. Два обекта изпълниха холокуба — странен град, развиващ се около черен кратер, а после вероятно пак същият град, обгърнат в синя паяжина, много сходна с графиката на квантовото изместване между Земята и Марс. Той описа синята маса на приятеля си.

— Какво е това, по дяволите? — попита Орфу.

— Не знаем, но се появи през последните седем стандартни дни — съобщи ганимедецът. — Тези координати отговарят на древния град Париж в държавата Франция, но там, където по-рано нашите астрономи от Фобос и космоса на Марс наблюдаваха активност на старостилни хора, примитивна, но забележима, сега са само този син купол, сини паяжини, сини кули, обграждащи стар кратер, очевидно от черна дупка.

— Какво може да е изплело тази паяжина? — учудено попита Манмът.

— И това не ни е известно — призна Сума IV. — Но вижте данните, които идват отвътре.

Този път Орфу не подсвирна, но Манмът изпита такова желание. Температурата в обхванатите от синя паяжина части на Париж бе спаднала под минус сто градуса Целзий, докато само на няколко метра оттам стойностите й продължаваха да съответстват на обичайните за този район и сезон. И пак само на метри разстояние температурата достигаше равнище, при което можеше да се топи олово.

— Възможно ли е това да е природно явление? — попита Манмът. — Нещо, предизвикано от постчовеците през Безумното време, когато са експериментирали със земната екология и форми на живот?

— Никога не сме виждали или регистрирали такова нещо — отвърна Астейг/Че. — А никога не сме преставали да наблюдаваме Земята от пространството на Консорциума. Но вижте това.

В холокуба се появиха още точки, обозначени със синьо. Образът се уголеми и отново се превърна в голямо земно кълбо. Обхванати от синя паяжина места имаше в Европа, Азия, някогашна Южна Америка, Южна Африка — общо дванайсет. До сините кръгове светеха инфокубове, посочващи аналогични данни като парижкото явление, със сведения за деня, часа, минутата и секундата, в която моравекските сензори бяха засекли синята паяжина. Манмът набързо описа изображенията на Орфу.

— И още нещо — прибави Астейг/Че.

Появи се нова холограма на Земята — с прави сини линии, излизащи от Париж и другите сини възли, включително град, обозначен като Ерусалим. Линиите се издигаха в космоса и изчезваха извън слънчевата система.

— Е, вече сме виждали това — заяви Орфу от Йо, след като Манмът му го описа. — Това е същият вид тахионов лъч, появил се в Делфи на другата Земя, древната Земя на Илион, когато изчезнало населението.

— Да — потвърди премиер интегратор Астейг/Че.

— Онзи лъч като че ли не е насочен към нищо конкретно в дълбокия космос — отбеляза Манмът. — А тези?

— Не, освен ако не се брои фактът, че минава през Малкия Магеланов облак — отвърна Чо Ли. — А и в тези тахионови лъчи има квантов компонент.

— Какво искаш да кажеш, какъв „квантов компонент“? — попита вакуумният моравек.

— Лъчите се фазоизместват на квантово равнище, съществуват повече в пространството на Калаби-Яу, отколкото в четириизмерното Айнщайново пространство-време — поясни калистанският навигатор.

— Искаш да кажеш, че се изместват в друга вселена — обобщи Манмът.

— Да.

— Вселената на илионската Земя ли? — Думите на дребния европеец прозвучаха обнадеждено. Когато преди няколко седмици се бе затворила последната брана-дупка, свързваща настоящите вселени на Марс и илионската Земя, моравеките бяха изгубили всякаква връзка с древната Земя на Троя и Агамемнон, ала Хокънбери беше успял да се телепортира през вселената на Калаби-Яу до „Кралица Маб“ — а после навярно и обратно, макар че никой нямаше представа къде е отишъл от атомния космически кораб. Манмът, който познаваше много гърци и троянци, се надяваше пак да установят контакт с онази вселена.

— Съмняваме се — отвърна Чо Ли. — Причините са сложни като самите математически принципи на многомембранното пространство на Калаби-Яу, на които се основават нашите предположения, и се ръководят от наученото от Устройството, което вие успешно задействахте на Марс преди осем месеца, но смятаме, че тахионовият лъч се фазоизмества в една или повече различни вселени, а не във вселената на илионската Земя.

Манмът разпери ръце.

— Тогава какво общо има всичко това с нашата задача на Земята? Аз трябваше да пилотирам „Смуглата дама“ в земните морета и океани и да закарам там Сума Четири, точно както миналата година трябваше да закарам покойния Ри По на Монс Олимпус. Синята паяжина и тахионовите лъчи променят ли плана?

Отново се възцари мълчание.

— Опасностите и неизвестностите от проникването в атмосферата са изключително многобройни — заяви Сума IV.

— Би ли го превел на нормален език? — помоли Орфу от Йо.

— Вижте, моля — каза високият ганимедец.

Над масата се задейства холографски астрономически запис. Манмът го описа на Орфу по теснолъчевия канал.

— Моля, отбележете датата — посочи премиер интегратор Астейг/Че.

— Това е отпреди повече от осем месеца — рече Манмът.

— Да — потвърди европейският интегратор. — Скоро след като използвахме брана-дупките, за да се прехвърлим в пространството на Марс-Илион. Виждате, че разделителната способност е малка в сравнение с днешните наблюдения на орбиталните пръстени. Така е, защото наблюдавахме от базата Фобос.

Появи се орбитален обект, подобен на онзи, от който беше излъчено съобщението до „Кралица Маб“, но не съвсем същият. Този астероид се виждаше като бавно въртящ се диск, макар и със светещи стъклени кули, куполи и структури. Той бе по-малък — нямаше и два километра дължина. Изведнъж в обсега на записа влезе друг орбитален обект, трикилометрова метална конструкция, напомняща на дълъг сребърен жезъл, състояща се от греди, складови резервоари, горивни цилиндри. Стълбът завършваше с искряща сфера. От дюзите излизаха пламъци, ала Манмът не вярваше, че това нещо е обикновен космически кораб.

— Какво е това, по дяволите? — за пореден път повтори Орфу, след като чу описанието на Манмът.

— Орбитален линеен ускорител с колектор за червееви дупки отпред — поясни Астейг/Че. — Забележете, че някой от астероидния град е пратил мазерни команди на този безпилотен линеен ускорител, пренебрегвайки безброй протоколи за безопасност, и го насочва право към астероида.

— Защо? — попита йониецът.

Никой не му отговори. Петимата моравеки наблюдаваха холограмата и Орфу слушаше описанието на продълговатата орбитална машина, която продължаваше да ускорява, докато не се блъсна в астероидния остров. Астейг/Че превключи на забавен кадър. Светещите кули бавно избухнаха и се разхвърчаха на парчета — изключително бавно, — после самият астероид се пръсна, когато колекторът за червееви дупки в края на линейния ускорител експлодира със силата на безчет водородни бомби. Последва безшумно взривяване на горивните резервоари и главните двигатели на линейния ускорител се възпламениха.

— Сега гледайте — каза Сума IV.

Към холографските експлозии се присъедини второ телескопично изображение, а после и радарен запис. По теснолъчевия канал Манмът описа огнените струи на дюзите от равнината на екваториалния орбитален пръстен — десетки, а след това и стотици малки космически кораби стремглаво се носеха към взривяващия се орбитален астероид.

— Колко са големи? — попита Орфу.

— Около шест на три метра — отвърна Чо Ли.

— Безпилотни са, нали? — осведоми се йониецът. — Или ги управляват моравеки?

— По-скоро слуги, каквито преди векове са използвали хората — поясни Астейг/Че. — Елементарни ИИ с едно-единствено предназначение, както ще видите сами.

И Манмът видя. И описа видяното на Орфу. Стотиците, а после хиляди малки машини, носещи се към избухващия астероид и полето от останки от ускорителя, представляваха само високоенергийни лазери с мозък и насочващо устройство. Превъртащият се на бързи обороти запис показа, че през следващите часове слугите-лазери минават през, под и над полето с останки и събират всички късове от астероида и ускорителя, които няма да изгорят при навлизане в земната атмосфера.

— Постчовеците не са глупаци — заяви Астейг/Че. — Поне що се отнася до инженерство. Взета общо, масата на двата пръстена, които са построили в земна орбита, възлиза на значителна част от втора луна — над един милион отделни обекти, някои големи почти колкото Фобос. Но са имали почти безотказна система да ги държат в орбита и допълнителна защита в случай, че се появи опасност от падането им — тези скоростни лазерни стършели, които унищожиха всички останки, са последната линия на тази защита. Осем месеца по-късно на Земята продължават да падат метеори, но няма катастрофални удари.

— Орбитални левкоцити — вметна Орфу от Йо.

— Точно така — съгласи се премиер интеграторът на Консорциума на Петте луни.

— Разбирам — каза Манмът. — Боите се, че ако използваме спускателен кораб със „Смуглата дама“, както възнамерявахме, тези малки левкоцитни роботи ще унищожат и него.

— Общата маса на спускателния кораб и твоята подводница ще представлява опасност за Земята — съгласи се Астейг/Че. — Видяхме, че… левкоцитите, както ги нарече Орфу… превръщат в плазма или взривяват много по-малки парчета от разрушения астероид.

Манмът поклати метално-пластмасовата си глава.

— Нещо не схващам. Имали сте този запис и произтичащата от него информация още преди повече от осем месеца, но ни домъкнахте със „Смуглата дама“ чак дотук… какво се е променило?

Генерал Бех бин Адее посочи нещо на отново появилия се холозапис на избухващия астероид.

Образът се уголеми. Компютрите изчистиха зърнестата пикселирана картина.

„Какво има?“ — обади се по теснолъчевия канал Орфу.

Манмът му описа уголемения образ. Насред всички експлозии и разбити с лазер останки летеше малък съд с три човешки фигури, изпънати по очи в очевидно открита кабина. Само слабото искрене на силово поле показваше защо тримата не умират във вакуума.

— Какво е това? — след като го описа на Орфу, попита Манмът.

Отговори му самият йониец.

— Древна летяща машина, използвана от старостилните хора и постчовеците преди хилядолетия. Нарича се всъдеход — понякога й казват аероскутер. Постчовеците са ги използвали, за да ходят с тях до пръстените.

Записът премина на бързи обороти, спря, после пак продължи напред. Манмът описа на приятеля си лъкатушещия скутер, който маневрираше между избухващите сегменти на астероида.

Холограмата показваше траекторията на аероскутера, който навлезе в атмосферата, спусна се в средата на Северна Америка и се приземи в район под едно от Големите езера.

— Това е една от нашите цели — поясни Астейг/Че, кликна няколко иконки и отново се появиха телескопични изображения на голям човешки дом, издигнат върху хълм. Грамадната къща беше заобиколена от по-малки сгради и нещо като дървена защитна стена. При стените и къщата се виждаха човешки същества — или поне на такива приличаха. На неподвижните фотографии се различаваха няколко десетки души.

— Тази е отпреди седмица, когато започнахме да намаляваме скоростта — съобщи генерал Бех бин Адее. — Тези тук са направени вчера.

Същото телескопично изображение, но къщата и стената вече лежаха в опожарени развалини. По овъглената земя бяха пръснати трупове.

— Не разбирам — каза Манмът. — Като че ли там, където преди осем месеца е кацнал аероскутерът, сега хората са избити. Кой ги е убил?

Бех бин Адее повика друг телескопичен образ, после го уголеми. Между голите клони на дърветата се виждаха десетки двуноги нечовешки фигури. Бяха мътно сребристосиви, общо взето безглави, с тъмна гърбица. Ръцете и краката им не бяха като на хората и известните моравеки.

— Какви са тези същества? — попита Манмът. — Някакви слуги ли? Роботи?

— Не знаем — отвърна Астейг/Че. — Но избиват старостилните хора в малките им общности по цялата Земя.

— Това е ужасно, но какво общо има с отмяната на нашата мисия? — настоя европейският моравек.

— Аз разбирам — обади се Орфу от Йо. — Проблемът е как да се спуснеш на повърхността, за да видиш какво става. И въпросът е защо лазерните левкоцити не са унищожили аероскутера? Той е дотатъчно голям, за да оцелее при влизането си в атмосферата и да представлява опасност за жителите на Земята. Защо е бил пощаден?

Манмът се замисли за няколко секунди, после каза:

— Защото на борда е имало хора.

— Или постчовеци — прибави Астейг/Че. — Разделителната способност не е достатъчно голяма, за да сме сигурни.

— Левкоцитите позволяват на кораб с хора или постчовеци на борда да влезе в атмосферата — бавно каза Манмът. — Знаели сте го от над осем месеца. Ето защо сте ме накарали да отвлека Одисей.

— Да — потвърди Сума IV. — Човекът трябваше да дойде на Земята с нас. Неговата човешка ДНК щеше да е нашият пропуск.

— Обаче сега гласът от другия орбитален остров настоява да му заведем Одисей — каза Орфу с дълбоко буботене, което можеше да означава ирония, хумор или стомашно разстройство.

— Да — отвърна Астейг/Че. — Нямаме представа дали нашият спускателен кораб и твоята подводница ще бъдат пропуснати в земната атмосфера, ако на борда няма човек.

— Винаги можем да пренебрегнем поканата от астероидния град на полярния пръстен — заяви Манмът. — Да вземем Одисей на Земята с нас, може би да го върнем обратно със спускателния кораб… — Той се замисли за още няколко секунди. — Не, така няма да стане. Има голяма вероятност астероидният град да открие огън по нас, ако „Кралица Маб“ не отиде на срещата.

— Да, това изглежда много вероятно — съгласи се европейският премиер интегратор. — Настояването да заведем Одисей в орбиталния град и заснетото клане на хора на Земята от нехуманоидни същества са нови фактори, които не сме взели предвид при подготовката на вашата експедиция в атмосферата.

— Жалко, че доктор Хокънбери се телепортира — рече Манмът. — Неговата ДНК може да е възстановена от олимпийските богове или не знам от кого, обаче сигурно щеше да ни осигури свободно преминаване през орбиталните левкоцити.

— Имаме по-малко от единайсет часа да решим — каза Астейг/Че. — Тогава ще се доближим към орбиталния град в полярния пръстен и вече ще е късно да пращаме спускателния кораб и подводницата. Предлагам пак да се съберем тук след два часа, за да вземем окончателно решение.

Докато влизаха в товарния асансьор, Орфу от Йо постави един от по-големите си манипулатори на рамото на Манмът.

„Ето, че пак се забъркахме в голяма каша“ — каза йониецът.