Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

76.

Решиха да гласуват дали да позволят на Никой да вземе аероскутера. Събранието бе насрочено по обед, когато имаше най-малко часови и повечето ежедневни задачи щяха да са приключени, за да могат да участват възможно най-много от оцелелите от Ардис — заедно с новодошлите и Хана, с което общият им брой ставаше петдесет и петима. Вестта за искането на Никой обаче бе стигнала и до най-далечния часови — характерът му бе настроил повечето от хората твърдо против него.

Хана и Ада прекараха сутринта в разговори за случилото се с тях. Младата жена неутешимо страдаше от загубата на приятелите си и на Ардис Хол, но Ада й напомни, че той може да бъде възстановен — или поне някаква негова груба версия.

— Мислиш ли, че ще доживеем, да го видим? — попита Хана.

Ада само мълчаливо стисна ръката й.

Разговаряха за Харман, за подробностите около странното му изчезване от Голдън Гейт със създанието Ариел и за чувството на Ада, че е все още жив — някъде.

Разговаряха и за дребни неща — за начина на приготвяне на храна в последно време и за надеждите на Ада да разширят лагера, преди войниксите да ги нападнат отново.

— Имаш ли представа защо стоят настрана от това бебе сетебос? — попита Хана.

— Никой няма представа — отвърна Ада, после я заведе до Ямата. Сетебосът — Никой го бе нарекъл въшка — беше на дъното, свил ръце и пипала под себе си, но жълтите му очи се взираха нагоре към тях с нечовешко безразличие, което бе много по-лошо от зложелателство.

Хана стисна главата си в ръце.

— О… о, Боже… впива се в ума ми, сякаш иска да влезе вътре.

— Именно — тихо каза Ада. Бе взела една иглена пушка и сега небрежно я насочи към синьо-сивата плът и розовите ръце на три метра под тях.

— Ами ако… успее? — попита Хана.

— Имаш предвид дали няма да започне да ни контролира? Да ни обърне един срещу друг?

— Да.

Ада сви рамене.

— Почти го очакваме. Всеки ден, всяка нощ. Обсъждали сме го. Засега само чуваме как бебето сетебос ни вика — смътно, подобно на неприятна миризма някъде на заден фон. Но щом призивите му станат по-силни, както е сега с теб, те са насочени само към един човек. Ако останалите го чуем и го почувстваме, то е като… не зная… като ехо или нещо такова.

— Значи смяташ, че ако може да овладее някого, то ще е само един човек?

Ада отново сви рамене.

— Нещо такова.

Хана погледна тежката иглена пушка в ръцете на приятелката си.

— Но ако това нещо те овладее в момента, можеш да ме убиеш. Да убиеш мнозина, преди…

— Да — каза Ада. — Обсъждали сме и това.

— И решихте ли нещо?

— Да — много тихо повтори Ада. — Ще убием тази гадина, преди да се стигне дотам.

— Но преди това ще трябва да измъкнеш всичките си хора оттук. Разбирам защо не искаш да дадеш аероскутера на Одисей.

Ада въздъхна.

— Знаеш ли защо му трябва, Хана?

— Не. Много неща не ми казва.

— И въпреки това го обичаш.

— Още от първия ден, когато се видяхме на Моста.

— Била си под торинския саван, когато работеше, Хана. Знаеш, че Одисей е женен. Чували сме го да разказва на другите ахейци за съпругата си Пенелопа. За сина си Телемах. Езикът им бе странен, но някак винаги го разбирахме.

— Да — каза Хана и погледна надолу.

Бебето сетебос отново започна да снове напред-назад върху многобройните си розови ръце. Пет пипала запълзяха по стената на ямата, а други ръце сграбчиха скарата и задърпаха метала, дори като че ли го огънаха. Многобройните жълти очи на създанието бяха изключително ярки.

 

 

Деймън се връщаше от гората за събранието — и изведнъж видя призрака. Носеше на гръб тежък чувал и тъкмо си мислеше колко по-добре би било да е на пост или в ловния отряд, вместо да сече и събира дърва за огрев, когато само на десетина метра от него от гората излезе жена.

Отначало я мярна само с периферното си зрение — достатъчно, за да забележи, че не е войникс, а човешко същество, жена и следователно част от групата — и няколко секунди продължи да върви. Държеше иглената пушка в дясната си ръка, насочена надолу. Погледът му бе сведен, бе се прегърбил под тежкия товар. Когато се обърна към нея да я подсети за събранието, замръзна.

Беше Сави.

Изправи се и тежестта на импровизираната платнена раница едва не го събори по гръб. Нямаше да бъде преиграване, ако бе тупнал на земята. Бе толкова изненадан, че можеше само да зяпа.

Наистина бе Сави — но не сивокосата стара Сави, която бе убита пред очите му и отмъкната от Калибан в пещерите под кошмарната дупка на Просперо на орбиталния остров преди близо година, а много по-млада, много по-бледа и много по-красива Сави.

Възкресена Сави? Не.

„Призрак“ — прониза го едновременно мисълта и страхът. В неговата епоха на старостилните човеци никой не вярваше в духове, не съществуваше дори идеята за тях; никога не бе чувал за духове с изключение на отделните споменавания в торинската драма. Не бе чувал истории за призраци, докато миналата есен не бе започнал да сиглира древните книги в имението Ардис.

Но това срещу него просто трябваше да е призрак.

Младата Сави сякаш не бе съвсем реална. Имаше нещо в нея — нещо трептящо, — когато го забеляза, обърна се и закрачи право към него. Деймън можеше да вижда през нея, дори по-добре, отколкото когато гледаше през холограмата на Просперо горе на орбиталния остров.

И все пак някак си разбираше, че това срещу него не е холограма. Беше… нещо… истинско, истинско и живо въпреки мекото бледо сияние на тялото и факта, че краката й като че ли не докосват земята и не огъват високата кафява трева. Носеше само термокожа и нищо повече. От опита си с тези дебели не повече от пласт боя костюми Деймън знаеше, че човек се чувства по-гол, отколкото когато е без дрехи. Точно така изглеждаше и тя, докато вървеше към него. Гола. Термокожата бе светлосиня, но показваше движението на всеки мускул и по-скоро подчертаваше, отколкото скриваше лекото олюляване на гърдите й. Деймън бе свикнал да гледа Сави в термокожа, но вместо леко сплесканите гърди, отпуснатия задник и мършавите бедра на старицата, привидението имаше стегнат бюст, плосък корем и силни млади мускули.

Освободи раменете си от ремъците, пусна товара на земята и стисна пушката с две ръце. Виждаше новата палисада на двеста метра и дори нечия тъмна глава зад трупите, но наоколо не се виждаше никой друг. Двамата с призрака бяха сами в замръзналото поле край гората.

— Здравей, Деймън.

Гласът беше на Сави. По-млад, по пълен с живот от хипнотизиращия глас, който помнеше, но определено беше на Сави.

Не каза нищо, докато тя не спря на една ръка разстояние. Тялото й сякаш трептеше — в един момент бе плътно и солидно, а в следващия — прозрачно и нереално. Когато бе плътна, дори можеше да различи ореолите около леко щръкналите й зърна. Младата Сави е била изключително красива, осъзна Деймън.

Тя го огледа от глава до пети с тъмните си очи, които тъй ясно си спомняше.

— Изглеждаш добре, Деймън. Доста си отслабнал. Направил си мускули.

Той пак не отговори. Всички излизащи в гората носеха по една от свирките, които бяха изровили сред руините. Неговата висеше на връв на врата му. Трябваше само да я вдигне до устата си и да свирне, и за по-малко от минута десетки въоръжени мъже и жени щяха да тичат към него.

Сави се усмихна.

— Прав си. Не съм Сави. Никога не сме се срещали. Познавам те единствено от описанията на Просперо и видеозаписите.

— Коя си ти? — попита той. Гласът му бе прегракнал и напрегнат.

Привидението сви рамене, сякаш самоличността му нямаше кой знае какво значение.

— Казвам се Мойра.

Името не означаваше нищо за Деймън. Сави никога не бе споменавала за никаква Мойра. Нито пък Просперо. За един безумен миг си помисли дали Калибан не може да се преобразява.

— Какво си ти? — най-сетне проговори Деймън.

— А! — разсмя се жената с дрезгавия смях на Сави. — Прекрасен интелигентен въпрос. Не „Защо приличаш на моята мъртва приятелка Сави“, а „Какво си ти“. Просперо се оказа прав. Никога не си бил толкова глупав, колкото изглеждаш. Дори преди година.

Деймън докосна свирката на гърдите си и зачака.

— Аз съм постчовек — каза призракът на Сави.

— Вече няма постчовеци — възрази Деймън и вдигна свирката.

Нямаше постчовеци — каза трептящата жена. — Но сега има. Един. Аз.

— Какво търсиш тук?

Тя бавно протегна ръка и го докосна. Деймън очакваше дланта й да мине през него, но допирът й бе толкова истински, колкото и на всеки от обитателите на Ардис. Усети натиска на дългите й пръсти през якето си. Стори му се, че долавя и нещо като слаб ток.

— Искам да дойда с теб и да наблюдавам обсъждането и гласуването дали Никой да вземе аероскутера ви — тихо каза тя.

„Откъде знае това, по дяволите?“ — запита се той.

— Ако се появиш, сигурно няма да има обсъждане и гласуване — каза на глас. — Дори Оди… Никой… ще поиска да разбере коя си, откъде си и какво искаш.

Тя отново сви рамене.

— Може би. Но аз ще съм невидима за останалите. Само ти ще можеш да ме виждаш. Това е един малък номер, който Просперо вгради в сестрите ми, когато заминаха да станат богове. Реших да го запазя и за себе си. Полезен е от време на време.

Даймън отново докосна свирката с лявата си ръка, плъзна показалец по спусъка на пушката и погледна жената, която ставаше плътна, после прозрачна и отново плътна. В думите й имаше прекалено много неща, за да може още на момента да формулира подходящите въпроси. Интуицията му подсказваше, че най-доброто, което може да направи, е да я наблюдава. Не можеше да си обясни защо това му изглежда разумно.

— Защо искаш да присъстваш на обсъждането? — попита той.

— Интересно ми е какъв ще е резултатът.

— Защо?

Тя се усмихна.

— Деймън, щом мога да съм невидима за останалите четиридесет и петима души, включително и за Никой, със сигурност бих могла да се скрия и от теб. Искам обаче да знаеш, че съм тук. Ще говорим след събранието и гласуването.

— За какво да говорим?

В редкия застоял въздух на умиращия свят на Просперо Деймън бе видял мъртвите кафяви мумифицирани тела, за които Сави, Харман и той бяха решили, че са последните постчовеци. Всички бяха жени. Повечето бяха наръфани от Калибан още преди векове. Деймън нямаше представа дали това привидение е онова, за което се представя. Повече му приличаше на богините от торинската драма, която гледаше само от време на време — може би на Атина или на една много по-млада Хера. Не така хубава като Афродита, доколкото я бе забелязвал. Внезапно се сети, че преди близо година в кратера Париж бяха почнали да вдигат улични олтари, посветени на боговете от торинската драма за Троянската война.

Но сега всички в кратера Париж бяха мъртви, дори и собствената му майка. Градът бе погребан под синия лед на Сетебос. Ако жителите на родния му град се бяха молили на торинските богове и богини, това не им бе донесло нищо добро. Ако съществото пред него бе богиня от драмата, тя определено нямаше да донесе нищо добро и на него.

— Можем да поговорим за това къде е приятелят ти Харман — каза призрачната фигура, която се бе нарекла Мойра.

— Къде е той? Как е? — Деймън се усети, че вика.

Тя се усмихна.

— Можем да поговорим след гласуването.

— Поне ми кажи защо това гласуване е толкова важно, че си дошла от… от някъде си специално за него — настоя Деймън. Гласът му бе толкова твърд, колкото бе успял да стане самият той през изминалата година.

Мойра кимна.

— Дойдох да го чуя, защото е важно.

— Защо? За кого? Как?

Тя не отговори. Усмивката й бе изчезнала.

Деймън пусна свирката.

— Кое е важно — да дадем аероскутера на Никой или да не го даваме?

— Просто искам да наблюдавам — каза призракът-Сави, наричащ се Мойра. — Не да гласувам.

— Не те попитах това.

— Зная — каза нещото с гласа на Сави.

Камбаната за събранието удари. Хората започнаха да се събират около централния заслон, палатка и кухня.

Нямаше нужда да бърза. Знаеше, че може да е доста опасно да заведе жив войникс в лагера. Знаеше също, че разполага с много малко време за вземане на решение.

— Щом можеш да наблюдаваш събранието, без никой да те види, защо се разкри за мен? — тихо попита той.

— Казах ти — отвърна младата жена. — Така реших. Или пък съм като вампирите — мога да вляза някъде само ако ме поканят.

Деймън не знаеше какво е вампир, но сметна, че за момента това не е толкова важно.

— Не — каза той. — Не смятам да те каня вътре, докато не ми дадеш убедителен довод да го направя.

Мойра въздъхна.

— Просперо и Харман споменаха, че си инат, но не си представях, че можеш да бъдеш чак такъв инат.

— Говориш така, сякаш си виждала Харман. Кажи ми нещо за него как е, къде е. Нещо, което ще ме накара да повярвам, че си го срещала.

Мойра продължи да го гледа и Деймън изпита чувството, че въздухът помежду им е нажежен.

Камбаната млъкна. Събранието бе започнало.

Деймън стоеше мълчалив, без да помръдне.

— Добре. — Мойра отново леко се усмихна. — Приятелят ти Харман има белег в областта на пубиса, непосредствено над пениса. Не съм го питала как се е сдобил с него, но го е получил през последната си двайсетилетка. Лечебните вани на острова на Просперо никога не биха го оставили.

Деймън дори не мигна.

— Никога не съм виждал Харман гол — каза той. — Трябва да ми кажеш нещо друго.

Мойра непринудено се разсмя.

— Лъжеш. Когато двамата с Просперо му дадохме термокожата, която носи в момента, Харман каза, че много добре знае как да я облече — нали знаеш, трудно е — и че двамата с него сте носили термокожи в продължение на седмици горе на острова. Каза, че веднъж ви се е наложило да се събличате пред Сави, за да навлечете костюмите. Виждал си го гол. Виждал си и белега.

— Защо Харман носи в момента термокожа? — попита Деймън. — Къде е той?

— Заведи ме на събранието — каза Мойра. — Обещавам, че след това ще ти разкажа за Харман.

— Трябва да разкажеш на Ада. Те са… женени — каза Деймън. Странната дума не беше лесна за произнасяне.

Мойра се усмихна.

— Ще разкажа на теб, а ти ще разкажеш на Ада, ако сметнеш за подходящо. Тръгваме ли?

И го хвана под ръка, сякаш щеше да я води на официална вечеря.

Деймън не се дръпна.

 

 

— …това е началото и краят на моето искане — казваше Никой-Одисей, докато гледаше как Деймън се присъединява към петдесет и четиримата присъстващи. Повечето седяха на спални постелки или одеяла. Някои бяха прави. Деймън застана настрани, зад правостоящите.

— Искаш да вземеш аероскутера ни, единственото нещо, което ни дава някакъв шанс за спасение — каза Боуман. — И не искаш да ни кажеш за какво ти е или колко време ще го задържиш.

— Правилно — каза Никой. — Може да ми потрябва само за няколко часа — мога да го програмирам да се върне сам. Възможно е обаче и изобщо да не се върне.

— Тогава с нас е свършено — каза Стеф, една от оцелелите от Хъджис Таун.

Никой не отговори.

— Кажи ни за какво ти е нужен — обади се Сайрис.

— Не, това е личен въпрос — каза Никой.

Някои от седящите, клечащите и стоящите участници в събранието се засмяха, сякаш брадатият грък бе казал някакъв анекдот. Не и Никой. Изражението му си остана сериозно.

— Иди си намери друг аероскутер! — извика нароченият за военен експерт Кейман. Беше споделил с останалите, че никога не е имал доверие на истинския Одисей от торинската драма, която следеше всекидневно в продължение на десет години преди Падането, и бе още по-малко склонен да се довери на тази негова по-възрастна версия.

— Щях, ако можех — отвърна Никой. Гласът му си остана спокоен. — Но най-близките, за които зная, са на хиляди километри оттук. Нямаше да ми отнеме много време с набързо сглобения летящ сал, стига изобщо да можеше да се добере дотам. Трябва да използвам аероскутера днес. Още сега.

— Защо? — попита Лейман; разсеяно чешеше бинтованата си дясна ръка.

Никой отново не отговори.

— Никой, можеш ли да ни кажеш каква ще е ползата за нас, ако ти дадем аероскутера? — тихо попита Ада, която след началото на събранието бе останала права до плещестия грък.

— Възможно е ако успея да направя онова, което искам, факс възлите да заработят отново — каза той. — Само след няколко часа. Най-много за няколко дни.

Тълпата шумно пое дъх.

— По-вероятно е обаче да не проработят — продължи той.

— Значи затова ти е нужен нашият аероскутер? — попита Греоги. — За да задействаш отново факс павилионите?

— Не — отвърна Никой. — Това е само вероятен страничен ефект от пътуването ми. При това не напълно сигурен.

— Ще ни помогне ли… заемането на скутера… по някакъв друг начин? — попита Ада. Ясно бе, че се отнася с повече симпатия към искането на Никой от повечето намръщени слушатели.

Никой сви рамене.

Настана такава тишина, че Деймън можеше да чуе двамата часови, които си викаха един на друг на четиристотин метра южно от мястото на събранието. Обърна се — призрачната Мойра все още стоеше до него, скръстила ръце върху покритите си с термокожа гърди. Колкото и да бе невероятно, очевидно никой не я забелязваше — дори Ада, Никой и Боуман, които го гледаха, откакто бе минал през портала в палисадата.

Никой вдигна късите си яки ръце, сякаш се протягаше към присъстващите — или може би ги отблъскваше.

— Искате да чуете от мен, че ще направя някакво чудо — ниско, но ясно каза той и обиграният му в риториката глас отекна от палисадата. — Няма такова чудо. Ако останете тук с аероскутера си, рано или късно ще бъдете убити. Дори да успеете да се прехвърлите на онзи остров надолу по течението, войниксите пак ще ви последват. Те още могат да се прехвърлят, при това не само през познатите ви факс възли. В момента са ви заобиколили десетки хиляди, трупат се само на три километра оттук — по цялата останала Земя последните няколко хиляди оцелели хора или бягат, или са се натикали в пещери или кули, или търсят убежище в руините на някогашните си поселища. Войниксите ги избиват. Имате предимството, че не ви нападат, докато държите заловено онова… нещо… онзи сетебос. Но само след дни или часове въшката-сетебос ще стане достатъчно силна, за да излезе от ямата, и ще се добере до умовете ви. Повярвайте ми, не искате да ви се случи подобно нещо. А накрая отново ще се появят войниксите.

— Още причини да запазим аероскутера! — извика Кол.

Никой вдигна ръце с дланите нагоре.

— Може би. Но не след дълго на Земята няма да има място, където да можете да се скриете. Да не би да си мислите, че сте единствените с търсеща функция? Вашите функции престанаха да работят, но не и търсещите функции на войниксите и калибаните. Ще ви открият. Дори Сетебос ще ви намери, след като свърши да се тъпче с историята на планетата.

— Като че ли не ни оставяш никаква надежда — обади се мълчаливият медик Том.

— Така е. — Гласът на Никой отново се извиси. — Не ми е работа да ви оставям надежди, макар пътуването ми да е в състояние и да ви предложи надежда, стига да е успешно. Но няма да ви лъжа — изгледите за успех са малки. Заслужавате да знаете истината. Но ако не се промени нещо важно, независимо с аероскутер или без него, изгледите за вашия успех — за вашето оцеляване — са нулеви.

Деймън, който се бе заклел, че ще си мълчи по време на обсъждането, се чу да вика.

— Не можем ли да идем на пръстените, Никой? Аероскутерът може да ни закара дотам — по шестима наведнъж. С него се върнах от острова на Просперо на е-пръстена. Няма ли да сме в безопасност на орбита?

Всички се обърнаха към него. Нито един поглед не се спря върху трептящата Мойра, която се намираше на по-малко от два метра вдясно от Деймън.

— Не — каза Никой. — Няма да сте в безопасност на пръстените.

Тъмнокосата Едид рязко скочи. Сякаш плачеше и се смееше едновременно.

— Не ни даваш нито една шибана надежда!

За първи път Одисей-Никой се усмихна — влудяващо, вбесяващо — и белите му зъби блеснаха на фона на почти изцяло сивата му брада.

— Не е моя работа да давам надежда на вас — сурово каза той. — Съдбите ще решат дали да го сторят, или не. Днес вие решавате дали ще дадете надежда на мен… или ще ми я откажете.

Ада пристъпи напред.

— Да гласуваме. Смятам, че никой не трябва да се въздържа, тъй като от решението ни може да зависи всичко. Моля онези, които са склонни да позволят на Одисей… извинете, искам да кажа, на Никой… да вземе аероскутера, да вдигнат дясната си ръка.