Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

57.

— Телепортирах ни според указанията ти, но къде се намираме, в името на царството на Хадес? — казва Хефест.

— На остров Итака — отвръща Ахил. — Суров и скалист е, но е добра дойка за момчета, които искат да станат мъже.

— Повече ми прилича и намирисва на гореща смърдяща кенефна яма — отбелязва богът на огъня, докато куца по прашната, осеяна с камъни пътека, водеща нагоре по стръмния склон през пълни с кози и говеда поляни към мястото, на което под безмилостните лъчи на слънцето блестят червените керемиди на няколко постройки.

— Бил съм тук и преди, за първи път като момче — казва Ахил. Тежкият щит на героя е вързан на гърба му, мечът му е на сигурно място в ножницата. Русокосият млад мъж не се поти от катеренето и горещината, но куцащият покрай него Хефест пъшка и от него се леят потоци пот. Дори брадата на безсмъртния Майстор е подгизнала.

Стръмната тясна пътека свършва на върха на хълма при няколкото големи постройки.

— Дворецът на Одисей — казва Ахил и пробягва последните петдесет метра.

Дворец ли? — задъхва се богът на огъня и излиза с куцане на откритото пространство пред високите порти, хваща с двете си ръце сакатия си крак и се превива, сякаш всеки момент ще повърне. — Прилича повече на шибана вертикална свинска кочина.

Останките от малката запустяла крепост се издигат като дундест каменен пън на петдесетина метра вдясно от основната сграда на издаващата се отвесна скала. Самата сграда, или дворецът на Одисей, е построена от по-скоро одялани камъни и по-ново дърво, макар че главните порти — отворени — представляват две древни каменни плочи. Пътека към терасата е настлана със скъпи плочи, подредени спретнато, очевидно дело на най-добрите занаятчии и зидари, макар че също толкова очевидно не са били почиствани от доста време, а външните стени и колони са боядисани в ярки цветове. Нарисувани лозя, изпълнени с изображения на птици и техните гнезда, се вият по белите колони от двете страни на входа, но тук растат и истински лози, чиято плетеница привлича истински птици и е станала приют за две-три гнезда. Ахил вижда разноцветните фрески по стените на сенчестия вестибюл зад широко отворените врати.

Поема напред, но спира, когато Хефест го сграбчва за ръката.

— Там има силово поле, сине Пелеев.

— Не го виждам.

— Не би и могъл, докато не се натресеш на него. Сигурен съм, че би убило всеки смъртен, а теб би те съборило по задник, макар и да си бързоногият мъжеубиец с коефициент на вероятностна сингуларност, както се изрази Нюкта. Уредите ми измерват най-малко двеста хиляди волта и достатъчно висок ампераж, за да нанесе сериозни щети. Стой настрана.

Брадатият бог-джудже започва да рови из кутиите и подобните на тирбушони метални предмети, висящи на различни върви и ремъци по тежката му дреха, проверява разни малки циферблати, използва къс жезъл с щипки като паст на алигатор, за да закачи нещо като мъртъв метален пор към някаква изходна точка в невидимото поле, след което свързва четири ромбоидни устройства с цветна жица, преди да натисне едно месингово копче.

— Готово — казва богът на огъня. — Полето е свалено.

— Ей затова обичам първожреците — казва Ахил. — Нищо не правят, след което почват да се фукат.

— Нямаше да говориш така, ако се беше натресъл в полето — изръмжава богът. — Това е дело на Хера, благодарение на моите машини.

— Тогава ти благодаря — отвръща Ахил, минава под арката и влиза във вестибюла на Одисеевия дом.

Внезапно се разнася ръмжене и от сенките изпълзява някакво тъмно животно.

Мечът на Ахил моментално се озовава в ръцете му, но кучето вече се е проснало на прашните плочи.

— Това е Аргус — обяснява Ахил и потупва проснатото скимтящо животно по главата. — Одисей го обучил още от пале преди повече от десет години, но трябвало да тръгне за Троя, преди да е успял да го изведе на лов за глигани или елени. Телемах, синът на хитроумния ни приятел, би трябвало да е негов господар в отсъствието на Одисей.

— Никой не му е господар от седмици — казва Хефест. — Псето е почти умряло от глад.

Вярно е — Аргус е прекалено слаб, за да стане, дори за да помръдне глава. Само големите му умоляващи очи следят галещата го ръка на Ахил. Ребрата му изпъкват през увисналата, изгубила блясъка си козина.

— Не може да излезе през силовото поле на Хера — измърморва Ахил. — А се обзалагам, че вътре няма нищо за ядене. Може и да е намирал вода от дъжда и улуците, но не и храна.

Измъква няколко бисквити от малката си торба — бисквити, отмъкнати от дома на Майстора — и дава две на кучето. Животното едва успява да ги сдъвче. Ахил оставя още три до главата му и се изправя.

— Няма дори труп, който да изяде — казва Хефест. — Хората изчезнаха навсякъде по вашата Земя с изключение на района около Илион — просто изчезнаха като шибан пушек.

Ахил се обръща към куция бог.

Къде са нашите хора? Какво си сторил с тях ти и останалите безсмъртни?

Майсторът вдига ръце.

— Не беше наше дело, сине Пелеев. Нито дори на великия Зевс. Някаква друга сила опразни тази Земя. Ние, олимпийците, се нуждаем от поклонниците си. Да живеем без нашите смъртни подлизурковци, обожатели и строители на олтари е като да сме нарциси, живеещи в свят без огледала… а добре познавам Нарцис. Това не беше наше дело.

— Да не очакваш да повярвам, че има и други богове? — пита Ахил, все още вдигнал наполовина меча си.

— Големите бълхи имат малки бълхи, а малките бълхи ги ядат по-малки, а тях — още по-малки и така до безкрай, или някаква глупост от сорта — отвръща брадатият безсмъртен.

— Млъкни — казва Ахил, потупва пак вече усърдно дъвчещото куче и обръща гръб на Хефест.

Минават през вестибюла и влизат в централното помещение — тронната зала, както се оказва, където преди години Ахил е приет от Одисей и жена му Пенелопа. По онова време синът им Телемах е срамежливо шестгодишно хлапе и едва се справя със задачата да се поклони на събралите се мирмидонци, преди набързо да бъде отведено от дойката си. Сега тронната зала е празна.

Хефест прави справка със своите кутии-инструменти.

— Оттук — казва той и повежда Ахил зад трона през изрисувания с ярки фрески вестибюл към едно по-тъмно и дълго помещение. Това е залата за пиршества, с ниска десетметрова маса.

Зевс е проснат по гръб върху масата с разперени ръце и крака. Гол е и хърка. В залата за пиршества цари хаос — навсякъде са захвърлени бокали, купи и прибори, по целия под са пръснати стрели от падналия огромен колчан, а гобленът от една от стените е смъкнат и е натикан под хъркащия баща на боговете.

— Ясно, това е Абсолютният сън — измърморва Хефест.

— Така изглежда — съгласява се Ахил. — Учуден съм, че гредите на покрива са си още на мястото при такава дъскорезница.

Мъжеубиецът стъпва внимателно върху пръснатите по пода назъбени върхове на стрелите. Макар малцина гръцки бойци да си признават, повечето мажат върховете на копията и стрелите си със смъртоносни отрови, а единственото нещо, което Пелеевият син знае от оракула и от майка си Тетида за собствената си смърт, е, че една отровна стрела ще се забие в единствената смъртна част на тялото му и ще доведе до края му. Но нито безсмъртната му майка, нито богините на съдбата са му казали къде или кога точно ще умре, нито пък кой ще изстреля смъртоносната стрела. Би било прекалено абсурдно и иронично, мисли си Ахил, да убоде петата си в някоя от старите пръснати стрели на Одисей и да умре в агония, преди да може да събуди Зевс и да поиска спасяването на Пентезилея.

— Искам да кажа, че Абсолютният сън е шибаният опиат, с който го е приспала Хера — казва Майсторът. — Аз помогнах настойката да стане аерозол, макар че Нюкта е истинският химик.

— Можеш ли да го събудиш?

— О, да, предполагам — казва Хефест, сваля малки кесии и кутийки от ремъците и коланите по кожената си дреха, рови в кутиите, отказва се от едни неща и нарежда мускали и малки устройства върху покритата с намачкания гоблен маса до гигантското бедро на Зевс.

Докато брадатият бог-джудже смесва разни неща и сглобява апаратите си, Ахил за първи път се вглежда отблизо в Зевс, бащата на всички богове и хора, повелителя на буреносните облаци.

Зевс е висок четири метра и половина и изглежда впечатляващо дори когато е проснат по гръб, разкрачил крака върху гоблена и масата, извънредно мускулест и съвършено сложен, дори брадата му е на съвършени къдрици. Но с изключение на маловажните неща като размери и физическо съвършенство, той е просто един огромен мъж, насладил се на страхотно чукане и заспал след него. Божественият пенис, дълъг почти колкото меча на Ахил, все още лежи дебел, розов и отпуснат върху лъскавото божествено бедро. Гръмовержецът хърка и пуфти като свиня.

— Това би трябвало да го събуди — казва Хефест. Държи спринцовка — нещо, което Ахил не е виждал никога, — завършваща с дълга над тридесет сантиметра игла.

— В името на боговете! — извиква Ахил. — Нима смяташ да забиеш това в татко Зевс?

— Право в лъжливото му похотливо сърце — противно се изкисква Хефест. — Хиляда кубически сантиметра чист божествен адреналин, смесен по моя собствена рецепта с различни амфетамини. Единствената противоотрова на Абсолютния сън.

— Какво ще направи, като се събуди? — пита Ахил и издърпва щита пред себе си.

Хефест свива рамене.

— Нямам намерение да вися тук, за да разбера. Телепортирам се в секундата, след като му бия коктейла. Реакцията на Зевс за събуждането му с игла в сърцето си е твой проблем, сине Пелеев.

Ахил сграбчва бога-джудже за брадата и го придърпва към себе си.

— Давам ти дума, че ще бъде наш проблем, ако е проблем, куци Майсторе.

— Какво искаш от мен, смъртни? Да остана тук и да те държа за ръчичка ли? Твоя беше шибаната идея да го събудим.

— Но е и в твой интерес Зевс да се събуди, боже с един по-къс крак — отвръща Ахил, без да пуска брадата на безсмъртния.

— И как така? — Хефест присвива здравото си око.

— Помагаш ми сега — прошепва Ахил в мръсното безформено божествено ухо — и след седмица може ти да седиш на златния трон в Залата на боговете, а не Зевс.

— И как ще стане това? — пита Хефест, но също шепнешком. Продължава да присвива око, но внезапно в него се е появила и жажда.

Все така тихо, все така стиснал брадата на Хефест в юмрука си, Ахил разкрива плана си на Майстора.

 

 

Зевс се събужда с рев.

Верният на думата си Хефест изчезва в мига, когато инжектира адреналина в сърцето на бащата на боговете, като спира само колкото да измъкне дългата игла и да метне спринцовката колкото се може по-далеч от него. След три секунди Зевс сяда и изревава толкова силно, че Ахил затиска ушите си с ръце. Бащата на боговете скача, обръща десетметровата тежка дървена маса и разпердушинва цялата южна стена на Одисеевия дом.

ХЕРА!!! — крещи той. — ПРОКЛЕТА ДА СИ!

Ахил се насилва да не се свие на кълбо от страх, но все пак прави крачка назад, докато Зевс доунищожава остатъците от стената, използва една греда, за да разбие на хиляди парчета изпълняващото ролята на свещник колело на колесница, разбива тежката преобърната маса с един удар на гигантския си юмрук и закрачва бесен напред-назад.

Най-сетне бащата на всички богове като че ли забелязва стоящия до вратата към вестибюла Ахил.

ТИ!

— Аз — съгласява се Ахил, синът на Пелей. Мечът му е в ножницата, щитът е закрепен на рамото, вместо да е в ръката му. Ръцете му са празни. Дългият богоубийствен нож, даден му от Атина да убие Афродита, е затъкнат в широкия му колан, но не се вижда.

— Какво правиш на Олимп? — изръмжава Зевс. Все още е гол. Хваща се за челото с огромната си лява ръка и Ахил буквално вижда ужасното главоболие да трепти в кървавочервените му очи. Очевидно след Абсолютния сън следва тежък махмурлук.

— Не си на Олимп, господарю Зевс — спокойно отговаря Ахил. — Намираш се на остров Итака, в залата за пиршества на Лаертовия син Одисей, под прикритието на златен облак.

Зевс се оглежда с присвити очи, после отново свежда глава към Ахил.

— Колко време съм спал, смъртни?

— Две седмици, татко — отвръща Ахил.

— Ти, аргивецо, ти, бързоноги мъжеубиецо, ти не би могъл да ме събудиш от какъвто там опиат е използвала белоръката Хера, за да ме упои. Кой бог ме съживи и защо?

— О, Зевсе Гръмовержецо — казва Ахил и скланя глава почти смирено, както е виждал да го правят други толкова много пъти. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — и е истина, че докато повечето от безсмъртните на Олимп те изоставиха, поне един бог остана твой верен слуга, — но първо трябва да помоля за услуга.

— Услуга? — изревава Зевс. — Ще ти дам такава услуга, че ще има да я помниш, ако си позволиш да говориш отново без мое разрешение. Стой там и мълчи.

Огромната фигура посочва и една от трите останали стени, онази, на която е бил окачен колчанът с отровните стрели и на която има отпечатък на грамаден лък, се замъглява и се превръща в триизмерна наблюдателна повърхност, много подобна на холобасейна в Голямата зала на боговете.

Ахил проумява, че пред него се разкрива въздушен изглед към същата тази постройка — двореца на Одисей. Може да види отвън кучето Аргус. Полумъртвото от глад куче е изяло бисквитите и се е съживило достатъчно, за да успее да изпълзи навън на сянка.

— Хера би трябвало да е оставила силово поле зад моя прикриващ златен облак — промърморва Зевс. — Единственият, който би могъл да го премахне, е Хефест. Ще се оправя с него по-късно.

Зевс отново раздвижва ръката си. Виртуалният дисплей се прехвърля към върха на Олимп, към празните домове и зали, към изоставените колесници.

— Слезли са долу да си играят с любимите си играчки — мърмори Зевс.

Ахил вижда битката под стените на Илион. Силите на Хектор като че ли отблъскват аргивците. Въздухът е изпълнен с облаци стрели и двадесет или повече летящи колесници. Мълнии и ярки червени лъчи се стрелкат над бойното поле на смъртните и експлозии изпълват небето: боговете се сражават помежду си, докато героите им са се вкопчили в смъртна схватка под тях.

— Виждаш ли ги, Ахиле? — поклаща глава Зевс. — Пристрастени са като наркомани, като играчи в казино. Петстотин години, откакто победих последните титани, първоначалните подменени, и хвърлих Кронос, Рея и другите чудовищни първородни в зловонната яма на Тартара, петстотин години, откакто развиваме нашите олимпийски сили, влизаме в божествените си роли… и ЗА КАКВО???

На Ахил не му е наредено изрично да говори и си държи езика зад зъбите.

ПРОКЛЕТИ ДЕЦА И ТЕХНИТЕ ИГРИ!!! — изревава Зевс и Ахил отново се принуждава да си запуши ушите. — Безполезни като надрусани с хероин наркоманчета от Изгубената ера пред видеоигрите си. След цялото дълго десетилетие заговори, конспирации и тайни борби въпреки забраната ми, след като забавяха времето, за да могат да натъпчат любимите си геройчета с нанотехнологични сили, те просто трябва да видят всичко докрай и да са сигурни, че тяхната страна ще победи. СЯКАШ ТОВА ИМА НЯКАКВО ПРОКЛЕТО ЗНАЧЕНИЕ!

Ахил знае, че някой нисш човек — а за него всички хора са нисши — би трябвало вече да е паднал на колене и да пищи от болка от божествения крясък, но все пак ултразвуковият гръм и рев го карат да му прималее.

— Пристрастени идиоти! — Ревът на Зевс сега е малко по-поносим. — Трябваше още преди пет години да ги накарам всички да се запишат в Анонимни илионийци и да не допусна тази ужасна разплата, която предстои. Хера и съюзниците й наистина прекалиха.

Ахил гледа клането на стената. Образът е толкова дълбок, толкова триизмерен, че стената сякаш се е отворила към претъпканите с убийци бойни полета на самия Илион. Ахейците под некадърното ръководство на Агамемнон видимо се огъват — сребролъкият Аполон очевидно е най-смъртоносният бог в сражението и успява да прогони летящите колесници на Арес, Атина и Хера обратно към морето, — но това все още не е разгром, все още не, нито на небето, нито на земята. От картината на сражението кръвта на Ахил кипва и му се иска да се втурне в боя, да поведе своите мирмидонци в контраатака и да започне клане, което би спряло единствено когато колесницата и конете му изтрополят по мрамора на Приамовия дворец — за предпочитане с влаченото отзад тяло на Хектор, оставящо кървава диря след себе си.

Е??? — изревава Зевс. — Говори!

— За какво, татко на всички богове и хора?

— Каква е онази… услуга… която искаш от мен, сине Тетидин? — Докато е наблюдавал събитията на стената, Зевс е успял да облече одеждите си.

Ахил пристъпва напред.

— В замяна на това, че те намерих и събудих, татко Зевсе, те моля да върнеш живота на Пентезилея в една от ваните на Лечителя и…

— Пентезилея? — изревава Зевс. — Амазонската курва от северните райони? Русокосата кучка, която уби сестра си Хиполита, за да се добере до безполезния трон на амазонките? Как е умряла? И какво общо има тя с Ахил или Ахил с нея?

Ахил стиска зъби, но държи погледа си — сега убийствен — надолу към земята.

— Обичам я, татко Зевсе, и…

Зевс гръмовно се изсмива.

Обичаш я значи? Сине Тетидин, наблюдавам те по моите предаващи стени и подове и лично, откакто бе бебе, откакто бе сополиво хлапе, обучавано от търпеливия кентавър Хирон, и никога не съм те виждал да обичаш жена. Дори момичето, което роди сина ти, биваше изоставяно като ненужен товар, когато изпитваше желание да идеш на война — или да мърсуваш и изнасилваш. И сега обичаш Пентезилея, онази безмозъчна руса путка с копие. Разкажи ми още някоя приказка, сине Тетидин.

Обичам Пентезилея и искам да се възстанови — процежда през зъби Ахил.

В този миг е в състояние да мисли единствено за богоубийствения нож в колана си. Но Атина вече го е лъгала. Ако е излъгала и за способностите на този нож, ще се окаже истински глупак да тръгне срещу Зевс. Ахил знае, че така и така е глупак, щом като е дошъл тук да моли бащата за дар. Но въпреки това се овладява, свел поглед надолу и свил мощните си юмруци.

— Афродита даде на царицата на амазонките благоухание, което да си сложи, когато влезе в двубой с мен… — започва той.

Отново се разнася гръмовният смях на Зевс.

— Само не и номер девет! Е, наистина здравата са ти го начукали, приятелю. Как умря курвата Пентезилея? Не, чакай, ще видя сам…

Господарят татко махва отново с дясната си ръка и екранът на стената се замъглява, измества се, прескача назад през време и пространство. Ахил вдига поглед и вижда обречената амазонка да напада него и хората му на червеното поле в подножието на Олимп. Гледа как Клония, Бремуза и останалите амазонки падат от стрелите и мечовете на мъжете. Гледа отново как хвърля безпогрешното копие на баща си и как пронизва Пентезилея и коня зад нея, набучва ги подобно на някакви гърчещи се насекоми.

— О, добра работа — прогърмява Зевс. — И сега искаш да я върнеш към живот в една от ваните на моя Лечител?

— Да, господарю — казва Ахил.

— Не зная как си разбрал за Залата на лечението — казва Зевс, — но би трябвало да знаеш, че дори неземните умения на Лечителя не са в състояние да върнат към живота смъртен.

— Господарю — с тих, но напрегнат глас казва Ахил. — Атина направи магия коварната смърт да не овладее тялото на моята възлюбена. Може би е възможно да…

ТИШИНА! — изревава Зевс и звуковата вълна отхвърля Ахил към холостената. — НИКОЙ ОТ ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ПАНТЕОН БЕЗСМЪРТНИ НЕ МОЖЕ ДА КАЗВА НА ТАТКО ЗЕВС КАКВО Е ВЪЗМОЖНО И КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ, ОЩЕ ПО-МАЛКО НЯКАКЪВ СИ СМЪРТЕН КОПИЕНОСЕЦ С ПРЕКОМЕРНО РАЗВИТИ МУСКУЛИ.

— Да, татко — казва Ахил и вдига очи към грамадната брадата фигура, — но се надявах, че…

— Тишина — повтаря Зевс, но този път тонът му позволява на Ахил да махне ръце от ушите си. — Сега тръгвам — да унищожа Хера, да хвърля съучастниците й в бездънния Тартар, да накажа останалите богове по начин, който никога не ще забравят, и веднъж завинаги да затрия тази нападаща аргивска армия. Вие гърците наистина ми дойдохте до гуша със своята безочливост и коварство.

Зевс закрачва към вратата.

— Намираш се на Илион-Земя, сине Тетидин. Може да са ти нужни много месеци, но и сам ще можеш да намериш пътя до дома си. Не ти препоръчвам да се връщаш при Илион — докато стигнеш, там няма да са останали живи ахейци.

— Не — казва Ахил.

Зевс рязко се обръща. Някъде под брадата му играе усмивка.

— Какво каза?

— Казах не. Ти трябва да изпълниш желанието ми. — Ахил сваля щита и го наглася на ръката си, сякаш тръгва на бой. Измъква меча си.

Зевс отмята глава и се разсмива.

— Да изпълня желанието ти или… какво, копеле Тетидино?

— Или ще нахраня с черния дроб на Зевс Аргус, гладното куче на Одисей в двора — твърдо заявява Ахил.

Зевс се усмихва и поклаща глава.

— Знаеш ли защо си още жив, насекомо?

— Защото съм Ахил, синът Пелеев — отговаря мъжеубиецът и пристъпва напред. Иска му се да има копие. — Най-великият воин и най-благородният герой на Земята, неуязвим за враговете си, приятел на убития Патрокъл, роб и слуга на никой човек… или бог.

Зевс отново поклаща глава.

— Ти не си син на Пелей.

Ахил спира.

— Какви ги говориш, повелителю на мухите? Господарю на конските лайна? Аз съм синът на Пелей, който е син на Еак, син на смъртен, оженил се за безсмъртната морска богиня Тетида, цар и потомък на дългия род царе на мирмидонците.

— Не — казва огромният бог, прави крачка напред и се издига над Ахил. — Ти си син на Тетида, но си копеле от моето семе, а не от семето на Пелей.

— Ти! — Ахил се опитва да се разсмее, но от гърлото му излиза нещо като дрезгав лай. — Безсмъртната ми майка ми каза цялата истина, че…

— Безсмъртната ти майка лъже с мръсните си от водорасли уста — смее се Зевс. — Преди почти три десетилетия пожелах Тетида. Тогава тя не бе изцяло богиня, макар и да бе много по-красива от повечето от вас, смъртните. Но богините на съдбата, онези проклети броячки на зърна със сметала с ДНК памет, ме предупредиха, че всяко родено от мен и Тетида дете ще означава край на властта ми, може да причини моята смърт и да свали властта на самия Олимп.

Ахил го гледа с омраза и неверие.

— Но аз въпреки това желаех Тетида — продължава Зевс. — И затова я изчуках. Но преди това се преобразих в тялото на Пелей — някакъв обикновен смъртен, по който бе залитнала по онова време Тетида. Но спермата, която те зачена, е Зевсовото божествено семе, Ахиле, сине на Тетида, не си мисли друго. Защо иначе мислиш, че майка ти те отнесе толкова далеч от онзи идиот Пелей и те даде да те отгледа един стар кентавър?

— Лъжеш — изръмжава Ахил.

Зевс поклаща глава, почти тъжно.

— И ще умреш на мига, млади Ахиле — казва бащата на всички богове. — Но ще умреш, знаейки, че ти казвам истината.

— Не можеш да ме убиеш, повелителю на раците.

Зевс почесва брадата си.

— Прав си, не мога. Поне не пряко. Тетида се е погрижила за това. Когато разбра, че аз съм бил любовникът, който я е изчукал, а не лишения от хуй червей Пелей, тя научи и предсказанието на мойрите и че ще те убия също толкова сигурно, колкото баща ми Кронос предпочиташе да изяжда децата си, вместо да рискува с бунтове и отмъщения, когато пораснат. И щях да го направя, млади Ахиле — щях да те изям като бебе, ако Тетида не те бе сложила във вероятностните пламъци на чистия квантов небесен огън. Ти си уникален за вселената квантов изрод, копеле на Тетида и Зевс. Смъртта ти, макар да не зная подробностите около нея, тъй като богините на съдбата не ги споделят, е абсолютно сигурно определена.

— Тогава се бий с мен, боже на лайната — изкрещява Ахил и тръгва напред с готов меч и щит.

Зевс вдига ръка и Ахил замръзва на място. Самото време като че ли замръзва.

— Не мога да те убия, мое буйно малко копеле — сякаш на себе си промърморва Зевс, — но какво ли ще стане, ако откъсна месото ти от костите и след това накълцам същата тази плът на съставните й клетки и молекули? Ще мине известно време — векове може би? — преди квантовата вселена да те събере отново. И не вярвам процесът да е безболезнен.

Замразен насред крачка, Ахил осъзнава, че все още може да говори, но не го прави.

— Или пък да те пратя някъде — казва Зевс и посочва тавана, — където няма въздух за дишане. Ще е интересна главоблъсканица за вероятностната сингуларност на небесния огън.

— Не съществува място извън океаните, където да няма въздух за дишане — озъбва се Ахил, но след това си спомня задъхването и слабостта си по високите склонове на Олимп само ден по-рано.

— Откритият космос би доказал лъжовността на това твърдение — с влудяваща усмивка отговаря Зевс. — Някъде отвъд орбитата на Уран, да кажем, или пък в Куйперовия пояс. Тартар също би свършил работа. Въздухът там е предимно от метан и амоняк — ще превърне белите ти дробове в горящи вейки, но ако оцелееш няколко часа в ужасната болка, би могъл да си побъбриш с дедите си. Нали се сещаш, те похапват смъртни.

— Начукай си го! — изкрещява Ахил.

— Тъй да бъде — казва Зевс. — На добър път, синко. Кратък, агонизиращ, но добър.

Царят на боговете махва небрежно с ръка и подовите плочи под краката на Ахил започват да се разтварят. В залата за пиршества на Одисей се отваря кръг и бързоногият мъжеубиец сякаш стои в осветения от пламъци въздух. Под него, от ужасяващата яма, изпълнена с виещи се серни облаци, се надигат подобни на изгнили зъби черни планини, разгръщат се езера от течно олово, носят се мехури и потоци съскаща лава, долавя се неясното движение на огромни нечовешки неща и се разнася непрекъснатият рев и вой на чудовищата, наричани някога титани.

Зевс отново махва съвсем леко с ръка и Ахил пада в ямата. Докато изчезва, не крещи.

След минута взиране в пламъците и виещите се далеч долу черни облаци Зевс придвижва длан отляво надясно, кръгът се затваря, подът отново става цял и покрит с Одисеевите плочи. В дома отново се настанява тишина, нарушавана единствено от жалкия проточен лай на гладния Аргус някъде навън.

Зевс въздъхва и се телепортира, за да започне разплатата си с нищо неподозиращите богове.