Дан Симънс
Олимп (48)

48.

— Ще ти трябва термокожа — каза Просперо.

— Защо? — Гласът на Харман звучеше отнесено. Той се взираше през стъклените врати към прекрасния троен купол и мраморните арки на Тадж Мойра. Двуетажната кабина се бе наместила с изщракване в гнездото на югоизточната айфелбанова кула — една от четирите по ъглите на гигантската мраморна основа, която поддържаше великолепната постройка на върха на Джомолунгма. Доколкото можеше да прецени, кулата се издигаше на триста метра, а върхът на купола с форма на луковица се издигаше с още сто и петдесет метра нагоре.

— Намираме се на височина осем хиляди осемстотин четиридесет и осем метра — каза магът. — Повече вакуум, отколкото въздух. Температурата на слънце е под минус тридесет и пет градуса по Целзий. А този нежен ветрец повява с деветдесет километра в час. В гардероба до леглото има синя термокожа. Качвай се горе и я слагай. Ще ти трябват и горните дрехи и обувките. Обади се, като си сложиш осмозната маска — трябва да намаля налягането, преди да вдигнем завесата.

Взеха асансьора от платформата на височина триста метра. Харман се загледа в минаващите покрай тях подпори, арки и трегери и не успя да сдържи усмивката си. Тайната на белотата на тази кула бе точно толкова прозаична, колкото бялата боя върху същото тъмно желязо и стомана като и при другите айфелбанови съоръжения. Усещаше как кабината и цялата кула се тресат от мощните пориви на вятъра и си помисли, че на такова място боята би трябвало да се олющи само за месеци или седмици, вместо за години. Опита се да си представи що ли за екип по поддръжката би работил непрекъснато тук, но накрая се отказа да се занимава с глупости.

Подчиняваше се на мага, защото това го освобождаваше от затвора на кабината. В този безумен храм, дворец, гробница или каквото и да беше тази постройка на върха на безумно високата планина, щеше да намери начин да се върне при Ада. Щом Ариел можеше да се прехвърля без факс възли, щеше да може и той. Все някак.

Последва Просперо от основата на кулата през откритото пространство от червен пясъчник и бял мрамор към централния вход на куполообразната сграда. Вятърът заплашваше да го събори, но по някакво чудо по голата повърхност нямаше никакъв лед.

— Нима маговете не усещат студа и не се нуждаят от въздух? — изкрещя той на облечения в дълга до земята синя роба старец.

— Никак даже — отвърна магът. Свирепата виелица развяваше дрехата му на една страна и премяташе дългата му сива коса върху почти напълно плешивия му череп. — Едно от преимуществата на старото време — надвика той виещия вятър.

Харман се обърна надясно и с разперени за равновесие срещу вятъра ръце пое към ниския — не повече от 60 сантиметра — мраморен парапет, който минаваше по края на огромния квадрат от пясъчник и мрамор подобно на скамейка покрай пързалка за кънки.

— Какво правиш? — извика Просперо. — Внимавай там!

Харман стигна до ръба и надникна надолу.

Когато по-късно изучаваше картите, разбра, че е гледал на север от планината, наречена Джомолунгма, Джу-му-ланг-ма Фенг, Комолангма Фенг, ХоТемпа Чини-ка-Рауза или Еверест, в зависимост от произхода и възрастта на картата, както и че погледът му е стигал на стотици километри напред (и на близо девет километра надолу) към земите, наричани някога Деветото царство на хана, Тибет или Китай.

Именно долната част го потресе до дъното на душата.

Тадж Мойра по същество представляваше градски блок от пясъчник и мрамор, нанизан на върха на Богинята-майка на света като вграден в остър камък поднос, като забит на шип лист хартия. Като инженерно постижение, бъкивъглеродните носещи греди бяха поразителна, едва ли не невъзможна гледка.

Стоеше до шестдесетсантиметровия, дебел една педя „парапет“ и се взираше право надолу в дълбоката повече от девет километра бездна, а свирепите пориви на вятъра се мъчеха да го изхвърлят в безкрайната пустота. По-късно картите щяха да му покажат, че е гледал към други планини с имена, към източния и западния ледници Ронгбук и към кафявите равнини на Китай далеч зад тях, към кривината на хоризонта. В момента обаче всичко това нямаше абсолютно никакво значение. Блъскан от силните напъни на виелицата, размахващ ръце, за да запази равновесие, Харман гледаше цели девет километра право надолу — през някакъв си парапет!

Смъкна се на четири крака и запълзя обратно към храма-гробница и очакващия го маг. На десетина метра пред огромната порта от мрамора се издигаше остър камък, висок не повече от метър и половина и завършващ с четиридесетсантиметрова ледена пирамида. Под погледа на Просперо — магът стоеше със скръстени ръце, присвил устни в усмивка — Харман се вкопчи в декоративната скала и използва неравностите й, за да се изправи. Без да пуска камъка, опря брадичка в ледения връх. Страхуваше се, че ако хвърли поглед през рамо към ниската стена и шеметната бездна зад нея, поривът да се затича натам и да скочи ще е непреодолим. Затвори очи.

— Цял ден ли смяташ да стоиш така? — попита магът.

— Като едното нищо — отвърна Харман, без да отваря очи. Остана така още малко, след което се опита да надвика вятъра: — Каква е тази скала тук? Някакъв символ? Паметник?

— Това е върхът на Джомолунгма — каза Просперо. Обърна се и пристъпи под елегантната арка на входа на сградата, която бе нарекъл Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза. Входът се защитаваше от полупроницаема мембрана — затрептя, когато магът премина през нея, и Харман отново разбра, че този път не си има работа просто с холограма.

Остана още няколко минути все така прегърнал скалата-връх. Очните лещи и осмозната маска на термокожата почти изцяло се покриха с ледена кора. Най-после се сети, че може би вътре в сградата, оттатък полупроницаемата мембрана, е топло.

Не пълзя последните десетина метра до входа, но вървеше свит, загледан в краката си, с протегнати към земята длани, готов да запълзи.

В единственото огромно помещение под купола имаше мраморни стълби, водещи нагоре към серия мецанини, всеки от които на свой ред бе свързан със следващия чрез поредното мраморно стълбище и така изпълваха купола със стотици нива, стотици етажи — мъглата и разстоянието скриваха върха на самия купол. Нещата, които от кабината приличаха на декоративни елементи в белия мрамор, се оказаха стотици перспексови прозорци, които пропускаха снопове светлина, падаща върху тежко подвързаните книги на бавно движещи се ярки квадрати, правоъгълници и трапеци.

— За колко време смяташ, че ще успееш да сиглираш всичко това? — попита Просперо, опря се на тоягата си и се завъртя в кръг, за да обхване безбройните платформи с книги.

Харман отвори уста да отговори, но се отказа. Седмици? Месеци? Дори само да се движеше от книга на книга и да поставяше длан върху кориците само колкото да види как златните букви се движат по пръстите и ръцете му, щяха да са му нужни години, за да сиглира библиотеката.

— Каза ми, че функциите не работят в и около айфелбана — проговори най-сетне той. — Нима правилата са се променили?

— Ще видим — отвърна магът и тръгна към центъра на помещението. Тоягата му почукваше по белия мрамор и благодарение на съвършената акустика на купола звукът отекваше отвсякъде.

Харман усети, че тук е топло. Дръпна качулката на термокожата си и свали ръкавиците.

Куполообразната постройка бе разделена на отделни пространства, макар и не същински помещения, от лабиринт от бели мраморни стени, издигащи се само на два — два и половина метра, но те не бяха същински прегради за погледа поради филигранната си конструкция и безбройните елегантни отвори с форма на овали, сърца или листа. Стените в основата на купола до първата платформа, на височина дванадесетина метра, бяха изцяло покрити с релефни изображения на цветя, лози, сложни и невъзможни растения, всички до едно блеснали от инкрустираните в тях скъпоценни камъни. Същото се отнасяше и за мраморните прегради. Докато вървеше след Просперо из лабиринта — а това си бе истински лабиринт, — Харман докосваше мрамора. Ръката му покриваше два или три мотива едновременно и под пръстите му винаги имаше по няколко скъпоценни камъка. Някои от мотивите бяха съвсем малки, но имаха по петдесет-шейсет инкрустации.

— Какви са тези скали? — попита той. Хората обичаха да носят скъпоценни камъни за украшения, но им ги носеха роботите-слуги и той никога не се бе запитвал откъде са всъщност.

— Тези… скали… — отговори Просперо — включват ахат, яспис, лазулит, халцедон и корнелиани… Само в това простичко листче на карамфил под дланта ми има над тридесет и пет вида корнелиан, виждаш ли?

Харман погледна. Мястото го замайваше. Движещите се по западната стена светлини караха мрамора да проблясва, да блещука и да трепти от хилядите вградени в него скъпоценни камъни.

— Що за място е това? — Усети се, че шепне.

— Бе построено като мавзолей… гробница — отвърна магът, зави покрай поредната мраморна преграда и закрачи към централната част на помещението. Спряха преди арковидния вход към вътрешния правоъгълник в центъра на лабиринта. — Можеш ли да прочетеш тези стели, Харман от Ардис?

Харман се взря в надписа на млечнобялата светлина. Буквите в мрамора изглеждаха странно — бяха плавни и завързани вместо правите линии, с които бе свикнал в книгите — но текстът си бе написан на стандартния световен английски.

— Прочети го на глас — каза магът.

— „Влезте с благоговение в пищната гробница на хан Хотеп, господар на Азия и закрилник на Земята, и на възлюбената му съпруга, обожаваната от целия свят Лиас Ло Амумджа. Тя напусна този мимолетен свят в четиринадесетата нощ на месеца рахаб-септем през деветстотин осемдесет и седмата година на ханството. Сега тя и нейният господар обитават звездното Небе и ви гледат оттам как влизате“.

— Какво ще кажеш? — Просперо бе застанал под пищно украсената арка, зад която се намираше центърът на лабиринта.

— За надписа или за цялото място?

— И за двете.

Харман потърка наболата си брада.

— Мястото е… сбъркано. Прекалено грамадно. Прекалено богато. Несъразмерно. С изключение на книгите.

Просперо се разсмя и смехът отекна отново и отново под купола.

— Прав си, Харман от Ардис. Това място е откраднато — идеята, планът, инкрустациите, шахматният двор отвън — всичко без мецанините и книгите, поставени шест столетия по-късно от Раджахар Мълчаливия, далечен потомък на страховития хан Хотеп. Ханът взел оригиналния план на Тадж Махал и го увеличил повече от десетократно. Оригиналната постройка била прекрасна, същински завет на любовта… нищо не останало от нея, защото ханът наредил да я стопят на шлака, за да остане в паметта само този мавзолей. Това място е най-изчистеният паметник на окаяното прекаляване.

— Местоположението е… интересно — тихо каза Харман.

— Да — съгласи се Просперо и дръпна ръкавите си. — Тази частица мъдрост за имота и днес е точно толкова вярна, колкото и по времето на Одисей — място, място, място. Ела.

Влязоха в центъра на лабиринта от мраморни прегради — към стотина квадратни метра празно пространство с нещо в центъра, което Харман взе за ярко отразяващ светлината басейн. Почукването на тоягата на Просперо отекваше, докато крачеха напред.

Не беше басейн.

— Господи! — възкликна Харман и отстъпи от ръба.

Приличаше на празно пространство. Отляво едва се забелязваше вертикалният северен скат на планината, а под тях — на десетина метра под подовото ниво — насред нищото, високо над нащърбения ледник на девет километра отдолу, се рееше саркофаг от стомана и кристал. Вътре лежеше гола жена. Тясна спирална стълба от бял мрамор се виеше надолу до саркофага — последното стъпало като че ли надвисваше над празното пространство.

„Не може да е отворено“, помисли Харман. От отвора в пода не се усещаха свирепи пориви, не се чуваше ревът на бушуващата виелица. Саркофагът трябваше да е положен върху нещо. Присви очи и различи множеството почти невидими плочки. Гробната камера бе изработена от някаква невероятно прозрачна пластмаса, кристал или стъкло. Но защо не беше видял саркофага и стълбището още от кабината на лифта или…

— Гробът е невидим отвън — меко каза Просперо. — Видя ли жената?

— Възлюбената Лиас Ло Амумджа ли? — Харман не изпитваше абсолютно никакъв интерес да гледа голото тяло. — Която напуснала мимолетния свят дявол знае кога беше? А къде е ханът? Или си има своя кристална камера?

Просперо се разсмя.

— Хан Хотеп и неговата възлюбена Лиас Ло Амумджа, дъщеря на цезар Амумджа от Централноафриканската империя — тя бе голяма кучка и истинска харпия, повярвай, Харман от Ардис — бяха изхвърлени по-малко от две столетия, след като ги положиха тук.

— Изхвърлени?

— Идеално запазените им тела без никакви церемонии бяха метнати през същия онзи парапет, през който ти се надвеси преди половин час — каза Просперо. — Изхвърлени като боклук. Приемниците на хана — всеки по-нищожен по свой собствен начин — искаха да бъдат полагани тук за вечността… продължаваща, докато следващият хан-наследник не пожелае най-добрия мавзолей за себе си.

Харман можеше да си го представи.

— Така бе допреди хиляда и четиристотин години. — Просперо обърна сините си очи към саркофага под тях. — Тази жена наистина бе възлюбена на човек с власт. Погледни я, Харман Ардиски.

Харман се обърна към саркофага, но се опитваше да не гледа тялото. Жената бе прекалено гола за вкуса му — изглеждаше прекалено млада, за да е мъртва, тялото й бе розово и бяло, гърдите й — прекалено налети (зърната изглеждаха румени дори отдалече), късата й коса бе като черна запетая върху белите сатенени възглавници, гъстият триъгълник на слабините й образуваше друга черна запетая… тъмните й вежди, резките черти на лицето, широката дори от това разстояние уста… беше му почти… позната.

— Божичко! — за втори път тази сутрин възкликна Харман, този път високо, и гласът му отекна под купола.

Беше по-млада — много по млада, — косата й бе черна вместо сива, тялото — по-стегнато и младо, вместо да е набраздено от увисналите гънки, които Харман бе виждал под плътно прилепващата термокожа, — но лицето излъчваше същата сила, скулите бяха все така резки, веждите — все така дръзко извити, брадичката — все така категорична. Нямаше място за съмнение.

Това бе Сави.