Дан Симънс
Олимп (83)

84.

Първоначалните дванадесет часа непрекъсната работа се разтеглиха до над осемнадесет. Четиридесет и осемте прекатурени ракети се оказаха по-трудни за подреждане, отделяне и разрязване, отколкото бяха предполагали Манмът и Орфу. Металните обшивки на някои от бойните глави се бяха разпаднали напълно — бяха останали единствено самите сдържащи полета и полимерната сплав, които светеха в синьо от собствената си радиация на Черенков.

Гледката сигурно щеше да е интересна, ако се наблюдаваше от друг освен от мълчаливите моравеки на „Кралица Маб“ — „Смуглата дама“, приклекнала над корпуса на потопената мъртва подводница, осветяваше с прожекторите на корема си един свят, изпълнен предимно с тиня, люлеещи се на течението анемонии, скъсани кабели, огънат метал и смъртоносни, покрити със зелена растителност ракети и бойни глави. Слепият Орфу и ослепеният от тинята Манмът боравеха с развиващите 5500 градуса по Целзий режещи лазери, по-ярки от приглушената слънчева светлина от Пролома, от суперхалогенните лампи на насочените към работната площ прожектори и дори от самото слънце, толкова деликатно, сякаш бяха скалпели.

Двамата моравеки и самата „Смугла дама“ наблюдаваха внимателно отделянето на всяка бойна глава от ракетата-носител. Товарният отсек на европейската подводница на Манмът всъщност никога не беше наистина празен: в него имаше програмируема течна пяна, която приемаше формата на набраздени с канелюри контрафорси като на древните катедрали, подсилващи корпуса срещу чудовищното налягане отвън. Пяната обаче можеше да обгърне здраво всеки възможен товар — включително и Орфу от Йо, когато пътуваше в ъгъла на отсека. Сега тя се преобразуваше в легла за всяка грозна буца, вдигана и поставяна на мястото й от двамата моравеки.

В един момент, малко след като изтощителната им работа бе преполовена, Манмът се престори, че поглажда светещото сдържащо поле на една от бойните глави, докато течната пяна се затваряше около него, и изрецитира:

— Кое е веществото, що гради те,

та с теб се движат сенки милион?^[1]

— Твоят стар приятел Уил, а? — обади се Орфу, докато двамата пак се спускаха долу в развълнувалата се тиня, за да отрежат следващата бойна глава.

— Да — отвърна Манмът. — Петдесет и трети сонет.

След два часа, точно след като бяха натоварили поредната светеща в синьо бойна глава във вече пълния товарен отсек — мъчеха се да държат черните дупки на колкото се може по-голямо разстояние една от друга, — Орфу каза:

— Цената на това решение на проблема ни е корабът ти. Съжалявам, Манмът.

Европеецът кимна: надяваше се дълбочинният радар на приятеля му да регистрира това движение. Още когато йониецът предложи плана си, Манмът разбра, че това означава безвъзвратна загуба на любимата му „Смугла дама“. Нямаше начин да рискуват с изваждането на бойните глави от изпълнения с пяна трюм и да ги преместят в друго хранилище. Най-добрият сценарий бе някой космически апарат да изведе „Дамата“ в орбита и да я изстреля заедно със смъртоносния й товар далеч от Земята, в открития космос — колкото се може по-внимателно и по-бързо.

— Имам чувството, че току-що си я възвърнах — каза Манмът и усети прочувствения тон в собствения си радиосигнал.

— Някой ден ще ти построят нова — опита се да го утеши Орфу.

— Няма да е същата — каза Манмът. Беше прекарал повече от век и половина в малката подводница.

— Да — съгласи се Орфу. — Нищо няма да е същото след всичко това.

 

 

В края на осемнадесетте часа, след като и последният грозд от светещите от радиацията на Черенков зараждащи се черни дупки бе натоварен и здраво закрепен в трюма и той бе затворен, двамата моравеки бяха наистина абсолютно изтощени.

— Има ли нещо за проверяване или търсене в „Меча на Аллах“? — попита Орфу.

— Не точно сега — отговори премиер интегратор Астейг/Че от борда на „Кралица Маб“. Корабът бе подозрително мълчалив през последните осемнадесет часа.

— Не искам никога вече да виждам това проклето нещо. — Манмът бе прекалено изтощен, за да му пука, че говори по общия канал. — Тази подводница е същинска гадост.

— Прав си — каза главен центурион Меп Аху от кръжащия над тях спускателен кораб.

— Няма ли да ни кажете какво правиха Одисей и приятелката му през последните осемнадесет часа? — попита Орфу.

— Не точно сега — повтори премиер интегратор Астейг/Че. — Качете бойните глави. И внимавайте.

— И ти си прав — каза Меп Аху. В гласа му нямаше и капка ирония.

 

 

Сума IV бе дяволски добър пилот, трябваше да му се признае — и Орфу с Манмът му го признаваха. Успя да зависне с кораба така, че „Смуглата дама“ остана напълно потопена, когато много по-големите врати на спускателния кораб се затвориха под нея. След това Сума IV бавно изтласка водата, като изчака собствената пяна на кораба да заеме мястото й и да заключи подводницата в нов защитен пласт.

Орфу от Йо вече бе използвал спуснатите кабели, за да се покатери тежко на покрива на спускателния кораб, преди „Дамата“ да бъде погълната, но Манмът напусна еконишата си в последния момент — изчака подводницата да се стабилизира и да започне да наблюдава сама себе си по време на деликатното й издигане и натоварване. Имаше чувството, че трябва да каже някакви прощални думи, докато излиза за последен път от кораба си, но така и не излъчи нищо друго освен: „Сбогом, моя лейди“. Не получи отговор.

Спускателният кораб се издигна от океана, като изпусна водата през вентилите в товарния си отсек, и Манмът използва остатъка от силите си, механични и органични, за да се покатери върху кораба и да се спусне през по-малкия от двата люка на пътническия отсек.

При всички други обстоятелства объркването в отделението за войниците щеше да изглежда комично, но тъкмо в момента на Манмът изобщо не му бе до смях. Орфу бе прибрал всичките си манипулатори и антената и така бе успял да се промуши през по-големия люк, но сега туловището на йониеца изпълваше по-голямата част от помещението, в което обикновено се разполагаха двадесетте астровекски войници в мрежестите си седалки. Сега войниците се бяха натъпкали в тесния коридор към самата пилотска кабина и Манмът трябваше да пълзи по хитиновите им коруби, за да стигне до Меп Аху и Сума IV в тясната кабина.

Сума IV управляваше ръчно с помощта на омниконтролера, за да уравновесява кораба и неговия местещ се товар — натискаше бутоните за дюзите както сигурно бяха правили човеците виртуози-пианисти от миналото.

— Не останаха колани — каза пилотът, без да се обръща към Манмът. — Използвахме последните, за да закрепим едричкия ти приятел в пътническото отделение. Разпъни последното кресло и се залепи за него, ако обичаш.

Манмът го направи. Беше прекалено уморен, за да остане прав — земната гравитация си беше ужасна, — и изпита чувството, че плаче от отделените химикали след огромните усилия и напрежение през последните осемнадесет часа.

— Дръжте се — каза Сума IV.

Спускателният кораб бавно започна да се издига право нагоре, метър след метър, без тласъци и без изненади, докато не стигнаха два километра височина. След това двигателите се насочиха от вертикално към хоризонтално положение и корабът започна леко да се придвижва напред. Манмът изобщо не бе предполагал, че толкова тежка машина може да се управлява толкова деликатно.

Въпреки това имаше друсания и на всеки подскок Манмът затаяваше дъх, усещаше как органичното му сърце бясно бие в очакване черните дупки в корема на кораба да достигнат критична точка. Беше достатъчно да го направи само една. Останалите щяха да колапсират в самите себе си една милионна от секундата по-късно.

Манмът се опита да си представи ефекта от всичко това — миниатюрните черни дупки моментално се сливат и се понасят през корпуса на „Смуглата дама“ и спускателния кораб, ускоряват се към центъра на Земята със скорост около десет метра в секунда, като поглъщат цялата материя на двата моравекски кораба, след това молекулите на въздуха, океана, океанското дъно, скалата и самата земна кора, след което продължават към центъра.

Колко дни или месеци черната дупка, образувала се от всичките седемстотин шейсет и осем дупки в бойните глави, щеше да се носи напред-назад през планетата, издигайки се в космоса — на каква височина? — при всяко излизане? Електронната изчислителна част на ума на Манмът му даде отговора, макар той да не го искаше, макар че физическата част от мозъка му беше прекалено уморена, за да го възприеме. Напълно достатъчно, за да погълне всички милион и нещо обекти в орбиталните пръстени през първите сто преминавания през планетата, но недостатъчно, за да изяде и Луната.

Това нямаше да има никакво значение за Манмът, Орфу и всички останали моравеки, дори и за онези на борда на „Кралица Маб“. Намиращите се в спускателния кораб щяха да бъдат смазани почти моментално, молекулите им — разпънати като спагети до центъра на земята при падането на черната дупка, след това още повече, разтягайки се като… жартиери? Умори се да се пита — обратно през самите себе си, когато черната дупка си пробива друг тунел през разтопеното, въртящо се ядро на планетата.

Затвори виртуалните си очи и се съсредоточи върху дишането си, върху усещането как спускателният кораб плавно, но постоянно набира скорост и височина. Сякаш се намираха на някаква гладка стъклена рампа, издигаща се към небесата. Сума IV наистина бе добър.

От следобедно синьо небето стана черно. Хоризонтът се огъна като лъка на стрелец. Звездите сякаш експлодираха и се изсипаха по свода.

Манмът активира зрението си и се загледа през прозореца на пилотската кабина, както и през камерите на кораба през пъпната връзка с креслото си.

Не отиваха към „Кралица Маб“, това бе очевидно. Сума IV изравни кораба на височина не повече от триста километра — непосредствено над атмосферата — и насочи дюзите така, че Земята надвисна над горния прозорец на кабината и слънчевите лъчи осветиха входа на товарния отсек. Пръстените и „Кралица Маб“ се намираха на над 30 000 километра над тях — атомният космически кораб на моравеките в момента се намираше от другата страна на планетата.

Манмът изключи за секунда виртуалния сигнал — усети нулевата гравитация като физическо освобождаване от тежката работа през последните осемнадесет часа — и погледна към терминатора^[2], движещ се през територията на някогашна Европа към сините води и белите облачни маси на Атлантическия океан — от тази височина или ъгъл Проломът не бе дори тънка линия. За пореден път се запита как е възможно живи същества, дарени с такъв прекрасен дом, да проектират такава подводница и да я оборудват с оръжия, предназначени за тотално, лишено от разум унищожение. Кое бе онова нещо, което би оправдало убийството на милиони, да не говорим за унищожаването на цяла планета?

Знаеше, че все още не са в безопасност. От техническа гледна точка нямаше абсолютно никакво значение дали са на дъното на океана, или на неколкостотин километра над него. Ако някоя от черните дупки се активираше и предизвикаше и останалите да преминат в сингуларност, преминаването им през сърцето на Земята подобно на пинг-понг беше също толкова сигурно. Състоянието на свободно падане не означаваше освобождаване от гравитационния кладенец на планетата. Бойните глави трябваше да се намират много далеч — със сигурност много отвъд лунната орбита, на милиони километри оттук, — за да може да се каже, че опасността за Земята е отминала. Манмът знаеше, че единствената разлика от тази нищо и никаква височина щеше да е в това, че разтеглянето на моравеките като спагети щеше да стане по-силно с няколко процента през първоначалните минути.

Матовочерен космически кораб се материализира, демаскира, излезе от фаза, свали силовите си полета, появи се от нищото — по дяволите, Манмът не можеше да намери подходящия израз — на не повече от пет километра от тях от страната на слънцето. Очевидно бе моравекска конструкция, но дизайнът му бе много по-модерен от всичко, което бе виждал. Ако „Кралица Маб“ приличаше на някакво летателно устройство от двадесети век на Изгубената ера, новодошлият сякаш бе изпреварил с векове постиженията на моравеките. Черната форма по някакъв начин успяваше да изглежда едновременно набита и смъртоносно гладка, проста и невъзможно сложна с фракталната си геометрия и приличащите на прилепови криле. Манмът нито за миг не се усъмни, че корабът е оборудван със страховити оръжия.

Запита се за момент дали премиер интеграторите наистина смятат да рискуват загубата на един от невидимите бойни кораби, но… не… още докато се чудеше, в заобленото туловище на бойния кораб се появи отвор и в космоса излетя дълго устройство, приличащо на метла на вещица, което се въртеше около собствената си ос, изравни се със спускателния кораб и използва спомагателните си дюзи от двете страни на абсурдно грамадния двигател, за да се придвижи безшумно към тях.

— Защо да се чудим? — излъчи към него Орфу. — Премиер интеграторите имаха над осемнадесет часа да измислят нещо. А ние, моравеките, винаги сме били добри инженери.

Манмът трябваше да се съгласи. Метлата се приближаваше, като намаляваше скоростта и продължаваше да се върти: държеше дюзите си настрани от корпуса на спускателния кораб. Манмът установи, че устройството е дълго около шестдесет метра; малкият възел на ИИ бе разположен в центъра на тежестта подобно на седло на мършаво конче; устройството бе оборудвано с множество сребристи манипулатори и тежки метални клеми и с един мощен реактивен двигател непосредствено пред огромния звънец на главния двигател, наред с множество по-малки маневрени четворни дюзи.

— Освобождавам подводницата — оповести Сума IV по общата честота.

С помощта на камерите на спускателния кораб Манмът наблюдаваше как дългите врати на товарния отсек се отвориха и „Смуглата дама“ грациозно се понесе навън, задвижвана от съвсем малки струйки газ. Любимата му подводница започна да се върти много бавно — стабилизиращата й система бе изключена, така че тя дори не се опита да застане по подходящия начин. Манмът си помисли, че никога не е виждал нещо толкова отделено от стихията си — отново — като носещата се в космоса „Дама“, на триста километра над яркосиния вечерен океан под тях.

Приличащият на метла роботизиран кораб не позволи на „Дамата“ да се върти прекалено дълго. Механизмът внимателно се придвижи напред, изравни перфектно скоростта си с тази на подводницата, нежно придърпа „Смуглата дама“ към себе си с манипулаторните си ръце, подобно на любовник след дълго отсъствие, и я заклещи неподвижна със здравите си клеми — клеми, създадени специално да се закрепят за пристанищните гнезда и различните отвори. Отново с нещо като любовна загриженост ИИ на метлата — или моравекът на бойния кораб, който я управляваше — внимателно обгърна цялата подводница с пяна. Инженерите не искаха черните дупки да се активират заради промяна на температурата.

Четворните дюзи се задействаха и роботизираният кораб с формата на ловуваща манта понесе обвитата в пяна маса на „Смуглата дама“ далеч от спускателния кораб. Носачът се ориентира по оста си по такъв начин, че камбаната на двигателя му да сочи надолу, към синьото море, белите облаци и прекосяващия Европа терминатор.

— Какво ще правят с малките лазерни левкоцити? — попита Орфу от Йо по общия канал.

Самият Манмът се питаше същото — как ще се предпазват от лазерите на автоматичните нападатели, които можеха да активират бойните глави. Това обаче не беше негов проблем и затова не се му се беше наложило да си блъска главата върху него през последните осемнадесет часа.

— „Валкирия“, „Непоколебим“ и „Нимиц“ ще съпровождат робота и ще унищожават всеки приближаващ левкоцит — каза Сума IV. — Разбира се, нашите бойни кораби ще си останат маскирани.

Орфу гръмко се разсмя по общия канал.

— „Валкирия“, „Непоколебим“ и „Нимиц“? Боже мой, май ние, миролюбивите моравеки, ставаме все по-уплашени и по-уплашени.

Никой не отговори. Накрая Манмът наруши тишината.

— Кой е този… не, чакайте, изчезна!

Матовочерният фрактален прилеп отново се бе маскирал и нищо не издаваше присъствието му на фона на звездите и светлините от пръстените.

— „Валкирия“ — каза Сума IV. — Десет секунди.

Никой не ги отброи на глас. Манмът обаче бе сигурен, че всички го правят наум.

Когато стигна до нула, камбаната на високоскоростния двигател се озари от съвсем слаб син блясък, напомнящ на Манмът радиационното сияние на Черенков от бойните глави. Метлата-манта се раздвижи и започна да се издига мъчително бавно. Манмът обаче знаеше, че всяко нещо с постоянно ускорение бързо ще развие ужасяваща скорост, дори когато се отскубва от гравитационния кладенец на Земята. Знаеше също, че роботизираният кораб няма да намали тягата си. Вероятно до момента, когато корабът и мъртвият, обвит в термично покритие корпус на „Смуглата дама“ достигнеха празната орбита на земната луна, скоростта щеше да е достатъчна, за да се освободят от земното притегляне. Тогава, дори да се активираха, сингуларностите на черните дупки щяха да са опасност в космоса, но не и сигурна смърт на Земята.

Скоро роботизираният кораб изчезна на фона на движещия се пръстен. Манмът не забеляза абсолютно никакви признаци на термоядрени или йонни двигатели от трите маскирани моравекски кораба, които би трябвало да ескортират робота.

Сума IV затвори товарния отсек и каза:

— Добре, а сега всички слушайте. Докато нашите двама приятели бяха заети на дъното на океана, тук се случиха някои странни неща. Трябва да се върнем на „Кралица Маб“.

— А какво стана с разузнавателната ни мисия? — попита Манмът.

— Можеш да свалиш записа, докато пътуваме — прекъсна го Сума IV. — Но точно в момента премиер интеграторите ни искат на борда. „Кралица Маб“ напуска за известно време… или най-малкото се оттегля на лунна орбита.

— Не — каза Орфу от Йо.

Сричката-дума отекна по общия канал като звън на някаква огромна камбана.

— Не? — повтори Сума IV. — Това е заповед.

— Трябва да се върнем при атлантическия провлак, пролом или както там го наричате — каза Орфу. — Веднага.

— А ти трябва да си затвориш устата и да мълчиш — каза едрият ганимедец на пилотското място. — Връщам спускателния кораб на „Кралица Маб“, както ми е наредено.

— Погледни снимките, които направи от височина десет хиляди метра — каза Орфу и зареди изображението за всички на борда чрез корабния интернет.

Манмът погледна. Беше същата картина, която бе гледал, преди да започнат да разрязват бойните глави — огряната от звездна светлина клисура в океана, размазаният нос на подводницата, показващ се от северната стена на клисурата и лежащите наоколо отпадъци.

— Сляп съм на оптически честоти, но продължих да обработвам радарното изображение и попаднах на нещо странно — каза Орфу. — Ето и най-доброто увеличение и изчистване на образа, което успях да получа за самата фотография. Вие ми кажете дали там няма нещо, което да заслужава по-обстойно проучване.

— Веднага ти казвам, че няма да видим нищо, което да ме накара да върна кораба — хладно заяви Сума IV. — Вие двамата още не сте научили, но астероидният остров — онзи, огромният, на който оставихме Одисей — напуска системата. Вече е променил ориентацията си и точно в момента включва термоядрените си двигатели. А приятелят ви Одисей е мъртъв. Освен това над един милион сателити в полярния и екваториалния пръстен отново се съживяват — акумулатори на маса, факстелепортаторни устройства и всякакви други неща. Ние също заминаваме.

— ПОГЛЕДНЕТЕ ПРОКЛЕТИТЕ ФОТОГРАФИИ! — изрева Орфу от Йо.

Всички моравеки на борда се опитаха да си запушат ушите. Дори онези, които ги нямаха.

Манмът погледна следващата фотография от дигиталната серия. Изображението бе силно увеличено в сравнение с оригинала и пикселите бяха изчистени.

— На дъното на профила има нещо като раница — каза той. — А до него…

— Пистолет — каза главен центурион Меп Аху. — Барутно устройство за изстрелване на метални парчета, ако предположението ми е вярно.

— А онова лежащото до раницата прилича на човешко тяло — включи се един от черните хитинови войници. — Нещо, което е мъртво от много време. Вече се е мумифицирало и сплескало.

— Не — каза Орфу. — Проверих най-добрите радарни изображения. Не е човешко тяло, а само човешка термокожа.

— Е, и? — обади се Сума IV от пилотското кресло. — При катастрофата на подводницата някой от екипажа или някои вещи са се разпилели навън. Това е част от отпадъците.

Орфу шумно изсумтя.

— И се е запазило непокътнато двадесет и пет столетия? Не ми се вярва, Сума. Виж пистолета. Нито едно петънце ръжда. Виж раницата. Никакви следи от изгниване. Тази част от клисурата или пролома е достъпна и отворена за природните стихии, включително за слънчевата светлина и ветровете, но тези материали не са се разпаднали.

— Това не доказва нищо — каза Сума IV, докато въвеждаше координатите за среща с „Кралица Маб“. Дюзите завъртяха спускателния кораб в необходимата посока. — Някъде през последните няколко години някой старостилен човек отишъл там и умрял. Точно в момента имаме по-важни задачи.

— Погледни пясъка — каза Орфу.

— Какво? — не разбра пилотът.

— Погледни петото изображение, което увеличих. В пясъка. Аз не мога да го видя, но разделителната способност на радара е до три милиметра. Какво виждате с очите си?

— Отпечатък — каза Манмът. — Следа от бос човешки крак. Няколко отпечатъка. Всички се виждат ясно в калта и мекия пясък. Всички водят на запад. Дъждът би трябвало да ги заличи за няколко дни. Някакъв човек е бил тук през последните четиридесет и осем часа или по-малко — може би дори докато работехме върху отделянето на бойните глави.

— Няма значение — каза Сума IV. — Заповедите ни са да се върнем на „Кралица Маб“ и аз ще…

— Върнете спускателния кораб в Атлантическия пролом — нареди премиер интегратор Астейг/Че от тридесет хиляди километра по-високо и от другата страна на Земята. — Прегледът на снимките, направени набързо по време на последната орбита, показва нещо, което може би е тяло на човешко същество в Пролома, на двадесет и три километра западно от подводницата. Веднага идете и го приберете.