Дан Симънс
Олимп (9)

9.

Пентезилея влетя в Илион на коня си един час след зазоряване. Следваха я дванайсет от най-умелите й сестри-воини, препускаха в колона по две. Въпреки ранния час и студения вятър хиляди троянци бяха по стените и от двете страни на пътя, който минаваше през Скейските порти и водеше до временния Приамов дворец. Всички аплодираха, сякаш царицата на амазонките пристигаше с хилядни подкрепления — тълпите размахваха кърпички, удряха с копия в щитовете си, плачеха, викаха и хвърляха цветя под конските копита.

Пентезилея приемаше всичко това като дължимо.

Деифоб, цар Приамовият син, брат на Хектор и мъртвия Парис и човек, в когото целият свят виждаше следващия мъж на Елена, посрещна амазонската царица и нейните жени-воини точно пред стените на Парисовия дворец, в момента обитаван от Приам. Пременен в лъскави доспехи и червено наметало, със златен гребен на шлема, здравенякът стоеше със скръстени ръце, после вдигна десницата си за поздрав. Зад него стояха, взели за почест, петнайсет от личните стражи на троянския цар.

— Привет, Пентезилея, дъще Аресова, царице на амазонките — извика Деифоб. — Добре си дошла със своите дванайсет жени-воини. Цял Илион днес ти отправя своята благодарност, задето идваш като съюзница и приятелка да ни помогнеш във войната със самите олимпийски богове. Влез, изкъпи се, приеми нашите дарове и познай истинското гостоприемство и признателност на Троя. Хектор, нашият най-знатен герой, щеше да те посрещне лично, но си почива, след като цяла нощ се грижи за братовата си погребална клада.

Царицата с лекота скочи от великанския си боен жребец — движеше се със съвършена грациозност въпреки тежките си доспехи и лъскавия си шлем. Хвана Деифоб за предмишницата с двете си силни ръце и го поздрави с войнишко приятелско стискане.

— Сполай ти, сине Приамов, герой от хиляди единоборства. Ние с моите другарки ти благодарим, изразяваме съболезнованията си на теб, баща ти и целия Приамов народ за смъртта на Парис, вест, която стигна до нас преди два дни, и приемаме щедрото ви гостоприемство. Ала преди да вляза в Парисовия дом и сега палат на Приам, трябва да ти кажа, че не съм дошла да се бия с вас срещу боговете, а веднъж завинаги да сложа край на вашата война с тях.

Деифоб, чиито очи и без това си бяха изпъкнали, буквално се облещи срещу красивата амазонка.

— Как ще го сториш, царице Пентезилея?

— Тъкмо това съм дошла да ви кажа и сетне да го направя — отвърна тя. — Хайде, покани ме вътре, приятелю Деифобе. Трябва да се срещна с баща ти.

 

 

Деифоб обясни на амазонската царица и нейните телохранителки, че баща му, цар Приам, се е настанил в по-малкия палат на Парис, защото боговете още в първия ден на войната преди осем месеца разрушили неговия дворец и убили жена му, троянската царица Хекуба.

— Пак ти поднасям съболезнованията на амазонките, Деифобе — рече Пентезилея. — Скръбната вест за смъртта на царицата стигна даже до нашите далечни острови и хълмове.

На влизане в царските покои Деифоб се прокашля и каза:

— Като стана дума за твоята далечна земя, дъще Аресова, как успяхте да се спасите от гнева на боговете през тоя месец? Из града за една нощ се разнесе мълвата, че по време на плаването си до родината Агамемнон намерил гръцките острови пусти. Тая сутрин даже смелите защитници на Илион треперят при мисълта, че боговете погубват всички хора освен аргивците и нас. Как се спаси твоят народ?

— Народът ми не се е спасил — хладнокръвно отвърна Пентезилея. — Боя се, че страната на храбрите амазонки е също толкова пуста, колкото и всяка друга земя, която прекосихме през последната седмица от пътуването си. Ала Атина ни пощади за тая задача и праща важно послание на илионския народ.

— Какво послание?

Тя поклати глава.

— Посланието е за цар Приамовите уши.

Сякаш по даден знак, прозвучаха тръби, завесите се вдигнаха и в залата бавно влезе Приам, опрян на ръката на един от царските си стражи.

Пентезилея го беше виждала в тронната му зала преди по-малко от година, когато с петдесет амазонки бяха пробили ахейската обсада, за да окуражат Троя и да я уверят във верността си. Тогава й бе казал, че не се нуждаят от помощта им, ала я беше обсипал със злато и други дарове. Но сега царицата зяпна смаяно.

Доскоро наистина старец, ала преизпълнен с жизненост, сега царят изглеждаше остарял с двайсет години. Бузите му, винаги румени от вино или вълнение, когато Пентезилея го беше виждала през своите двайсет и пет години, дори като дете, когато със сестра си Хиполита се бяха скрили зад завесите в тронната зала на майка си и бяха гледали царското пратеничество от Илион, дошло да поднесе почитанията си, сега бяха хлътнали, сякаш бяха изпадали всичките му зъби. Прошарената му и по-рано коса беше побеляла. Очите му сълзяха и втренчено се взираха в призраци.

Старикът почти се строполи на златния си трон с инкрустирани лазуритни орнаменти.

— Сполай ти, Приаме, сине Лаомедонтов, знатни царю Дарданиде, баща на смелия Хектор, клетия Парис и гостоприемния Деифоб — започна Пентезилея и застана на едно коляно. Макар и мелодичен, младежкият й глас високо кънтеше в грамадната зала. — Аз, Пентезилея, навярно последната амазонска царица, и моите дванайсет жени-воини в медни доспехи, ти носим почит, съболезнования, дарове и своите копия.

— Вашите съболезнования и преданост са най-скъпите ви дарове, мила Пентезилея.

— Нося ти и послание от Атина Палада и ще ви кажа как да турите край на войната с боговете.

Царят вирна глава. Неколцина от свитата му ахнаха.

— Атина Палада никога не е обичала Илион, обична ми дъще. Тя открай време заговорничи с нашите аргивски врагове, за да разруши тоя град и всичко зад неговите стени. Ала сега богинята е наш заклет враг. Двете с Афродита убиха Астианакс, невръстния син на Хектор, малкия господар на града, с думите, че за тях ние и нашите деца сме само обикновени жертви. Няма да има мир с боговете, докато не бъде изтребен или техният, или нашият род.

Все още на едно коляно, ала с високо вдигната глава, Пентезилея предизвикателно впери в него сините си очи.

— Обвинението срещу Атина и Афродита е лъжа. Тая война е лъжа. Боговете, които обичат Илион, искат пак да ни подкрепят — включително самият татко Зевс. Даже сивооката Атина Палада застана на страната на Троя, заради долното коварство на ахейците и по-точно на оня лъжец Ахил, тъй като той е измислил клеветата, че Атина е убила неговия другар Патрокъл.

— Мир ли ни предлагат боговете? — промълви Приам. В гласа му се долавяше копнеж.

— Атина предлага нещо повече от мир — рече Пентезилея и се изправи. — Тя и боговете, които обичат Троя, ви предлагат победа.

— Победа над кого? — викна Деифоб и застана до баща си. — Сега ахейците са наши съюзници. Те и изкуствените същества, моравеките, които защитават нашите градове и станове от Зевсовите мълнии.

Амазонската царица се засмя. В тоя момент всички мъже в залата се удивиха от красотата й — млада и хубава, с румени страни и одухотворено момичешко лице, гъвкаво и в същото време сочно тяло под разкошните бронзови доспехи. Но погледът и сериозното изражение на Пентезилея не бяха на обикновено момиче — те издаваха жизненост и интелигентност, както и воинска страст за действие.

— Победа над Ахил, който измами твоя син, знатния Хектор, и който в момента води Илион към гибел — извика амазонката. — Победа над аргивците, ахейците, които в момента кроят вашия крах, разрушаването на града, смъртта на другите ти синове и внуци и поробването на твоите жени и щерки.

Приам поклати глава почти тъжно.

— Никой не може да надвие бързоногия Ахил в битка, амазонке. Даже Арес, който три пъти е убиван от неговите ръце. Даже Атина, която избяга пред неговата атака. Даже Аполон, когото отнесоха на Олимп на парчета, след като предизвика Ахил. Даже Зевс, който се бои да слезе тук, за да влезе в единоборство с богочовека.

Пентезилея също поклати глава и златните й къдрици проблеснаха.

— Зевс не се бои от никого, знатни Приаме, гордост на Дардановия род. И може с едно махване на своята егида да погуби Троя, да, да унищожи самата земя, върху която се издига твоят град.

Копиеносците пребледняха и даже Приам потрепери при споменаването на егидата, най-могъщото и загадъчно Зевсово оръжие. Всички бяха наясно, че ако реши да го използва, Зевс може да погуби в миг дори другите олимпийски богове. Това не беше обикновено термоядрено оръжие, каквото гръмовержецът безполезно хвърляше върху моравекските силови полета в началото на войната. Имаше защо да се страхуват от егидата.

— Заклевам ти се, знатни Приаме — продължи амазонската царица. — Ахил ще е мъртъв, преди слънцето да залезе и на двата свята. Кълна се в кръвта на моите сестри и майка ми, че…

Царят вдигна ръка и я накара да млъкне.

— Не ми се кълни, млада Пентезилея. Още откакто си се родила, ти си ми като родна щерка. Да призовеш Ахил на двубой е равносилно на смърт. Какво те накара да дойдеш в Троя, за да намериш смъртта си от неговите ръце?

— Не е смърт, царю — с напрегнат глас възрази амазонката. — А слава.

— Тия две неща често се припокриват — отвърна Приам. — Ела, седни до мен. Да поговорим насаме. — И даде знак на своя телохранител и син Деифоб да се отдръпне настрани, за да не ги чува. Дванайсетте амазонки също се отдалечиха на няколко крачки.

Пентезилея седна на втория трон, по-рано принадлежал на Хекуба, изваден от развалините на стария дворец и държан тук свободен в нейна памет. Младата царица остави лъскавия си шлем на широката странична облегалка и се наведе към стареца.

— Гонят ме Фуриите, татко Приаме. От три месеца ме гонят Фуриите.

— Защо? — попита той и се наклони към нея като някакъв бъдещ свещеник към все още неродена изповядваща се. — Тия духове отмъстителки искат кръв само ако не е останал жив човек да отмъсти, дъще — особено когато някой е причинил зло на свой роднина. Ти не си сторила зло на никой член на амазонското царско семейство.

— Убих сестра си Хиполита — с треперещ глас призна Пентезилея.

Приам се отдръпна.

— Убила си Хиполита?! Предишната царица на амазонките? Жената на Тезей? Чухме, че умряла при ловна злополука, когато някой зърнал движение и взел атинската царица за елен.

— Не исках да я убия, Приаме. Но след като Тезей отвлече сестра ми — съблазни я на кораба си по време на официална визита, вдигна платна и я отнесе — ние амазонките решихме да си отмъстим. Тая година, докато всички погледи на родните острови и Пелопонес бяха отправени към вашата война в Троя, докато героите ги нямаше и Атина беше беззащитна, ние събрахме флотилия и вдигнахме своя обсада — макар и не така грандиозна и обезсмъртена в слово като аргивската обсада на Илион — и нападнахме Тезеевите твърдини.

— Чухме за това естествено — промълви старият Приам. — Ала битката свършила бързо с мирен договор и амазонките си отишли. Чухме, че царица Хиполита умряла скоро след това по време на голям лов в чест на мира.

— Тя умря от моето копие — с мъка каза Пентезилея. — Отначало атиняните бягаха, Тезей беше ранен и си мислехме, че градът е в ръцете ни. Единствената ни цел беше да избавим Хиполита от тоя мъж, независимо дали тя желаеше да бъде избавена, и почти го бяхме постигнали, когато Тезей поведе кърваво контранастъпление и ни отблъсна към нашите кораби. Загинаха много мои сестри. Вече се сражавахме за живота си и амазонската храброст отново спечели — отблъснахме Тезей и неговите воини на един ден път към стените на Атина. Ала последното ми копие, насочено към самия Тезей, улучи сърцето на сестра ми, която — в красивите си атински доспехи — приличаше на мъж… и се сражаваше рамо до рамо със своя господар и мъж.

— Срещу амазонките — прошепна Приам. — Срещу родните си сестри.

— Да. Щом разбрахме кого съм убила, битката свърши. Сключихме мир. Издигнахме бял стълб до акропола в памет на моята знатна сестра и си тръгнахме в скръб и позор.

— И сега Фуриите те преследват за проляната кръв на сестра ти.

— Всеки ден — потвърди Пентезилея. Ясните й очи бяха пълни със сълзи. Свежото й лице беше бледо. Беше невероятно красива.

— Но какво общо има Ахил и нашата война с тая трагедия, дъще? — промълви царят на Илион.

— Тоя месец, сине Лаомедонтов и потомък на Дардановия род, ми се яви Атина. Обясни ми, че каквито и жертви да принасям на Фуриите, няма да умилостивя тия адски изчадия, но мога да поправя смъртта на Хиполита, като замина за Илион с дванайсет избрани другарки и победя Ахил в единоборство, с което ще сложа край на тая грешна война и ще възстановя мира между боговете и хората.

Приам поглади брадичката си, обрасла със сива брада след смъртта на Хекуба.

— Никой не може да победи Ахил, амазонке. Моят син Хектор, най-великият воин, откърмен от Троя, цели осем години опитва и не успя. И сега е съюзник и приятел на бързоногия мъжеубиец. Самите богове вече опитват повече от осем месеца и всички се огъват пред гнева на Ахила — Арес, Аполон, Посейдон, Хермес, Хадес, самата Атина, всички вдигнаха оръжие срещу него и се провалиха.

— Защото никой от тях не е знаел неговата слабост — прошепна амазонката Пентезилея. — Майка му, богинята Тетида, измислила таен начин да осигури неуязвимост в битка на своя смъртен син. Той не може да бъде повален, освен ако не бъде улучен на това слабо място.

— Какво е то? — ахна Приам. — Къде е?

— Заклех се на Атина под страх от смърт, че не ще го разкрия никому, татко Приаме. И че ще го използвам, за да убия Ахил със собствената си ръка и така да сложа край на войната.

— Щом Атина знае слабото място на Ахил, защо не го използва, за да му отнеме живота в единоборство? Двубоят свърши с нейното бягство — ранена, тя се телепортира на Олимп в мъки и страх.

— Когато Ахил бил малък, Съдбите го орисали тайната му слабост да бъде открита единствено от друг смъртен по време на тая битка за Илион. Ала орисничеството им се развалило.

Приам се отпусна назад.

— Значи в крайна сметка Хектор е бил предопределен да убие бързоногия Ахил — промълви той. — Ако не бяхме започнали войната с боговете, е щяла да се изпълни тая съдба.

Пентезилея поклати глава.

— Не, не Хектор. Друг смъртен, троянец, е щял да отнеме живота на Ахил, след като Пелеевият син убие Хектор. Една от музите го научила от роб, когото наричат схоластик и който знаел бъдещето.

— Предсказател — рече Приам. — Като нашия уважаван Хелен или ахейския гадател Калхант.

Амазонката пак разтърси златните си къдрици.

— Не, схоластиците не виждали бъдещето — някак си идвали от там. Обаче според Атина сега всички са мъртви. Ала Ахиловата Съдба чака. И ще се изпълни.

— Кога? — попита старият Приам. Очевидно премисляше всички последици от тая вест. Не бе напразно цар на най-великия град на земята от над пет десетилетия. Неговият син Хектор беше кръвен съюзник на Ахил, ала Хектор не бе цар. Хектор беше най-знатният воин на Илион, но въпреки че по-рано навярно бе носил съдбата на града на върха на меча си, изобщо не го беше съзнавал. Това бе работа на Приам.

— Кога — повтори Приам. — Кога ти и твоите дванайсет сестри ще убиете Ахил?

— Днес — обеща Пентезилея. — Както ти казах. Преди слънцето да залезе и тук, и на Олимп, който се вижда през оная дупка във въздуха, през която минахме на идване.

— Какво искаш, дъще? Оръжие ли? Злато? Богатства?

— Само твоята благословия, знатни Приаме. И храна. И ложе за мен и моите другарки, за да подремнем, преди да се изкъпем, да се нагиздим пак с доспехи и да идем да сложим край на тая война с боговете.

Царят плесна с ръце. Деифоб, многобройните стражи, придворните и дванайсетте амазонки бързо се приближиха.

Той поръча да донесат обилна храна на жените, да им приготвят меко ложе за краткия им сън, да им осигурят гореща баня и робини, за да ги разтрият с благовония и масла и накрая да нахранят, вчешат и оседлаят конете им, когато Пентезилея реши, че е готова да се отправи на бой.

Уверено усмихната, тя изведе дванайсетте си другарки от царската зала.