Дан Симънс
Олимп (38)

38.

Деймън влезе в синята ледена катедрала, в която отекваше шепот и монотонно пеене.

— Той създаде го, с огъня подобен, с око от огън в топка пяна, която плава и се храни! И лов Той гледа на лунна светлина с туй око на клин подобно, и баницата с дългия език, дето дълбоко се завира в дъбовите пънове да дири червеи и прости думички изрича, когато плячката си пипне, ала мравки не яде — самите мравки построили са стена от семена и в дупката си сламки са напъхали… Създаде Той туй всичко и отгоре и всичко видимо Той сътвори, и нас самите: как иначе?

Деймън моментално позна гласа — Калибан. Съскането кънтеше сред сините ледени стени и в синия леден тунел и сякаш идваше отвсякъде, успокоително далечно, ужасяващо близко. И тоя самотен Калибанов глас някак си в същото време беше хор, множество гласове в страховито съзвучие. По-уплашен, отколкото бе предполагал, много по-уплашен, отколкото се беше надявал, Деймън ниско наведе глава и излезе от ледения тунел върху ледения мецанин.

След едночасово пълзене, по време на което често се налагаше да се връща, тъй като много коридори се стесняваха и свършваха със задънен край, а друг път се натъкваше на високи стени или дълбоки шахти, най-после бе излязъл в центъра на катедралния купол.

Не знаеше нито една от древните думи за такова пространство — във вътрешната заоблена стена на грамадната постройка сякаш имаше стотици тъмни ледени мецанини — ала, ако беше сиглирал думите, сега щеше да ги изреди: кули, купол, арки, контрафорси, апсида, неф, базилика, хор, портик, параклис, розета, ниша, колона, олтар. Всички те щяха да се отнасят за някоя от частите на сградата, които виждаше пред себе си, и щяха да му трябват още думи. Още много думи.

Доколкото можеше да прецени, отвътре диаметърът на купола надхвърляше километър и половина и от сияещия с червена светлина под до синия леден връх имаше поне шестстотин метра. Както бе предположил отвън, Сетебос беше покрил целия кратер и сега огромният кръг пулсираше в червено, сякаш туптеше някакво великанско сърце. Деймън нямаше представа това дали се дължи на естествена вулканична дейност в кратера, на магма, издигаща се от километри дълбочина, където някога черната дупка бе пробила сърцето на Земята, или Сетебос използва топлината и светлината за свои цели. Останалата част от купола се обливаше в багри, които не можеше да опише — от всички нюанси на червеното в основата, през всички цветове на дъгата и после фин оранж в периферията на кратера и по-ниските части на купола. Червени жилки се разклоняваха по оранжево-жълите контрафорси и сталагмити и после по-топлите цветове избледняваха до студеното сияние на великанските сини стълбове. Зелени и жълти проблясъци пронизваха ледените стени и кули, колони от червени импулси се движеха по скрити канали като електрически заряди, искри свързваха разклонените участъци на катедралата като активни дендрити.

На места обвивката на купола бе толкова тънка, че последните снопове привечерна светлина образуваха розови кръгове по западната стена. През тънкия като стъкло връх се виждаше, макар и малко мъгляво, овален къс от помръкващото небе и изгряващите звезди. Най-странно обаче беше това, че ниско на вътрешните стени имаше стотици кръстовидни вдлъбнатини, всяка висока около метър и осемдесет. Те опасваха кръга и като се наведеше от неравния мецанин, на който стоеше, Деймън можеше да различи още такива кръстовидни ниши долу, сякаш прегорени в синия лед. Изглеждаха като направени от метал и бяха празни — стоманената им вътрешност отразяваше червеното сияние от центъра на кратера.

По червения под се издигаха трънливи сталагмити и кули — някои стигаха чак до тавана и образуваха стройни редици от сини ледени стълбове. Подът не бе гладък — осейваха го по-малки кратери и дупки. От повечето излизаха газове, пара и дим и топлите въздушни течения донесоха до носа на Деймън сярна смрад. В средата на червения кръг имаше висок кратер, обхванат от сини ледени стълбища и по-малки отвори. Тоя кратер над кратера изглеждаше пълен почти догоре с кръгли бели камъни… и изведнъж Деймън осъзна, че камъните са човешки черепи — десетки хиляди човешки черепи, повечето лежащи под масата, която почти изпълваше кратера. Той много приличаше на гнездо и впечатлението се подсилваше от онова, което го изпълваше — сива мозъчна тъкан, усукани бразди, множество чифтове очи, усти и отверстия, които се отваряха и затваряха, всяко за себе си, безброй грамадни длани отдолу — тия длани от време на време наместваха грамадната маса в гнездото, настаняваха я по-удобно — и други ръце, всяка от тях по-голяма от стаята на Деймън в Ардис Хол, които излизаха от мозъка върху стволове и пълзяха като пипала по светещия под. Някои бяха толкова близо, че той виждаше безчет криви, остри черни шипове или куки, с които бяха покрити огромните пръсти. Всеки трън — някаква форма на еволюирали косми? — беше по-дълъг от ножа, който Деймън носеше на колана си, и пръстите ги забиваха в синия лед. Дланите можеха да се изкатерят навсякъде, да се придвижат по всяка повърхност, зид, лед или стомана, като забиват тия черни остриета.

Мозъкът на самия Сетебос бе много по-голям, отколкото си спомняше Деймън от появата му през Дупката в небето преди по-малко от два дни — ако тогава чудовището беше дълго трийсет метра по оста си, сега бе дълго поне сто и високо трийсет метра в центъра, където усуканата тъкан беше разделена с дълбока сияеща бразда. Изпълваше гнездото и когато наместваше грамадата си, отдолу се разнасяше хрущене на черепи — като шумолене на прекършени сламки.

— Казваш си, това величие ни добро, ни зло във Него не показва, ни благост, ни жестокост: Той могъщ е и е Господ. Казваш, Той ужасен е: и подвизите Му ще те уверят в това!

Съскането на Калибан резонира в купола — акустиката беше идеална, отекна сред дупките и зикуратите, рикошира в лабиринта ледени тунели и сякаш стигна до Деймън отпред, отзад и отстрани — гибелен шепот.

Очите на Деймън се приспособиха към червеникавия здрач и мащабите на огромния купол и той видя по-малки неща, които тичаха около подножието на гнездото, катереха се на четири крака по ледените стъпала към гигантския мозък и после се тътрузеха обратно само на задни крака: носеха големи овални пашкули, лъщящи от отвратителна млечнобяла слуз.

За миг му се стори, че са войникси — по дългия път през ледения лабиринт беше видял останки от десетки войникси, не замръзнали в леда, каквито бе забелязал във външната цепнатина, а разкъсани трупове, празна коруба тук, откъснат крак или кожена гърбица там, самотно лежащи лапи — ала сега, докато се взираше през парите и мъглите от вулканичните отвори, установи, че тия неща не са войникси. Имаха формата на Калибан.

„Калибани“ — помисли си Деймън. Преди близо година със Сави и Харман ги бяха видели в Средиземноморския басейн и сега той разбра значението на кръстовете в стените на купола. „Зарядни устройства“, така бе нарекла Сави кухите кръстове, и самият Деймън се беше натъкнал на гол калибан, увиснал на един такъв вертикален кръст с разперени ръце, и го бе помислил за мъртъв, докато жълтите котешки очи не се бяха отворили.

Сави им беше обяснила, че Просперо и невероятното биосферно същество Ариел са еволюирали калибаните от обикновени хора, за да попречат на войниксите да нахлуят в Средиземноморския басейн и други територии, които Просперо искал да запази. Сега Деймън си помисли, че това или е лъжа, или грешка на старицата — калибаните не бяха еволюирали от човешки същества, а по-скоро клонирани от оригиналния и много по-ужасен Калибан, както беше признал Просперо на своя орбитален остров, но навремето Харман бе попитал еврейката защо постчовеците изобщо са създали войниксите, щом те или пък Просперо после са имали нужда от други чудовища, за да ги сдържат.

„А, те не са ги създали — беше отговорила Сави. — Войниксите са дошли отнякъде другаде, служат на някой друг и имат собствени цели“.

Тогава Деймън не бе разбрал нищо, а сега разбираше още по-малко. Тия калибани, които се щураха като отвратително розови мравки по дъното на кратера и носеха млечнобелите яйца, явно не служеха на Просперо — а на Сетебос.

„Тогава кой е довел войниксите на Земята? — запита се той. — Защо нападат Ардис и другите общности на старостилните човеци, щом не служат на Сетебос? Тогава на кого служат?“

В момента със сигурност знаеше само, че появата на Сетебос в кратера Париж е била катастрофална за тукашните войникси — които не бяха замръзнали в бързо разпространяващия се син лед, бяха уловени и изкорубени като вкусни раци. Изкорубени от кого? Или от какво? Хрумнаха му само два отговора и нито единият от тях не беше успокояващ — войниксите бяха схрускани или от зъбите и ноктите на калибаните, или от ръцете на самия Сетебос.

Сега съзнаваше, че сиво-розовите бразди по пода на кратера всъщност бяха ръце, излизащи от Сетебос. Стволовете потъваха в отворите по стената на купола и…

Деймън рязко се извъртя и вдигна арбалета си с показалец на спусъка. От ледения тунел зад него се разнасяше шум като от плъзгане. „Една от ръцете на Сетебос, три пъти по-голяма от мен, провира се зад гърба ми!“

Приклекна и зачака, ала не се появи никаква ръка. От ледения коридор обаче продължаваше да се носи съскане и шепот.

„Ръцете са в стените и сигурно вече са стигнали до цепнатините навън — каза си Деймън. Опитваше се да успокои отчаяно разтуптяното си сърце. — В тунелите и навън е тъмно. Какво ще правя, ако се натъкна на някоя от тях?“ Беше видял пулсиращите хранителни отвори в дланите долу — група калибани бяха хранили една от тях с големи парчета сурово месо, или от войникс, или човешко.

Легна по корем на синия балкон и усети как студът на леда — вече бе убеден, че това е жива тъкан, излизаща от самия Сетебос — се процежда през термокожата му.

„Вече мога да се махам оттук. Видях достатъчно“.

Легнал по очи, протегнал напред глупавия арбалет и навел глава, докато група калибани пълзяха на четири крака на няма и сто метра пред него, Деймън зачака своите страхливи ръце и крака да съберат сили, за да се разкара от тая отвратителна катедрала.

„Трябва да съобщя за това в Ардис — разнесе се гласът на благоразумието в главата му. — Направих каквото можах“.

„Не си — отговори гласът на честността, оная част от него, която някой ден щеше да убие. — Трябва да видиш какви са ония влажни сиви яйца“.

Калибаните бяха натрупали няколко такива сиви неща в една димяща вулканична дупка на няма и сто метра от него, надолу и надясно от ниския му мецанин.

„Не мога да се спусна там. Много е далеч“.

„Лъжец. Дотам няма и сто метра. Имаш още въже и клинове. И пикели. После просто ще притичаш да хвърлиш един бърз поглед на яйцата и ще се върнеш на балкона“.

„Това е безумие. Ще съм на открито през цялото време. Ония калибани бяха между мен и гнездото. Ако бях там, когато се появиха, щяха да ме пипнат. Или щяха да ме изядат на място, или да ме заведат при Сетебос“.

„Вече ги няма. Сега имаш шанс. Слез долу“.

— Няма — заяви Деймън и осъзна, че в ужаса си е произнесъл думата гласно.

Но след малко вече забиваше клин в синия леден под на балкона си. Завърза въжето за него, преметна арбалета през рамо до раницата си и започна трудното спускане към дъното на кратера.

„Чудесно. За пръв път да проявиш малко смелост и…“

„Млъквай, мама му стара“ — заповяда Деймън на тая храбра и абсолютно тъпа част от себе си.

Тя се подчини.

— И ако всичко продължава тъй, ще трябва ний във страх от Него да живеем — разнесе се напевното като псалм съскане на Калибан — не на калибаните, Деймън беше сигурен в това, а на самия Калибан. Чудовището трябваше да е някъде в купола, може би от отсрещната страна на Сетебос и гнездото.

— Казваш си, че някой странен ден Сетебос, Господ, който танцува в черна нощ, при нас ще дойде като език при око, като зъб при гърло, или във него ще прерасне, както от какавидата израстват пеперуди: и тук сме само ние с Него, и помощ отнийде се не види.

Деймън продължи да се спуска по хлъзгавото въже.