Дан Симънс
Олимп (50)

50.

— Това не е Сави.

— Да си ме чувал да казвам подобно нещо, приятелю на Никой?

Харман стоеше на солидния метал на подставката на саркофага, който сякаш бе окачен над почти девет километра височина на стотина метра от северния склон на Джомолунгма, и се взираше — въпреки силното си желание да не го прави — в мъртвото лице и голото тяло на младата Сави. Просперо стоеше зад него на железните стълби. Вятърът духаше отдолу.

— Прилича на Сави — каза Харман.

Не можеше да успокои бясното туптене на сърцето си. Почти му се гадеше от главозамайването от огромната височина и близостта на тялото пред него.

— Но Сави е мъртва — добави той.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, да те вземат мътните. Видях как твоят Калибан я уби. Видях кървавите останки на онова, което бе изял и бе оставил след себе си. Сави е мъртва. А и никога не съм я виждал толкова млада.

Лежащата в кристалния ковчег гола жена не би могла да е на повече от три-четири години след първата си двайсетилетка. Сави бе… древна. Всички — Хана, Ада, Деймън и Харман — бяха потресени от вида й — побеляла коса, бръчки, отдавна преминало младостта тяло. Никой от старостилните човеци не бе виждал ефектите на стареенето, преди да срещнат Сави… а и след това; но след изчезването на булаторните резервоарни ясли вече всичко щеше да се промени.

— Не е моят Калибан — каза Просперо. — Не, не моето чудовище. То си има свой собствен господар, изчадие на Сикоракса, поробен от Сетебос, когато го срещна на орбиталния си остров преди девет месеца.

— Това не е Сави — повтори Харман. — Не може да бъде.

Насили се да се качи по стълбите към главното помещение на Тадж Мойра, като почти грубо изблъска облечения в синя роба маг. Преди да мине през отвора в гранитния таван, спря и тихо попита:

— Жива ли е?

— Докосни я — каза Просперо.

Харман се отдръпна още едно стъпало нагоре по стълбата.

— Не. Защо?

— Слез долу и я докосни — повтори магът. Холограмата, проекцията или каквото и да беше, сега стоеше до кристалния саркофаг. — Това е единственият начин да разбереш дали е все още жива.

— Ще се доверя на думата ти. — Харман остана на мястото си.

— Но аз не съм ти давал моята дума, приятелю на Никой. Не съм ти казвал дали това е спяща жена, труп или просто восъчна кукла, лишена от душа. Но ти гарантирам, съпруже на Ада Ардиска, че ако се събуди, ако я събудиш, ако е истинска — и ако тогава разговаряш с тоз събуден завърнал се дух, всичките ти най-наболели въпроси ще получат отговори.

— Какво искаш да кажеш? — Въпреки желанието си да побегне, Харман слезе обратно по стъпалата.

Магът не каза нищо. Единственият му отговор бе да повдигне кристалния капак на прозрачния саркофаг.

Не се разнесе никаква миризма на разложено. Харман стъпи на металната платформа и заобиколи, за да застане до мага. С изключение на отделните образи на голите тела в лечителните вани на Просперо, никога не бе виждал мъртвец до последните месеци. Никой старостилен човек не бе виждал. Но вече бе погребал хора в Ардис Хол и познаваше ужасните аспекти на смъртта — посиняването и смъртното вцепеняване, останалите сякаш без светлина очи, студената и твърда плът. У тази жена — тази Сави — нямаше никакви подобни признаци. Кожата й изглеждаше мека и пълна с живот. Устните й бяха розови, почти червени, както и зърната на гърдите й. Клепачите й с дълги мигли бяха затворени, но сякаш щеше да се събуди всеки миг.

— Докосни я — каза Просперо.

Харман протегна трепереща ръка и рязко я отдръпна. Над тялото на жената имаше тънко, но здраво силово поле, проницаемо, но напълно осезаемо, и въздухът зад него бе много по-топъл от този наоколо. Опита отново. Пръстите му се плъзнаха по гърлото на жената, откриха намек от пулс, слаб като най-лекото потрепване на крилцата на пеперуда; след това положи длан между гърдите й. Да, усещаше едва доловимите удари на сърцето й — много слаби, много по-бавни от ритъма при обикновен спящ човек.

— Тези ясли са подобни на онези, в които сега спи приятелят ти Никой — тихо каза Просперо. — Забавят времето. Но вместо да лекуват и да я пазят в продължение на три дни, както прави в момента бавновременният саркофаг на Никой-Одисей, кристалният ковчег бе неин дом за хиляда четиристотин и няколко години.

Харман рязко отдръпна ръка, сякаш нещо го е ухапало.

— Невъзможно.

— Нима? Събуди я и я попитай.

— Коя е тя? — настоя Харман. — Не може да е Сави.

Просперо се усмихна. Под краката им сивите облаци се плъзгаха по северния скат на планината и се виеха около стъкленото им убежище.

— Не може да е Сави, нали? — каза магът. — Познавах я като Мойра.

— Мойра? Искаш да кажеш, че това място… Тадж Мойра… е наречено на нея?

— Разбира се. Това е гробницата й. Или поне гробницата, в която спи. Мойра е постчовек, приятелю на Никой.

— Постчовеците са мъртви… С Деймън и Сави видяхме сдъвканите им от Калибан тела да се носят в смърдящия въздух на орбиталния ти остров. — Харман отново отстъпи от саркофага.

— Мойра е последната от тях — каза Просперо. — Слезе от п-пръстена преди повече от хиляда и петстотин години. Тя бе любовницата и съпругата на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп.

— Този пък кой е?

Облаците бяха обгърнали платформата на Тадж и Харман вече се чувстваше малко по-уверено върху стъклото, под което имаше само сиво.

— Пристрастен към книгите потомък на първия хан — каза магът. — Управляваше каквото бе останало от Земята по времето, когато войниксите за първи път станаха активни. Беше построил този темпорален саркофаг за себе си, но обичаше Мойра и й го предложи. Тук тя проспива вековете.

Харман се изсмя насила.

— Това е напълно безсмислено. Какво му е попречило на този Хотеп да направи втори саркофаг за себе си?

Усмивката на Просперо бе влудяваща.

— Направи си. Беше разположен точно тук, на тази широка подставка, до саркофага на Мойра. Но дори до такова труднодостъпно място като Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза все пак може да дойде някой за почти хилядолетие и половина. Едни от първите натрапници измъкнали тялото на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп заедно с темпоралния му саркофаг и го метнали през ръба в ледника долу.

— Защо не са взели този… саркофага на Мойра? — попита Харман. Отнасяше се скептично към всяка дума на мага.

Просперо протегна станалата си на петна от старост ръка към спящата жена.

— Ти би ли изхвърлил това тяло?

— А защо не са ограбили намиращото се горе?

— Там има защити. Ще ти ги покажа по-късно, ако искаш.

— Защо тези първи натрапници не са я събудили… която и да е тя?

— Опитваха се — отвърна Просперо. — Но така и не успяха да отворят саркофага…

— Ти май нямаше никакъв проблем с това.

— Бях тук, когато Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп изработи устройството — каза магът. — Зная кодовете и паролите.

— Тогава ти я събуди. Искам да говоря с нея.

— Не мога да събудя тази спяща постжена — каза Просперо. — Нито пък натрапниците, ако бяха успели да преодолеят системите за сигурност и бяха отворили ковчега. Само едно нещо ще събуди Мойра.

— И какво е то? — Харман отново бе стъпил на най-долното стъпало, готов да се махне.

— Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп или някой негов пряк наследник трябва да извърши полово сношение с нея, докато спи.

Харман отвори уста, не намери какво да отговори и просто зяпна облечената в синьо фигура. Магът или се бе побъркал, или винаги си е бил луд. Трета възможност не съществуваше.

— Ти си потомък на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп и на рода на хановете — продължи Просперо. Гласът му бе толкова спокоен и безразличен, сякаш обсъждаше времето. — ДНК на твоето семе ще събуди Мойра.