Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

12.

Когато Менелай най-после я издебна, Елена беше сама и невъоръжена.

Денят след Парисовото погребение започна особено и с напредването си стана още по-странен. Зимният вятър носеше мирис на страх и апокалипсис.

Рано сутринта, още докато Хектор пренасяше братовите си кости в могилата, Елена бе повикана от пратеник на Андромаха. Жената на Хектор и една лесбоска робиня, чийто език бяха изтръгнали преди много години, сега заклета да служи на тайното общество, по-рано известно като Троянките, държаха дивооката Касандра затворена в тайните покои на Андромаха край Скейските порти.

— Какво има? — попита Елена още от вратата. Касандра не знаеше за тая къща. И изобщо не биваше да узнава за нея. Приамовата щерка, лудата пророчица, седеше с отпуснати рамене на дървено ложе. Прислужницата, чието робско име бе Хипсипила в чест на славната дъщеря на царя на Лемнос, стискаше дълъг кинжал в татуираната си ръка.

— Тя знае — каза Андромаха. Съпругата на Хектор изглеждаше уморена, като че ли цяла нощ е будувала. — Знае за Астианакс.

— Откъде?

Без да вдигне глава, й отговори самата Касандра.

— Видях го в един от трансовете си.

Елена въздъхна. По време на кулминацията на заговора бяха седем — началото поставиха Хекторовата жена Андромаха и свекърва й Хекуба, Приамовата царица. После в групата влезе Теано — съпругата на конника Антенор, но също първожрица в храма на Атина. След това в тайния кръг приеха Лаодика, щерка на Хекуба. Четирите троянки повериха тайната си цел на Елена — да сложат край на войната, да спасят живота на мъжете си, да спасят живота на чедата си, да спасят и себе си от ахейско робство.

За Елена беше чест да стане една от Троянките и подобно на Хекуба, Андромаха, Теано и Лаодика, години наред търси трети начин да прекратят войната достойно, ала без да платят такава ужасна цена.

Нямаха друг избор, освен да привлекат в съзаклятието си Касандра, най-хубавата, ала и най-луда Приамова щерка. Аполон й беше дал пророческа дарба и ако искаха плановете им да успеят, те се нуждаеха от нейните видения. Пък и Касандра вече ги бе разкрила в един от безумните си трансове, беше се разбъбрила за Троянките и техните тайни срещи в подземието на храма на Атина, затова я приеха, за да й запушат устата.

Седмата, последна и най-стара Троянка беше Херофила, „обичаната от Хера“, най-възрастната и мъдра сибила и жрица на Аполон Сминтей. Като такава, Херофила често тълкуваше безумните видения на Касандра по-точно от самата пророчица.

Затова, когато бързоногият мъжеубиец Ахил свали Агамемнон, като заяви, че Атина Палада е убила най-добрия му приятел Патрокъл, и поведе ахейците в жестока война срещу боговете, Троянките видяха своя шанс. Изолираха Касандра от плановете си, защото в ония последни дни преди предреченото от самата нея падане на Троя гадателката беше прекалено нестабилна, убиха дойката на Андромаха и нейното дете и след това Хекторовата съпруга съобщи с истерични ридания, че малкият Астианакс е бил погубен от богините Атина Палада и Афродита.

Също като Ахил преди него, Хектор обезумя от мъка и гняв. Троянската война свърши. Започна Войната с боговете. Ахейците и троянците минаха през Дупката и обсадиха Олимп със своите нови съюзници, полубожествените моравеки.

Хекуба загина през първия ден на бомбардировката от страна на боговете, преди моравеките да защитят Илион със своите силови полета. Както и щерка й Лаодика. И Теано, многообичната жрица на Атина.

Три от седемте Троянки — мъртви в оня първи ден на войната, която бяха разпалили. И още стотици воини и обикновени хора, които им бяха скъпи.

„Нима ще има още?“ — помисли си Елена и сърцето й се сви от безмерна скръб. Тя се обърна към Андромаха.

— Ще убиеш ли Касандра?

Хекторовата съпруга я измери със студен поглед.

— Не. Ще й покажа Скамандър, моя Астианакс.

 

 

В тъпата си премяна с шлем с глигански бивни и лъвска кожа, Менелай влезе в града без проблеми. Мина между стражата на портите с десетки други варвари, всички троянски съюзници, след погребалната процесия на Парис и точно преди предизвестената поява на амазонките.

Още беше рано. Той заобиколи района около бомбардирания Приамов дворец, тъй като знаеше, че Хектор и неговите вождове погребват там костите на Парис и мнозина троянски герои могат да познаят шлема с глигански бивни или лъвската кожа на Диомед. Атридът си проправи път през оживеното пазарище и тесните улички и излезе на площадчето пред двореца на Парис — временен палат на цар Приам и все още дом на Елена. На входа имаше стражи естествено, други стояха край стените и на всички тераси. Веднъж Одисей му бе казал коя тераса е Еленината и Менелай напрегнато се вторачи в развяващите се завеси, ала жена му не се появи. Там пазеха двама копиеносци в лъскави бронзови доспехи, което предполагаше, че тая сутрин Елена не си е вкъщи — в по-скромния им дворец в Лакедемон тя никога не беше допускала телохранители в личните си покои.

Оттатък площада имаше дюкян за вино и сирене, на слънчевата уличка бяха изнесени груби маси и Менелай наруши поста си — плати с троянските златни монети, които бе имал предвидливостта да вземе от сандъка на Агамемнон, докато се обличаше. Остана там няколко часа, като сегиз-тогиз подхвърляше по някоя триъгълна пара на гостилничаря, та да не мърмори, и слушаше брътвежите и клюките на тълпите по площада и гражданите на съседните пейки.

— Тук ли е днес нейно благородие? — попита другарката си една дъртофелница.

— Още от сутринта я няма. Моята Феба ми рече, че нейна милост офейкала призори, да, ала не да почете кокалите на мъжлето си, не.

— Къде тогаз? — изкудкудяка по-беззъбата от двете вещици — и двете бавно дъвчеха по парче сирене. Беше се навела, сякаш в очакване на шепот, ала другата, не по-малко глуха от нея, почти извика:

— Разправят, че оня дърт пръч Приам настоявал нейно еленство, каквато си е сифилистична развратна чужденка, да се омъжи за другия му син, не някой от цялата сюрия Приамови копелета, човек камък не мож хвърли, без да улучи някое Приамово копеле, а оня дебел глупав законен син Деифоб, и то да се оженят до два дни след изгарянето на Парис.

— Значи скоро?

— Скоро, да. Сигурно днеска. Деифоб чака своя ред на опашката да опъне курвето още от оная седмица, когато Парис домъкна увисналия й гъз, боговете да го прокълнат, и сигур точно сега извършва Дионисовите, ако не и брачните обреди, сестро.

Дъртофелниците продължиха да дъвчат парчетата хляб и сирене.

Менелай стана и тръгна по улицата. Носеше копието в лявата си ръка, а с дясната стискаше меча си.

„Деифоб ли? Къде живее Деифоб?“

Преди да започне войната с боговете беше по-лесно. Всички Приамови неженени синове и дъщери, някои вече петдесетинагодишни, живееха в грамадния дворец в центъра на града — ахейците бяха предвидили първо да избият всички там, след като проникнат през троянските стени — ала оная щастлива бомба през първия ден на новата война беше пръснала князете и сестрите им по също толкова разкошни жилища из целия огромен град.

Ето защо един час след като напусна гостилницата, Менелай продължаваше да крачи по оживените улици — и видя амазонката Пентезилея и нейните дванайсет жени-воини.

Хубостта на амазонската царица толкова го смая, че за малко не седна на покрития с конски изпражнения калдъръм. Зевсе, каква крехка красота, скрита под такива великолепни лъскави доспехи! Какви очи! Менелай, който никога не беше воювал нито срещу, нито рамо до рамо с амазонското племе, не бе виждал такова нещо.

Сякаш в пророчески транс, той се заклатушка след процесията и последва тълпите и амазонките към двореца на Парис. Там гостенките бяха посрещнати от Деифоб, от чиято свита Елена отсъстваше, следователно двете дъртофелници бяха сбъркали. Поне за сегашното й местонахождение.

След като позяпа входа, в който се скри Пентезилея, като влюбено овчарче, Атридът най-после се откъсна от унеса си и пак се заскита по улиците. Наближаваше пладне. Менелай знаеше, че няма много време — Агамемнон се готвеше да започне въстанието срещу Ахил по обед и до залез-слънце да приключи с битките — и за пръв път осъзна колко огромен град е Илион. Каква вероятност имаше да се натъкне на Елена навреме, за да изпълни целта си? Почти никаква, разбираше Менелай, тъй като при първия боен вик сред аргивските редици исполинските Скейски порти щяха да се затворят и стражата на стените щеше да се удвои. Щеше да попадне в капан.

Запъти се към Скейските порти, изпълнен с трикратното отвращение на своя провал, ненавист и любов; почти тичаше, наполовина доволен, че не я е намерил, и тъжен, че не я е намерил и убил… и се натъкна на нещо като бунт край Портите.

Погледа известно време, поразпита един-друг, не можеше да се откъсне от зрелището, въпреки че нещата започваха да стават опасни.

Изглежда, троянките някак си се бяха вдъхновили от появата на Пентезилея и нейните дузина амазонки, които сега навярно спяха на най-меките Приамови ложета, и от временния дворец беше изтекла вестта за клетвата на амазонската царица да убие Ахил — и Аякс, ако й остане време, както и всеки друг ахейски вожд, който й се изпречи на пътя. Е, това бе раздвижило нещо заспало, но определеноне и забравено у троянките (за разлика от няколкото оцелели Троянки) и те се бяха втурнали на улицата, при стените, по самите укрепления, а обърканите стражи бяха отстъпили пред своите крещящи съпруги, щерки, сестри и майки.

После, изглежда, някоя си Хиподамия, жена на Тисифон, толкова незначителен троянски вожд, че Менелай никога не го беше срещал на бойното поле, нито бе чувал за него край лагерния огън, та сега значи тая Хиподамия подстрекавала троянките към убийствена лудост с речите си. Менелай отначало спря да позяпа и се усмихна, ала се заслуша и остана.

— Сестри! — извика Хиподамия, жена с яки ръце и тежки хълбоци, не без известна привлекателност обаче. Завързаната й на опашка коса се разпусна и започна да се мята по раменете й, докато тя крещеше и ръкомахаше. — Защо не се бием рамо до рамо с мъжете? Защо ляхме сълзи за участта на Илион, защо ридахме за участта на рожбите си, ала не сторихме нищо да я променим? Толкова ли сме по-слаби от безбрадите троянски момчета, които през последната година отиваха и умираха за родния си град? Нима не сме ловки и смели като синовете си?

Жените изреваха.

— Ние делим храна, светлина, въздух и леглата си с Мъжете от нашия град — продължи Хиподамия с дебелия задник. — Защо не споделихме и тяхната участ в боя? Толкова ли сме слаби?

— Не! — изреваха хиляди троянки от стените.

— Има ли тук жена, която да не е изгубила съпруг, брат, баща, син или роднина в тая война с ахейците?

— Не!

— Някоя от нас съмнява ли се каква ще е участта ни като жени, ако ахейците спечелят тая война?

— Не!

— Тогава да не се маем нито миг повече — надвика рева Хиподамия. — Амазонската царица се е заклела да убие Ахил до залез-слънце и е дошла отдалеч да се сражава за град, който не й е родина. Можем ли ние да сторим по-малко за родния си дом, за нашите съпрузи, за нашите деца и за собствения ни живот и бъдеще?

— Не! — Тоя път ревът продължи да отеква и жените тичешком напуснаха площада — някои за малко не събориха Менелай в бързината.

— Въоръжете се! — изкрещя Хиподамия. — Захвърлете плетивата и вълната, зарежете становете, облечете доспехи, запашете мечове и елате при мен пред тия стени!

Мъжете, които бяха на стените, и другите, които наблюдаваха и се бяха смели и подигравали през първата част от речта на Тисифоновата съпруга, сега се скриха в домовете си и в страничните улички, за да се дръпнат от пътя на прииждащата тълпа. Менелай последва примера им.

Тъкмо понечи да тръгне към Скейските порти, все още отворени, слава на боговете, когато зърна Елена да стои на един недалечен ъгъл. Тя се взираше в противоположната посока и не го забеляза. Атридът я видя да целува за сбогом две жени и да се отдалечава по улицата. Сама.

Той дълбоко си пое дъх, докосна меча си и я последва.

 

 

— Теано прекрати тая лудост — каза Касандра. — Тя говори на жените и ги вразуми.

— Теано е мъртва от месеци — студено отбеляза Андромаха.

— В другото сега — поясни Касандра с оня влудяващо монотонен глас, който показваше, че е наполовина в транс. — В другото бъдеще. Теано спря жените. Всички послушаха първожрицата на храма на Атина.

— Виж, Теано е храна за червеите. Мъртва е като оная работа на Парис — заяви Елена. — Никой не е спрял тия тълпи.

Жените вече се връщаха на площада и се изсипваха през портите в пародия на военен строй. Личеше, че са се пръснали по домовете си и са грабнали коя каквото чудато снаряжение е успяла да открие — бащин шлем от потъмнял бронз с клюмнал гребен или липсващи конски косми, изхвърлен братов щит, копие или меч на съпруг или син. Всички доспехи им бяха големи, а копията — тежки и повечето жени, които с дрънчене минаваха по улиците, приличаха на деца, преоблечени в дрехи на възрастни.

— Това е лудост — промълви Андромаха. — Лудост.

— Всичко след смъртта на Ахиловия Патрокъл е просто лудост — отвърна Касандра. Светлите й очи горяха от треска и от собственото й безумие. — Неистина. Лъжа. Неустановеност.

Жените вече над два часа бяха на слънчевия втори етаж в дома на Андромаха край градската стена, при осемнайсетмесечния Скамандър, „богоубитото“ дете, оплакано от цял Илион, бебето, заради което Хектор беше тръгнал на война срещу всички олимпийски богове. Скамандър — Астианакс, „господарят на града“ — си бе съвсем здрав под зоркото наблюдение на новата дойка, а на входа денонощно бдяха верни киликийски стражи, доведени от падналата Тива. Тия мъже се бяха опитали да умрат за бащата на Андромаха, цар Еетион, убит от Ахил при разсипването на града, и пощадени не по свое желание, а по прищявка на мъжеубиеца, сега живееха само за Еетионовата щерка и укрития й син.

Бебето, което вече бъбреше думички и щапукаше на воля, позна леля си Касандра след всички тия месеци, почти половината от краткия му живот, и се втурна насреща й с разперени ръчички.

Пророчицата го прегърна, заплака и трите Троянки и двете робини — дойката и лесбоската убийца — почти два часа приказваха и си играха с момченцето, а после, след като го сложиха да поспи, продължиха да разговарят.

— Виждаш защо не бива повече да изричаш тия думи — тихо каза Андромаха. — Ако ги чуе невярно ухо, ако което и да е друго ухо, освен нашето, чуе тая скрита истина, Скамандър ще загине точно както предсказа ти — хвърлен от най-високото място на стените, с пръснат по скалите мозък.

Лицето на Касандра беше по-бледо от обикновено и тя пак се разплака.

— Ще се науча да си държа езика зад зъбите даже когато нямам власт над него — накрая рече младата жена. — За това ще се погрижи твоята зорка робиня. — И кимна към безизразната Хипсипила.

Тогава чуха растящия смут и крясъците на жените от недалечната стена и градския площад и излязоха навън със забулени лица да видят какво става.

По време на речта на Хиподамия Елена на няколко пъти се изкушаваше да я прекъсне. И накрая със закъснение разбра — след като стотиците жени се пръснаха по домовете си в търсене на доспехи и оръжие, притичвайки насам-натам като рояк истерични пчели — че Касандра има право. Теано, тяхната някогашна другарка, първожрицата от все още тачения храм на Атина, щеше да спре това безумие. Със силния си, школуван в храма глас щеше да изреве „Каква глупост!“ и да привлече вниманието на множеството, за да отрезви жените с думите си. Теано щеше да обясни, че тая Пентезилея, която още не беше сторила нищо за Троя, освен да даде обещания на нейния престарял цар и да заспи, е дъщеря на бога на войната. Можеше ли някоя от жените, които пищяха на градския площад, да се похвали, че Арес е неин баща?

Нещо повече, Теано щеше да отбележи пред внезапно стихналата навалица, убедена беше Елена, че гърците не са воювали близо десет години, наравно и понякога надвивайки герои като Хектор, та да се огънат пред необучена паплач. „Освен ако случайно скришом не сте се научили да яздите коне, да управлявате колесници, да хвърляте копия на половин левга, да отблъсквате с щит мощни атаки с меч и да сте готови да отделяте крещящите глави на мъжете от яките им тела, вървете си вкъщи — Теано щеше да им каже всичко това, сигурна бе Елена — сменете копието с вретено и оставете съпрузите си да ни пазят и да определят изхода от тяхната си мъжка война“. И тълпата щеше да се пръсне.

Ала Теано я нямаше. Както не съвсем деликатно се беше изразила Елена, Теано бе мъртва като оная работа на Парис.

И сега тълпите полувъоръжени жени отиваха на война, насочваха се към Дупката, към подножието на Олимп, убедени, че ще убият Ахил още преди амазонката Пентезилея да се събуди от дрямката си. Хиподамия късно се втурна през Скейските порти, нахлузила накриво доспехите си — изглеждаше като излязла от някоя древна епоха, може би от Войната с кентаврите — бронзовият й нагръдник не беше завързан както трябва и се блъскаше в едрите й гърди. Подстрекателката бе изгубила контрол над множеството, но подобно на всички политици, бързаше — неуспешно — да оглави парада.

Елена, Андромаха и Касандра, заедно с робинята убийца Хипсипила, която пазеше пророчицата, се целунаха за сбогом и Елена си тръгна — знаеше, че Приам иска да уреди брака й с тлъстия Деифоб до залез-слънце.

На връщане към двореца, в който бяха живели с Парис, се отби в храма на Атина. Той пустееше естествено — напоследък малцина открито почитаха богинята, за която твърдяха, че е убила Астианакс и е хвърлила света на смъртните във война с олимпийците — и Елена влезе в тъмната, ухаеща на тамян сграда, и погледна грамадната златна статуя на богинята.

— Елена.

За миг Елена Троянска беше сигурна, че богинята е проговорила с гласа на бившия й мъж. После бавно се обърна.

— Елена.

Менелай стоеше на няма и три метра от нея, широко разкрачен, със здраво стъпили на тъмния мраморен под сандали. Даже на мъждукащата светлина на оброчните свещи Елена виждаше рижата му брада, намръщеното му лице, меча в десницата му и някакъв шлем с глигански бивни, който държеше в лявата си ръка.

— Елена.

Това сякаш бе единствената дума, която царят рогоносец и воин можеше да произнесе, преди да възтържествува в своето отмъщение.

Елена си помисли дали да не се опита да избяга и разбра, че няма полза. Нямаше да успее да мине покрай Менелай — мъжът й беше един от най-бързоногите в цял Лакедемон. Винаги се бяха шегували, че когато имат син, той ще е прекалено бърз и няма да могат да го хващат, за да го напляскат. Така и не им се роди син.

— Елена.

Хрумна й, че е чувала всякакво мъжко пъшкане, от оргазъм до смърт и всичко помежду им, ала не и такава мъжка мъка, изразена с една позната и в същото време напълно чужда дума.

— Елена.

Менелай бързо се приближи и вдигна меча си.

Тя не се опита да избяга. На светлината на свещите и златния блясък на богинята младата жена падна на колене, погледна законния си съпруг, сведе очи и смъкна одеждите си, и оголи гърди, в очакване на меча.